Решение № 80 от 5.11.2024 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 125/2024 г.

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК. С решение № 119 от 25.04.2024 г., постановено по т.д. 345/2020 г. по описа на Окръжен съд – Бургас: (1) e прекратено производството по делото по предявения иск от “Сп. пр. м.“ АД, ЕИК •••••••••, против “ПСФК Ч. Б.“ АД, ЕИК •••••••••, за установяване съществуването на вземане на ищеца в размер на 60 000 лв. – разноски, направени в първата фаза на производството по несъстоятелност за заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство по разглеждане на молбата за откриване на производство по несъстоятелност по т.д. № 480/2018 г. на БОС с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ във вр. с чл. 723 ТЗ; (2) е прието за установено по иска, предявен на осн. чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ от “Сп. пр. м.“ АД против “ПСФК Ч. Б.“ АД, че съществуват вземания на ищеца, произтичащи от договор за наем от 05.06.2009 г. и анекси към него от 07.12.2010 г. и 27.12.2012 г., споразумение от 15.05.2015 г. и споразумение от 13.10.2017 г., представляващи дължими консумативни разходи за ел. енергия, вода, МДТ, както и мораторна лихва за забава, както следва: 217 016, 65 лв. – за консумирана ел. енергия за периода от 01.08.2011 г. до 30.09.2014 г.; 77 800 лв. – за консумирана вода и ВиК услуги за периода от 01.06.2010 г. до 05.09.2014 г.; 296 611, 23 лв. – за заплащане на местни данъци и такси; 141 610, 49 лв. – лихва за забава върху задължението за заплащане на консумираната ел. енергия, считано от датата на забавата до 04.07.2019 г.; 56 939, 21 лв. – законна лихва за забава върху дължимите суми за консумирана вода и ВиК услуги, считано от датата на издаване на всяка една фактура до 04.07.2019 г.; 208 133 лв. – законна лихва за забава върху задължението за плащане на дължими местни данъци и такси за наетия имот, начислени до 04.07.2019 г., всички гореописани вземания с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ; законната лихва върху общата главница, формирана като сбор от следните три суми: 217 016, 65 лв., 77 800 лв. и 296 611, 23 лв., считано от 05.07.2019 г. до окончателното изплащане, с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ, като за горницата над признатото вземане в размер на 296 611, 23 лв. (задължение за заплащане на местни данъци и такси) до претендираните 326 635, 18 лв., за горницата над уважените 208 133 лв. (законна лихва за забава върху задължението за заплащане на местни данъци и такси за нает имот, начислени до 04.07.2019 г.) до претендираните 229 184, 17 лв. и за сумата от 4 320 122.91 лв. (законна лихва за забава върху дължимата наемна цена, считано от датата на падежа на всяка месечна наемна цена до 04.07.2019 г.) исковите претенции са отхвърлени; (3) е прието за установено по иска предявен на осн. чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ от “Сп. пр. м.“ АД против “ПСФК Ч. Б.“ АД, че съществуват вземания по договори за наем от 01.09.2009 г., 11.01.2010 г., 06.06.2013 г. за отдаване под наем на апартаменти на ул. “Стр.“, както следва: сумата от 17 226.72 лв., представляваща разликата над 72 245.42 лв. до изключения от списъка с приети вземания с определението по чл. 692, ал. 3 ТЗ размер от 89 472, 14 лв., представляваща дължими консумативни разходи с вкл. ДДС, за периода 01.06.2010 г. до 31.05.2014 г., ведно със законната лихва от 05.07.2019 г. до окончателното й плащане, както и вземания за разликата над сумата от 64 522.48 лв., представляваща мораторна лихва върху горепосочената главница, считано от датата на падежа на всяко задължение до 04.07.2019 г., до изключения от списъка с приети вземания с определението по чл. 692, ал. 3 ТЗ общо предявен размер от 69 890.94 лв., с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ, както и за законната лихва върху главницата от 17 226, 72 лв. за периода от 05.07.2019 г. до окончателното изплащане, с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 9 Т3; (4) е отхвърлен искът, предявен на осн. чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ от “Сп. пр. м.“ АД против “ПСФК Ч. Б.“ АД, за приемане за установено съществуването на вземане по договор за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г. за сумата 716, 79 лв. – сборна мораторна лихва за забава върху главницата от 4560 лв., считано от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. и за законната лихва върху главницата от 4560 лв. от 05.07.2019 г. до окончателното плащане с ред на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ – за сборната мораторна лихва и по чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ – за законната лихва, начиная от 05.07.2019 г. и (5) са присъдени разноски. Решението е постановено при участие на синдика на “ПСФК Ч. Б.“ АД, ЕИК •••••••••, на осн. чл. 694, ал. 4 ТЗ.

