Решение № 3468 от 25.7.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 1346/2024 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН. Съдът е сезиран с жалба от Е. П. Б., ЕГН ••••••••••, чрез адв. Т. Ч. с адрес гр. •••, против наказателно постановление № 3384000126/13.02.2023 г. на началник на 09 РУ СДВР, с което му е наложена глоба в размер на 50 лв. на основание чл. 80, т.5 от Закон за българските лични документи /ЗБЛД/, за нарушение на чл. 6 ЗБЛД. В жалбата се излагат оплаквания, че наказателното постановление е незаконосъобразно и се иска неговата отмяна, тъй като са допуснати съществени процесуални нарушения и в допълнение Б. страда от тежко психично заболяване, за което са представени доказателства. Редовно призован жалбоподателят не се явява в с.з., изпраща представител- адв. Ч., която пледира процесния акт да бъде отменен в неговата цялост. Претендира извършени разходи за адвокатски хонорар в размер на 600 лв. Въззиваемата страна редовно призована не изпраща представител и не изразява становище. Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и логическо единство във връзка със сочените в жалбата основания, приема за установено следното: Жалбата е допустима като подадена от надлежна страна в преклузивния срок. Разгледана по същество, същата е основателна. По делото е установена следната фактическа обстановка: На дата 27.01.2023 г. около 18.10 часа в гр. София, ж.к. Люлин, в магазин „Кам“ срещу бл. 710, при извършена полицейска проверка на документи за самоличност, свидетелите С. Б. П. и Г. В. К. установили, че жалбоподателят Б. е без документ за самоличност, за което свидетелят П. му съставил и надлежно връчил АУАН №3384000126, Серия АД, бл.№ 457212/27.01.2023 г. Не се установяват данни по административнонаказателната преписка, жалбоподателят да е подал възражения в срока по чл. 44, ал. 1 от ЗАНН. Въз основа на съставения АУАН, наказващият орган на 13.02.2023г. издал атакуваното наказателно постановление, с което наложил на Б. глоба в размер на 50 лв. на основание чл. 80, т.5 ЗБЛД за нарушение на чл. 6 ЗБЛД. Въз основа на горната фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи: АУАН и НП са съставени при спазване императивните изисквания на ЗАНН. Същите съдържат всички необходими за тяхната редовност от формална страна реквизити, визирани в чл. 42 и чл. 57 ЗАНН. Актът за установяване на административно нарушение, въз основа на който е издаден процесния акт, а така също и самото наказателно постановление, съдържат подробно описание на всички обективни признаци на състава на нарушението, за което е ангажирана отговорността на жалбоподателя. Съдържа се и конкретната законова разпоредба, под която са субсумирани фактите, както и санкционната норма, въз основа на която е ангажирана административнонаказателна му отговорност. Съдът не установи противоречие между приетите за установени факти, нормата под която същите са подведени и санкционната разпоредба, въз основа на която е ангажирана отговорността на жалбоподателя. Установи се също, че правилно е бил определен и размера на наложената му глоба, доколкото текста от закона предвижда именно това наказание. Съгласно нормата на посочената като нарушена разпоредба на чл. 6 от ЗБЛД, гражданите са длъжни при поискване от компетентните длъжностни лица, определени със закон, да удостоверят своята самоличност. В настоящия случай, проверката на жалбоподателя е била извършена от служители на 09 РУ СДВР- П. и К., които в качеството си на полицейски орган имат право да извършват проверка на самоличността на лица, чрез изискване на документ за самоличност. От доказателствата по делото категорично се установява, а и не се спори, че на 27.01.2023г., както е отразено в АУАН, жалбоподателят не е представил документ, посредством който да се удостовери самоличността му, тъй като не е носил такъв в себе си. Същото наложило установяване на самоличността му по друг начин. При тази фактология, безспорно се доказва извършването на нарушение по чл. 6 от ЗБЛД, както правилно административнонакзващия орган го е квалифицирал в наказателното постановление. Настоящия състав на съда счита, че наведените възражения в жалбата, че жалбоподателят е наказателнонеотговорен, поради психично заболяване, от което страда, са основателни. От доказателства по делото се установява, че лицето е с диагноза „органично разстройство на личността“, която датира от доста години. Същото е видно от приложената по делото Съдебнопсихиатрична експертиза, изготвена на 07.02.2024г. по разпореждане на 94 състав, НО, СРС по НЧД 16073/2023г., от която е видно, че „тежкото органично личностово разстройство и Органично налудно /шизофреноподобно/ разстройство се приравняват към „продължително разстройство на съзнанието“ в юридически смисъл, поради което Б. не притежава психични годности за участие в съдебния наказателен процес.“. Към делото е приобщено и ЕР №0116 от 006/ 11.01.2021г. на ТЕЛК, от което е видно, че към 11.01.2021г. лицето Б. е страдал от „органично разстройство на личността“. От посочените доказателства безспорно се установява, че жалбоподателя много преди процесното деяние, а и след него е бил наказателнонеотговорно лице съобразно чл. 33, ал.1 от НК. Следователно на основание чл. 24, ал.1, т.1 НПК вр. чл. 33 НК, жалбоподателят Б. не е могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си към инкриминираната дата 27.01.2023г. Съдът въз основа на гореизложеното, въпреки липсата на назначена СПЕ в настоящото производство, намира че жалбоподателят не следва да носи административнонаказателна отговорност, тъй като към процесната дата Б. е бил наказателнонеотговорен. Доколкото в чл. 11 от ЗАНН "По въпросите на вината, вменяемостта, обстоятелствата, изключващи отговорността, формите на съучастие, приготовлението и опита се прилагат разпоредбите на общата част на Наказателния кодекс, доколкото в този закон не се предвижда друго." се извежда заключението, че в настоящия случай е издадено наказателно постановление срещу наказателнонеотговорно лице. Текстът на релевантния чл. 33, ал.1 НК сочи, че "не е наказателноотговорно лицето, което действа в състояние на невменяемост - когато поради умствена недоразвитост или продължително или краткотрайно разстройство на съзнанието не е могло да разбира свойството или значението на извършеното или да ръководи постъпките си". След анализ на доказателствата по делото се установи, че са налице както медицинския, така и юридическия критерий, за да се приеме, че при извършване на констатираното нарушение, жалбоподателят е бил в състояние на невменяемост, което води до ненаказуемост на извършеното от Е. Б. на 27.01.2023г. деяние и следователно процесния акт следва да бъде отменен. С оглед изхода на делото, основателно се явява искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на сторените разноски. Съгласно чл. 63д, ал. 1 от ЗАНН, в производствата пред районния и административния съд, както и в касационното производство страните имат право на присъждане на разноски по реда на Административнопроцесуалния кодекс. От представените писмени доказателства – договор за правна услуга се установява, че жалбоподателят е заплатил на адвокат Т. Ч. от САК уговорената сума в договора за правна защита и съдействие в размер на 600 лева, което е станало в брой при подписване на същия на 21.12.2023 г. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 63, ал. 1 вр. ал.3, т.1 вр. чл. 58д, т.1 вр. чл. 63д от ЗАНН, съдът