Решение № 314 от 16.5.2023 г. на Софийски окръжен съд по дело № 188/2023 г.

Производството е по реда на чл. 435, ал. 2, т. 2 и т. 6 ГПК. Образувано е по жалба с вх. № 01479/24.02.2023г. на Ф. А. И. по изп.д. 20199250400308 по описа на ЧСИ Радост Горанова- Чолакова срещу разпореждането от 22.02.2023г., с което съдебният изпълнител е отказал да прекрати изпълнителното производство поради настъпила перемпция. С жалбата се атакуват и незаконосъобразни действия на ЧСИ по насочване на изпълнението върху несеквестируемо имущество, представляващо обработваеми земеделски земи. Жалбоподателят твърди, че има качеството длъжник в производството, образувано по молба на взискателя Софийски окръжен съд въз основа на изпълнителен лист, издаден по т.д. 86/2016г. по описа на същия съд. Посочва, че след извършени справки за имущественото му състояние, в полза на окръжния съд били наложени запори на банковите му сметки, но счита, че това не са изпълнителни действия, които прекъсват давността. На основание чл. 458 ГПК по делото била присъединена и ТД НАП поради констатирано наличие на публични задължения, за което присъединяване жалбоподателят твърди, че не е бил своевременно уведомен. Изтъква, че публичните задължения били обезпечени след образуване на изп. дело 308/2019г. по описа на ЧСИ Горанова- Чолакова и преди присъединяване на ТД НАП София на основание чл. 458 ГПК и чл. 191 ДОПК с постановление за налагане на възбрана върху имоти, изчерпателно изброени в Съобщение № 574/02.02.2023г. Твърди, че длъжностно лице от НАП е наложило запор на банковата му сметка в „Банка ДСК“, по която лицето получава пенсията си от НОИ, като ежемесечно се извършват удръжки. Излага съображения, че предприетите от ЧСИ Горанова- Чолакова действия по налагане на възбрани за същите вземания ще доведат до двойно събиране на дължимите суми, което е в противоречие със закона и добрите нрави и води до неоснователно обогатяване на страните. Твърди, че с оглед приложението на чл. 191 ДОПК поради наличието на конкуренция между производството по изп. дело 308/ 2019 на ЧСИ Горанова- Чолаковаи това на публичния изпълнител по реда на ДОПК, е налице основание за вдигането на възбраните върху поземлените имоти, изчерпателно изброени в Съобщение с изх. № 574/ 02.02.2023г. по изп. дело 308/ 2019г., тъй като процесните имоти не могат да бъдат предмет на принудително изпълнение по реда на ГПК. В тази връзка посочва, че е депозирал жалба пред АССО срещу Решение ПИ – 459/ 16.12.2022г. на Директора на ТД на НАП, решението по която би могло да доведе до признаване на недължимостта на публичните задължения. На следващо място излага доводи, че извършените изпълнителни действия са насочени върху несеквестируемо имущество. Сочи, че от 2015г. е регистриран като физическо лице – земеделски производител, поради което описаните в съобщение с изх. № 574/ 02.02.2023г. и в призовка за принудително изпълнение с изх. № 558/ 02.02.2023г. по изп.дело 308/ 2019г. имоти попадат в приложното поле на чл. 444, ал. 1, т. 5 ГПК, от което прави извод, че същите не могат да бъдат предмет на принудително изпълнение по реда на ГПК. Позовава се на несъразмерност на предприетите изпълнителни способи спрямо размера на задължението на Софийския окръжен съд – 628, 27лв., като твърди, че имотите, върху които е насочено изпълнението, са с цена стотици пъти по-висока от задълженията по делото. Въз основа на това определя извършените действия по налагане на възбрана върху собствения му недвижим имот, представляващ единствено жилище, като недопустими и незаконосъобразни. Сочи, че на основание чл. 443 ГПК е трябвало да му бъде предоставена възможност да посочи начин на изпълнение, от което е бил лишен. Жалбоподателят изтъква още, че в хода на процеса било нарушено правото му на защита, тъй като не бил надлежно уведомяван за действията на ЧСИ. Заключава, че по делото е настъпила перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като от последното валидно изпълнително действие са изминали повече от 6 години. Твърди още, че вземането на взискателя е погасено по давност. Моли за отмяна на отказа на ЧСИ за прекратяване на производството на осн. чл. 433, ал. 1, т.8 ГПК, отправя искане към съда да констатира, че вземането е погасено на осн. чл. 110 ЗЗД, както и да постанови спиране на изпълнението. Постъпило е становище за неоснователността на жалбата от ЧСИ Горанова- Чолакова. Заявява, че изпълнението е било осъществявано в рамките на чл. 18 ЗЧСИ, като от момента на образуването на изп.