Решение № 990 от 17.7.2023 г. на Апелативен съд - София по дело № 1043/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 от ГПК. С решение № 260116 от 10.01.2022г., постановено по гр.д. №1076/2018г. СГС, I ГО, 7 състав е осъдил, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, М. Б. В. да заплати на Община Белово сумата от 33 194 лв., представляваща 1/3 част от обезщетение за лишаването на ищеца от възможността да ползва собствения си поземлен имот пл.№946, в кв.56 по ПУП на гр.Белово, представляващ ПИ с идентификатор 03592.502.946 по КККР с площ от 34 717 кв.м., заедно с построените в него десет сгради: сграда с идентификатор 03592.502.946.5 по КККР със застроена площ от 418 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.6 по КККР със застроена площ 58 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.7 по КККР със застроена площ от 87 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.8 по КККР със застроена площ от 10 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.9 по КККР със застроена площ от 36 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.10 по КККР със застроена площ от 124 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.11 по КККР със застроена площ от 105 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.12 по КККР със застроена площ от 750 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.14 по КККР със застроена площ от 524 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.15 по КККР със застроена площ от 366 кв.м., за периода от 17.10.2012г. до 27.01.2016г., като е отхвърлил иска за разликата над 33 194 лв. до 46 277 лв., като неоснователен. С решението СГС, I ГО, 7 състав, на основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД, е осъдил И. - М. Л., Б. Р. П. и М. Р. М., в качеството им на правоприемници по см. чл.227 от ГПК на ответника Р. Б. П., починал на 24.06.2020г., да заплатят на Община Белово сумата от 33 194 лв., представляваща 1/3 част от обезщетение за лишаването на ищеца от възможността да ползва собствения му поземлен имот пл. №946, в кв.56 по ПУЛ на гр. Белово, представляващ ПИ с идентификатор 03592.502.946 по КККР с площ от 34 717 кв.м., заедно с построените в него десет сгради: сграда с идентификатор 03592.502.946.5 по КККР със застроена площ от 418 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.6 по КККР със застроена площ 58 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.7 по КККР със застроена площ от 87 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.8 по КККР със застроена площ от 10 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.9 по КККР със застроена площ от 36 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.10 по КККР със застроена площ от 124 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.11 по КККР със застроена площ от 105 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.12 по КККР със застроена площ от 750 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.14 по КККР със застроена площ от 524 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.15 по КККР със застроена площ от 366 кв.м., за периода от 17.10.2012г. до 27.01.2016г. - всеки от правоприемниците по една трета част от сумата 33 194 лв., съгласно чл.5, ал.1 и чл.9 ал.1 ЗН, като е отхвърлил иска за разликата над 33 194 лв. до пълния претендиран 46 277лв., като неоснователен. С решението СГС, I ГО, 7 състав е отхвърлил предявения от Община Белово иск с правно основание чл.59 от ЗЗД срещу Б. Р. П., М. Р. М., И. - М. Л. и М. Б. В., в качеството им на правоприемници съгл. чл. 227 ГПК на Р. Р. Ш. починал на 06.07.2018г., син и правоприемник на ответницата Е. Б. Ш., починала на 15.11.2017г., за осъждането им да заплатят на ищеца сумата от 46 277 лв., представляваща 1/3 част от обезщетение за лишаването на ищеца от възможността да ползва собствения му поземлен имот пл. №946, в кв. 56 по ПУП на гр.Белово, представляващ ПИ с идентификатор 03592.502.946 по КККР с площ от 34 717 кв.