Решение № 238 от 23.7.2025 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 57/2025 г.

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК. С решение № 279 от 18.06.2024 година, постановено по т. дело № 444/2023 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, е осъдена Х. А. Е. / H.A.E./, ЛН № ••••••••••, родена на •••••••• г., гражданство - Н., с постоянен адрес: •••••• •••••••••• •••••••, ••••••••••••••••••••••••••, да заплати на „Банка ДСК“ АД, ЕИК 121830616, със седалище и адрес на управление гр. София, ул. „Московска“ 19, сумата от 78 233, 20 лв. представляваща главница - чиста стойност на кредит по Договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, сключен между страните на 03.10.2014 г., на основание чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 17 ЗКСД, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.04.2023 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 3730, 16 лв., представляващи направени по делото разноски по съразмерност. Отхвърлени са предявените искове в частта им за заплащане на сумата от 30 630, 86 лева, представляваща главница /капитализирани лихви/ по договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД от 03.10.2014 г.; сумата от 11 727, 02 лева, представляваща договорна /възнаградителна/ лихва, начислена за периода от 28.10.2021 г. до 11.04.2023 г. вкл., сумата от 848, 53 лева, представляваща лихвена надбавка за забава, начислена за периода от 28.10.2021г. до 11.04.2023 г. вкл., ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното им изплащане, като неоснователни. Срещу така постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените осъдителни искове за следните суми: сумата от 30630, 86 лева капитализирана към главницата договорна лихва, начислена през гратисния период от 03.10.2015 година до 28.09.2021 година; сумата от 11727, 02 лева – договорна лихва след изтичане на гратисния период от 28.10.2021 година до 11.04.2023 година и сумата от 848, 53 лева – лихвена надбавка за забава за периода от 28.10.2021 година до 11.04.2023 година включително, е подадена въззивна жалба от „Банка ДСК“ АД. Искането е да бъде отменено решението в тези части и да се постанови ново по същество, с което да се уважат исковете до посочените размери, като се присъдят на жалбоподателя разноски за производството по делото и юрисконсултско възнаграждение. Оплакванията са за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност - нарушение на материалния закон и процесуалните правила при постановяване на решението в тези части. Оспорени са изводите на първоинстанционния съд, че договорът за кредит е изцяло недействителен на основание чл. 17, ал. 6 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти поради противоречие на договорни клаузи с разпоредбите на този закон. Изложени са подробни доводи в подкрепа на становището на жалбоподателя, че лихвата по чл. 7 е уговорена като фиксиран процент към момента на сключване на договора, спазено е изискването за яснота и разбираемост и тази уговорка като съществен елемент от договора не е неравноправна по смисъла на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Тази лихва се дължала като възнаграждение на банката за предоставените парични средства и през гратисния период, макар че падежът на плащането бил отложен след неговото изтичане. Според жалбоподателя не ставало дума за преструктуриране на съществуващ дълг, а за уредени в Общите условия към договора за кредит и в Типовия договор за кредитиране на студенти и докторанти, утвърден на основание чл. 6, ал. 2 и чл. 7, ал. 1 от ЗКСД условия за капитализиране на начислената, но неизискуема през гратисния период възнаградителна лихва към непадежиралата главница. Според него не се касаело за анатоцизъм и за недействителност на клаузата на чл. 10.2. от ОУ по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД, а уговорката за капитализация, при която към неизискуемата главница се прибавяли лихви, които не са просрочени, имала новативен характер, като се погасявал първоначалният дълг към банката и се формирал нов такъв на годишна база до изтичане на гратисния период по кредита. Ставало дума за създаден специален режим за капитализиране на лихви за банките, отпускащи кредити по ЗКСД, който не противоречал на чл. 24, ал. 1 от ЗКСД. Поради това, според жалбоподателя, изводът на съда за недействителност на договорната клауза, предвиждаща прибавяне на изтеклите през гратисния период възнаградителни лихви към главницата, а оттам за недействителност и на целия договор, бил неправилен. Оспорени са и изводите, че потребителят не е бил наясно с тази клауза, поради