Решение № 397 от 10.10.2024 г. на Окръжен съд - Русе по дело № 578/2024 г.

Производството е по чл.258 и сл. ГПК. Депозирана е въззивна жалба от А. С. А. чрез редовно упълномощен процесуален представител против Решение № 621/07.05.2024 г., постановено по гр.д. № 4067/2023 г. по описа на РС-Русе, с което предявените срещу жалбоподателя искове са уважени изцяло. В жалбата се развиват оплаквания за необоснованост на обжалвания акт и неправилно прилагане на материалния закон. Иска се отмяна на решението от въззивния съд, като предявените искове бъдат отхвърлени. Претендират се разноски. Ответникът по жалбата С. Г. Д., чрез редовно упълномощен процесуален представител, в отговор по реда на чл.263, ал.1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено, като изразява подробни съображения за правилност на съдебния акт, постановен в съответствие с материалния и процесуалния закон, претендира разноски. Жалбата е подадена от надлежна страна по спора, в законоустановения срок и е процесуално допустима. По същество същата е неоснователна. Производството пред районния съд е образувано по искова молба на С. Г. Д., с която е претендирала на осн. чл.8 ЗАЗ и чл.84 ЗЗД ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 2443.56 лв., представляваща дължимо арендно възнаграждение за стопанските 2019/2020 г., 2020/2021 г. и 2021/2022 г. по договор за аренда от 30.11.2015 г. и сумата от 363.05 лв., представляваща лихва за забава върху неизплатените арендни възнаграждения за периода 16.03.2021 г.- 31.07.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на исковете до окончателното изплащане. В отговора на исковата молба ответникът е признал иска за главница до размера от 228.00 лв. и го оспорва в останалата част. Твърди, че само 1.9 дка от нивите, предмет на арендния договор са обработваеми и могат да се „консумират“, а останалите не могат, тъй като са необработваеми, поради което за тях не се дължи арендно плащане на основание чл.4.1.5 от сключения договор за аренда. От приетите по делото доказателства се установява, че на 30.11.2015 г. ищцата С. Д. е сключила с ответника договор за аренда на земеделски земи, находящи се в землището на с. Мечка, обл. Русе, по силата на който му предоставила за временно и възмездно ползване земеделски земи, подробно описани в договора с обща площ от 20.363 дка, за срок от 10 стопански години, считано от 23.09.2015 г., при арендна цена от 40.00 лв. за декар за една стопанска година. В договора са уредени подробно всички права и задължения на страните, както и параметрите относно заплащането на арендната вноска, която да се дължи не по- късно от 15.03 на следващата стопанска година. В чл.4.1.5 страните са уговорили, че арендодателят договорира имоти при положение, че те са обработваеми и могат да се консумират, в противен случай имотът се анулира и за него не се заплаща уговорената вноска. Посоченият договор е с нот.заверка на подписите на страните и е вписан в СВ-Русе с вх.№1•••2/04.12.2015 г., акт №236, т.13. Представени са и доказателства, от които е видно, че ищцата е отправила чрез БП писмена покана за плащане на арендните вноски за стопанските 2017/2018 г., 2018/2019 г., 2019/2020 г., 2020/2021 г. и 2021/2022 г. в обща размер на 4072.60 лв. по договор за аренда от 30.11.2015г. до ответника, която е получена от последния на 05.06.2023 г. По делото липсват доказателства и твърдения, ответникът да е извършил плащане по договора за аренда за процесния период. От удостоверение с изх. № ПО-04-47/20.09.2023 г., издадено от ОСЗ- с. Иваново, е видно, че за имотите с идентификатори 47977.7.3, 47977.261.20 и 47977.65.3 в землището на с. Мечка, общ. Иваново има сключен дългосрочен договор с А. С. А., регистриран в ОСЗ- Иваново под № ••• на 17.02.2016 г. със срок на действие 01.10.2015 г.-31.09.2025 г. За годините от сключване на договора до 2023 г. имотите са декларирани за обработка съгласно чл.70 ППЗСПЗЗ от А., а от представена публична справка от регистрите на Държавен фонд „Земеделие” и преглед на програмен продукт CADIS се виждало, че имоти с идентификатори 47977.7.3, 47977.261.20 са трайно необработваеми и захрастени, а имот с идентификатор 47977.65.3 е частично необработваем, като обработваемата част за годините 2019, 2020 и 2022 е около 1.9 дка. С обжалваното решение първоинстанционният съд е уважил предявените от С. Г. Д., осъдителни искове срещу А. С. А. в качеството му на земеделски производител, с правно основание чл.8 ЗАЗ и чл.84, ал.2 ЗЗД и е осъдил ответника да заплати на ищцата сумата от 2443.56 лв., представляваща дължимо арендно възнаграждение за стопанските 2019/2020 г., 2020/2021 г. и 2021/2022 г. по договор за аренда от 30.11.2015 г. и сумата от 363.05 лв., представляваща лихва за забава върху неизплатените арендни възнаграждения за периода 16.03.2021 г.