Решение № 887 от 26.11.2024 г. на Районен съд - Хасково по дело № 362/2024 г.

Производството е образувано искова молба на Б. Д. М., ЕГН ••••••••••, с адрес: гр.••••••••••••••, съдебен адрес: гр.••••••••••••••, адв. А.Д., член на САК, личен № 1000768210, против “ВИВА КРЕДИТ“ АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Люлин 7, бул.“Джавахарлал Неру“ № 28, бл.Силвър център, ет.2, ап.73Г, с която са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.26, ал.1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/ вр. чл.22 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/, вр. чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК и чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД. В исковата молба се твърди, че на 26.08.2022г. между ищцата и ответното дружество бил сключен Договор за паричен заем Standard 14 № 5848022. Съгласно чл.2 от договора, заемодателят се задължавал да предаде в собственост на заемателя сумата от 300 лева. Условията по кредита били следните: размер на погасителната вноска: 38.54 лева, в която били включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане; срок на заема: 22 седмици; брой вноски: 11; дати на плащане на всяка от погасителните вноски посочените в договора; фиксиран годишен лихвен процент по заема: 40, 32%; лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден 0, 11%; общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане: 423.94 лева - сбор от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените допускания в т.8; Годишен процент на разходите на заема: 49, 46 %; вид на заема – потребителски; условия за усвояване на цялата сума: в брой. Съгласно чл.1 ал.2-4 от договора, заемателят заявявал, че преди подписване на договора е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, за която услуга дължал такса за експресно разглеждане в размер на 95.26 лева, която сума следвало да се заплати разсрочено, на равни части, включени в размера на всяка от погасителните вноски. Съгласно чл.4, ал.1 от договора заемателят се задължавал в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора, да предостави едно от посочените в договора обезпечения – поръчител или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение, съгласно чл.4, ал.2 от договора, заемополучателят дължал неустойка в размер на 63.58 лева, която страните уговорили да се разсрочи и да се заплати на равни части към всяка от погасителните вноски, в който случай размерът на дължимата погасителната вноска ставал 44.32 лева, а общото задължение по договора – 487.52 лева. Ищцата твърди, че към датата на подаване на исковата молба, същата заплатила по заема сума в размер на 532.40 лева. Според нея тя имала качеството „потребител“, поради което приложим бил ЗПК. Счита, че процесният договор е изцяло недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и излага съображения за това. На първо място твърди, че изискваната от нея такса за експресно разглеждане на документи представлявала пряк разход по кредита и следвало да бъде включена при формирането на ГПР, което не било направено, тъй като никъде в договора не било посочено таксата да е част от него, а от това следвало, че императивно заложения в чл.19 ал.4 ЗПК лимит се надвишавал. Тоест – било налице пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период, което поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той нямал информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което се явявало и в директно противоречие с чл. 3, пap. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславяло невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формирал той и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. За да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, според ищцата следвало в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично и изчерпателно следвало да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Въпреки, че в договора изрично било посочено, че изборът и закупуването на този пакет допълнителни услуги не било задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му било наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението, тъй като липсвала логика кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати възнаграждение по пакета от допълнителни услуги, което било около една пета от размера на отпуснатия кредит, и то за услуги, представляващи една евентуална възможност, а не реално предоставени такива. В заключение, таксата за експресно разглеждане на документите се явявало скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което следвало да се включи в ГПР. В случая това не било направено, поради което било налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнявала на липсващ ГПР. Освен това, записването на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявала „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68, ал.1 и ал.2 т.2 ЗЗП. Предвид на това, целият договор за кредит се явявал нищожен, на основание чл.22, вр. чл.11, т.10 ЗПК. На следващо място се поддържа в исковата молба, че в процесния договор не било упоменато кои разходи са включени в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира. В съдебната практика се приемало, че когато договор за кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставяло потребителя в неравностойно положение и го възпрепятствало да разбере икономическите последици от поетото от него задължение. Поддържа се, че в ГПР по ясен и разбираем начин следвало да са инкорпорирани всички разходи, които били пряко свързани с кредитното правоотношение и посочването му само като цифрово изражение не било достатъчно, за да се приеме, че са спазени всички законови изисквания. В посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение, а посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно. Целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябвало да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са били отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречало на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази неточност в посочването на размера на разходите поставяло потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР пък представлявало предоставяне на невярна информация и следвало да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвеждала потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволявала да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Доколкото никъде в процесния договор не било посочено кои разходи формират ГПР, било налице нарушение на чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.10 ЗПК. Посочва се още, че съгласно чл.11а, ал.1 от ЗПК кредиторът можел да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но ал.2 от същия забранявала на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая включените в пакета услуги действия напрактика обслужвали усвояването и управлението на кредита, поради което не можело да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Те напрактика нямали пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а посочените в споразумението допълнителни услуги по естеството си касаели действия по усвояването и управлението на кредита, за които законът забранявал събирането на такси от страна на кредитора. От това следвал извод, че с посочената договорна клауза се целяло събирането на допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на заемната сума, както и че тя била уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбатга на чл.19 ал.4 ЗПК. Поддържа се, че това възнаграждение следвало да се включи в ГПР, тъй като за потребителя това представлявали разходи по смисъла на чл.19 ал.1 ЗПК и изключването им от размера на ГПР представлявало заобикаляне на разпоредбата на чл.19 ал.4 ЗПК, т.е. - клаузата се явявала недействителна и на основание чл.19, ал.4, вр. ал.5 ЗПК. По отношение на клаузата на чл.5, ал.2 от договора също се поддържа нищожност от ищцата. Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция съдържало множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид броя им и изключително краткия срок, в който следвало да се предоставят, напрактика правели задължението неизпълнимо. При това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следвал извод, че тя водела единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излизала изцяло извън присъщите й функции. Освен това, непредоставянето на обезпечение не водело до претърпяване на вреди за кредитора, който бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явявала добавък към възнаградителната лихва и представлявала сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл.5 ал.2 от договора била нищожна, поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетите в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС критерии, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така, както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции. Действително, нямало пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението, но в случая нямало адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечавала изпълнението на вторично задължение. Според ищцата, основната цел на така уговорената неустоечна клауза била да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер. Тя нарушавала принципа на справедливост и не държала сметка за реалните вреди от неизпълнението. Допълнителен аргумент за нищожността на тази клауза се извеждал и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не било спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение можело да включва да се направи справка в съответната база данни. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, състояща се в осигуряване на всички потребители в Съюза на високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и улесняване изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити, в който смисъл било и решение от 27.03.2014 г. по дело С- 565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване. Клаузата, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директивата и напрактика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение, след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала, а всъщност целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника - първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му - да се отпусне кредит, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало, че чл.5 ал.2 от Договора бил недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД, във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК. Според ищцата, клаузата на чл.2, ал.1, т.5 относно дължимостта на възнаградителна лихва по процесния договор също била недействителна, тъй като така уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречал на добрите нрави. Действително към датата на уговарянето му нямало императивни разпоредби, определящи максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означавало, че свободата на договаряне не била ограничена, особено доколкото се касаело за потребителски договор, където потребителят бил по-слабата икономически страна и се ползвал със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приемало, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД било налице, когато се нарушавал правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице била трайно установена практика на ВКС и други съдилища, според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва било действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ се установявало, че към датата на сключване на договора – 26.08.2022г., основният лихвен процент бил 0.00 %, от което следвало, че размерът на законната лихва бил 10 %, т. е. - уговореният в договора за потребителски кредит годишен лихвен процент от 40, 32% противоречал на добрите нрави, тъй като надвишавал повече от три пъти законната лихва. Поради тази причина клаузата на чл.2, ал.1, т.5 от договора, уреждаща възнаградителната лихва по договора, накърнявала равноправието между страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явявала нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Относно доказателствената тежест се посочва, че според чл.143 т.19 е неравноправна клауза тази, която ограничава необосновано средствата за доказване, с които потребителят разполага, и тъй като типовите клаузи от ОУ и договора не можели да докажат, че приемането на клаузата за такса за експресно рзглеждане на документите не е било задължително условие, то в тежест на ответника било да докаже тези обстоятелства. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, ищцата прави уточнение, че двата иска са самостоятелно предявени, а не са в отношение на акцесорност помежду си, защото дори и съда да не уважи иска по чл.22 ЗПК, същата навела твърдения за недействителност на клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, възприемането на които щяло да доведе до резултат еквивалентен на това да се уважи иска по чл. 22 ЗПК. С оглед на това, моли съда дори ако отхвърли иска по чл. 22 ЗПК, да разгледа и уважи иска по чл. 55, ал. 1, предложение първо ЗЗД, като в мотивите си се произнесе по отношение на действителността на клаузата в договора, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение. В допълнение се посочва, че съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита в случая възлизала на 300 лв. (главницата). Ищцата заплатила към момента на предявяване на иска сума в размер на 532.40 лева, което означавало, че при условие, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, ищцата била надплатила 232.40 лева. До същия резултат щяло да се стигне и ако съдът приеме, че клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, както и тази, уреждаща възнаградителната лихва по Договора, са нищожни. Съгласно чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който е получил нещо без основание бил длъжен да го върне. Предвид всичко изложено, ищцата моли съда да постанови решение, с което да прогласи сключения с ответника Договор за паричен заем Standard 14 № 5848022 за недействителен на основание чл.22 от ЗПК, вр. чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, вр. чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, както и ответникът да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 232.40 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на депозиране на исковата молба в съда – 15.02.2024г., до окончателното й изплащане. Претендира направените по делото разноски, вкл. и за адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.1, т.2 от Закона за адвокатурата. Ответникът оспорва предявените искове като неоснователни, като моли за отхвърляне на исковете. Претендира направените по делото разноски. При условията на евентуалност, прави възражение за прекомерност на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение, а в случай на претендирано на основание чл. 38 ал.2 от ЗА адвокатско възнаграждение - прави възражение за недължимост на такова на посоченото основание. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, приема за установено от фактическа страна следното: Липсва спор по делото, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между “Вива - Кредит“ ООД (заемодател) и Б. Д. М. (заемател) на 26.08.2022г. е сключен Договор за паричен заем Standard 14 № 5848022 – 26.08.2022г., по силата на който е отпусната парична сума в размер на 300 лв., при фиксиран ГЛП по заема - 40, 32% и ГПР – 49.46 %. Уговорен е срок на погасяване на заема от 22 седмици, посредством 11 бр. погасителни вноски, всяка от които в размер на 38.54 лева, със съответните уговорени падежни дати. В чл.1, ал.2 от договора е предвидено, че заемателят преди подписване на договора е избрал доброволно да се ползва от допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за одобрение на паричен заем, предоставена от кредитора, като съобразно чл.1, ал.3 за извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 95.26 лв. Съгласно предвиденото в чл.4 ал.1 от договора, заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по него да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1.Поръчител - физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; или 2.Банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора. Банковата гаранция се изпраща от заемателя в срока по предходното изречение в оригинал на описания адрес за кореспонденция на заемодателя.В чл.4, ал.2 от договора страните са уговорили, че в случай на неизпълнение от страна на заемателя на задължението му за представяне на обезпечението по ал.1, същият ще дължи неустойка в размер на 63.58 лв., която ще се заплаща разсрочено, на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска е в размер на 44.32 лева, а общото задължение по договора става в размер на 487.52 лева. Представена по делото от ответника е и Справка, погасителен план по договор за паричен заем № 5848022/25.08.2022г. на Б. Д. М., според която заемът е следвало да бъде върнат на 11 погасителни вноски, с падеж на първа погасителна вноска – 09.09.2022г. и падеж на последна вноска – 27.01.2023г. При така установената фактическа обстановка съдът достига до следните правни изводи: Предявени са при условията на обективно кумулативно съединение установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл.10а, чл.11 и чл.19, ал.4 ЗПК, вр. чл.22 ЗПК и чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 ЗЗП и осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, които са процесуално допустими. Разгледани по същество, предявените искове са изцяло основателни, като съображенията за това са следните: Както бе посочено по-горе, по делото не се спори, че на 26.08.2022г. между страните е сключен Договор за паричен заем Standard 14 № 5848022 – 26.08.2022г., по силата на който “Вива - Кредит“ ООД е предоставило на Б. Д. М. в заем сумата в размер на 300 лв., която е следвало да бъде върната с плащането на 11 погасителни вноски, с падежна дата на последната вноска – 27.01.2023г. Без съмнение, ищцата е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът като финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение - глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна - чл. 21, ал. 1 ЗПК. В договора е уговорена и клауза за неустойка - чл.4, ал.2, за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, която неустойка е в размер общо на 63.58 лева. За потребителя е предвидено задължение по чл.4, ал.1 от договора, в рамките на три дни от сключването на договора, да предостави едно от посоченитге в него обезпечения на кредита, под формата на поръчителство /т.1/ или на банкова гаранция /т.2/, които трябва да отговорят на определени изисквания на заемодателя. Така, според чл.4, ал.1 т. 1, поръчителят следва да е физическо лице, навършило 21 години, да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател; а наред с това той следва да представи на заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на представяне. Според чл.4, ал.1, т.2 пък, банковата гаранция следва да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на заемателя по договора, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора, същата се изпраща от Заемателя в срока по предходното изречение в оригинал на посочен адрес за кореспонденция на Заемодателя. При неизпълнение на това задължение за предоставяне на обезпечение на кредита, според чл.4, ал.2 от договора се начислява неустойка размер на 63.58 лева, като начислената неустойка се заплаща заедно с вноските на погасителния план. Според настоящия съдебен състав, уговорената в чл.4, ал.2 от Договор за паричен заем Standard 14 № 5848022 – 25.08.2022г. неустойка излиза извън присъщите й функции, което личи от предвидените в договора кратък срок за предоставяне на обезпечението - до три дни след сключването на договора и многобройни изисквания към евентуалните поръчители. Налага се изводът, че целта на посочената договорна клауза не е да гарантира предоставянето на обезпечение за изпълнението на основното задължение на кредитополучателя по договора за кредит - да върне получената сума в уговорения срок, и да обезщети кредитора за вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват, а да доведе до допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата, т.е. явява се скрита възнаградителна лихва. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си под формата на поръчителство, то той е могъл да сключи договора след като длъжникът осигури поръчителя, или пък, поради евентуалния висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договор. Изводът, че така уговорената неустойката представлява скрита добавка към възнаградителната лихва, се подкрепя и от начина на изплащане на вземането за неустойка, а именно разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска. С оглед на тези съображения, съдът приема, че така уговорена неустойката излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което прави клаузата, предвиждаща нейното заплащане, нищожна поради противоречие с добрите нрави. В този смисъл са и разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Отделно от това, следва да се отбележи, че непредставянето на обещани обезпечения (когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл.71 ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът променя последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните вноски. Това навежда на извод, че нито една от страните не е имала реално намерение да се представя обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71 ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако кредиторът е държал да получи обезпечение е могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при предоставяне на обезпечени кредити. Дори да се приеме, че страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят и „неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие. Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвижда, а напротив – договорът продължава да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. Процесната клазуза е неравноправна и съгласно чл.143 ал.2 т.5 ЗЗП, според която разпоредба неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е и уговорка, която го задължава при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Ето защо, на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП и доколкото няма данни да е индивидуално уговорена, тази клауза е нищожна, поради което произтичащото от нея вземане е недължимо от потребителя-длъжник по договора за заем. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация. При това положение се налага извод, че тя е в противоречие с целта на тази законова разпоредба, тъй като с нея на практика се прехвърля риска от неизпълнение на вмененото от законодателя на кредитора-търговец задължение да провери платежоспособността на потребителя-длъжник върху последния. Също така се вменява на длъжника задължение да осигури обезпечение след като заемът е отпуснат, а ако не го направи, задължението му нараства значително, в случая с 63.58 лева, което представлява над 20 % от отпуснатата в заем сума, което благоприятства достигането на свръхзадлъжнялост, което е допълнителен аргумент за противоречието й с добрите нрави. На следващо място, с уговарянето на такива клаузи, се заобикаля и законът – чл.33, ал.1 ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесните клаузи за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По отношение на таксата за експресно разглеждане, предвидена в чл.1, ал.3 на процесния договор, в случая възлизаща на 95.26 лева, съдът намира, че уговарянето на заплащане на таксата за експресно разглеждане се намира в пряко нарушение на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като е свързана с усвояването и управлението на кредита, а цитираната разпоредба предвижда изрична забрана за заплащане на такси и/или комисионни за действия, свързани с усвояването или управлението на кредита. Срокът, в който ще бъде заплатена заемната сума, няма как да не бъде характеризиран като действие, свързано с усвояването на кредита - следователно заплащането на такса, свързана с начина и срока на изплащане на заемната сума, противоречи на императивна правна норма. Чрез тази клауза се постига още една неправомерна цел, а именно - прехвърлянето на тежестта от неизпълнението на задължението на кредитодателя за извършване на обективна, добросъвестна и отговорна оценка на кредитоспобността на потребителя. Съгласно чл. 2 ЗПК целта на закона е да осигури защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, както и чрез насърчаване на отговорно поведение от страна на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит. Един от аспектите на отговорно поведение на кредиторите при предоставяне на потребителски кредит е задължението на кредиторите преди сключването на договор за кредит да направят оценка на кредитоспособността на потребителя - аргумент от чл. 8, § 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на директива 87/102/ЕО на Съвета и чл. 16, ал. 1 ЗПК. Следователно с подобни клаузи за такси за експресно разглеждане на документи (както и тези за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова), чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит поради поведението на кредитора. С оглед гореизложеното, съдът намира, че и клаузата, касаеща таксата за експресно разглеждане, респ. заплащането й представлява неравноправна клауза. Подобни клаузи са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията за добросъвестност и водят до неравновесие между правата и задълженията на потребител и търговец. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Ако клаузите са били изготвени предварително, се счита, че същите не са уговорени индивидуално, тъй като потребителят не е имал възможност да въздейства върху съдържанието им. Точно такъв е настоящият случай. Те са били изготвени предварително, без да бъде предоставена възможност на потребителя да уговаря тяхното съдържание. Ето защо, коментираната клауза е нищожна. В допълнение, следва да бъде посочено във връзка с процесния договор, че в него е предвиден размер на годишния процент на разходите в допустимите от закона граници под 50 %, а именно 49.46 %. Въпреки това, настоящият съдебен състав не счита, че императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК е спазена. Мотивите за този извод се основават на легалната дефиниция, дадена в § 1, т.1 от ДР на ЗПК, за понятието „общ разход по кредита за потребителя“ - това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следователно, когато потребител извърши разходи за допълнителна услуга, ако тя е свързана с договора за кредит и предпоставя сключването му, тези разходи следва да бъдат включени в годишния процент на разходите, вкл. и с оглед изложеното по-горе по отношение на неустойките. В настоящия случай нито предвидената сума за неустойка, нито таксата за експресно разглеждане са включени в годишния процент на разходите, с което е постигнато заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. От представения погасителен план и от съдържанието на самия договор е видно, че при отпусната заемна сума в размер на 300 лв., общата сума за плащане възлиза на 423.94 лв., от които сумата за главница и лихва е в размер на 328.68 лв., а предвидените суми за неустойка и такса експресно разглеждане възлизат общо на 158.84 лв., т.е. – общият им сбор надхвърля с повече от 50% размера на главницата по кредита. Следователно, при включването на неустойката и на таксата за експресно разглеждане към разходите по кредита, то ГПР по процесния договор неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК, а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на Министерския съвет на Република България, а на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4 ограничения, се считат за нищожни. По този начин се достига и до нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК касателно посочване на действително прилагания ГПР. С оглед всичко изложено, предявения иск за прогласяване нищожност на Договор за паричен заем Standard 14 № 5848022 – 26.08.2022г., сключен между ищцата и ответника, е основателен и като такъв следва да бъде уважен. Както бе посочено, клаузите, предвиждащи заплащането на такса за експресно разглеждане и неустойка са нищожни, а нищожността е пречка за възникване на задължение по нея, поради което платената от ищцата сума в размер на 232.40 лева по договора е предадена при начална липса на основание и подлежи на връщане, съгласно чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД, поради което и този иск също е основателен и следва да бъде уважен, ведно с претендираната законна лихва от подаване на исковата молба – 15.02.2024г., до окончателното й изплащане. С оглед изхода на спора и тъй като ищцата е била освободена от заплащането на държавни такси и разноски по делото, ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметка на РС – Хасково, държавна такса и разноски на основание чл.78, ал.6 от ГПК в размер на 100 лева за държавна такса, както и сумата от 5 лева за държавна такса в случай на служебно издаване на изпълнителен лист за нейното събиране. Следва да бъде определено и възнаграждение за процесуално представителство от един адвокат по чл. 38 ЗАдв. в полза на адвокат адв. А.Д., член на САК. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на адвокат А.Д., съдът намира следното: Съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и С[1]428/16 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед всички посочени по – горе принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа сложност на делото, както и наличие на трайна и безпротиворечива съдебна практика по спорните въпроси, извършените от адв. А.Д., процесуални действия, изразяващи се единствено в депозиране на писмени молби по делото, приключване разглеждане на делото в едно съдебно заседание, настоящия съдебен състав намира, че на основание чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, в полза на адв. А.Д. следва да се определи възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело в размер на 400 лв. Към тази сума следва да се прибави и 80 лв. ДДС по аргумент от § 2а от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което да бъде заплатено от ответника. Според настоящия съдебен състав, върху адвокатското възнаграждение, вкл. при договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната основа се формира от минималното адвокатско възнаграждение съгласно НМРАВ. В тази насока се споделя съдебната практика, обективирана в Определение № 98 от 8.03.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 1544/2021 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Б.Й.; Определение № 50012 от 1.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 478/2022 г., II т. о., ТК, докладчик председателят Т.В.; Определение № 266 от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о., ТК, докладчик съдията К.Н.; Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016 г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е.М. и доколкото в случая адв. А.Д. безспорно е регистриран по ДДС – л.13 /гръб/ от делото, то върху определения от съда размер на адвокатското възнаграждение е добавен ДДС. В тази връзка, съдът не споделя направеното възражението на ответното дружество за прекомерност на договорения от ищеца хонорар на адвокат, тъй като такъв не е договарян по размера си, а се определя от съда. Мотивиран така, съдът