Решение № 22751 от 11.12.2025 г. на Софийски районен съд по дело № 30240/2025 г.

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК. Подадена е искова молба от „Й.Б.“ ЕАД срещу И. Г. А., като се твърди, че страните се намирали в облигационни отношения, като се ответника дължал следните суми: 1) по допълнително споразумение договор за мобилни услуги с предпочетен номер. - сумата от 14, 44 лева - дължими месечни и еднократни такси по допълнително споразумение към договора за мобилни услуги от 12.03.2021 г. за периода от 25.02.2022 г. до 24.03.2023 г., както и сумата от 51, 23 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на услугите по допълнителното споразумение към договора за мобилни услуги от 12.03.2021 г. в размер на 3 месечни абонаментни такси; 2) по договор за мобилни услуги с предпочетен номер. от 28.06.2021 г. - сумата от 11, 50 лева дължими месечни и еднократни такси за периода от 25.02.2022 г. до 24.03.2022 г.; сумата от 71, 75 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на услугите по договора за мобилни услуги в размер на 3 месечни абонаментни такси; 3) по договор за мобилни услуги с предпочетен номер.1 г. - сумата от 9, 28 лева - дължими месечни и еднократни такси за периода от 25.02.2022 г. до 24.03.2022 г., както и сумата от 38.33 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на услугите по договора за мобилни услуги в размер на 3 месечни абонаментни такси; 4) по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер./26.11.2021 г - сумата от 36, 79 лева - дължими месечни и еднократни такси за периода от 25.02.2022 г. до 24.03.2022 г., както и сумата от 123, 69 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на услугите по допълнителното споразумение към договора за мобилни услуги в размер на 3 месечни абонаментни такси; 5) по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер./26.11.2021 г. - сумата от 49, 80 лева - дължими месечни и еднократни такси за периода от 25.02.2022 г. до 24.03.2022 г., както и сумата от 450, 28 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги в размер на три месечни такси и разлика в цената устройство Nokia G10 32GB Dual Purple, като преференциална цена с и без абонаментен план; 6) по допълнително споразумение към договор за мобилни услуги с предпочетен номер./11.02.2021 г. - сумата от 16, 66 лева - дължими месечни и еднократни такси за периода от 25.02.2022 г. до 24.03.2022 г., както и сумата от 20, 45 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на услугите по допълнителното споразумение към договора за мобилни услуги в размер на 3 месечни абонаментни такси; 7) по допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер./26.11.2021 г. - сумата от 42, 51 лева - дължими месечни и еднократни такси за периода от 25.02.2022 г. до 24.03.2022 г., както и сумата от 372, 47 лева - неустойка за предсрочно прекратяване на договора за мобилни услуги в размер на три месечни такси и разлика в цената устройство Samsung Galaxy A20s 32GB Dual Blue, като преференциална цена с и без абонаментен план. Поддържа, че е изправна страна, но ответника не бил изпълнил задълженията си по договорите. Навежда доводи, че издадена заповед за изпълнение, но ответника бил възразил, поради което имал правен интерес от предявените искове. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираните суми.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, като се твърди, че действително между страните били налице облигационни отношения, но ищеца бил неизправна страна, тъй като едностранно вдигал дължимите такси. Поддържа, че е прекратил облигационните отношения с ищеца. Прави възражение за давност, което обосновава. Иска отхвърляне на предявените искове.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 229 ЗЕС, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл. 342, ал. 1 ТЗ.

Спорното материално право е обусловено от осъществяване в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно възникнало облигационно между страните по договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги; 2) ищецът да е предоставил на ответницата далекосъобщителни услуги; 3) да е налице валидно уговорена неустоечна клауза; 4) ищецът да е упражнил надлежно правото си да развали договора, поради виновно неизпълнение от страна на ответницата.

Ищецът носи доказателствената тежест, тоест процесуалното задължение да установи пълно и главно посочените по-горе материални предпоставки на предявените искове, а ответницата следва да установи, че е заплатила претендираните суми.

По отношение договорът за лизинг спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната действително на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валидно сключен договор за лизинг на мобилно устройство и/или аксесоари; 2) ищецът да е предоставил на ответницата мобилното устройство и/или аксесоарите за ползване.

Ищецът носи доказателствената тежест, тоест процесуалното задължение да установи пълно и главно посочените по-горе материални предпоставки на предявените искове, а ответницата следва да установи, че е заплатила претендираните суми.