Постъпила е въззивна жалба против решението от ищеца “Сп. пр. м.“ АД. Страната изразява недоволство от прекратителната част на решението и от частта, с която са отхвърлени исковете му за установяване съществуването на вземане в размер на горницата над уважените 296 611, 23 лв. – задължение за заплащане на местни данъци и такси до претендираните 326 635, 18 лв., и за горницата над уважените 208 133 лв. – законна лихва за забава върху задължението за заплащане на местни данъци и такси за нает имот, начислени до 04.07.2019 г., до претендираните 229 184, 17 лв.; в частта му, с която е отхвърлен иска за установяване съществуването на вземане в размер на сумата от 4 320 122, 91 лв. – законна лихва за забава върху дължимата наемна цена по договор за наем от 05.06.2009 г. и анекси към него, считано от датата на падежа на всяка месечна наемна цена до 04.07.2019 г., както и в частта му, с която е отхвърлен иска за установяване съществуването на вземане в размер на 716, 79 лв. – сборна мораторна лихва за забава върху главницата от 4560 лв., дължима по договор за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г., считано от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. и за законната лихва върху главницата от 4560 лв., дължима по договор за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г., считано от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. и за законната лихва върху главницата от 4560 лв. от 05.07.2019 г. до окончателното плащане.

Въззивникът поддържа, че в обжалваните части съдебното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и необосновано.

Сочи се нарушение на чл. 236, ал. 2 ГПК, изразяващо се в това, че съдът не разгледал в мотивите си заявеното с исковата молба възражение за нищожност на неустоечната клауза, уговорена в пункт 27 от договора за наем от 05.06.2009 г. и анекси към него, както и не обсъдил доказателствата, че въззивното дружество не е предявило вземането си за неустойка върху дължимата наемна цена.

Разноските за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 60 000 лв. били сторени до датата на влизане в сила на решението за откриване на производството по несъстоятелност и били във връзка с откриването на производството по несъстоятелност, което ползвало всички кредитори. Неправилни били изводите на съда за недопустимост на претенциите на ищеца в тази им част. Разпоредбата на чл. 723, т. 1 ТЗ не поставяла изрично изискване разноските да са присъдени със съдебното решение, нито същото да е влязло в сила, а единствено да са направени до влизането му в сила. Доколкото решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ подлежало на предварително изпълнение, то срокът по чл. 685 ТЗ за предявяване на вземанията за разноски по чл. 723 ТЗ при всички случаи изпреварвал влизането в сила на съдебното решение, както било в настоящия случай.

По отношение отхвърлената горница над уважените 296 611, 23 лв. – задължения за заплащане на местни данъци и такси до претендираните 326 635, 18 лв. се поддържа, че с приложените по делото дебитни известия за 2012 г. и 2013 г. дружеството начислило и дължимия ДДС. В този смисъл били и обясненията на в.л. Х. в о.с.з. на 14.03.2022 г. при приемане на основното заключение по изготвената ССчЕ. Налице било съответствие на начислената сума в счетоводството на длъжника като задължение за МДТ към въззивника и начислената сума от самия въззивник, поради което следвало да се приеме наличието на извънсъдебно признание за дължимостта на вземането в пълен размер.