м., заедно с построените в него десет сгради: сграда с идентификатор 03592.502.946.5 по КККР със застроена площ от 418 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.6 по КККР със застроена площ 58 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.7 по КККР със застроена площ от 87 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.8 по КККР със застроена площ от 10 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.9 по КККР със застроена площ от 36 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.10 по КККР със застроена площ от 124 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.11 по КККР със застроена площ от 105 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.12 по КККР със застроена площ от 750 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.14 по КККР със застроена площ от 524 кв.м., сграда с идентификатор 03592.502.946.15 по КККР със застроена площ от 366 кв.м., за периода от 17.10.2012г. до 27.01.2016г., като неоснователен. С решението СГС, I ГО, 7 състав е осъдил М. Б. В., И. - М. Л., Б. Р. П. и М. Р. М. да заплатя на Община Белово сумата 7 007, 43лв., разноски по делото съразмерно на уважената част от искове на основание, чл. 78, ал. 1 ГПК. С решението СГС, I ГО, 7 състав е осъдил Община Белово да заплати, на основание чл.78, ал.3 ГПК, на М. Б. В. и Б. Р. П. сумата 1448, 17 лв., разноски по делото съразмерно на отхвърлената част на исковете. Срещу решението в отхвърлителните му части е подадена жалба от ищеца Община Белово с релевирани възражения за неправилност, необоснованост и нарушение на съдопроизводствените правила. В жалбата се поддържа твърдение, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал становището, дадено от вещите лица, „че наем на дворно място, заето от сгради и вътрешни пътища няма как да бъде определен отделно, тъй като е прилежащ терен“. Изразява се несъгласие с изводите на първата инстанция по отношение на приетото относно наследственото правоприемство на починалата първоначална ответница Е. Ш.. Прави се искане въззивният съд да постанови решение, с което да отмени решението на СГС в обжалваните части и да постанови ново, с което да уважи исковете в пълните предявени размери, ведно със законните последици. Въззивниците-ответници – И.-М. Л. и М. Р. М., чрез процесуалния си представител, обжалват решението в осъдителната му част, в която са осъдени /заедно с Б. Р. П./ да заплатят на ищеца сумата от 33 194лв. Обжалват решението и в частта, в която съдът е отказал да разгледа предявеното възражение за прихващане. Релевират оплаквания за неправилност. В жалбата се поддържа твърдение, че СГС е следвало да направи самостоятелна преценка дали процесните имоти действително са общинска собственост, респ. на кого принадлежи правото на собственост. Релевира се възражение, че съдът е дал неправилна правна квалификация на иска, тъй като искът по чл.59 ЗЗД е субсидиарна форма на зашита и възниква, само ако обеднилият се не разполага с друг иск, докато в настоящия случай ищецът разполага с иск с правно основание чл. 55 ЗЗД. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваните части и да отхвърли предявените искове. Въззивникът-ответник Б. Р. П., чрез процесуалния си представител, обжалва решението в осъдителната му част, в която /заедно с И.-М. Л. и М. Р. М./ е осъден да заплати на ищеца сумата от 33 194лв. с възражения за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необосновано. Релевира се довод, с който се оспорва приетото за установено от съда относно собствеността на Община Белово върху процесните имоти. Излага се становище, че, за да търси обезщетение, ищецът следва да докаже на първо място по безспорен начин правото си на собственост, а в случая това не било сторено. В жалбата се поддържа, че въпреки, че са били въведени във владение на процесните имоти ответниците не са ги ползвали, тъй като не са имали реална възможност за това поради състоянието, в което същите се намират. Релевира се оплакване, че ищецът отрича правата на ответниците върху процесните имоти, а събира неправомерно данъци и такси така, както се събират от собственици. Изразява се становище, че съдът не е обсъдил събраните по делото доказателства в тяхната цялост, не е обсъдил направените от ответниците твърдения и оспорвания, не е обсъдил приетите по делото съдебно- технически експертизи, както изисква процесуалният закон. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли предявения иск, ведно със законните последици. Въззивникът-ответник М. Б. В., чрез процесуалния си представител, обжалва решението в осъдителната му част, в която е осъдена да заплати на ищеца сумата от 33 194лв. В жалбата се сочат допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Излага се становище, че пред първата инстанция не било установено наличието на нито една от предпоставките, кумулативно изискуеми, за да бъде уважен предявеният иск с правно основание чл. 59 ЗЗД. Поддържа се твърдение, че не било налице обогатяване на ответника в смисъла, вложен в правната норма на чл. 59, ал. 1 ЗЗД, тъй като сградите, обект на проведения въвод във владение, не били годни нито за обитаване, нито за ползване по предназначение. Изразява се становище, че съгласно свидетелските показания, ищецът е имал свободен достъп до посочените сгради и е извършвал фактически действия по демонтаж на радиатори и кухненско оборудване, поради което се прави извод, че с поведението си самият той е изключил факта на ползването без основание от ответниците. Релевира се оплакване, че първостепенният съд не е обсъдил факта, че с АУПОВ - 3/18.08.2015 г. ищецът е установил задължение на ответниците за данък сгради за периода 01.01.2010 -31.12.2014 г. в размер на 62 460.94 лв., от които 50 964.98 лв. главница и 11 495.96 лв. лихва, а с АУПОВ - 4/ 18.08.2015 г. е установил задължения за ТБО за периода 01.01.2010-31.12.2014 г. в размер на 5 750.62 лв., от които 4 589.96 лв. главница и 1 160.66 лв. лихва. Прави се извод, че фактът, че тези суми са събрани принудително от ответниците свидетелствал, че за периода от 17.10.2012г. до 31.12.2014 г. ищецът е третирал ответниците като собственици, признавайки им правото да ползват имотите, и едновременно с това за същия този период е претендирал обезщетение, като е твърдял, че има качеството на лишен от ползването собственик по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Релевира се възражение, че само за изброените в протокола сгради е извършен въвод, но не и за всички сгради, предмет на претенцията. Прави се искане въззивният съд да отмени решението в обжалваната част и да постанови ново, с което да отхвърли иска. Въззивните жалби, с които въззивният съд е сезиран, са подадени в законоустановения срок, от процесуално легитимирани страни, поради което се явяват допустими. Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал.2 ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивният съд приема, че предявените искове са с правно основание чл. 59 ЗЗД. Заявените факти в обстоятелствената част на исковата молба, както и искането, съдържащо се в петитума на същата, водят до извода, че правната квалификация на предявените искове е по чл. 59 ЗЗД. Доводите на жалбоподателите-ответници, че правната квалификация е по чл. 55 ЗЗД не могат да бъдат споделени, доколкото в случая не се твърди даване на парична сума от ищеца на ответниците при начална липса на основание, с оглед на бъдещо неосъществено основание или на отпаднало основание, а се твърди, че ищецът е собственик на процесните недвижими имоти, същите се ползват без основание през исковия период от време от ответниците, поради което те му дължат обезщетение затова, че са го лишили да ги ползва и извлича от тях граждански плодове. За фактическите състави, предвидени в чл. 55 ЗЗД, съществен елемент е престацията, като престирането трябва да е станало за сметка на престиращия и да е довело до получаване на имуществена придобивка от обогатилия се, като исковете по чл. 55, ал.1 ЗЗД се предявяват от лицето, което е престирало срещу лицето, което държи престираното. С оглед липсата на твърдения от ищеца, които да могат да бъдат съотнесени към някой от фактическите състави на чл. 55, ал.1 ЗЗД и при отсъствие на друга възможност за защита при увеличаване без основание на имуществото на едно лице за сметка на друго, като обедняването и обогатяването произтичат от общ факт или група факти, обеднилият се разполага с претенция по чл. 59 ЗЗД. В заключение: Предявените искове не са с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, а са с правно основание чл. 59 ЗЗД и правилно са разгледани от първата инстанция на това предявено основание. При хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размера на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. За успешното провеждане на иска по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на главно и пълно доказване факта, че е собственик на процесните имоти и че ответниците са държали/ползвали за конкретния период /респ. са разполагали с възможността да го ползват, когато поискат/ без правно основание за това, както и размера на обогатяването, съответно