Решение № 340 от 18.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6761/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 20019530 от 08.03.2022 г., по гр.д. № 64068/2018 г. по описа на СРС, 60-ти състав, е уважен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 28, ал. 7, т. 1 от Закона за насърчаване на заетостта, предявен от „М.Б.” ООД срещу „С.Е.“ ЕООД, за заплащане на сума в размер на 4800 лева, представляваща авансово дължимо възнаграждение по Договор № 1075 от 26.05.2015 г. за предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа и оферта № 1000001266/07.11.2016 г. за търсене, подбор и представяне на кандидати за работа за заемане на длъжността „ръководител смяна“ в ответното дружество за вторите пет назначения, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 02.10.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума. Със същото Решение е отхвърлен предявеният от „М.Б.” ООД срещу „С.Е.“ ЕООД, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2952 лева, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата съгласно чл. III.5 от договора за периода от 15.01.2017 г. до 21.09.2018 г.. С Решението съдът е разпределил отговорността за разноски. Депозирана е въззивна жалба от ответника по исковете „С.Е.“ ЕООД срещу решението в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 28, ал. 7, т. 1 от Закона за насърчаване на заетостта. Наведени са доводи за недопустимост на атакувания съдебен акт с твърдения, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск. Изложени са правни доводи за неправилност на решението. Поддържа се, че Законът за насърчаване на заетостта предвижда писмена форма за валидност на договорите за посредничество. Твърди, че договорът е формален, районният съд, приемайки обратното, неправилно е приложил материалния закон. В тази връзка поддържа, че е допуснато и нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото районният съд, изключвайки по реда на 183 ГПК представените от ищеца ксерокопия на Договор № 1075 от 26.05.2015 г. за предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа и оферта № 1000001266/07.11.2016 г. за търсене, подбор и представяне на кандидати за работа за заемане на длъжността „ръководител смяна“, неправилно е приел, че доказването на облигационните отношения между страните може да бъде проведено с други допустими доказателствени средства, вкл. с гласни доказателства и писмена кореспонденция между страните. Поддържа, че от събраната доказателствена съвкупност не се установява съдържанието на договора за посредничество, поради което неправилни и необосновани били изводите на СРС, че е налице възлагане на ищеца за извършване на подбор на десет кандидати за длъжността „ръководител смяна“. Оспорва изводите на районния съд за доказани по делото назначения. Оспорва и изводите, че осчетоводените от въззивника фактури и ползваният по тях данъчен кредит сочат на извънсъдебно признание на задължението, доколкото същите съществените елементи на конкретната сделка. По изложените съображения моли решението в атакуваната част да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени. В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца по делото. Оспорва изложените във въззивната жалба доводи. Поддържа становище за правилност на решението в обжалваната част, поради което моли за неговото потвърждаване. Претендира разноски. с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 28, ал. 7, т. 1 от Закона за насърчаване на заетостта Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: Районният съд е сезиран с искова молба от искова молба, подадена от „М.Б.” ООД срещу „С.Е.