дело (04.11.2019г.) до момента, в който изпълнението е насочено срещу имуществото на длъжника Ф. И. чрез налагане на възбрана (16.09.2022г.), не е изтекъл законоустановеният двугодишен срок. Допълва, че с посоченото изпълнително действие е прекъснат и давностният срок, като уточнява, че тази констатация се простира отвъд компетентността ѝ. Изтъква, че са били налице основанията за присъединяване на публичните вземания. Наличието на обезпечителни мерки по реда на ДОПК не било основание за постановяване на акт, с който тези публични вземания да бъдат извадени от предмета на производството. Оспорва твърденията на жалбоподателя, че публичните задължения са обезпечени чрез налагане на възбрана от публичен изпълнител. Изтъква, че в действителност става дума за възбрана, наложена с акт № 145, вписана в том 1 от 03.10.2022г., която възбрана е наложена от нея самата и обезпечава вземанията на Софийския окръжен съд и на присъединения взискател ТД на НАП. Твърди също, че длъжникът е бил уведомен за присъединяването на ТД НАП с връчената му покана за доброволно изпълнение на 19.11.2019г. Излага аргументи срещу несеквестируемостта на имуществото на длъжника, като посочва, че качеството земеделски производител не е абсолютна процесуална предпоставка за приложението на чл. 444, т. 5 ГПК, а е необходимо длъжникът именно като земеделски стопанин да ползва въпросните земеделски земи за нуждите на своята дейност. Изтъква, че липсват доказателства процесните ниви да са заявени като обслужващи дейността му в МЗХ, което е задължително изискване за упражняване на дейността. По отношение на доводите на длъжника за изтекла погасителна давност за вземането ЧСИ изтъква, че преценката на правнорелевантните факти не е от компетентността на съдебния изпълнител, а за целта е необходимо длъжникът да предяви правата си по друг процесуален ред – като предяви иск по чл. 439 ГПК. Настоящата инстанция намира жалбата за процесуално допустима, но по същество неоснователна по следните съображения. І. Относно доводите по чл. 435, ал. 2, т. 6 от ГПК Перемпцията е юридически факт, който представлява самостоятелно основание за прекратяване на образуваното изпълнително дело в случаите, в които взискателят не проявява достатъчна активност за удовлетворяването си, като законът предвижда, че делото се прекратява по право, ако за период от две или повече години от образуването му взискателят не отправи искане за извършване на определено изпълнително действие, респ. такова не бъде предприето от съдебния изпълнител. Съдебната практика (ТР № 3/10.07.2017г. по т.д. 3/2015г. на ВКС, т. 5) приема, че трябва да се държи сметка за разликата между предприемане на съответното изпълнително действие (за което е необходимо единствено да бъде завършен фактическият състав по налагането му) и законосъобразното настъпване на материалноправните последици от него, а именно погасяване на правото поради постигнатото по принудителен ред изпълнение. Настоящата инстанция намира това уточнение за необходимо, доколкото в условие за преодоляването на перемпцията законът въздига единствено отправянето на искане за извършване на изпълнително действие, а не годността на последното да постигне целения правен резултат. Това законодателно решение има за цел да санкционира взискателя за собственото му пасивно поведение, а не да го натоварва с последиците от незаконосъобразността на действията или бездействията на съдебния изпълнител в случаите, в които способът не е осъществен съобразно приложимите процесуални правила (ненадлежно). В конкретния случай съдът констатира, че на 03.10.2022г. (л. 253 от изп. дело) на основание чл. 18 ЗЧСИ с молба от ЧСИ Горанова- Чолакова до Агенция по вписванията е наложена възбрана на собствени на длъжника идеални части от недвижими имоти, а на 04.10.2022г. е наложен запор на негови моторни превозни средства. Действително, от момента на образуване на делото и първоначално наложените запори на банковите му сметки (04.11.2019г. и 06.11.2019г.) до посочените по- горе следващи изпълнителни действия са изтекли повече от 2 години, поради което делото е било перемирано. По- новата съдебна практика обаче приема, че, когато по изпълнителното дело е направено искане за прилагане на нов изпълнителен способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново, отделно, изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право (Решение № 10/16.02.2016 г. по гр. д. № 3231/2014 г. на ВКС, ІІІ г. о.; Решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г. на ВКС, ІV г. о.; Решение № 3/04.02.2022 г.