По отношение възражението за давност, което е направено от ответника, последният следва да установи наличието на падеж на вземанията, за които е изтекъл предвидения в закона срок, а ищеца следва да установи обстоятелства водещи до спирането или прекъсването на давността.

От извършена служебно справка на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛНЦ се установява, че ищецът е променил търговската си фирма, като понастоящем същата е „Й.Б.“ ЕАД (с предишна търговска фирма „Т.б.“ ЕАД).

По делото са представени писмени доказателствени средства, както следва: - Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +. от 27.06.2019 г. сключен между И. Г. А. от една страна, в качеството на потребител и „Т.б.“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на договора оператора предоставя на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят за задължава да заплаща последните, съобразно ползването им и уговорените в договора цени.

• Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +. от 12.03.2021 г., сключено между И. Г. А. от една страна, в качеството на потребител и „Т.б.“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на допълнителното споразумение страните са уговорили дължимите между тях вземания по отношение на цената на предоставените мобилни услуги.

• Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +. от 29.07.2017 г. сключен между И. Г. А. от една страна, в качеството на потребител и „Т.б.“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на договора оператора предоставя на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят за задължава да заплаща последните, съобразно ползването им и уговорените в договора цени.

• Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +. от 12.03.2021 г., сключено между И. Г. А. от една страна, в качеството на потребител и „Т.б.“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на допълнителното споразумение страните са уговорили дължимите между тях вземания по отношение на цената на предоставените мобилни услуги, като е посочено, че потребителят получава при подписването на допълнителноъо споразумение устройство „Samsung A20s 32 GB Dual Blue”, при стандартна цена от 549, 91 лева, съответно при цена с абонаментния план от 9, 99 лева на месец.

• Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +. от 26.11.2021 г., сключено между И. Г. А. от една страна, в качеството на потребител и „Т.б.“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на допълнителното споразумение страните са уговорили дължимите между тях вземания по отношение на цената на предоставените мобилни услуги.

• Договор за лизинг от 29.07.2017 г., сключен между „Т.б.“ ЕАД от една страна, в качеството на лизингодател и Анка Филипова Г.а от друга страна, в качеството на лизингополучател. По силата на договора, лизингодателя предоставя на лизингополучателя за ползване устройство марка „Coolpad“, модел „Modena 2 Black”, а лизингополучателят се задължава да заплаща уговорената лизингова цена от 10, 99 лева за 23 бр. месечни лизингови вноски. Съобразно чл. 4 от договора с подписването му лизингополучателят декларира и потвърждава, че е получил от лизингодателя устройството предмет на договора, като устройствата по договора са годни за употреба.

• Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +. от 28.06.2021 г. сключен между И. Г. А. от една страна, в качеството на потребител и „Т.б.“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на договора оператора предоставя на потребителя електронни мобилни услуги, а потребителят за задължава да заплаща последните, съобразно ползването им и уговорените в договора цени.

• Допълнително споразумение към Договор за мобилни услуги с предпочетен номер +.6 от 26.11.2021 г., сключено между И. Г. А. от една страна, в качеството на потребител и „Т.б.“ ЕАД друга страна, в качеството на оператор. По силата на допълнителното споразумение страните са уговорили дължимите между тях вземания по отношение на цената на предоставените мобилни услуги.

Договорът за мобилни услуги е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на доказателства за неговата неавтентичност, последният обвързва страните с оглед обективирани в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

По правната си същност договорът за предоставяне на мобилни услуги представлявала двустранен, консенсуален, възмезден, комутативен договор по силата на който за мобилният оператор се пораждат следните облигационни задължения: 1) да предостави „електронна съобщителна услуга“ по смисъла на § 1, т. 17 ДРЗЕС – т.е. услуга включваща пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване; 2) да изпълни точно – в количествен, качествен и темпорален аспект с грижата на добрия търговец (арг. чл. 302 ТЗ), така че да осигури безпрепятствена възможност на насрещната страна да ползва реално от предоставената услуга. А за насрещната страна по договора се поражда задължението да заплати ползваното количество електронни съобщителни услуги – за мобилна телефония, мобилни съобщения и мобилен интернет.