“ ЕООД, за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 4800 лева, представляваща авансово дължимо възнаграждение по Договор № 1075 от 26.05.2015 г. за предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа и оферта № 1000001266/07.11.2016 г. за търсене, подбор и представяне на кандидати за работа за заемане на длъжността „ръководител смяна“ в ответното дружество за вторите пет назначения, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2952 лева, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата съгласно чл. III.5 от договора за периода от 15.01.2017 г. до 21.09.2018 г. В исковата молба са наведени твърдения, че между страните бил сключен Договор № 1075 от 26.05.2015 г. за предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа, въз основа на който и на оферта № 1000001266/07.11.2016 г. ищецът поел задължението да извършва посреднически услуги по търсене, подбор и представяне на кандидати за работа на ответното дружество за длъжността „ръководител смяна“ срещу възнаграждение. Последното следвало да бъде заплатено от ответника по следния начин: авансово сумата в размер на 4400 лева без ДДС за първите пет назначения в 14-дневен срок след подписване на офертата. След назначаването на първите пет кандидата ответникът следвало да заплати авансово възнаграждение в размер на 4000 лева без ДДС за вторите пет назначения в 14- дневен срок. Ищецът твърди, че е изпълнил поетите задължения, в резултат на което се стигнало до назначаване на работа в ответното дружество на общо седем кандидати. Твърди, че са настъпили предпоставките за авансово плащане за вторите пет назначения, поради което била издадена фактура № 9116/10.01.2017 г. на стойност 4800 лева с ДДС и срок за плащане 15.01.2017 г., която фактура останала незаплатена от ответника. В исковата молба се твърди, че въпреки настъпването на падежа задължението не било погасено, поради което ответникът дължал и неустойка за забава съгласно чл. III.5 от договора. В срока по чл. 131 от ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който се оспорват изцяло предявените искове по основание и размер. Възразява, че ответното дружество не било възлагало на ищеца подбор на 10 кандидати за позицията „ръководител смяна“, поради което и претенцията за заплащане на възнаграждение за вторите пет назначения била неоснователна. Освен това не били настъпили предвидените в офертата предпоставки за възникване на правото на възнаграждение за вторите пет назначения, тъй като нямало налице успешни първи пет назначения на длъжността „ръководител смяна“. Прави възражение за неизпълнение на поетите с договора задължения от страна на ищеца, поради което не му се дължало възнаграждение. На основание чл. 301 ТЗ се противопоставя на всякаква кореспонденция и действия, извършени от лица, различни от управителя на ответното дружество, тъй като същите нямали представителна власт да водят преговори, да сключват сделки и да получават/плащат фактури от името на дружеството. Поради недължимост на задължението за главницата, неоснователна била и претенцията за неустойка. По делото е приета имейл кореспонденция между страните, от която се установява, че на 04.11.2016 г., в продължение на проведен разговор с управителя на ответното дружество, представител на „С.Е.“ ЕООД - Д.Н., заемащ длъжността „оперативен мениджър“, изпратил до представител на ищеца длъжностната характеристика за позицията, за която търсели служители за обектите „Бъргър Кинг“. На 08.11.2016 г. в отговор на горното писмо свидетелят Р.С. изпратила до ответното дружество оферта за позицията „ръководител смяна“. Същия ден Д.Н. като представител на „С.Е.“ ЕООД изпратил имейл, в който поискал предоговаряне на цената, като отправил следното предложение до ищеца - за първите пет кандидати цената да е по 880 лева без ДДС на човек, а за следващите пет - по 800 лева без ДДС, като изразил готовност за предплащане на цялата сума. Видно от имейл, изпратен от свидетелката Р.С., предложените от ответното дружество корекции били одобрени и намерили отражение в нова оферта. Последвал нов имейл от същата дата, в която лично управителят на ответното дружество И.М. поискал промяна на авансовото плащане по следния начин: при подписване на офертата да бъде платено 100 % уговореното възнаграждение за първите пет служители по 880 лева, а след тяхното назначаване да бъде издадена нова фактура за вторите пет назначения по 800 лева за всеки, със 100 % предплащане на дължимата сума. И това предложение на ответника било прието от ищеца, като с имейл от 10.11.2016 г. била изпратена коригирана оферта. Сканирано копие на същата, подписано и подпечатано от страна на ответника, било върнато по имейл на ищеца на 15.11.2016 г. с молба за стартиране на подбора. От така приетата имейл кореспонденция се установява, че на 18.11.2016 г. по имейл свидетелката Р.С. изпратила на ответника първите двама кандидати - М.