по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, ІV г. о., Решение № 127/12.07.2022 г. по гр. д. № 2884/2021 г. на ВКС, ІІІ г. о.). Новото искане на свой ред прекъсва давността, независимо от това, дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело или не, а във всички случаи той е длъжен да приложи съответния изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора, нито ползва длъжника или му вреди. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела. В същия смисъл е и практиката на настоящия съдебен състав, обективирана напр. в Решение № 12 от 11.01.2022 г. на ОС - София по в. гр. д. № 483/2021 г. По тези съображения съдът намира, че, макар делото да е било перемирано преди предприемането на действия по налагане на възбрана на имотите на длъжника, тези действия са валидно извършени, и от момента, в който същите са наложени, е започнал да тече нов перемпционен срок, който към настоящия момент не е изтекъл. В допълнение към вече изложеното, съдът намира за неоснователно възражението на длъжника за неспазен приоритет на изпълнението по реда на ДОПК пред това по ГПК, като то не води до отпадане на последиците на извършените от частния съдебен изпълнител действия. Разпоредбата на чл. 191 ДОПК следва да се тълкува в смисъл, че с налагането на запор или възбрана се определя кой е компетентният орган да осребри имуществения обект – публичният или частният съдебен изпълнител. На това тълкуване, инкорпорирано в т. 1 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 на ВКС по т.д. 2/ 2013г., ОСГТК, се позовава и самият жалбоподател. При това, обаче, по делото не се представят доказателства в подкрепа на твърденията на жалбоподателя, че е налице предходна по ред спрямо процесното изпълнително дело възбрана върху същите обекти на изпълнение в полза на публично вземане, в който единствен случай би имало колизия, разрешима от правилото на чл. 191 ДОПК. Точно обратното се установява от представените от самия длъжник справки от Служба по вписванията, а именно, че възбраните са наложени от ЧСИ Горанова- Чолакова в рамките на настоящото изпълнително дело № 308/2019г. ІІ. Относно доводите по чл. 435, ал. 2, т. 2 от ГПК С оглед на указанията за началото на срока за обжалване на насочване на изпълнението върху вещи (а именно - от насрочване на проданта), настоящата жалба се явява преждевременна, но това не изключва нейната допустимост. По същество тя е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, поради следните съображения. Жалбоподателят претендира за отмяна на насрочения опис и оценка на имущество, тъй като счита последното за несеквестируемо. Съдът намира, че извършването на опис е изпълнително действие, което не подлежи на самостоятелно обжалване, както не подлежат на обжалване и запорът и възбраната. С т. 1 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. на ВКС по т.д. 2/2013г., ОСГТК, обаче, се прие, че на обжалване подлежи насочването на изпълнението върху несеквестируемо имущество. Насочването на изпълнението се обжалва и в случаите, когато в жалбата длъжникът се позовава на несеквестируемост на запорираното или възбранено имущество. Дадени са указания, че в жалбата може да са изложени оплаквания и да се иска отмяната на някои действия – запор, възбрана, опис, оценка. Прието е, че по такава жалба съдът се произнася както по въпроса, секвестируем ли е обектът на изпълнение или не, така и по исканията за отмяна на съответните изпълнителни действия, но само доколкото те са несъвместими с несеквестируемостта. Следователно, в такива случаи съдът изследва по същество доводите за несеквестируемост на процесното имущество. Съдебната практика по приложението на чл. 444, т. 5 ГПК е последователна в позицията си, че въпросът за секвестируемостта е фактически и че, за да бъдат обработваемите земи несеквестируеми, е необходимо длъжникът да осигурява от тях издръжка за себе си и семейството си личен труд (Решение 125/ 04.11.2015 по 5502/2013г. на ВКС – „да извършва земеделска дейност“; Решение № 6528 от 25.09.2017 г. по в.гр.д. № 9913/2017 г. на Софийски градски съд – „земеделското производство да бъде основно средство за препитанието му“, Решение № 291 от 15.01.