Настоящият съдебен състав счита, че по делото не са ангажирани никакви доказателства, че твърдените мобилни услуги са реално предоставени. Издаването на едностранно подписани от ищеца фактури и сметки, каквито са представени в хода на производството, нямат доказателствената сила да установят пълно и главно обстоятелството, че ответникът реално е ползвал мобилните услуги, респ. че е имал възможност да ги ползвал, поради което същият не дължи да заплати съответното потребление или абонаментен план. Тъй като ищецът носи доказателствената тежест да установи този факт пълно и главно, то с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, настоящият съдебен състав следва да приеме неустановеният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. Този извод на настоящият съдебен състав се извежда и ex definitione от определителната правна норма на § 1, т. 17 ДРЗЕС, според която „електронна съобщителна услуга“ е услуга, обичайно предоставяна по възмезден начин, която изцяло или предимно включва пренос на сигнали по електронни съобщителни мрежи, включително услуги по преноса, осъществявани чрез мрежи за радиоразпръскване, без да се включват услуги, свързани със съдържанието и/или контрола върху него. В обхвата на електронните съобщителни услуги не се включват услугите на информационното общество, които не се състоят изцяло или предимно от пренос на сигнали чрез електронни съобщителни мрежи. Тоест по дефиниция ищецът, следва да установи, че е предоставил възможността ответника да ползва съответната мобилна мрежа до която е доставил сигнал, радиоразпръскване и т.н.

Следователно, тъй като не са доказани материалните предпоставки обосноваващи претенцията по исковете за заплащане на цената за ползвани мобилни далекосъобщителни услуги, то същите се явяват неоснователни и като такива трябва да бъдат отхвърлени.

Нещо повече, трябва да се спомене, че факта, че част от мобилните услуги следва да се заплащат по абонаментен план не променя направеният по-горе извод. Действително при абонаментно уговореното плащане, последното се дължи независимо от това дали електронната съобщителна услуга е ползвана или не. Но дължимостта на подобна сума е предпоставена от поредност на престацията, т.е. мобилният оператор следва да установи пълно и главно, че е предоставил услугата или възможност на потребителя действително да я ползва. Тоест, трябва да се установи, че съответния електронен мобилен сигнал е осигурен до устройството, чрез което се ползва мобилната услуга. В настоящото производство подобно нещо не е установено, поради което с оглед неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за неосъществил се в обективната действителност. В този смисъл трябва да се спомене, че от ангажираните по делото писмени доказателствени средства се достига до извод, че в случая не се касае за чист абонаментен план, а и за допълнителни услуги, който са увеличили дължимата цена по договора.

Трябва да се посочи и изрично, че горният извод не се променя, а се подкрепя и от Общите условия към процесните договори за мобилни услуги, където Раздел IV “Цени на услуги“, чл. 23, б. „б.“ е предвидено, че дължимите от потребителя цени са месечен абонамент – осигурява достъп до услугите, за които е сключен индивидуален договор и включва разходите за поддръжка на меражата и се предплаща от потребителя ежемесечно, в размер съобразно избрания от потребителя абонаментен план.

В правилото на чл. 20 ЗЗД е предвидено, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.

В случая при извършено граматическо, систематично и телеологическо тълкуване на клаузата от Раздел IV “Цени на услуги“, чл. 23, б. „б.“, не може да остане съмнение, че абонаментната цена, макар и да се дължи антиципирано (предварително), то същата е дължима за предоставена услуга, респ. възможността същата да бъде ползвана. Тоест, самият ищец в общите си условия, като икономически по силна страна, въпреки възможността да поддържа самостоятелно мрежата си, прехвърля икономическият риск от това върху потребителите, което инидицира наличието на неравноправна клауза по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП, във вр. чл. 143, т. 19 и т. 20 ЗЗП. Но дори при извършено тълкуване на клаузата in favorem validitatis (в полза на действителността), като основен принцип на договорното тълкуване, то това отново не освобождава оператора от това да докаже, че е предоставил съответните абонаментни услуги, тъй като в противен случай, заплащането на абонаментната цена е безпредметно, т.е. без основание, тъй като договорът за мобилни услуги е синалагматичен, т.е. задължението на едната страна е основание за задължението на другата страна. Иначе казано – абонаментната цена се плаща, за да може да се ползват уговорените мобилни услуги, но когато насрещната страна – мобилният оператор претендира заплащането на абонаментната цена следва да установи пълно и главно, че технически е предоставил подобна възможност на потребителя. А представените по делото, едностранно издадени фактури от ищеца не установяват подобна техническа възможност.