М. и Г.С.. Видно от проведената в следващите месеци електронна кореспонденция между страните, в периода от 21.11.2016 г. до 28.02.2017 г. на ответника били изпратени редица други кандидатури, прегледани и одобрени от служители на ищеца, с които били насрочени интервюта за работа, сред които са лицата А.М., А.Д., Я.Н., Д.Д., Г.С.. От така приетата имейл кореспонденция се установява, че на 21.02.2017 г. представител на ищеца поискал съдействие от управителя на ответното дружество за заплащане на процесната фактура № •••••••••• от 10.01.2017 г., като в последващ имейл било уточнено, че същата била издадена за сумата за доплащане по оферта № 1266/07.11.2016 г. Тъй като задължението не било погасено от ответника, в нов имейл от 03.04.2017 г. процесната фактура отново била изпратена на представител на „С.Е.“ ЕООД. На 24.04.2017 г. свидетелката Д.Ц. изпратила нов имейл до представител на ответника с приложена таблица на изпратените към възложителя кандидати за работа с молба съдържащата се в нея информация от гледна точка на назначените служители да бъде проверена и потвърдена от ответника. От така приетата имейл кореспонденция се установява, че въззивникът, след извършена справка от служител „ТРЗ“ в счетоводните записвания на ответното дружество, изпратил по електронен път на таблица, съгласно която седем от изпратените кандидати били назначени на работа при ответника, както следва: А.М. - назначена на 07.12.2016 г. и напуснала на 28.03.2017 г., А.Д. - назначен на 12.12.2016 г. и напуснал на 24.03.3017 г., Я.Н. - назначена на 20.12.2016 г. и продължава да работи, Д.Д. - назначен на 20.12.2016 г. и напуснал на 10.04.2017 г. г., К.А. - назначен на 20.03.2017 г. и продължава да работи, Г.С. - назначен на 04.04.2017 г. и освободен на 14.04.2017 г., и В.Й. - назначен на 10.03.2017 г. и напуснал на 16.03.2017 г.. След като анализирал тази информация, на 09.05.2017 г. оперативният мениджър на ответното дружество - А.И. изпратил имейл до представителите на ищеца, в който заявил, че всъщност назначените служители на работа в „С.Е.“ ЕООД на позицията „ръководител смяна“ били четирима. Останалите изпратени от ищеца кандидати, макар да сключили трудов договор с ответника, реално били работили не повече от 4 работни дни преди трудовото им правоотношение да бъде прекратено. В отговор, на 10.07.2017 г., свидетелката Р.С. изпратила електронно писмо, в което пояснявала, че наетите кандидати всъщност били седем. С тях били сключени трудови договори и за различен период от време същите изпълнявали позицията „ръководител смяна“. Трудовите договори на три от тези седем назначения действително били прекратени в рамките на договорения едномесечен гаранционен срок, но последният не важал при неплащане на дължимото възнаграждение. От представени по делото разпечатки от интернет страницата „Jobs.bg“ се установява, че от ищцовото дружество била публикувана обява за работа за длъжността „ръководител смяна“ в международна верига ресторанти за бързо хранене. Обявата била активна през следните периоди: от 09.01.2017 г. до 06.02.2017 г., от 06.02.2017 г. до 06.03.2017 г. и от 27.03.2017 г. до 24.04.2017 г. По делото е приета фактура № •••••••••• от 10.01.2017 г., издадена от ищцовото дружество с получател ответника, на стойност 4800 лева с ДДС и основание за издаването „посреднически услуги, плащане по оферта № 1000001266/07.11.2016 г.“. Видно от отбелязване във фактурата, срокът за плащането ѝ бил 15.01.2017 г. По делото са приети седем броя трудови договори, сключени между ответното дружество в качеството на работодател с изпратени от ищеца кандидати, за длъжността „касиер, обслужващ кухня - отговорник смяна“, както следва: 1) трудов договор № 555/06.12.2016 г., сключен с А.И.М., с дата на постъпване на работа 07.12.2016 г.; 2) трудов договор № 563/09.12.2016 г., сключен с А.Е. Д., с дата на постъпване на работа 12.12.2016 г.; 3) трудов договор № 569/16.12.2016 г., сключен с Я.Г. Н., с дата на постъпване на работа 20.12.2016 г.; 4) трудов договор № 572/19.12.2016 г., сключен с Д.Т. Д., с дата на постъпване на работа 20.12.2016 г.; 5) трудов договор № 141/09.03.2017 г., сключен с В.М. Й., с дата на постъпване на работа 10.03.2017 г.; 6) трудов договор № 160/17.03.2017 г., сключен с К.