обедняването, равняващо се на спестения от ответниците пазарен наем. С обжалваното решение СГС е приел, че от съвкупната преценка на събраните доказателства - решение от 22.06.2015г. по к. д. № 5098/2013 на ВКС, Първо ГО, протокол за въвод във владение от 05.11.2010 г. на ДСИ при СИС Пазарджик, както и кредитираните показания на свидетеля Терзийски следва извод, че в процесния период от 17.10.2012 г. до 27.01.2016 г., /на която дата ищецът е възстановил физически и юридически владението си/ собствените на ищеца Община Белово недвижими имоти са били във владение на ответниците. На следващо място е приел, че по делото не било установено ползването на имота от ответниците в процесния период да е осъществено на правно основание /предвид отмяната на Решение №644/ 22.07.2010г. по гр.д.№387/2010г. на АС Пловдив/, поради което е направил извод, че предявените искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД се явяват доказани по основание. По отношение на размера е възприел, изслушаната по делото основна съдебно-техническа експертиза с в.л. Т. Д., доколкото в него е определен наема на 10 - те сгради в поземления имот, като в наемната им стойност е включен и прилежащия към тях терен. Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбите. Първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваните части. Софийският апелативен съд, в настоящия си състав, като прецени събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност, както и във връзка със становищата на страните и техните възражения, на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното: С влязло в сила решение № 274 от 22.06.2015 г. на ВКС, Първо ГО, постановено по гр.д. № 5098/2013 г. касационният съд е приел, че процесният имот не е реституиран на наследниците на Р. П. на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, тъй като е бил публична държавна собственост. Приел е, че имотите, предназначени за осъществяване дейностите свързани с отбраната и сигурността, са били в режим на публична собственост към 25.02.1992 г., когато влиза в сила ЗВСОНИ, поради което не са подлежали на реституция, като този статут те са запазили до 2001 г., когато с Постановление № 280 от 22.12.2000 г. на МС е взето решение за закриване на публично здравно заведение „Дом за медико-социални грижи” (бивш военен санаториум) в гр. Белово и с решение на МС № 620 от 27.08.2001 г. е обявен недвижим имот публична държавна собственост с пл. № 946 в кв. 56 по застроителния и регулационен план на гр. Белово и 16-те сградите в него за имоти - частна държавна собственост, като описаните имоти са прехвърлени безвъзмездно на Община Белово. С обсъденото решение касационната инстанция е отменила решение № 644 от 22.07.2010г. по гр.д. № 387/2010г. по описа на Пловдивския апелативен съд в частта, в която Община Белово е осъдена, на основание чл. 108 ЗС, да предаде на Е. Б. Ш., М. Б. В. и Р. Б. П. владението върху поземлен имот с пл. №946, в кв.56 по ПУП на гр.Белово, с площ от 36210 кв.м., ведно с построените в имота сгради: 1. Масивна двуетажна сграда (вила), застроена на площ от 131 кв.м.; 2. Масивна триетажна сграда, застроена на площ от 392 кв.м.; 3. Едноетажна сграда (гараж), застроена на площ от 82 кв.м.; 4. Едноетажна масивна сграда (склад с рампа), застроена на площ от 129 кв.м.; 5. Едноетажна сграда (работилница) застроена на площ от 35 кв.м., 6. Обор и сеновал с навес, застроени на площ от 61 кв.м., 7. Водоем на един етаж със застроена площ от 20 кв.м. От обсъденото решение на ВКС, постановено по к.д. № 5098/2013г., настоящият съдебен състав приема, че със сила на пресъдено нещо е отречено правото на собственост на ищците по това дело и ответници в настоящия правен спор /Е. Б. Ш., М. Б. В. и Р. Б. П./ върху процесните имоти на заявеното с иска основание - възстановяване правото на собственост по ЗВСОНИ. С оглед влязлото в сила решение е недопустимо в производството по настоящото дело съдът да установява наличието на правото на собственост в полза на ответниците на придобивното основание, заявено с отхвърления иск по чл. 108 ЗС - реституция на основание ЗВСОНИ. В този смисъл е неоснователно възражението на жалбоподателите-ответници, че първоинстанционният съд е следвало на самостоятелно основание да разгледа въпроса, свързан с принадлежността на правото на собственост. Не е спорно, че на 27.01.2016г. ищецът Община Белово си е възстановил владението върху поземлен имот пл. №946, в кв.56 по ПУП на гр.