Излагат се аргументи за дължимост на мораторната лихва. Като противоречащ на съдебната практика се оспорва изводът на съда, че след като страните са договорили неустойка като обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение, приложима е договорната клауза на основание чл. 20а, ал. 1 ЗЗД, а не разпоредбата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Съдът не се произнесъл по направеното възражение за нищожност на неустоечната клауза, заявено с исковата молба. Тази клауза противоречала на морала и добрите нрави като размерът на неустойката надхвърлял обезщетителната функция и водел до неоснователно обогатяване. Въззивното дружество претендирало единствено заплащане на обезщетение по чл. 86 ЗЗД в размер на законната лихва, а не вземането си за неустойка за забава в размер на 0, 1% на ден върху дължимата сума. Мотивите на съда влизали в противоречие с правилото на чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. По аргумент за по-силното основание кредиторът имал право да претендира вреди в по-нисък размер от предварително уговорения. Ако претендирането на обезщетение по чл. 86 ЗЗД в размер на законната лихва вместо предварително уговореното между страните обезщетение за забава водело до изменение на договора без съгласието на насрещната страна, то законодателят не би дал възможност на кредитора да претендира обезщетение за действително претърпените от него вреди, надхвърлящи размера на предварително уговореното между страните обезщетение за забава. Кредиторът имал право на избор дали да претендира мораторна неустойка или обезщетение за забава в размер на законната лихва, тъй като това било относимо единствено към размера на обезщетението, а не към естеството му, като минимумът на този размер е винаги законната лихва.

Същите съображения въззивникът отнася и към претенцията си за установяване на съществуването на вземането в размер на 716, 79 лв. – сборна мораторна лихва за забава върху главницата от 4560 лв., дължима по договора за наем от 01.05.2015 г., считано от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. и за законната лихва върху главницата от 4560 лв. от 05.07.2019 г. до окончателното плащане.

Иска се отмяна на решението в обжалваните части и уважаване на исковете. Не се правят доказателствени искания. Претендират се разноски.

Въззивната жалба е надлежно връчена на ответника-длъжник “ПСФК Ч. Б.“ АД. Отговор не е представен.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор от синдика на “ПСФК Ч. Б.“ АД (н) адв. И. П. от АК – Ст. З.. Излагат се доводи, че жалбата е основателна. Поддържа се, че в мотивите си съдът не разгледал всички наведени възражения, а освен това по отношение на нормите на чл. 86 ЗЗД и чл. 92 ЗЗД и правото на кредитора сам да определи реда за реализиране на отговорността за забава решението на Окръжен съд – Бургас противоречало на трайно установената практика на ВКС.

Въззивникът бил присъединен кредитор в производството по несъстоятелност и по негова молба то било открито. Вземането за разноски за изплатен адвокатски хонорар в размер на 60 000 лв. за процесуално представителство по т.д. № 480/2018 г. според изготвения от синдика списък било с поредност на удовлетворяване по чл. 723, ал. 1, т. 3 ТЗ. Неправилно окръжният съд оставил тази претенция на въззивника без разглеждане.

Според синдика неправилно съдът не се е съобразил със заключението на вещото лице по назначената по делото СИЕ и е отхвърлил претенцията на въззивника за вземането за местни данъци и такси и мораторни лихви.

Иска се въззивната жалба да бъде уважена. Не се ангажират доказателства.

Апелативен съд - Бургас, като взе предвид оплакванията и доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване, и отговаря на изискванията на закона за редовност, поради което с определение от 28.08.2024 г. е приета за разглеждане по същество.

Окръжен съд – Бургас е бил сезиран с искова молба от “Сп. пр. м.” АД против “ПСФК Ч. Б.” АД (н) при участието на И. И. П., временен синдик на ответника, на осн. чл. 694, ал. 2, т. 2 ТЗ за установяване, че съществуват вземания на ищеца против длъжника-ответник, които са били изключени от изготвения от синдика списък с приети предявени вземания с определение от 11.08.2020 г. по т.д. № 480/2018 г. по описа на БОС, както следва:

1. вземане в размер на 60 000 лв. – разноски в производството по несъстоятелност за заплатено адвокатско възнаграждение по т.д. № 480/2018 г. по описа на БОС, с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 3 ТЗ вр. чл. 723 ТЗ;