което били нарушени чл. 18, ал. 3 и на чл. 17, ал. 4 от ЗКСД, водещи до недействителност на целия договор. Поддържа се освен това, че дори да се приеме, че става дума за анатоцизъм, това не води до недействителност на целия договор, както неправилно е приел първоинстанционният съд, а е нищожна съгласно чл. 20, ал. 2 от ЗКСД само клаузата, която го предвижда – чл. 10.2 от Общите условия. В този случай следвало да се приеме, че кредитополучателят дължи договорения конкретен размер на възнаградителната лихва от 7% годишно върху реално усвоената сума по кредита. С жалбата са оспорени и изводите на съда, че банката не е уведомила кредитополучателя за всички условия на кредита съгласно чл. 18, ал. 3 от ЗКСД. Липсата на погасителен план също не водела до недействителност на договора, не била сред основанията, предвидени в чл. 17, ал. 6 от ЗКСД. Същественото процесуално нарушение, на което се позовава жалбоподателят, е свързано с неуведомяване на страните от съда за произнасяне по нищожността на определени клаузи от договора за кредит и неосигуряване на възможност да изразят становище и да сочат доказателства. По този начин жалбоподателят е обосновал искането си за изслушване на допълнителна съдебносчетоводна експертиза по задачи, касаещи изчисления на размерите на възнаградителната лихва през гратисния период и след изтичането му, както и на обезщетението за забава, без включване на капитализираните лихви. Ответницата не е подала отговор на въззивната жалба, не се е явила и в насрочените по делото открити съдебни заседания, редовно призована, съгласно чл. 33 от Кодекса за международно частно право във връзка с чл. 40, ал. 2 от ГПК, по реда на Конвенцията за връчване в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела, подписана в Хага на 15.11.1965 година. Въззивният съд, при упражняване на правомощията си по чл. 269 от ГПК, съобразявайки конкретните оплакванията във въззивната жалба и събраните доказателства, намира следното: Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. По т. дело № 444/2023 година на ПОС са предявени осъдителни искове от „Банка ДСК“АД срещу Х. А. Е., с постоянен адрес в •••••, •••••••••••. Изложени са обстоятелства за сключен между страните на 03.10.2014 година договор за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, по силата на който банката предоставила на ответницата кредит в размер на 78233, 20 лева за заплащане на семестриални такси за обучение в Медицински университет, гр. Пловдив. Неразделна част от договора били приетите и подписани от кредитополучателя Общи условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД. Срокът на издължаване на кредита бил 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период, обхващащ времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно- квалификационна степен. Кредитът бил усвояван на части, чрез преводи по банковата сметка на висшето училище в началото на всеки семестър на сума, равна на дължимата такса за обучение за съответния семестър. Той бил предоставен при фиксирана годишна лихва от 7 %, която се начислявала върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като се капитализирала годишно / т. 10.2. от ОУ към договора/. Първата дата за полагане на последния държавен изпит по специалността „Медицина“, в която се обучавала ответницата, била 30.09.2020 г., т.е. на 30.09.2021 г. изтекъл гратисният период и първата дата за плащане на погасителната вноска била 28.10.2021 г. От тази дата кредитът следвало да се погаси на 120 равни месечни вноски, всяка в размер на 1263, 94 лева, но липсвали плащания. Към момента на предявяване на иска /13.04.2023 година/ били просрочени 18 вноски / от 28.10.2021 година до 28.03.2023 година/ на обща стойност 22751, 94 лева, от които просрочена договорна лихва 11430, 67 лева и просрочена главница 11321, 27 лева. Ищецът се позовава на клаузата на чл. 17.1 от ОУ към договора, според която при забава в плащането на месечната вноската за главница, тя се олихвява с договорния лихвен процент и с надбавка за забава в размер на 10 пункта от деня, следващ датата на падежа. Съгласно чл. 17.2. от Общите условия, при забава в плащанията на главница и/или лихви над 90 дни, целият остатък от кредита ставал предсрочно изискуем и се олихвявал с договорения лихвен процент и надбавка от 10 пункта до предявяване на иска за събирането му пред съда, а след това – със законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. В исковата молба се съдържа изявление, че от датата на получаване на препис от исковата молба, банката счита целият непогасен остатък от задължението на ответницата по процесния договор за предсрочно изискуем. Въз основа на така изложените обстоятелства е формулирано искане да се осъди ответницата да заплати на „Банка ДСК“ АД следните суми: 108864, 06 лв. изискуема главница /включваща усвоената сума от 78233, 20 лева и капитализираните лихви през гратисния период в размер на 30630, 86 лева/, ведно със законната лихва от датата на исковата молба – 13.04.2023 година; 11727, 02 лева договорна /възнаградителна/ лихва, дължима на основание чл. 7 от договора, начислена за периода от 28.10. 