Белово, с идентификатор 03592.502.946, заснет с площ 34 717 кв.м. и постройките в него. Не се спори, че Е. Б. Ш., М. Б. В. и Р. Б. П. са се снабдили с изпълнителен лист, въз основа на невлязло в сила осъдително въззивно решение № 644 от 22.07.2010г. по гр.д. № 3872010г. на Пловдивския апелативен съд. В протокол за въвод от 05.11.2010 г., подписан от държавния съдебен изпълнител, двамата пълномощници (адв. Г. и адв. Д.) на тримата ответници, вещо лице Б. Г. и двама свидетели е отразено, че ДСИ е въвел във фактическо владение взискателите Е. Б. Ш., М. Б. В. и Р. Б. П., като е отстранил досегашния владелец Община Белово от посочените недвижими имоти, както и че по време на въвода държавният съдебен изпълнител е затворил целия поземлен имот, като сменил и поставил три броя катинари на външните портални врати на дворното място, даващи достъп до поземлен имот пл. № 946, в кв.56 на гр. Белово. Пред първата инстанция е разпитан свидетелят Е. Т., ангажиран от ищеца, който установява, че е служител в Община Белово и заема длъжност „домакин“, считано от месец септември 2012г., като отговаря за имуществото на общината. Излага, че от предишния си колега, на чието място започнал работа, разбрал, че процесният имот е затворен от съдебен изпълнител и се водят дела, като общината нямала достъп. Свидетелят, сочи, че през януари 2016г., по нареждане на кмета, отишъл в имота със свои колеги, за да го отворят и да го приемат, тъй като разбрал, че след приключили съдебни дела, общината е станала негов собственик – имотът представлявал бивш военен санаториум, голям по площ, с много сгради. Установява, че на място премахнали сложените катинари и поставили такива на Община Белово. Сочи, че имотът има три входа - откъм пътя, откъм гората и откъм гр. Белово, като и трите входа до 2016г. били заключени със синджири и катинари и общината нямала достъп. След 2016г. дежурни общински служители започнали да правят обходи на имота и да проверяват състоянието му. Свидетелят споделя, че в момента Община Белово пази имота, но не го ползва, като пояснява, че 3- 4 от сградите са по-стари представляват къщи и работилници, а две от сградите са огромни - столова и санаториум за войници, строени от строителни войски. Установява, че преди 2016г. не е влизал в имота. Съдът кредитира показанията на свидетеля, тъй като те възпроизвеждат неговите преки и непосредствени наблюдения и впечатления от имота. Независимо, че е служител в ищцовата община, настоящият съдебен състав не намира основание да счита показанията му за пристрастни, тъй като същите са логични и не противоречат на останалите събрани доказателства. Във връзка с това счита за необосновано възражението на жалбоподателите- ответници, че не следва да бъдат кредитирани показанията на този свидетел. Свидетелят И. И., ангажиран от ответниците, сочи, че знае имота от дете, защото там била вилата на Р. П.. Излага, че в миналото имотът бил санаториум, стопанисван от военните. Знае, че наследниците на ген. П. спечелили дело за реституция на две инстанции, защото ходил с техния зет да поправят гроба на Р. П. и да поставят нова плоча. Установява, че имотът има три входа, които по принцип били затворени, но можело да се влезе през оградата. Сочи, че в периода 2008 – 2010г. от общината изрязали радиаторите на локалното парно. Съдът кредитира показанията и на този свидетел, тъй като пресъздават неговите преки впечатления. Неотговарящи на събраните гласни доказателства са възраженията на жалбоподателите-ответници, че от показанията на свидетеля И. се установявало, че общината е ползвала имота през процесния период, тъй като нейни служители са изрязали радиаторите. Показанията на св. И. в частта, в която установява това обстоятелство, касаят период, предхождащ периода, за който ищецът претендира обезщетение. При съвкупната преценка на обсъдените писмени и гласни доказателства съдът приема за установено, че считано от 05.11.2010г. ищецът принудително е бил отстранен от имота, а ответниците са били въведени във владение с помощта на държавната принуда. Ответниците са подменили наличните катинари, като са поставили свои, всички входове са били заключени и общината не е имала достъп до имотите до 27.01.2016г. При така установеното, че ищците са собственици на процесните