Ф. А., с дата на постъпване на работа 20.03.2017 г.; 7) трудов договор № 192/03.04.2017 г., сключен с Г. Д. С., с дата на постъпване на работа 04.04.2017 г.. По делото са разпитани двама свидетели – Д. С.а Ц. и Р.К.С., които са служители на ищцовото дружество. Въззивният съд, преценявайки показанията в контекста на тяхната евентуална заинтересованост предвид служебната им ангажирнаст, намира, че същите са последователни, логични, вътрешно непротиворечиви, допълващи се взаимно и намиращи подкрепа в останалия по делото доказателствен материал. При внимателния прочит на споделеното от свидетелките не се установяват съществени противоречия, които да дискредитират техните показания, а изнесената от тях информация намира подкрепа в приетата по делото имейл кореспонденция, както и в заключенията на изготвените и приети по делото съдебносчетоводна и съдебнотехническа експертиза. При това положение съдът цени показанията на разпитаните по делото свидетели като достоверен източник на информация, от който се установяват факти и обстоятелства относно начина, по който е била осъществена връзка с въззиваемия и ищец в настоящото производство, както и по какъв начин е била поддържана комуникацията впоследствие. Свидетелките са категорични и еднопосочни, че „С.Е.“ ЕООД към 2015 година е бил клиент на ищцовото дружество, за който служителите на „М.Б.“ ООД започнали търсене и подбор на кандидати за длъжността „отговорник смяна“. Свидетелката Ц. е категорична относно наименованието на длъжността, а свидетелката С. посочва, че длъжността може да се е наричала и „отговорник смяна“, като категорично заявява, че подборът е касаел служители в заведение за бързо хранене. Показанията на свидетелките в тази част напълно кореспондират с приетите по делото трудови договори, описани по-горе. Свидетелката С. завява, че лично е участвала и в преговорите по повод конкретизиране на търсената от ответника услуга, като комуникацията се е осъществявала с управителя И.М. и с тогавашните оперативни мениджъри - Д.Н. и А.И.. Показанията съответстват на приетата по делото имейл кореспонденция. На следващо място, свидетелките са категорични, че договореностите между страните касаели подбор на 10 кандидати за посочената по-горе длъжност, като лично те двете извършвали подбора – селектирали подходящи кандидати, провеждали интервю с избрани кандидати, след което ги изпращат и предлагат на съответното дружество, в резултат на което при ответното дружество били назначени 7 човека. Свидетелките посочват, че начинът за проследяване на назначените и предложени от тях кандидати представлява специална таблица с информация за кандидатите и потвърждение от клиента за тяхното назначаване. Свидетелката С. установява, че били получили информация от клиента (ответника) за назначаването на първите петима кандидати, като оперативният мениджър А.И. изрично поискал да бъде продължено с подбора по отношение на следващите пет назначения. Свидетелката си спомня, че единственото възражение на ответника било по отношение на кратката продължителност на трудовите правоотношения на част от изпратените от ищеца кандидати, но за това посредникът не можел да носи отговорност. Въззивният съд кредитира показанията на свидетелите в обсъдените части не само предвид последователността им и съответствието им с останалите доказателства по делото, но и предвид факта, че същите възпроизвеждат свои лични впечатления и спомени. По делото е прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, неоспорено от страните. Същото е изготвено след запознаване с материалите по делото, проверка в счетоводството на ищеца и проверка в НАП. От заключението се установява, че авансовото плащане за първите пет назначения в размер на 4400 лева без ДДС или 5280 лева с ДДС било извършено от ответника на 23.12.2016 г. /дата на заверяване на сметката на ищеца/. Съгласно заключението фактурата № ••••••••••/10.01.2017 г. е била издадена като авансово плащане по вторите пет назначения съгласно оферта 1000001266/07.11.2016 г.. Вещото лице установило, че по данни от счетоводството на ищеца второто авансово плащане за следващите пет назначения в размер на 4800 лева с ДДС не било извършено и задължението на ответника оставало непогасено. От заключението се установява, че