2021 г. до 11.04.2023 г. вкл. и 848, 53 лв. изискуема лихвена надбавка за забава по чл. 17.1 от ОУ, начислена за периода от 28. 10. 2021 г. до 11.04.2023 г. вкл. Ответницата не е подала отговор на исковата молба и не е изразила становище по исковете. Първоинстанционният съд е уважил предявените осъдителни искове само до размера на усвоената сума 78233, 20 лева. Приел е, че сключеният между страните договор е недействителен изцяло, поради което кредитополучателят е длъжен да върне само реално усвоената сума по него, съгласно разпоредбата на чл. 17, ал. 7 от ЗКСД. В решението е прието, че договорът е недействителен, тъй като не отговаря на изискванията за необходимо съдържание. В него не бил уговорен фиксираният процент на възнаградителната лихва, който ще бъде прилаган, нито общият размер на лихвата към датата на сключване на договора, а само максималния праг от 7%, посочен в закона. В договора не бил посочен и ГПР, липсвал изготвен погасителен план, предвиден в чл. 5. Т.е. не били спазени изискванията за задължителни реквизити, предвидени в типовия договор по чл. 7 от ЗКСД. Първоинстанционният съд е приел, че по този начин за потребителя е създадена неяснота относно икономическата тежест на поетото задължение, което нарушавало изискването преди сключване на договора кредитополучателят да бъде уведомен за всички условия на кредита. Прието е също, че е нарушена забраната кредитополучателят да не бъде задължаван да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. Този извод на съда е мотивиран с разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ОУ, предвиждаща натрупаната през гратисния период възнаградителна лихва да се капитализира годишно. Посочено е, че така тя става част от задължението за заплащане на главница и върху нея се начислявала договорната възнаградителна лихва в размер на 7 %. Първоинстанционният съд не е отрекъл правото на банката да начислява възнаградителна лихва през гратисния период с оглед предвижданията в ЗКСД, но е приел, че специалният ЗКСД не отменя общата забрана за олихвяване на изтекли лихви, съдържаща се в чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Освен, че ставало дума за анатоцизъм, с прибавянето на натрупаната през гратисния период възнаградителна лихва към главницата и последващото й олихвяване, се нарушавала разпоредбата на чл. 24 от ЗКСД, тъй като за кредитополучателя се създавали задължения за връщане на суми, различни от посочените в тази разпоредба, като реално дължимият лихвен процент по кредита надхвърлял установения в чл. 20 от ЗКСД максимален размер. Предметът на въззивното производство, очертан с въззивната жалба, се свежда до неправилност на изводите на първоинстанционния съд за недействителност на сключения между страните договор и недължимост на лихви, такси или други разходи, освен чистата стойност на кредита, както е предвидено в чл. 17, ал. 7 от ЗКСД. Със събраните по делото доказателства е установено сключването на договор между „Банка ДСК“ и Х. А. Е. на 03.10.2014 година за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД. Договорът е изготвен на два езика - български и английски, подписан е от двете страни на всяка страница. В чл. 11 от него е посочено, че неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на целеви потребителски кредит на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, които кредитополучателят е получил и приема с подписването на договора. Общите условия, подписани от страните като неразделна част от договора, също са представени по делото. В чл. 1 от сключения договор е посочено, че с него кредиторът отпуска на кредитополучателя кредит за заплащане на такси за обучение в размер на 78233, 20 лева. Срокът за издължаване на кредита е 120 месеца, считано от изтичане на гратисния период /чл. 2/. Според чл. 3 гратисният период за издължаване на главницата и лихвата по кредита обхваща времето от датата на първото усвояване до изтичане на една година от първата дата за провеждане на последния държавен изпит или защита на дипломна работа съгласно учебния план за съответната специалност и образователно- квалификационна