- 31.07.2023 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.08.2023 г. до окончателното изплащане. Решението на първоинстанционния съд е правилно. Основателността на предявените искове се обуславя от следните материални предпоставки: Наличен ли е подписан опис на договорните земи и запознат ли е арендатора със състоянието на земеделския имот при сключване на арендния договор. Районният съд е обсъдил релевантните за спора факти както и доводите на страните, и след обсъждането им е направил своите изводи, като правилно е счел, че при подписване на договора за аренда, арендаторът приема процесните имоти без възражения и констатации за недостатъците им. Съгласно разпоредбата на чл.6, ал.2 от ЗАЗ арендодателят се задължава да предаде на арендатора обекта на договора в състояние, което отговаря на ползването му по уговорените в договора клаузи, и да го поддържа в това състояние за срока на арендата. Нормата на приложимия закон/ чл.6, ал.5 ЗАЗ/, в редакцията му действаща към датата на сключване на договора- 30.11.2015г., сочи, че при липса на опис, удостоверяващ състоянието на арендуваният обект, той е приет в годно за обработване състояние. Районният съд правилно е приел, че представеното удостоверение с изх. № ПО-04-47/20.09.2023 г., удостоверява само регистриран договор за аренда в ОСЗ и че А. е арендатор по договор за аренда. Видно е и от горепосоченото удостоверение, че процесните имоти, предмет на договора за аренда са декларирани от арендатора като обработваеми. Фактът, че ответника ги е декларирал като такива в заявлението по чл.70 ППЗСПЗЗ през всичките стопански години от сключване на договора за аренда, води до извода че е приел имотите като годни за употреба според обичайното им предназначение. Нормата на чл. 23, ал.1 ЗАЗ, постановява, че арендодателят отговаря, когато отдаденият под аренда обект на договора има недостатъци, които го правят изцяло или отчасти негоден за ползване по договора и недостатъците бъдат открити в срок до една година от предаването. В тези случаи арендаторът има право на обезщетение или съответно на намаляване размера на арендното плащане. От гореизложеното следва, че възраженията относно годността на земеделската земя са недопустими за разглеждане в настоящия процес, тъй като са направени за пръв път около 8 години след сключването на договора-в отговора на ИМ. В случая арендаторът е имал възможност да отправи искане до изтичане на първата, от датата на сключване на договора, стопанска година- 2015/2016, но от доказателствата по делото се установява пълно бездействие от негова страна, относно предоставените му от ЗАЗ права. Липсата на годни доказателства за негово активно поведение, изразяващо се в предявяване на тази претенция пред арендодателя още веднъж води до констатация, че въззивникът приема земите без установени недостатъци. Освен изложеното, в чл. 24, ал. 1 ЗАЗ се предвижда, че арендодателят не отговаря за недостатъци, които са били известни на арендатора при сключването на договора или са могли да бъдат забелязани от него при обикновен преглед на обекта на договора. В този смисъл дори да се приеме, че част от процесните имоти са необработваеми/ т.е. имат недостатъци/, то те са по своя характер явни недостатъци, които са били известни на арендатора при сключване на договора, поради което за тях не следва да се носи отговорност от арендодателя. С оглед всичко гореизложено, обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно следва да бъде потвърдено от въззивната инстанция. По разноските: С оглед изхода на спора разноските за въззивното производство са в тежест на жалбоподателя, като последния следва да заплати направените от ответника по жалбата разноски в размер на 350.00 лв., представляващо заплатено адвокатско възнаграждение. С разпореждане от 10.06.2024 г. районният съд е указал внасяне на държавна такса по въззивната жалба в по-малък размер- 56.13 лв., вместо дължимите се 73.87 лв. и така е останала несъбрана държавна такса в размер на 17.74 лв., която следва да бъде заплатена по с/ка на РОС. Мотивиран така, Окръжният съд