имоти, както и че ответниците в рамките на претендирания период от време са били в държане на имотите - поставили са катинари на външните портални врати на дворното място, само те са разполагали с ключове, то съдът приема, че държането на имотите от ответниците е било без основание, което да е противопоставимо на ищцовата община. Съдът намира за ирелевантно обстоятелството дали ответниците фактически са били в недвижимите имоти, доколкото се установи, че същите са държали вещта без противопоставимо на ищците основание и са имали тази възможност. Във връзка с това намира за неоснователно възражението на жалбоподателите-ответници. Неоснователно е възражението на жалбоподателите-ответници, че не е налице обогатяване от тяхна страна, тъй като твърдят, че не са извършвали някакви конкретни действия по използване на имота, не са осъществявали някаква дейност върху него, нито са реализирали някакви приходи. В Постановление № 1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС е прието, че обогатяване е налице не само при увеличаване имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Такъв е случаят, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. Обстоятелството, че ответниците не са развивали дейност и не са реализирали приходи от имотите е правно ирелевантно за иска по чл. 59 ЗЗД, ако е установено, че ответникът ползва имота без правно основание и отговорността му да обезщети собственика се изразява в спестен от него наем, който би плащал за ползване на имота, като обедняването на собственика и обогатяването на ползувателя/държател са една и съща сума, измерваща се в пазарен наем за процесния имот, който би получил за спорния период. С оглед установеното по-горе относно собствеността на имота и ползването му от страна на ответниците без наличие на правно основание за това, на преценка подлежи размерът на вредата, с която ищецът е обеднял, тъй като не е реализирал полза от принадлежащото му право на ползване на имота, респективно размерът, с който са се обогатили ответниците от ползването без основание на същия имот. Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. В тези случаи обедняването на собственика и обогатяването на ползващия се от вещта се определя от една и съща сума – средномесечния пазарен наем за този вид имоти. /в този смисъл е задължителната практика на ВКС- решение № 131/27.10.2009 г. по т.д. № 268/2009 г. на ВКС, І т.о., решение № 255/29.06.2010 г. по гр. д. № 5342/2008 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 267/20.01.2010 г. по гр. д. № 13/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 587/01.11.2010 г. по гр. д. № 941/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 55/28.02.2012 г. по гр. д. № 652/2011 г. на ВКС, решение № 252/23.01.2015 г. по гр. дело № 2858/2014 г. на ВКС, III г.о./ Неотносимо към настоящия правен спор е решение № 88 от 28.08.2017г. по т.д. №834/2016г. на I I ТО, ВКС, на което се позовават ответниците във въззивната жалба. Предмет на спора по това решение е МПС, докато в конкретния спор – предмет са недвижими имоти. С оглед изложените съображения, въззивният съд приема, че са установени елементите от фактическия състав на иска по чл. 59, ал.1 ЗЗД и ответниците дължат на ищеца обезщетение за ползването без основание на собствените на ищеца имоти за процесния период от време. Както се посочи по-горе, обезщетението е съизмеримо със средния пазарен наем за имотите, който ищецът като техен собственик би могъл да получава, ако те бяха в негово държане. В същия размер е и обогатяването на ползващите ги без основание ответници, тъй като за времето на неоснователното им ползване те са спестили разходи в размер на средния пазарен наем, който би следвало да заплащат за тях на собственика. За изясняване на релевантното обстоятелство за размера на средния пазарен наем по делото са изслушани общо три заключения на съдебно-технически експертизи. Настоящият въззивен състав кредитира приетата пред първата инстанция основна съдебно-техническа експертиза, изготвена от в.