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 17199/2018 г., Решение № 6 от 08.01.2016 г. по в.ч.гр.д. № 661/2015 г. на Апелативен съд – гр. Варна, Решение № 47 от 16.03.2018 г. по в.гр.д. № 103/2018 г. на Окръжен съд - Ловеч). В сходен смисъл е и правната теория (Сталев Ж., Мингова А, Попова В., Стамболиев О., И.а Р., „Българско гражданско процесуално право”, изд. „Сиела”, десето преработено и допълнено издание, стр. 1094). В конкретния случай тези правнорелевантни обстоятелства остават недоказани. Действително, жалбоподателят е представил копие от регистрационната си карта на земеделски производител, но, както липсата на регистрация не е основание за отказ от защита на лице, което се препитава от земеделие, така и наличието само по себе си не е достатъчно, за да обоснове необходимостта от предоставяне на закрила на лице, което не се препитава от земеделие. В този смисъл е актуалната съдебна практика, обективирана в Решение № 1910 от 13.04.2023 г. на СГС по в. гр. д. № 1522/2023 г., съгласно което „…от значение за придобиване на качеството земеделски стопанин по смисъла на Регламента и националното законодателство е фактическото осъществяване на селскостопанска дейност към момента на насочване на изпълнение на имущество, за което се твърди, че е несеквестируемо, а не регистрацията в регистъра на земеделските стопани. Регистрацията сама по себе си не доказва осъществяването на селскостопанска дейност, а е изискване за предоставяне на земеделските стопани на благоприятен административен режим“. Ето защо, като се има предвид, че в тежест на длъжника е да докаже несеквестируемостта, както и че същият не е представил доказателства за установяване на реалното извършване на земеделска дейност в процесните имоти, както и за това, че те съставляват негова основна дейност, осигуряваща препитанието му, жалбата е неоснователна в тази си част. Дори да се приеме, че регистрацията на длъжника като земеделски производител би била релевантна за произнасянето по жалбата, следва да се има предвид, че от представената регистрационна карта се установява такова негово качество само до 2021г. включително, докато изпълнението е насочено върху процесните земеделски земи едва през есента на 2022г. Следователно, тя не доказва осъществяване на селскостопанска дейност към момента на насочване на изпълнение върху имуществото, за което се твърди, че е несеквестируемо, по смисъла на цитираната по- горе съдебна практика. Отделно от това, площта на посочените в призовката за принудително изпълнение земеделски имоти надхвърля несеквестируемия размер от 30 дка. Следователно, по делото не се установява, процесното имущество да има характеристиките на несеквестируемо такова, поради което съдът намира, че в случая не е извършено изпълнително действие, което да нарушава несеквестируемостта, а жалбата срещу изпълнението върху тези обекти е неоснователна. В допълнение към тези аргументи следва да се изтъкне, че, доколкото имотите представляват непотребими вещи, описът не нарушава тяхната несеквестируемост и същият е допустим (арг. от мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. на ВКС по т.д. 2/2013г., ОСГТК). С оглед така изложените съображения, искането за отмяна на описа и оценката на земеделските земи поради несеквестируемост на последните, следва да бъде оставено без уважение. ІІІ. Относно искането за спиране за изпълнението Съдът намира, че съдържащото се в жалбата искане за спиране на изпълнителното производство е неоснователно. Такова може да бъде постановено по реда на чл. 438 от ГПК в качеството му на привременна мярка до произнасяне по жалбата. Доколкото, обаче, съдът се произнася по всички подадени жалби с настоящия съдебен акт, спирането би било безпредметно. Освен това, искането за спиране е и бланкетно, като жалбоподателят не сочи конкретни основания за неговото уважаване, а се позовава на изложеното в жалбата в цялост. Липсват и данни да е налице някое от специфичните основания по чл. 432 ГПК. Поради това искането се явява неоснователно. Горните изводи не се променят от твърденията на жалбоподателя, че образуваното пред АССО висящо производство по адм. дело № 19/2023г. може да доведе до признаване недължимостта на публичните вземания, което да се отрази върху произнасянето по същество в производството пред окръжния съд. Към настоящия момент производството пред административния съд е приключило с влязъл в сила съдебен акт (Решение № 309/22.03.2023г.), с който жалбата е оставена