степен. Чл. 4 подробно урежда начина на усвояване на кредита, като е посочено, че той се усвоява на части въз основа на представени документи, вписани в Общите условия, като дължимата такса за обучение се превежда по сметка на съответното учебно заведение, отразена в документа, удостоверяващ качеството на кредитополучателя на студент или докторант, не по-късно от последната дата за заплащане на таксата за обучение за съответния семестър. Според чл. 5 кредитът се погасява чрез посочена в него разплащателна сметка, с равни месечни вноски, съгласно погасителен план, който се изготвя и предоставя на кредитополучателя след изтичане на гратисния период и съдържа информация за общата сума, дължима от кредитополучателя. Падежната дата на издължаване на месечните вноски след изтичане на гратисния период е 28 число на месеца / чл. 6 от договора/. Дължимата лихва по договора е уговорена в чл. 7, според който за предоставения кредит кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7% на годишна база. От представените към исковата молба писмени доказателства – 11 броя уверения и извлечение от счетоводни книги за кредитна сметка •••••••• от 12.04.2023 година, касаеща процесния договор, както и от приетите и неоспорени съдебно-счетоводни експертизи се установява, че усвоената от кредитополучателя сума е в общ размер на 78233, 20 лева, включваща 10 семестриални такси от по 7823, 32 лева, заплатени през периода от 03.10.2014 година до 27.02.2019 година включително. От представените по делото писмени доказателства се установява, че първата дата на последния държавен изпит на ответницата е била на 30.09.2020 г. Гратисния период за издължаване на задълженията по договора за кредит е изтекъл на 30.09.2021 г. и съгласно чл. 6 от договора първата падежна дата за издължаване на кредита на равни месечни вноски е 28.10.2021 година. Безспорно е, а и вещите лица са установили, че месечни вноски за издължаване на кредита не са правени от ответницата както до датата на исковата молба – 13.04.2023 година / общо осемнадесет вноски/, така и впоследствие. С оглед на това за банката – кредитор е възникнало правото по чл. 18.1. от Общите условия, които са неразделна част от договора за кредит, да го обяви за предсрочно изискуем. Изявлението за предсрочната изискуемост се съдържа в исковата молба, която видно от данните по делото е връчена на ответницата Х. Е. на дата 29.12.2023 година / писмото от „Български пощи“ ЕАД на стр. 109/. Изложените по-горе обстоятелства са безспорни между страните, те са установени по категоричен начин със събраните доказателства. Спорът, който е пренесен във въззивното производство, е свързан с действителността на сключения между страните договор от 03.10.2014 година за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на Закона за кредитиране на студенти и докторанти, респ. с вида и размера на сумите, чието връщане дължи ответницата. С оглед вида на сключения договор, освен включените в него и в Общите условия клаузи, в отношенията между страните са приложими императивните разпоредби на Закона за кредитиране на студенти и докторанти. Според чл. 1 от ЗКСД той урежда условията и реда за кредитиране на студенти и докторанти с държавна финансова подкрепа. В чл. 6, ал. 1 е посочено, че кредитите по него се предоставят от банки, сключили с министъра на образованието и науката типов договор, уреждащ правата и задълженията на държавата и на банките във връзка с участието в системата за кредитиране на студентите и докторантите с държавна финансова подкрепа. Ищецът по делото „Банка ДСК“ АД безспорно е банка, изпълнила тези условия. В чл. 7 е предвидено, че типовият договор между държавата и съответната банка се утвърждава от министъра на образованието и науката и министъра на финансите след съгласуване с Националния съвет за кредитиране на студентите и докторантите и се обнародва в „Държавен вестник“, като в ал. 2 са изброени въпросите, които типовият договор определя. Условията за отпускане, усвояване и погасяване на кредитите по ЗКСЗ, включително съдържанието и действителността на договорите за кредит са уредени в Глава Четвърта / чл. 16-27/. Според чл. 20 от ЗКСД лихвата, която кредитополучателят дължи на банката, не може да надхвърля седем процентни пункта, а според ал. 2 уговорката за по-висока лихва е нищожна. В чл. 23 от ЗКСД е уреден гратисният период, като е предвидено, че плащане на главница и лихва не се дължи по време на гратисния период, а в ал. 2 е посочено кой е гратисният период. Тази разпоредба е възпроизведена в чл. 3 от сключения между страните договор, обсъден по-горе. Според чл. 23, ал. 