л. Т. Д., която е установила размера на вземането за периода от 17.10.2012г. до 27.01.2016 г. общо 39 месеца и 12 дни, възлизащо на 99 582 лв. Вещото лице е използвало методът на пазарните сравнения /на пазарния аналог/, при който за база се вземат предвид публично известни офертни обяви и/или договори за наем на недвижими имоти. Предвид изключително голямата специфика на процесния имот и липсата на обекти с характеристики, подобни на този имот, експертът е положил усилия да даде в максимална степен адекватна оценка. В тази връзка е необосновано възражението на жалбоподателя-Община Белово, че вещото лице е работило по неотносима за релевирания период наредба. Въззивният състав възприема този общ размер, определен в заключението на основната СТЕ, доколкото в него е определен наема на 10 - те сгради в поземления имот, като в наемната им стойност е включен и прилежащия към тях терен. В заключението на допусната допълнителна съдебно- техническата и повторна експертизи е обоснован извод, че целия терен с площ от 34 717 кв.м. се явява прилежащ към сградите, които са разположени почти в целия имот. Сочи се, че площта на сградите в имота възлиза на 2 616 кв.м., а на процесните сгради е общо 2 478 кв.м. Обосновано е, че необходимата площ за ползване на процесните сгради би била 18 053 кв.м., при коефициент на използваемост на площадката от 0, 55. В допълнителното и в повторното заключение вещите лица застъпват твърдението, че наем на място, заето от сгради, няма как да бъде определен отделно само за мястото, но с оглед задачата са направили изчисленията. Необосновано е възражението на жалбоподателя-ищец, че следва да бъде определен наем отделно за дворното място, заето от сградите, и вътрешни пътища и отделно наем за сградите. Ползването на сградите включва и ползването на прилежащата им земя, която има обслужващо главните обекти /сградите/ предназначение, става въпрос за единен, неделим обект на собственост. Във връзка с това, съдът не възприема заключенията на допълнителната СТЕ и двучленната СТЕ, които са дадени в алтернативни размери така, както е поискано от ищцовата община. Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че ответниците по настоящото дело са били въведени в 7 броя обекта, а ищцовата община предявява претенция за обезщетение за 10 обекта. Безспорно се установи, че при осъществения на 05.11.2010г. въвод във владение, ответниците са сменили три броя катинара на външните портални врати на дворното място, като са поставили свои и Община Белово е била отстранена от целия имот, вкл. и от сградите, за които не е било спорно, че принадлежат на общината. Поради това по отношение на тези три броя сгради, ищцовата община е била лишена изцяло от достъп, тъй като катинарите са били поставени още на порталните врати. Поради изложеното, исковете са основателни до размера от 99 582лв. Така всеки от трите субективно съединени иска по чл.59 от ЗЗД срещу първоначалните ответници е доказан до размера от 33 194 лв. /с оглед разделността на трите претенции, съгласно молба - уточнение с вх. №143040/ 02.11.2018г./. Основателно е възражението на жалбоподателя-ищец за неправилност на решението в отхвърлителната му част досежно предявения от Община Белово иск с правно основание чл.59 от ЗЗД срещу Б. Р. П., М. Р. М., И. - М. Л. и М. Б. В., в качеството им на правоприемници, съгл. чл.227 ГПК на Р. Р. Ш. починал на 06.07.2018г., син и правоприемник на ответницата Е. Б. Ш., починала на 15.11.2017г. По делото не се спори, че Р. Р. Ш. е направил валиден отказ от наследство от своя пряк наследодател Е. Б. Ш.. Предвид настъпилата смърт на една от страните ответник в процеса Е. Ш. и отказа от наследство, направен от единствения й пряк наследник Р. Ш., съдът конституира наследниците от друг кръг на наследяване ( чл. 8 от ЗН) - Б. Р. П., М. Р. М., И. - М. Л. и М. Б. В.. В тази връзка е основателно възражението на жалбоподателя-ищец, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че Е. Ш. няма други наследници по закон. С оглед обстоятелството, че Б. Р. П., М. Р. М., И. - М. Л. и М. Б. В. участват като наследници и на починалия първоначален ответник Р. Б. П., то и след извършено от въззивния съд преизчисляване на квотите се получава, че ответницата М. В. следва да бъде осъдена да заплати 1/2 от сумата /99 582 лв./ или сума, възлизаща на 49 791лв. Същата сума ответниците Б. Р. П., М. Р. М., И. - М. Л. следва да бъдат осъдени да заплатят на Община Белово. По довода на ответниците за неправилност на решението, с което съдът не е приел за разглеждане релевираното в процеса възражение за прихващане. От данните по делото въззивният състав приема за безспорно, че тримата първоначални ответници с отговора на исковата