Решение № 381 от 30.1.2025 г. на Административен съд - Стара Загора по дело № 967/2024 г.

Производството е по реда на чл.145 и сл. от АПК, вр с чл.26, ал.11 от ЗЧРБ. Образувано е по жалба от М. Б., гражданин на Р. Турция с адрес в Р. България [населено място], чрез адв. С. Л., против отказ с рег. № УРИ 537700-3513 от 28.10.2024г. на Директор ОДМВР Стара Загора за продължаване срока за пребиваване в Р. България. Жалбоподателят счита отказа за незаконосъобразен, вкл. и като противоречащ на основни принципи на административното право. Твърди се, че оспорващият е изпълнил формалните изисквания да иска продължаване на своето пребиваване в страната, но въпреки това му е отказано това право, като отказът не почива на обективни обстоятелства, които да го подкрепят. На следващо място се претендира и нарушение на чл.6 от АПК. В с.з., страната, редовно призована, се представлява от пълномощника си, който сочи, че отказът не се мотивира с никаква дейност, която да е опасна за Р. България. Самият оспорващ бил шофьор, което не била опасна дейност за обществения ред в страната. Ответникът, чрез процесуален представител, оспорва жалбата. Пледира за законосъобразност на отказа. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на ОП Стара Загора дава становище за неоснователност на жалбата и за законосъобразност на отказа, като се позовава на данните от представената в преписката справка от ДА“НС“ и предложението на Началник група „Миграция“. Съдът, въз основа на събрания по делото доказателствен материал, намира за установено от фактическа страна следното: На 08.10.2024г. турският гражданин М. Б. подал до Директор на ОДМВР Стара Загора, група „Миграция“ заявление с рег. № УРИ 537700-3254 /л.19/ за предоставяне на право на продължително пребиваване на чуждене в Р. България, окомплектовано с изискуемите документи, в което посочил данни за валидността на издадения му турски паспорт и адрес в Р. България – [населено място], [улица], вх. В, ап.2, ет.5. чрез отбелязване в заявлението е посочено, че същият има основание да му се разреши постоянно пребиваване – чл.24, ал.1, т.5. Към заявлението са приложени копие от паспорта, копие от виза по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, копие от документа за заплатена такса /л.22-23/. Заявлението е изпратено за становище от ТД „НС“ – Стара Загора, като от там е дадено такова с вх. рег. № 537700-3341/15.10.2024г. /л.24/, че за М. Б. няма данни да представлява заплаха за националната сигурност. В същото становище е посочено, че на декларирания адрес на пребиваване в Стара Загора от ТД „НС“ са установили, че още трима турски гражданин са го декларирали като такъв, както и че М. Б. за срока на валидност на разрешението за пребиваване има голям брой излизания и влизания от страна, всички свързани с пътувания от ГКПП Румъния до ГКПП Турция и обратно, като в основната си част те са осъществявани с товарен автомобил с различни национални белеци, вкл. и български такъв, като има данни, че лицето работи като международен шофьор и исканото разрешение е за целите на работата му. От специалист в група „Миграция“ е представена докладна записка рег. № УРИ 5377р-3126 от 22.10.2024г. /л.18/, като в същото се сочи, че при извършена проверка на адреса, посочен от заявителя, като такъв на пребиваване, е установено, че собственикът на жилището е Й. Е. К., че същата живее в това жилище заедно със сина си и в него не живеят чужди граждани. Сочи се също за установено, че за въпросното жилище са представени сключени договори за наем от още други две лица турски граждани. Също се сочат данни, че заявителят Балъкчъ има многобройни влизания и излизания през границите на Р. България, всички през ГКПП с Румъния и Турция, основно осъществени с товарни автомобили. Предвид не тези факти е изразено становище, че заявителят не отговаря на условията на чл.24, ал.2 от ЗЧРБ. От Началник група „Миграция“ до Директор на ОДМВР Стара Загора е подадено предложение рег. № УРИ 537700-3177 от 25.10.2024г. /л.17/ за издаване на отказ за предоставяне право на пребиваване на турския гражданин Балъкчъ в Р. България на осн. чл.26, ал.2, вр. с чл.24, ал.2, вр. с чл.22, ал.4 от ЗЧРБ. В предложението подробно са описани събраните доказателства, ведно с извадка на данни за