3 от ЗКСД през гратисния период върху кредита се начислява лихва, като в ал. 4 е посочено, че е възможно извършване на доброволно плащане от страна на длъжника през този период и банката не може да откаже приемането му. Чл. 24 от закона урежда общият размер на задължението на кредитополучателя, който се формира след изтичането на гратисния период и включва главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка / в случая само за такси/ и лихвата, дължима от кредитополучателя за срока на договора за кредит. Според чл. 24, ал. 2 и 3 изплащането задължението започва 1 месец след изтичане на гратисния период съгласно погасителен план уговорен между страните и се извършва на равни месечни вноски за срок от 10 години считано от края на гратисния период. Чл. 17 от закона подробно урежда договора, който се сключва между банката и студента или докторанта и който трябва да е в писмена форма / ал. 1/. Ал.3 поставя изискване той да е на ясен и разбираем език. Според ал. 4 кредитополучателят не е длъжен да извършва плащания, които не са включени в условията на сключения договор. Чл. 18, ал. 3 от закона изрично задължава банката преди сключването на договора да уведоми кредитополучателя за всички условия на кредита. Ал. 5 на чл. 17 изрично предвижда, че за договорите за кредит по този закон се прилагат чл. 143-148 от Закона за защита на потребителите. Според чл. 17, ал. 6 от закона договорът за кредит е недействителен, когато не са спазени изискванията на ал. 1 и 4 и на чл. 18, ал. 3, както и изискванията за задължителните реквизити на договора за кредит, предвидени в типовия договор по чл. 7. При недействителен договор на някое от посочените основания кредитополучателят е длъжен да върне само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви, такси или други разходи / чл. 17, ал. 7/. Въззивният съд, преценявайки от една страна съдържанието на сключения между страните договор и Общите условия, а от друга – уредените от закона предпоставки за недействителност на договора, намира че те не са налице в конкретния случай. В чл. 11 от индивидуалния договор е материализирано постигнатото между страните съгласие, че неразделна част от договора са Общите условия за предоставяне на целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД, като кредитополучателят ги е получил и приема с подписването на договора. В тези Общи условия се съдържат всички съществени условия на кредита, който ответницата е поискала да сключи, поради което не може да се приеме нарушение на изискването на чл. 18, ал. 3 от ЗКСД. Индивидуалният договор и Общите условия към него, уреждат всички задължителни реквизити на договора за кредит, предвидени в типовия договор по чл. 7 от закона, поради което не може да се направи извод за недействителност на договора съгласно чл. 17, ал. 6 от закона поради нарушаване на това изискване. Начинът, по който в договора е уреден въпросът за възнаградителната лихва не налага извод за липса на задължителен реквизит. Задължителните реквизити са изброени в чл. 6 на обнародвания в ДВ бр. 33 от 30.04.2010 г. типов договор по ЗКСД. Сред тях са и дължимата по кредита лихва, както и размера на лихвата за забава / т. 5 и т. 6/. В чл. 7 от сключения между страните договор е посочено, че за предоставения кредит кредитополучателят заплаща фиксирана лихва, която не може да надхвърля 7 % на годишна база. Т.е., страните са постигнали съгласие за това, че лихвения процент на годишна база е фиксиран и е непроменим за целия срок на договора. Размерът му е съобразен с този по чл. 20 от ЗКСД. Липсва материализирано в договора съгласие за по- нисък размер на лихвата от максималния по закон, което дава основание на съда да приеме, че волята на страните, изразена при сключването на договора е за дължима възнаградителна лихва в размер на 7 %. Постигнато е съгласие за дължима лихва по кредита, поради което не може да се приеме липса на задължителен реквизит като основание за недействителност на договора. Фиксираният размер на лихвата, посоченият в чл. 1 от договора размер на кредита за заплащане на такси за обучение, срокът за издължаване на кредита / 120 месеца, считано от датата на изтичане на гратисния период съгласно чл. 2 от договора/ и предвиденото в закона / чл. 24, ал. 3/ и в договора / чл. 5/ погасяване на равни месечни вноски правят възможно изчисляването на общия размер на задължението на кредитополучателя по смисъла на чл. 24 от ЗКСД след изтичане на гратисния период, без да са необходими специални знания, а само елементарни математически изчисления. Поради това не може да се приеме, че става дума за неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, ал.2, т. 19 от ЗЗП заради невъзможност на кредитополучателя в качеството си на потребител да определи икономическите последици от сключването на договора. Липсата на погасителен план също не е основание да се приеме недействителност на сключения договор. Основанията за неговата недействителност трябва да са налични към момента на сключването му. В случая те не са налице. Съставянето на погасителен план е предвидено в закона/ чл. 24, ал. 2/ и в договора / чл.5/ едва след изтичане на гратисния период, което е логично с оглед обсъдените особености на договора за целеви потребителски кредит за финансиране на студенти и докторанти по реда на ЗКСД и най-вече с оглед усвояването на кредита поетапно, на части, въз основа на представени документи за дължими такси за обучение / чл. 4.1. от договора/. В чл. 10, ал. 2 от Общите условия е предвидено, че лихвата се начислява върху усвоената част от кредита, включително по време на гратисния период, като в последния случай се капитализира годишно. Тази клауза не дава основание да се приеме недействителност на целия договор. В договора, както и в действащото българско законодателство няма определение на термина „капитализиране“. Такова има в теорията и в отменените Наредба № 9 от 15.07.1997 г. за оценка на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на риска от загуби и Наредба № 9 от 19.12.2002 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка. Според тях капитализирането е увеличаване на главницата за сметка на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви, като е предвидено, че банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен когато в първоначалния договор е предвидена възможност за капитализиране на лихви. В действащото законодателство такава възможност не е уредена, начисляването на лихва върху лихва, или т.нар. „анатоцизъм“ е забранено по смисъла на чл. 10, ал. 3 от ЗЗД и уговорката за това е недействителна, дори да я има в сключения между страните договор, какъвто е настоящия случай. В договора няма изрично предвиждане за начисляване на възнаградителна лихва не само върху главницата, равняваща се на отпуснатите сума за заплащане на такси за обучение в размер на 78233, 20 лева, но и върху капитализираните към нея лихви. В чл. 7 от договора е посочено, че договорената лихва се заплаща за предоставения кредит, който съгласно чл. 1 е именно сумата, отпусната за заплащане на таксите за обучение. Клаузата на чл. 10, ал. 2 от Общите условия не противоречи на чл. 24, ал. 1 от ЗКСД, определящ общия размер на задължението на кредитополучателя след гратисния период като формирано от главницата, чийто размер се определя от сумата на отпуснатите средства за такси и/или издръжка и лихвата, дължима за срока на договора за кредит Според закона и договора лихви се начисляват и през гратисния период, но не се плащат. След изтичане на гратисния период следва да се определи общият размер на задължението като сбор от усвоената главница и начислените възнаградителни лихви върху усвоените суми през този период, като се дължат и лихви върху усвоената главница за заплащане на таксите за обучение, с оглед на уговорения 10 годишен период на плащане на равни месечни вноски. По изложените до тук мотиви съдът приема, че е настъпила предсрочната изискуемост на кредита и за ответницата е възникнало задължението да заплати цялата усвоена главница, както и възнаградителната лихва от 7 %, начислена върху същата през гратисния период. Банката като кредитор има и вземанията за дължимата възнаградителна лихва в размер на 7% след изтичане на гратисния период до настъпване на предсрочната изискуемост, респ. до завеждане на исковата молба, до който момент са исковите претенции, както и на лихвена надбавка за забава върху неплатените вноски за главница. Видно от представените от ищеца извлечения от счетоводни книги, както и от приетите в първоинстанционното и във въззивното производство заключения на вещи лица, исковите претенции на банката не са формирани по описания начин. Банката е капитализирала дължимите възнаградителни лихви през гратисния период към реално усвоените суми и претендира заплащане на така получената главница на равни месечни вноски след изтичане на гратисния период, ведно с дължимата договорна лихва върху тях. С приетата от въззивния съд съдебно-счетоводна експертиза е извършено преизчисляване на дължимите суми, с начисляване на възнаградителна лихва само върху реално усвоените суми за заплащане на таксите за обучение през гратисния период в размер на 78233, 20 лева и на дължимата възнаградителна лихва върху тази главница след