Да се приеме противно на изложеното тълкуване, практически обезсмисля синалагматични характер на договора за мобилни услуги, тъй като би предпоставило плащането на абонаментната такса, като абсолютно задължение по договора, независимо от изпълнение от насрещната страна. Това само по себе си би обезсмислило и логиката на двустранните договори, когато по такива се предявяват претенции за изпълнение. Логиката е не изпълнявам, за да изпълниш, а точно противното – изпълнил съм и искам да изпълнил, извън хипотезата на възражение за неизпълнен договор (чл. 90 ЗЗД), каквото в случая не е направено и няма данни и за извънсъдебното му упражняване, поради което и последиците му не следва да бъдат обсъждани в настоящите мотиви.

Претенцията за заплащане на неустойката е обусловена от доказването, че между страните е имало валидно възникнало облигационно отношение на основание твърдения договор, което ищецът да е развалил, поради което съобразно клаузите на договора да се дължи неустойка за разваляне – неправилно именувана от ищеца неустойка за прекратяване, тъй като твърдяното неизпълнение на договора обуславя неговото разваляне, а не прекратяването му. В случая липсват доказателства, че договорът за мобилни услуги е развален по реда на чл. 87 ЗЗД, респ. въз основа на договорна комисорна клауза. Нещо повече, с оглед липсата на доказване от страна на ищеца, че е изпълнил задължението си да предостави на ответника уговорените мобилни услуги, то следва да се приеме, че същият не е бил изправна страна, а договорът може да бъде развален само от изправната страна. При това положение, доколкото съдът следва да приеме недоказаните обстоятелства за несъществуващи в обективната действителност (арг. чл. 154, ал. 1 ГПК), то предявената претенция се явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена.

Отделно от горното трябва да се спомене, че ищецът основава обстоятелството, че е развалил договора, поради неизпълнение на клаузи от общите условия, които в случая са неприложими.

Според дефиницията на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП „Потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Следователно в случая длъжника има качеството на потребител, поради което при преценка на заявлението и представените към него доказателства, съдът следва да спази императивните правила на закона и да осигури потребителската защита предвидена в разпоредбите на чл. 143 и сл. ЗЗП. Нещо повече глава XIV от ЗЕС в разпоредбите на чл. 225 и сл. ЗЕС също ползва понятието потребител. А съгласно правилото на чл. 37, ал. 1 от Указ № 883 от 24.04.1974 г. за прилагане на Закона за нормативните актове, думи или изрази с утвърдено правно значение се използуват в един и същ смисъл във всички нормативни актове.

При това положение, настоящият съдебен състав намира, че трябва да отбележи, че според нормата на чл. 147а ЗЗП При сключване на договор при общи условия с потребител общите условия обвързват потребителя само ако са му били предоставени и той се е съгласил с тях. Съгласието на потребителя с общите условия се удостоверява с неговия подпис. Търговецът или упълномощен негов представител е длъжен да предаде подписан от него екземпляр от общите условия на потребителя. Тежестта на доказване на изразеното от потребителя съгласие с общите условия и получаването им при подписване на договора се носи от търговеца. Клаузата за съгласие с общите условия на договора и деклариране на получаването им от потребителя, включена в индивидуалните договори, не е доказателство за действителното приемане на общите условия и получаване на екземпляр от потребителя.

Граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на чл. 147а, ал. 1-5 ЗЗП, води до извод, че за да потребителя да бъде обвързан от общите условия, когато договора е сключен при общи условия са налице две кумулативни изисквания – от една страна общите условия да са му предадени и то в подписан екземпляр от търговеца, а от друга страна потребителят изрично да се е съгласил с общите условия, което съгласие практически се извършва изявление – т.е. с подписването на общите условия от потребителя и то недвусмислено.

За пълнота следва да се посочи още, че клаузата относно претендираната неустойка, представляваща стойността на тримесечни абонаментни такси и отстъпка от цената на месечна абонаментна такса, е договорена извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съобразно заложените за това критерии в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. В случая в противоречие на добрите нрави с клаузата за неустойка е регламентирана имуществена облага за мобилния оператор в размер, какъвто би получил, ако договорът не е прекратен, но без да е уговорено предоставянето и ползването на каквато и да било услуга на абоната. С договора не са уредени насрещни права за абоната, съпоставими с предвидената неустойка при прекратяване на договорните отношения и това от своя страна противоречи на добросъвестността и създава основание за неоснователно облагодетелстване на една от страните в правоотношението, която в случая е мобилният оператор. В случая е без правно значение, че вземанията за неустойка са до размера на три стандартни месечни абонаментни вноски. Независимо от размера, до който се претендира неустойка, то вземането за същата се основава на нищожно съглашение. Налице е изначална недействителност на неустоечното съглашение поради противоречието му с добрите нрави още при сключването на договора.

