Решение № 631 от 5.2.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 10204/2022 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК. С Решение № 20188100 от 20.09.2021 г., поправено с решение № 20055832/31.08.2022 г. по гр.д. № 49126/2012 г. по описа на СРС, 73 с-в е признато за установено, че ответниците З. Г. К. с ЕГН •••••••••• (с предишно фамилно име П.а) и В. В. П. с ЕГН •••••••••• и двамата със съдебен адрес в гр.София, ул.••••, чрез адв.В. В. от САК са задължени да платят на ищеца Б.К. ЕООД с ЕИК ••••, със съдебен адрес в гр.София, бул.••••, на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.1, вр. чл.79, ал.1, вр. чл.99 ЗЗД /да му платят/ разделно - по 1/2, от сумата от 4500.00 лева, претендирана като задължение за връщане на получената сума по същия договор за заем от 12.05.2010 г., сключен между З. К. и В. П. и С. Х., вземанията по който договор са му прехвърлени с договор за цесия от 06.03.2012 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК- по ч.гр.д. №31279/11 г. на СРС, Второ ГО, 73-ти с-в - 18.07.2011 г., до изплащане на сумата, като са отхвърлени исковете за разликата над уважената част до пълния размер на исковете от общо 4220, 00 евро (равняваща се на 8253, 60 лв.). С постановеното решение са отхвърлени изцяло исковете на С. Д. Х. с ЕГН •••••••••• със съдебен адрес в гр.София, бул.••••, предявени срещу З. Г. К. с ЕГН •••••••••• (с предишно фамилно име П.а) и В. В. П. с ЕГН •••••••••• и двамата със съдебен адрес в гр.София, ул.••••, чрез адв.В. В. от САК, за признаване за установено, че ответниците З. Г. К. и В. В. П. са задължени да му платят на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.240, ал.1, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД разделно - по 1/2 от сумата от 4220, 00 евро, претендирана като задължение за връщане на получената сума по договор за заем от 12.5.2010 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 ГПК - по ч.гр.д. №31279/11 г. на СРС, Второ ГО, 73-ти с-в - 18.7.2011 г., до изплащането й. Срещу така постановеното решение, в частта на уважаване на претенциите е подадена въззивна жалба от ответниците З. Г. К. и В. В. П., като са изложени доводи за недопустимост на постановеното решение, тъй като пред заповедния съд не са представени в срока по чл.415 ГПК доказателства за предявяване на установителните искове по реда на чл.422 ГПК. При условията на евентуалност се поддържа неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Според въззивниците, в проведеното производство не е доказана предсрочна изискуемост на вземанията, поради което неправилно СРС е уважил исковете в една част. В производството не било установено, че са били уведомени редовно /нотариалната покана не била връчена редовно/, поради което изводите на съда за дължимост на сумите са неоснователни. Молят за отмяна на решението на СРС в обжалваната част и отхвърляне в цялост на предявените искове. Претендират разноски. Въззиваемата страна Б.К. ЕООД не изразява становище по подадената въззивна жалба. Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. На основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: В производството е установено, че ищецът С. Д. Х. е подал заявление по чл.417 ГПК за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу ответниците З. К. и В. П. въз основа на нотариален акт за ипотека върху недвижим имот, с която се обезпечава изпълнението на задълженията им по договор за заем от 12.05.2010 г. Въз основа на това заявление е образувано ч.гр.д. №31279/11 г. на СРС, 73 с-в, издадена е заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за претендираната сума от 8440, 00 евро. Установява се, че длъжниците З. К. и В. П. са възразили по реда на чл.414 ГПК, поради което с разпореждане по чл.415, ал.1, вр. чл.422, ал.1 ГПК /определение от 27.07.2012 г./ е указана възможността на заявителя С. Х. да предяви иск за установяване на вземанията си по издадената заповед в месечен срок. Препис от това разпореждане е връчено на заявителя на 18.09.2012 г. Чрез приложеното към настоящето дело заповедно производство се установява, че заявителя не е представил в този срок доказателства, че е предявил установителен иск в срока по чл.415 ГПК. Установява се обаче, че исковата молба, по която е образувано настоящето производство по реда на чл.422 ГПК е била входирана в съда на 18.10.2012 г., т.