това – от 28.10.2021 година до датата на искова молба, както и на лихвените надбавки за забава на месечните погасителни вноски за тази главница. Освен пълният размер на усвоената сума от 78233, 20 лева, ведно със законната лихва от датата на исковата молба, която ответницата дължи след настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, която е присъдена с влязлото в сила първоинстанционно решение, тя дължи на банката възнаградителна лихва върху усвоените суми, чийто размер, видно от заключението, прието във въззивното производство, е 26415, 66 лева, начислени през гратисния период – от 03.10.2015 година до 30.09.2021 година. Възнаградителната лихва след изтичане на гратисния период, т.е. за времето от 28.10.2021 г. до 11.04.2023 година върху усвоената сума от 78233, 20 лева за заплащане на таксите за обучение, е 8390, 63 лева. Тези две суми са дължими на банката като възнаградителни лихви съобразно клаузите на сключения договор и следва да й бъдат присъдени. Първоинстанционното решение следва да бъде отменено до посочените размери и следва да се постанови ново по същество за уважаване на исковете до тези размери. В останалите части – за разликата над 26415, 66 лева до 30630, 86 лева възнаградителна лихва за гратисния период, както и за разликата над 8390, 63 лева до 11727, 02 лева възнаградителна лихва след изтичане на гратисния период до предявяване на иска, претендирани от банката –ищец в резултат на капитализиране на изтеклите лихви върху усвоените суми през гратисния период, исковете следва да бъдат отхвърлени. Основателен е предявеният иск за лихвена надбавка за забава върху падежиралите и неплатени равни месечни вноски за погасяване на главницата, включваща реално отпуснатите суми, за периода от 28.10.2021 година до 11.04.2023 година, до размера на 644, 77 лева, изчислен от вещото лице. В останалата претендирана част до 848, 53 лева искът е неоснователен и отхвърлителното решение следва да бъде потвърдено. В Общите условия към договора за кредит, в чл. 17.1. е предвидено заплащане на лихвена надбавка за забава. Посочено е, че при забава на плащането на месечната вноска от деня, следващ падежната дата, определена в договора, частта от вноската, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта. В чл. 17.2. от Общите условия е предвидено, че при допусната забава в плащането на главница и/или лихва над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и започва да се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта, а след предявяване на молбата за събиране на вземането по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява със законната лихва по чл. 86 от ЗЗД. Тези уговорки са ясни, разбираеми, посочват основанието за възникване на задължението и момента, от който се дължат лихвите за забава. В този смисъл те са действителни и обвързват страните. Посоченият в чл. 20 от ЗКСД максимален размер от седем процентни пункта на лихвата, която кредитополучателят дължи на банката и нищожността на уговорката за по-висока лихва касае дължимата възнаградителна лихва по договора за кредит, каквато се дължи съгласно чл. 430, ал. 2 от ТЗ. Аргумент за това е разпоредбата на чл. 4, т. 1 от ЗКСД, в който е посочено, че дължимите лихви са два вида – уговорена лихва и лихва за забава. В чл. 20 се говори за лихва / в единствено число/, която кредитополучателят дължи на банката и е безспорно, че става дума за договорната / възнаградителна лихва/. Лихвата за забава се дължи при неизпълнение в срок на задълженията от страна на кредитополучателя и е логично тя да е в по-висок размер, за който страните са постигнали съгласие, а именно 10 процентни пункта над възнаградителната лихва. С оглед изхода на спора съдът следва да се произнесе и за дължимите разноски в първоинстанционното и във въззивното производство. За първоинстанционното производство ответницата следва да бъде осъдена да заплати допълнително разноски на ищеца в размер на 1690, 30 лева / наред с присъдените с първоинстанционното решение 3730, 16 лева/. Общият размер на разноските за това производство, видно от списъка по чл. 80 от ГПК, е 5790, 24 лева. Дължимите такива са общо 5420, 46 лева съобразно изхода на спора / основателност на исковете до 113684, 26 лева при обща цена от 121439, 61 лева/. Разноските, направени от жалбоподателя във въззивното производство, са в общ размер на 1322, 16 лева, видно от списъка по чл. 80 от ГПК. От тях с оглед изхода на спора, / обжалваем интерес от общо 43206, 71 лева и основателност на жалбата за 35451, 06 лева/, ответницата следва да бъде осъдена да заплати 1084, 83 лева разноски за въззивното производство.