Следва да се посочи още, че клаузата, предвиждаща неустойка при разваляне на договора в размер на част от стойността на отстъпките от абонаментните планове и мобилни устройства за съответните телефонни номера и устройства, противоречи на закона и добрите нрави и поради факта, че е неясна и объркваща и води до неоснователно обогатяване на мобилния оператор. Съдът счита, че при така уговорената неустойка липсва яснота относно вида на тези отстъпки, които се имат предвид в клаузите, и начина на определяне на тази дължимата „част“ от тях от абоната, в случай че договорът бъде развален по негова вина. В разпоредбата на чл. 147, ал. 1 от ЗЗП е предвидено, че клаузите на договорите, предлагани на потребителите, трябва да бъдат съставени по ясен и недвусмислен начин. В решенията по дела на СЕС – С-26/13 с С-96/14, Van Hove, се приема, че „изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо и задължение в договора да е прозрачно изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици“. Това е принцип в общностното потребителско право, който следва да бъде спазван и прилаган, залегнал и в националното законодателство, не само в цитираната по-горе норма на ЗЗП, а и в предходните разпоредби, съдържащи примерно изброяване на видове неравноправни клаузи в потребителското право, доколкото при неясно и двусмислено формулиране на задълженията на потребителя същият остава в невъзможност да прецени икономическите последици от сключения договор, респективно финансовата тежест, която поема при допускане на неизпълнение. С оглед данните по делото настоящият състав на съда намира, че в конкретния случай съществува обоснована вероятност обсъжданото вземане за неустойка да се основава на неравноправна клауза в договора, сключен с потребителя. По делото не става ясно каква част от стойността на отстъпките по абонаментни планове потребителят би дължал към момента на разваляне на договора. Следователно, така уговорената неустойка се явява неравноправна и съответно нищожна на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗП във връзка с чл. 143, т. 5 от ЗЗП във връзка с чл. 3, § 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Констатираната неравноправност по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП на клауза на потребителски договор, която не е индивидуално уговорена /няма данни потребителят да е разполагал с възможност да влияе върху съдържанието на предварително изготвените клаузи, и конкретно върху тази за неустойка/, няма за последица намаляване на неустойката до размер, който не е необосновано висок, а води до нейната нищожност на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП.

Отделно от горното трябва да се отбележи и един телеологически аргумент – с предоставянето на отстъпка от мобилните устройства, оператора цели един по-далечен резултат привличането на клиенти. Тоест, икономически съобразно е да се направи отстъпка от цената на устройство, което очевидно за ищеца не води до загуба, а до постигане на последваща лукративна цел – т.е. печалба. Това обаче води до икономически риск, че е възможно поради различни причини облигационното отношение да се прекрати (ликвидира) в период по-ранен от предвиденото в договора. При това положение, търговските отстъпки предоставяни от мобилния оператор съставляват икономически риск за него. Противно на правилата на чл. 143 и сл. от ЗЗП е с договорна клауза да се прехвърли икономическият риск от търговеца на потребителя, след като целта практически е била лукративна, т.е. печалба от страна на търговеца. При това положени се достига до нетърпимия резултат, че неустойката не постига заложеното в закона като цели (чл. 92, ал. 1 ЗЗД), а цели да минимизара икономическият риск за търговеца, който самия той е заложил в договорите си, но иска да прехвърли върху потребителя. Подобно търговско поведение не само е в противоречие с правилата за равноправните клаузи, но противоречи и на идеята на добри търговски практики. Налице са други инструменти за минимизиране („хеджиране“) на риска.

С оглед гореизложеното, съдът намира, че предявените искове следва да се отхвърлят изцяло.

При този изход на правния спор с правна възможност да претендират заплащането на деловодни разноски разполага само ответникът. Последният не е поискал присъждането на деловодни разноски и не е доказал, че действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК не следва да му се присъждат деловодни разноски.

Така мотивиран, Софийският районен съд