е. в указания с разпоредбата на чл.415 ГПК срок. Установява се, че заявителят С. Х. е подал молба по заповедното дело, с която е заявил, че е прехвърлил вземанията си по договора на трето неучастващо лице - ищеца Б.К. ЕООД. В срока по чл.415, ал.1 ГПК и това дружество е предявило исковете по чл.422, ал.1 ГПК срещу длъжниците въз основа на същото заповедно дело. По неговата искова молба входирана в съда на 18.10.2012 г. е образувано гр.д. №49126/12 г. на СРС, Второ ГО, 73-ти с-в. Установено е и страните не спорят, че двете искови дела са разглеждани поотделно и с определение от 01.11.2017 г. са съединени за разглеждането им в общо дело - гр.д. №49126/12 г. на СРС, Второ ГО, 73-ти с-в. Доводите на въззивниците, че постановеното решение от СРС е недопустимо и/или неправилно, съответно, че предявените искове по реда на чл.422 ГПК от Б.К. ЕООД за установяване съществуване на паричните вземания по издадената заповед са недопустими, поради липса на правен интерес, тъй като в указания с разпоредбата на чл.415 ГПК месечен срок не са били представени доказателства за предявяване на исковете пред заповедния съд, настоящата инстанция намира за неоснователни. С постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 60328 от 21.12.2021 г. ПО ГР. Д. № 760/2021 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС, което се възприема от настоящия състав е прието, че установителния иск по реда на чл. 422, ал.1, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК е допустим, когато същият е предявен в преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК, но ищецът не е представил доказателства за това съгласно чл. 415, ал. 5 от ГПК, а издадената заповед за изпълнение не е обезсилена от заповедния съд. Както е посочено в него, с решение № 183/02.11.2016 г. по търг. дело № 2588/2015 г. на І-во търг. отд. на ВКС, както и с цитираните в същото разяснения, дадени в мотивите към т. 10а от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни разяснения по тълкуването и приложението на процесуалния закон, като е прието следното: Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 (ал. 4 - в действащата редакция) от ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 от ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 от ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск. Позовавайки се на тези задължителни за съдилищата разяснения, съставът на І-во търг. отд. на ВКС е приел следното в решението си: Съдът, пред който е предявен иск за съществуване на вземането по реда на чл. 422 от ГПК следи служебно за едновременното наличие на три предпоставки за допустимостта на иска: 1) издадена заповед за изпълнение; 2) подадено от длъжника в двуседмичен (едномесечен - съгласно действащата редакция) срок от връчването на заповедта, възражение по чл. 414 от ГПК; 3) спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 (сега -, ал. 4) от ГПК. Тази проверка е самостоятелна и независима от проверката на заповедния съд, като при осъществяването съдът може да задължи ищеца да представи доказателства, но може да извърши и служебна справка относно релевантните обстоятелства. При положение, че посочените предпоставки са налице, съдът следва да разгледа предявения иск, без да проверява изпълнението на задължението на ищеца-заявител по чл. 415, ал. 2 (сега -, ал. 5) от ГПК да представи доказателства пред заповедния съд, че искът е предявен в срок. Неизпълнението на задължението по чл. 415, ал. 2 (сега -, ал. 5) от ГПК може да обуслови обезсилване на заповедта от заповедния съд, който не е длъжен да извършва служебна проверка за предявяването на иска. Само в хипотезата на обезсилена заповед за изпълнение отпада правният интерес от иск за установяване съществуването на вземането, и за кредитора възниква интереса от предявяване на осъдителен иск за същото вземане, съответно от изменение на предявения установителен иск в осъдителен. В същия смисъл са и решение № 78/06.06.2012 г. по търг. дело № 511/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 89/02.06.2011 г. по търг. дело № 649/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС. Както бе посочено, настоящият съдебен състав изцяло възприема това положително разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, аргументирано в цитираната практиката на ВКС, която е формирана по реда на чл. 290 от ГПК при точно приложение на процесуалния закон и е в пълно съответствие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 10а от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС и мотивите към нея. По така изложените съображения, съдът намира че установителните искове предявени от цедента – заявител С. Д. Х. и от цесионера Б.