1. вземания, произтичащи от договор за наем от 05.06.2009 г. и анекси към него 07.12.2010 г. и 27.12.2012 г., споразумение от 15.05.2015 г. и споразумение от 13.10.2017 г.: 217 016, 65 лв. – задължение за плащане на консумирана ел. енергия за периода 01.08.2010 г. - 30.09.2014 г. 77 800 лв. – задължение за плащане на консумирана вода и ВиК услуги за периода 01.06.2010 г. - 05.09.2014 г. 326 635, 18 лв. – задължение за плащане на местни данъци и такси 4 320 122, 91 лв. – законна лихва за забава върху дължимата наемна цена, считано от датата на падежа на всяка месечна наемна цена до 04.07.2019 г. 141 610, 49 лв. – лихва за забава върху задължението за плащане на консумираната ел. енергия до 04.07.2019 г. 56 939, 21 лв. – лихва за забава върху задължението за плащане на консумираната вода и ВиК услуги до 04.07.2019 г. 229 184, 17 лв. – законна лихва за забава върху задължението за плащане на местни данъци и такси до 04.07.2019 г., всички с поредност на удовлетворяване по чл.722, ал. 1, т. 8 ТЗ, - законната лихва върху общата главница, считано от 05.07.2019 г. до пълното изплащане, на осн. чл. 722, ал. 1, т. 9 ТЗ 3. вземания по договори за наем от 01.09.2009 г., 11.01.2010 г.06.06.2013 г. за отдаване под наем на апартаменти на ул. Стр., както следва: 17 226, 72 лв. – разлика над 72 245, 42 лв. до приетия в списъка размер от 89 472, 14 лв., представляващи дължими консумативни разходи с вкл. ДДС за периода 01.06.2010 г. - 31.05.2014 г. законната лихва върху главницата 17 226, 72 лв. от 05.07.2019 г. до пълното изплащане 4368, 46 лв. – разлика над сумата 65 522, 48 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от датата на падежа на всяко задължение со 04.07.2019 г., до общо предявения и приет от синдика размер от 69 890, 94 лв. законната лихва върху главницата 4368, 46 лв. за периода 05.07.2019 г. до пълното изплащане, с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

1. вземания по договор за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г., както следва: 716, 49 лв. – сборна мораторна лихва за забава върху главницата от 4560 лв. от изискуемостта на всяко месечно плащане до 04.07.2019 г. законната лихва върху главницата от 4560 лв. от 05.07.2019 г., с поредност на удовлетворяване по чл. 722, ал. 1, т. 8 ТЗ.

Ответникът-длъжник заявил становище, че исковете са основателни, но недоказани в предявените размери.

Синдикът на дружеството-ответник заявил становище, че исковете са основателни и доказани.

При извършената служебна проверка съгласно правомощията по чл. 269 ГПК Апелативен съд – Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение, чийто диспозитив е възпроизведен по-горе, е валидно и допустимо в обжалваните части.

По същество в обжалваните части: По иска за установяване на вземане в размер на 60 000 лв., разноски за платен адвокатски хонорар по т.д. № 480/2018 г. на БОС, производството е прекратено, тъй като искът е счетен за недопустим. В тази част решението е правилно и на осн. чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите му. В допълнение и по повод конкретните оплаквания във въззивната жалба:

Отговорността за съдебни разноски е особен вид гражданска отговорност, която произтича от и е уредена в процесуалния закон (ГПК). За да възникне отговорност за съдебни разноски, е необходимо осъществяването на следния фактически състав, наред с другите предпоставки, съдебен акт, който признава правото на претендиращата разноски страна. Отговорността за разноски е обективна и безвиновна, но не е отговорност за вреди, защото обхваща само направените разноски. Отговорността за разноски може да се осъществи само по висящ процес, но не и с отделен иск.