молба, подаден по реда на чл. 131 ГПК, не са релевирали възражение за прихващане. В отговора ответниците са се позовали на два акта за установяване на публично общинско вземане за такса битови отпадъци, но като защитно възражение /лист 54 от делото/ срещу заявеното от ищеца – Община Белово, че е собственик на процесните имоти. За първи път се релевира възражение за прихващане от конституираните по реда на чл. 227 ГПК наследници по закон на починалия първоначален ответник Р. П.. В отговора М. Р. М., И. - М. Л., чрез пълномощника си, са посочили, че правят възражение за прихващане в размер на 68 211.56лв., без да сочат доказателства. С оглед тези данни, безспорно се установи, че в преклузивния срок по чл. 131 ГПК не е релевирано възражение за прихващане. Такова обаче, съгласно чл. 371 ГПК може да бъде направено до приключване на съдебното дИ. в първата инстанция. По аргумент от чл. 371 от ГПК същото не следва да бъде обсъждано, поради необходимостта от събиране на нови доказателства за доказването му, каквито безспорно са документи, установяващи задължението на ответниците, както и дали те са заплатили тези задължения, респ. изслушване на съдебно-счетоводна експертиза за извършване на проверка. С оглед релевираното от ищцовата страна оспорване на твърденията на ответниците, че имат насрещни вземания срещу общината, както и на приложените актове, то тези вземания не са били безспорни, т.е. за установяването на тяхната ликвидност и изискуемост е било необходимо събиране на нови доказателства пред първата инстанция. При тези констатации, обосновано и законосъобразно първостепенният съд не е допуснал да бъде разгледано възражението за прихващане след срока за отговор на исковата молба, тъй като е било необходимо събирането на нови доказателства. В този смисъл е необосновано релевираното от жалбоподателите-ответници възражение за допуснато от решаващия съд процесуално нарушение. Несъмнено е, че разпоредбата на чл. 371 ГПК дава възможност на съда за преценка дали е необходимо събирането на нови доказателства и след като съдът не е разгледал възражението, то той е преценил необходимостта от събиране на нови доказателства и затова отказът му е законосъобразен. В заключение: Първоинстанционното решение следва да бъде отменено в следните части: в частта, в която СГС е осъдил, на основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, М. Б. В. да заплати на Община Белово сумата от 33 194 лв.; в частта, в която СГС е осъдил И. - М. Л., Б. Р. П. и М. Р. М., в качеството им на правоприемници по см. чл.227 от ГПК на ответника Р. Б. П., починал на 24.06.2020г. да заплатят на Община Белово сумата от 33 194 лв., на основание чл. 59 ЗЗД; в частта, в която СГС е отхвърлил предявения от Община Белово иск с правно основание чл.59 от ЗЗД срещу Б. Р. П., М. Р. М., И. - М. Л. и М. Б. В., в качеството им на правоприемници съгл. чл. 227 ГПК на Р. Р. Ш. починал на 06.07.2018г., син и правоприемник на ответницата Е. Б. Ш., починала на 15.11.2017г. След отмяна на решението в посочените части въззивният съд следва да постанови ново, с което да осъди ответника М. Б. В. да заплати на Община Белово сумата от 49 791лв., както и да осъди ответниците Б. Р. П., М. Р. М., И. - М. Л. общо да заплатят на Община Белово сумата от 49 791лв. В отхвърлителната част над размера на сумата от 99 582 лв. до 138 831лв. обжалваното решение на СГС следва да бъде потвърдено. Отмяната на решението на СГС в посочените части се налага, /въпреки, че в осъдителните части изводите на двете инстанции за основателност на претенциите съвпадат/ тъй като диспозитивът на решението следва да бъде съответен на мотивите, с оглед квотите, които САС изчисли. С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, решението на СГС следва да бъде отменено и в частта за разноските, в която и на основание чл. 78, ал.3 ГПК Община Белово е осъдена да заплати на ответниците Б. Р. П. и на М. Б. В. сума над 151.23 лв. Ответниците следва да бъдат осъдени, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, да заплатят на ищеца допълнително още 3 503.73лв. По отношение на разноските пред въззивната инстанция: Поради неоснователност на жалбите на ответниците на тях не се дължат разноски. Те дължат, на основание чл. 78, ал.1 ГПК, разноски на Община Белово в размер на 2863.10лв. Мотивиран от горното, Софийски апелативен съд, ГО, 8 състав