К. ЕООД по реда на чл.422 ГПК са допустими и същите са предявени в указания месечен срок изтичащ на 18.10.2012 г. Установява се, че с определение по заповедното дело ч.гр.д. №31279/11 г. на СРС от 29.8.2013 г. по чл.415, ал.2 ГПК (сега чл.415, ал.5 ГПК) частично се обезсилва заповедта по чл.417 ГПК, тъй като се възприема, че заявителят С. Х. предявява иск по чл.422, ал.1 ГПК с по-нисък размер от посочения в заявлението по чл.417 ГПК и оттам - в заповедта по чл.417 ГПК. Определението се обжалва и въззивният съд го потвърждава с определение от 15.11.2013 г. по ч.гр.д. №14689/13 г. на СГС. Установява се, че от приетия нотариален акт от 12.5.2010 г. заведен под №63, том I, peг. №1337, дело №60/2010 г. на нотариус В.А. за учредяване на договорна ипотека, че страните са обвързани по договор за заем от 12.05.2010 г., чиито клаузи са възпроизведени в нотариалния акт, и ипотеката служи като обезпечение за изпълнението на задълженията по договора за заем. Чрез събраните пред първата инстанция доказателства, в т.ч. нотариално заверена разписка от 14.05.2010 г. от ответниците З. К. и В. П. (от същата дата, на която е съставено и обратно писмо от страна на ищеца С. Х.), съдебно-почеркова експертиза приета пред първата инстанция, която настоящия състав кредитира по реда на чл.202 ГПК, показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели - О.Й., Е.А., Р.К. и обясненията на ищеца С. Д. Х. и ответника В. П., се установява, че по договора за заем от 12.05.2010 г. ответниците са получили от ищеца С. Д. Х. в заем сумата 10000.00 лева, срещу насрещното задължение да върнат сумата на 24 различни по размер вноски, а при забава - заедно с неустойка за забава. Доводите на ответниците, че вземанията на кредитора по договора за заем не са станали изискуеми преди определения падеж за отделните вноски, съдът намира за неоснователни. Както правилно е отбелязал в своето решение СРС, чрез представената пред първата инстанция нотариална покана изпратена от ищеца С. Х. до ответниците З. К. и В. П. и направеното отбелязване от нотариуса се установява, че същите са уведомени за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията по договора за заем на 01.07.2011 г. В поканата е посочено изрично, че задълженията за заплащане на вноските по договора за заем са просрочени. Както правилно е отбелязал СРС и настоящия състав изцяло възприема, ирелевантно за спора е дали кога и как кредитора е упражнил своето потестативно право да обяви заема за предсрочно изискуем, тъй като срокът за плащане на всички вноски по заема, т.е. на цялата заета сума е настъпил в хода на процеса на през месец май 2012 г. Това обстоятелство съдът следва да вземе предвид с оглед указанията на чл.235, ал.3 ГПК при разрешаване на спора по същество. Чрез ангажираните пред първата инстанция доказателства е установено, че задълженията по договора за заем са погасени в една част – за сумата 5500, 00 лв., което не се оспорва от ответниците. С оглед това е налице непогасено задължение в размер на 4500, 00 лв., която е разлика между поетото от тях задължение по договора за заем и извършените плащания. Ето защо, размерите на задълженията за всеки от ответниците е 2250 лв. (по 1/2 от 4500 лв.). Цесията е надлежно съобщена по реда на чл.99, ал.З ЗЗД и е произвела ефекта си по отношение на ответниците. Поради това с продажбата на вземанията си ищецът С. Х. е престанал да бъде техен кредитор, тъй като вземанията са придобити от ищеца Б.К. ЕООД. При липса на други изложени доводи срещу постановеното от първата инстанция решение, съдът намира че следва да уважи исковете за сумата от по 2250.00 лв. към всеки от ответниците (по 1/2 от 4500 лв.). При така посоченото, изводите на двете инстанции съвпадат и постановеното решение следва да бъде потвърдено като правилно в обжалваната част. Така мотивиран, съдът