процесната фактура № ••••••••••/10.01.2017 г. била осчетоводена както от ищеца, така и ответника, като била включена в дневника за покупки при ответника и била подадена със справка-декларация в ТД на НАП от ответното дружество, което ползвало данъчен кредит в размер на 800 лева по нея. Според вещото лице по отношение на процесиите фактури счетоводствата на двете дружества били водени редовно, като били спазени всички нормативни изисквания. По делото са приети заключения на съдебно-техническа експертиза, неоспорени от страните и изготвени са изготвени след запознаване с материалите по делото и извършени проверка и проучване на място в офиса на „М.Б.” ООД, находящ се в гр. София, ул. „••••••• От основното заключение се установява, че процесната фактура ••••••••••/10.01.2017 г. била изпратена от „М.Б.” ООД до „С.Е.“ ЕООД с електронно писмо на 21.02.2017 г. в 11: 59 ч.. От същото се установява, че след извършена проверка в профила на ищцовото дружество в страницата на jobs.bg вещото лице констатирало, че публикуваната обява била една - за позицията „ръководител смяна“, която била подновена 4 пъти след първото изтичане с 800 броя кандидатствали. Съгласно заключението в страницата на jobs.bg не се визуализирал номерът на офертата, във връзка с която била публикувана обявата, тъй като това била вътрешна за двете дружества информация и не касаела самата обява. В дадени пред съда устни разяснения вещото лице заяви, че не можело да се установи връзката между процесната оферта и публикуваната обява, като в последната не излизала препратка, че обявата е свързана с ответното дружество. Вещото лице установило връзката между двете по данни на ищеца. От допълнителното заключение се установява, че вещото лице извършило проверка на място в офиса на ищцовото дружество на три електронни пощенски кутии на негови служители - Р.С., Д.Ц. и Г. К.. При проверката вещото лице констатирало, че обсъдената по- горе имейл кореспондениця, били налична в тези пощенски кутии. Съдържанието на писмата по делото и на писмата в пощенския сървър на „М.Б.” ООД съответствало напълно. Според експерта изпратените от ищеца писма били достигнали до адресатите им, тъй като имало и обратни писма в отговор на получените. Вещото лице е категорично, че тази кореспонденция действително е била осъществена. При така установената фактическа обстановка въззивният съд приема от правна страна следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесня случай предмет на въззивна проверка е решението в частта, с която е уважени иск с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 28, ал. 7, т. 1 от Закона за насърчаване на заетостта, предявен от „М.Б.” ООД срещу „С.Е.“ ЕООД, за заплащане на сума в размер на 4800 лева, представляваща авансово дължимо възнаграждение по Договор № 1075 от 26.05.2015 г. за предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа и оферта № 1000001266/07.11.2016 г. за търсене, подбор и представяне на кандидати за работа за заемане на длъжността „ръководител смяна“ в ответното дружество за вторите пет назначения, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 02.10.2018 г. до окончателното изплащане на дължимата сума. Решението в частта, с която е отхвърлен предявеният от „М.Б.” ООД срещу „С.Е.“ ЕООД, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2952 лева, представляваща неустойка за забавено плащане на главницата съгласно чл. III.5 от договора за периода от 15.01.2017 г. до 21.09.2018 г. не е обжалвано, поради което е влязло в сила. При извършена служебна проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно, а в обжалваната част – допустимо. Неоснователно се твърди във въззивната жалба, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск. Предмет на делото е спорното материално субективно право претендирано от ищеца и индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Съдът дължи произнасяне съобразно принципа на диспозитивното начало и в съответствие с наведените от ищеца в исковата молба основание и търсена защита, т.