граничните излизания/влизания на турския гражданин през границата на Р. България. Под рег. № УРИ 537700-3513 на 28.10.2024г. от Директор на ОДМВР Стара Загора е постановен отказ за предоставяне право на продължително пребиваване в Р. България на турския гражданин М. Б. с [ЛНЧ] /л.8/, който е съобщен на жалбоподателя чрез преводач на 30.10.2024г. Жалбата против отказа е подадена чрез органа на 31.10.2024г. и заведена под рег. № УРИ 357700-3543. По делото се прилагат още: копие но разрешение за пребиваване №701312468 с валидност до 21.11.2024г. /л.10/; декларация от С. М. И. с нотариална заверка на подписа на декларатора от 08.10.2024г. /л.11/; декларация на М. Б. с нот. заверка на подписа от 08.10.2024г. /л.12/; договор за наем от 08.10.2024г. /л.33-34/; справка за пътувания /л. 37/; справка за издадени визи на жалбоподателя /л.43/; Съдът, въз основа на събраните по делото доказателства и във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите и становищата на страните и като извърши служебно цялостна проверка на валидността и законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл.168, ал. 1, във връзка с чл. 146 от АПК, намира от правна страна следното: По допустимостта – доказателствата сочат, че жалбата е процесуално допустима /л.8/, тъй като е подадена в преклузивния срок по чл. 149, ал. 1 от АПК, от активно легитимирана страна, за която административният акт е неблагоприятен, като същият подлежи на съдебен контрол на основание чл. 26, ал. 11 от ЗЧРБ. Разгледана по същество жалбата е неоснователна. Оспореният отказ е издаден от Директор на ОДМВР Стара Загора, който е и компетентният орган по арг. на чл. 57, ал. 1 от ППЗЧРБ, вр. с чл.26, ал.2 от ЗЧРБ. С оглед на установената материална компетентност на конкретния издател на жаления отказ, Съдът приема извод за валидност на същия. Липсват други обстоятелства, които да са основание за обявяване нищожност на отказа, тъй като същият е издаден на валидно правно основание. Същият е обективиран в изискуемата писмена форма и съдът приема извод, че са спазени общите и специални изисквания за неговото съдържание, вкл. и това за фактическо мотивиране на акта. В случая конкретните мотиви се съдържат в други документи, различни от самия акт, към които обаче изрично се прави препращане. Същите се явяват подготвителни за издаване на крайния административен акт, а и те са задължително изискуеми от специалния, като обосноваващи крайния правен акт –разрешение или отказ. Процесуално допустимо и законосъобразно е извършено въпросното препращане към визираните в отказа документи, в които се съдържат конкретните фактически основания за издаване на процесния отказ. Както вече се сочи по-горе, специалният закон изисква задължително решението на административния орган по подадено заявление за предоставяне на право на пребиваване да е обосновано въз основа на изискано и представено писменото становище от ДАНС по чл. 41, ал. 1, т. 2 от Закона за Държавна агенция "Национална сигурност " и на предложението от началник група "Миграция" към ОДМВР – Стара Загора /арг. чл. 57 ППЗЧРБ /. Видно от доказателствата по делото, които са част от преписката, такива са изискани и съответно дадени, преди да се постанови отказа, който се обжалва. Именно в тях се съдържат конкретните факти, които са възприети от органа, като обосноваващи неговия краен правен извод за липса на основания в закона да се издаде исканото разрешение за продължително пребиваване по заявлението на турския гражданин г-н Балъкчъ. Както в административно-правната теория, така и в съдебната практика е трайно установено, че препращане в административния акт към други документи, издадени в хода на административното производство, в които се излагат фактическите основания на властническото волеизявление, е законосъобразно, стига административния акт изрично да се прави препращане към тези документи, каквото в случая е изрично направено. Видно е, че съдържанието на отказа е съобщено на турски гражданин чрез преводач на езика, който лицето владее, като това е удостоверено от турския граждани чрез подпис, а и възражения в тази насока не се правят, поради което и на тази плоскост липсват доказателства, които да сочат на допуснати нарушения, които да накърняват правото на защита