Въз основа на тези принципни положения следва да се приеме, че в конкретния случай, за да възникне за кредитора вземане за сторени от него разноски по т.д. № 480/2018 г. на БОС, е било необходимо той да предяви претенция за тях по делото, в което са сторени, и съдът да ги присъди. След като съдът не е уважил претенцията за разноски за адвокатски хонорар, приемайки, че тя е недоказана, влязлото в сила решение по т.д. № 480/2018 г. на БОС има задължителна сила за страните и въпросът за разноските не подлежи на преразглеждане и пререшаване в последващ процес (чл. 299 ГПК). Предявеното в производството по несъстоятелност вземане за същите разноски се явява недопустимо, недопустим е и предявеният иск на осн. 694, ал. 2 ТЗ.

По исковете за вземания, произтичащи от договор за наем от 05.06.2009 г. и анекси към него 07.12.2010 г. и 27.12.2012 г., споразумение от 15.05.2015 г. и споразумение от 13.10.2017 г.:

Обжалва се отхвърлянето на иска за неплатени МДТ над уважения размер от 296 611, 23 лв. до претендирания размер от 326 635, 18 лв., както и отхвърлянето на иска за мораторна лихва върху това вземане над присъдения размер от 208 133 лв. до претендирания размер от 229 184, 17 лв.

Установено е от основното заключение по извършената ССЕ, неоспорено от страните и възприемано от съда като пълно, обосновано и даденото от компетентен и безпристрастен експерт, че за периода 2010 - 2013 г. за отдадения от кредитора на длъжника недвижим имот (стадион Л. в гр. Бургас) са начислени местни данъци и такси в общ размер от 296 611, 23 лв. Това общо задължение е платено от кредитора-наемодател с две плащания: 71 283, 99 лв., дължими МДТ за 2010 г., са платени с банков превод на Община Бургас на 18.11.2011 г. и 225 327, 24 лв., дължими МДТ за 2011 г., 2012 г. и 2013 г., са платени чрез разпределение на суми, постъпили от публични продани и чрез споразумения за прихващане с Община Бургас в периода 2014 - 2018 г. Тези задължения са префактурирани от кредитора на длъжника- наемател. Върху част от задълженията е начислен ДДС – дебитно известие № 762 от 31.12.2012 г. и дебитно известие № 848 от 31.12.2013 г., л. 616 и 618 от първоинстанционното дело – в общ размер от 30 023, 95 лв. Сборът от общото задължение и ДДС възлиза на 326 635, 18 лв. Тази стойност на задълженията за заплащане на МДТ е отразена в кредитната част на сметка 400 “Доставчици” от сметкоплана на ответника по партидата на ищеца и ответникът е ползвал правото си на данъчен кредит по тези фактури и дебитни известия.

Съгласно чл. 14 от договора за наем от 05.06.2009 г. тази разходи са за сметка на наемателя. Тъй като задълженията са платени от наемодателя, наемателят му дължи възстановяване на платеното заедно с начисления ДДС или общо 326 635, 18 лв. В частта, с която е отхвърлен този иск за горницата над 296 611, 23 лв., решението е неправилно. То ще се отмени, след което на ищеца ще се признае правото на допълнително вземане за сумата 30 023, 95 лв.

Като последица от горното, ищецът има право на законната лихва за забава върху главница от 326 635, 18 лв., която възлиза на 229 200, 90 лв. според допълнителното заключение на вещото лице. Претенцията на ищеца е за 229 184, 17 лв. и е основателна. В частта за отхвърляне на иска за мораторна лихва върху вземането на МДТ над присъдения размер от 208 133 лв. до претендирания размер от 229 184, 17 лв. решението е неправилно и ще се отмени.

Обжалва се отхвърлянето на иска за сумата 4 320 122, 91 лв., представляваща законна лихва за забава върху дължимата наемна цена, считано от датата на падежа на всяка месечна наемна цена до 04.07.2019 г. Между страните няма спор за това, че ищецът-наемодател има право на обезщетение за забава в плащането на наемната цена, дължима за наем на стадион Л. в периода м. юни 2010 г. - м. септември 2014 г., вкл., по фактури, представени по делото, за времето от датата, следваща датата на падежа на задължението (5-о число на месеца) до 04.07.2019 г. В чл. 27 от договора за наем от 05.06.2009 г. е предвидено, че при забава на плащането на наемната цена наемателят дължи неустойка в размер на 0, 1 % от дължимата сума за всеки просрочен ден. Изчислена от вещото лице по ССЕ, неустойката, определена по този начин, за процесният период от време възлиза на 15 506 313, 59 лв.