без уважение, поради което отпада необходимостта от изследване както на нейния предмет, така и на наличието на връзка между двете производства, която евентуално би дала основание за спиране на настоящото. ІV. Относно доводите за несъразмерност на изпълнението Твърдението за несъразмерност на изпълнението спрямо размера на дълга на длъжника попада извън предмета на жалбата, с която съдът е сезиран, респ. не може да бъде довод в нейна подкрепа. По този въпрос съдебният състав е имал повод да се произнесе във връзка с друг казус, като е приел, че разпоредбата на чл. 435, ал. 2 от ГПК изрично и лимитативно изброява действията на съдебния изпълнител, които подлежат на обжалване от длъжника по изпълнителното дело. Тъй като нормата е процесуална, тя следва да се тълкува стриктно, като е недопустимо стесняване или разширяване на приложното й поле. В това поле не попада обжалване на отказа на съдебния изпълнител да вдигне обезпечителни мерки или да отмени изпълнителни действия при установяване на несъразмерност по реда на чл. 442, ал. 2 от ГПК, нито обжалване на отказа му да насочи или не насочи изпълнението върху конкретни недвижими имоти. Такава възможност не е предвидена и в специалните разпоредби на чл. 442а и чл. 443 от ГПК. Поради това, самостоятелна жалба срещу тези действия е недопустима, а изложените в този смисъл доводи не са основание за уважаване на допустима жалба срещу действия на съдебния изпълнител по чл. 435, ал. 2 от ГПК. В същия смисъл е и трайната съдебна практика (Решение № 209 от 15.12.2020 г. по гр. д. № 2640/2020 г. на ВКС, III г.о., Определение № 1502 от 10.06.2021 г. на САС по в. ч. гр. д. № 607/2021 г., Определение № 3022 от 19.09.2019 г. на САС по в. гр. д. № 4176/2019 г., Определение № 2189 от 1.07.2018 г. на САС по в. гр. д. № 3189/2018 г., Определение № 17 от 14.01.2020 г. на ПАС по в. ч. гр. д. № 8/2020 г., Определение № 371 от 21.09.2020 г. на ПАС по в. ч. гр. д. № 435/2020 г., Определение № 386 от 15.11.2021 г. на БАС по в. ч. гр. д. № 444/2021 г., Определение № 13200 от 14.08.2020 г. на СГС по в. гр. д. № 891/2020 г., Решение № 4898 от 1.07.2019 г. на СГС по в. гр. д. № 6977/2019 г., Решение № 111 от 30.01.2020 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 214/2020 г., Определение от 4.03.2021 г. на ОС - Бургас по в. гр. д. № 163/2021 г. и мн. др.), съгласно която действията на съдебния изпълнител по тези два нормативни текста са по целесъобразност, и, бидейки такива, не подлежат на съдебен контрол по реда на обжалването. Вместо това, действащото българско право регламентира защита на длъжника в отделен исков процес по чл. 441, ал. 1 от ГПК, в който заинтересованите страни имат възможност да обосноват и докажат своите правни тези с ангажиране на доказателства и изразяване на становища по същество (виж. Определение № 1598 от 15.05.2019 г. по в. гр. д. № 1773/2019 г. на САС). V. Относно доводите за погасяване на вземането по давност Доводите за погасяване на вземането по давност са неотносими към предмета на жалбата, тъй като нямат връзка с предпоставките за перемиране на делото. Освен това, по този въпрос следва да се споделят и изложените от ЧСИ Чоакова мотиви по чл. 436, ал. 3 от ГПК, че установяването на настъпили правопогасяващи факти не е от компетентността на съдебния изпълнител. Оспорването на изпълняемото право (вкл. поради погасяването му по давност) се извършва в самостоятелно исково производство по реда на чл. 439 ГПК, който отрицателен установителен иск има за предмет основания, непреклудирани от силата на пресъдено нещо. Ето защо жалбата в тази част следва да бъде оставена без уважение. В този смисъл е и съдебната практика - Решение № 311 от 03.09.2019 г. пов.гр.д. № 593/2019 г. на Софийски окръжен съд, Решение № 135 от 10.04.2018 г. пов.гр.д. № 83/2018 г. на Софийски окръжен съд, Определение № 541 от 14.11.2017 г. поч.гр.д. № 2927/2017 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Решение № 417 от 18.10.2021 г. пов.гр.д. № 862/2021 г. на Окръжен съд – Благоевград. Извън предмета на жалбата остават и доводите на длъжника относно ненадлежното му уведомяване за действията на съдебния изпълнител, с което било нарушено правото му на защита. Посочените твърдения са, от една страна, бланкетно заявени, а от друга – принципно ирелевантни за изхода от производството, поради което съдът не ги обсъжда. С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. Така мотивиран, съдът