на лицето до степен, че същият да не може да упражни по надлежен начин и в пълен обем своето право на защита, като представи всички необходими доказателства за релевантните правни факти. Не на последно място, следва да се посочи, че по делото, като част от преписката е докладна записка /л.18/ за извършена проверка по подаденото заявление от г-н Балъкча, за установяване верността на твърдените от заявителя факти, вкл. и че същият има осигурено в страната жилище, в което да пребивава, в който смисъл е изискването на чл.24, ал.2 от ЗЧРБ. От съдържанието на докладната записка безспорно следва да се приеме, че на 22.10.2024г. на посочения от г-н Балъкчъ в заявлението му адрес на пребиваване – [населено място], бул. Св. П. Е., №81, вх. В, ет. 2, ап.5, от мл. експерт Т. от група Миграция при ОДМВР Стара Загора е извършена проверка, от която е установен собственикът на апартамента и това е лицето Й. К., че същата обитава съвместно със сина си въпросното жилище и в него не живеят чужди граждани. Установено е от извършената проверка от служителя на група Миграция, че за същия адрес се представят още два договора за наем, с наематели също турски граждани /отделно от този, представен от жалбоподателя към неговото заявление/. Като приложения към жалбата си, оспорващият прилага копие от издадено разрешение за пребиваване с валидност до 24.11.2024г., в което се сочи като адрес на пребиваване такъв в [населено място], декларация с нот. заверка на подписите на С. И., декларация с нот. заверка на подписите от М. Б.. По делото, като част от преписката се съдържат въпросните две декларации, както и договорът за наем от 08.10.2024г. При съобразяване на тези доказателства и съдържанието на представения договор за наем, съдът приема фактическия извод, че същите не удостоверяват релевантния правен факт по чл.24, ал.2 от ЗЧРБ – заявителят действително да има осигурено в [населено място] жилище, в което да пребивава. Договорът за наем е сключен малко преди изтичане срока на валидност на издаденото разрешение за пребиваване чрез пълномощник – С. И. /вж. л. 9/. Според договора, същият е сключен от пълномощникът И., за който се сочи, че притежава надлежно пълномощно от собственика на жилището Й. К., въз основа на което пълномощно С. И. може да отдаде под наем на трето лице /в случая жалбоподателя/ въпросния апартамент. Нито в преписката, нито като приложение към жалбата, се представя като доказателство пълномощно, чрез което оспорващата страна да удостовери факта на валидно предоставено право от Й. К. /собственик на жилището/ в полза на С. И. /лицето сключило договора за наем/, последното да извърши въпросните действия по сключване на договор за отдаване под наем на турския гражданин М. Б. на жилището, собствено на г-жа К.. Пак, видно от съдържанието на представения и част от преписката договор за наем от 08.10.2024г., като негов предмет се сочи целият апартамент, състоящ се от 2 спални, кухня и хол, което е в противоречие с декларираното в декларацията на л.32 /и приложена към жалбата/, че на М. Б. е осигурено под наем само стая от жилището /спалня/, находящо се на процесния адрес в [населено място]. При съобразяване на тези удостоверени от приложените доказателства факти, се следва и правният извод за законосъобразност на постановения отказ по заявлението на г-н Балъкчъ за продължаване срока на издаденото му разрешение за пребиваване по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, като постановен при правилно приложение на чл.26, ал.2, вр. с чл.24, ал.2 от ЗЧРБ. Процесният отказ е обоснован от правна страна именно с тези павни разпоредби. Съгласно чл. 26, ал. 2 от ЗЧРБ, се отказва издаване на разрешение за пребиваване или продължаване на срока за пребиваване в страната на чужденец, за когото е установено, че не отговаря на условията по чл. 24, 24а - 24 г, 24е, 24з, 24и, 24к, 24м, 24н, 24о, 24п, 25, 33а, 33 г и 33к - 33м, 33п и 33т. Правната техника, която законодателят използва, за да регламентира предпоставките, при които се постановява отказ, е не на изброяване на самите предпоставки в правната норма, а на изброяване на законовите разпоредби, които съдържат предпоставките за издаване на разрешение на право на пребиваване. Макар в постановения отказ органът да не конкретизира