Ищецът поддържа, че тази уговорка за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави, поради което претендира вместо неустойка за забава по чл. 27 от договора сумата 4 320 122, 91 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за същия период. Експертизата посочва, че законната лихва за периода възлиза на 4 321 011, 30 лв.

Отговорността при неизпълнение не е ограничена до размера на уговорената неустойка, а кредиторът има право да претендира и обезщетение за по-големи вреди (чл. 92, ал. 1, изр. 2 ЗЗД). От това следва, че уговорената в договора неустойка за забава принципно не изключва възможността на кредитора да претендира обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва вместо договорната неустойка или над нейния размер. Правото на обезщетение за неизпълнение на парично задължение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва произтича от закона. След като уговорката в договора за неустойка не ограничава по размер обезщетяването на вредите, то кредиторът има право на избор дали да търси уговорената неустойка или обезщетение в размер на законната лихва. Изборът на кредитора не може да се контролира служебно от съда. (В този смисъл - решение № 68 от 09.07.2012 г. по т.д. № 450/2011 г. на ВКС, ТК, I т.о.) В конкретния случай кредиторът е направил избор да претендира не уговорената неустойка, а обезщетението, което законът предвижда в чл. 86, ал. 1 ЗЗД, в размер на законната лихва. При положение че неизпълнението е безспорно, а размерът на законната лихва е изчислен от вещото лице по ССЕ, претенцията за установяване на вземане в размер на 4 320 122, 91 лв. е основателна. Тъй като крайните изводи на инстанциите не съвпадат по този въпрос, в тази част обжалваното решение ще се отмени и на кредитора ще се признае вземане в размер на 4 320 122, 91 лв.

По исковете за вземания по договор за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г.:

По съображенията, изложени по-горе, относно правото на избор на кредитора дали при неизпълнение на парично задължение да търси уговорената неустойка или обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, обжалванато решение е неправилно в тази част. Кредиторът е упражнил правото си на избор и вместо уговорената в договора за наем на недвижим имот от 01.05.2015 г. неустойка претендира обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 4560 лв. Претенцията е основателна. В тази част обжалваното решение ще се отмени.

При тези крайни изводи отговорността за разноски съгласно чл. 694, ал. 7 ТЗ се разпределя по следния начин:

За първата инстанция по недопустимия иск за съществуване на вземане в размер на 60 000 лв. се дължи д.т. в размер на 600 лв. от ищеца.

За първата инстанция по обжалваните части на исковете за задължения за МДТ и за обезщетения по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (30 023, 95 лв. + 21 051, 17 лв. + 4 320 122, 91 лв. + 716, 79 лв.) се дължи д.т. в размер на 43 719, 15 лв. от ответника.

Следователно първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която ищецът е осъден да заплати държавна такса върху отхвърлената част от исковете над сумата от 600 лв. до 44 319, 15 лв., след което следва да се осъди ответникът да заплати за първоинстанционното производство допълнително д.т. в размер на 43 719, 15 лв.

За въззивното производство по обжалване на прекратяването на производството по иска за вземане в размер на 60 000 лв. се дължи д.т. в размер на 15 лв. от въззиивника-ищец За въззивното производство по обжалване на първоинстанционното решение относно отхвърлени части на исковете за задължения за МДТ и за обезщетения по чл. 86, ал. 1 ЗЗД (30 023, 95 лв. + 21 051, 17 лв. + 4 320 122, 91 лв. + 716, 79 лв.) се дължи д.т. в размер на 21 859, 57 лв. от въззиваемия ответник.

Мотивиран от изложеното, Бургаският апелативен съд