условието, на коя от изчерпателно изброените в чл. 26, ал. 2 ЗЧРБ правни норми не е изпълнено, то от становището на ТД"НС" – Стара Загора и предложението на Началник група "Миграция" – ОДМВР – Стара Загора, към които актът препраща, еднозначно се следва, че в случая органът приема за не спазено регламентираното в чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ изискване заявителят да има осигурено жилище в Република България. Именно чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ предвижда, че за получаване на разрешение за продължително пребиваване или за продължаване на срока за пребиваване, лицата следва да имат осигурено жилище, задължителни здравни застраховки и осигуряване, достатъчни средства за издръжка, без да прибягват до системата за социално подпомагане, в размер не по-малък от минималната месечна заплата, минималната стипендия или минималната пенсия съгласно законодателството на Република България за срока на пребиваване. Лицата, които претендират, следва още при подаване на заявлението, с което искат издаване на разрешение за продължаване на срока за пребиваване, да представят документите, които обосновават заявлението. Такива формално са представени /и това не е спорно/, вкл. и че са представени доказателства за осигурено жилище, като това е въпросният договор за наем от 08.10.2024г. и декларациите от същата дата. Именно обаче въз основа на тези доказателства /договора за наем от 08.10.2024г./ и установените допълнително факти от извършената проверка от служителя от група Миграция на 22.10.2024г. по фактите, сочени в заявлението на г-н Балъкчъ, органът е установил липсата на изискуемо законово регламентирано обстоятелство по чл.24, ал.2 от ЗЧРБ, мотивирало го да постанови процесния отказ да се продължи срока на издаденото разрешение за пребиваване по чл.15, ал.1 от ЗЧРБ, вр. с чл.24, ал.1, т.10. Нито едно от събраните по делото доказателства не опровергава удостоверените чрез приложената докладна записка на л. 18 факти, че на посоченият в заявлението на М. Б. адрес на пребиваване живеят само и единствено собственичката на жилището и нейния син, нито се потвърди факта, че лицето С. И. притежава валидно предоставено й право от Й. К. да сключи от името на последната с турския гражданин М. Б. договор за отдаване под наем на жилещото, собствено на г-жа К.. От съдържание на представения договор е видно също, че същият е сключен под отлагателно условие, тъй като страните са се споразумели да влезе в сила след заплащане на първия месечен наем и издаване на разписка. Сред документите, съдържащи се в представената по делото административна преписка, а в приложените към жалбата, липсват доказателства за заплатена наемна вноска по сключения договор и съотв. за издадена разписка, като такива не се представиха от жалбоподателя и в хода на съдебното производство. При това положение, правилен е изводът на орган, че към момента на подаване на Заявление УРИ: 537700-3254/08.10.2024 г. не е доказано от заявителя, за него да има валидно възникнало наемно правоотношение по силата на което жалбоподателят да има осигурено жилище в страната, за периода на пребиваването му в страната, съобразно императивното изискване на чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ. Налице е правилно приложение на материалния закон – чл. 26, ал. 2, във вр. с чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ от административния орган при постановяване на процесния отказ да се продължи срока на издадено на турския гражданин Балъкчъ разрешение за право на продължително пребиваване в Република България. Жалбата се явява неоснователна и като такава, следва да се отхвърли, тъй като процесният Административен акт е валиден и законосъобразен, като издаден в съответствие с процесуалните правила и материалния закон. При този изход на спора своевременно заявената претенция на процесуалния представител на ответника за присъждане на разноски следва да се уважи, като в полза на ОД на МВР Стара Загора се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв., определен в съответствие с чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК и чл. 37 от Закона за правната помощ. Водим от горните мотиви и на основание чл. 172, ал. 2, предложение четвърто от АПК, Съдът