е. предмета на спора се определя от страните по делото, като съдът не може да излиза извън посочените от тях рамки. В процесния случа ищецът извежда субективното си материално право на договорно основание, като твърди неизпълнение на договорно задължение на въззивника за заплащане на възнаграждение във връзка с сключен между страните договор за посредничество и съответна оферта отправена от ищеца към ответника. Ищецът е навел твърдения, че е изпълнил поетото задължение за подбор на кандидати за конкретно посочена позиция от ответника, но не получил съответното възнаграждение. Районният съд е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти и в съответствие с търсената защита се е произнесъл, т.е. по делото не е налице произнасяне в нарушение на диспозитивното начало, поради което районният съд не е постановил недопустимо решение. Неоснователно се твърди, че недопустимостта на решението на СРС се обуславя от грешна правна квалификация. Правната квалификация се определя от съда и в случаите, когато съдът е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното: В конкретния случай с оглед твърденията на ищеца, че между страните е сключен договор за предоставяне на посреднически услуги, изразяващи се в търсене, подбор и представяне на кандидати за назначаване на работа, се налага извод, че отношенията между страните /посредник и бъдещ работодател/ са предмет на договор за предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа, който договор намира своята изрична правна регламентация в чл. 28 от Закона за насърчаване на заетостта и чл. 23 от Наредбата за условията и реда за извършване на посредническа дейност по наемане на работа. Съгласно чл. 26 от ЗНЗ посредническите услуги по заетостта включват информиране и/или консултиране на търсещите работа лица и на работодателите, като в чл. 27, ал. 1 от ЗНЗ е закрепено, че право на подобни услуги имат, както работодателите, така и лицата, които търсят работа. Съгласно чл. 28, ал. 2 и ал. 3 ЗНЗ посредническата дейност по наемане на работа, извършвана от лицата по чл. 27, ал. 2, т. 2 и 3, включва предоставяне на посредническите услуги по чл. 26, т. 1, 2, 4 и 5 в съвкупност или поотделно, за което се сключва посреднически договор с лицата, търсещи работа, или работодателите, търсещи да наемат работници или служители. Законът определя посредническата дейност като възмездна – съгласно чл. 28, ал. 7, т. 1 от ЗНЗ същата се извършва срещу заплащане от страна на работодателите. Въз основа на чл. 28, ал. 8, т. 1 ЗНЗ е приета Наредба за условията и реда за извършване на посредническа дейност по наемане на работа. В чл. 23, ал. 1 от Наредбата е регламентирано, че посреднически договор се сключа с търсещите лица и с работодателите, а ал. 2 урежда съдържанието на посредническия договор между посредника и търсещото работа лице, съгласно която разпоредба договорът съдържа данни за посредника, включително за лицето, упълномощено да подпише договора от името на посредника, и за търсещото работа лице; права и задължения на лицата по т. 1; срок на договора; финансовите условия за предоставяне на посредническата услуга съгласно изискванията на чл. 4; условия за предсрочно прекратяване на договора; 6. отговорност на лицата по т. 1 при неизпълнение; други условия. С оглед изричната законова регламентация на договора за посредничество се налага изводът, че нито в Закона за насърчаване на заетостта, нито в Наредбата за реда и условията за извършване на посредническа дейност изрично е предвидена писмена форма за действителност на договора за посредничество между работодател и посредник. В Наредбата за реда и условията за извършване на посредническа дейност се съдържа изрична регламентация за договора за посредничество между посредника и търсещото работа лице – чл. 23, ал. 2 от Наредбата. Подобни изисквания за договора за посредничество между посредника и работодателя не са разписани. По изложените съображения въззивният съд приеме, че предвидената писмена форма на договора за посредничество между работодател и посредник е за доказване. Ето защо, неоснователни са доводите на въззивника, че с оглед липсата на писмена форма не се установявали валидни облигационни отношения между страните. Следва да се отбележи, че дори и да се приемат доводите на въззивника за установена от закона писмена форма за валидност, то приложима в настоящия случай е разпоредбата на чл. 293 от ТЗ. Безспорно е, че страните по делото са търговци, а сключения между тях договор е по повод упражняваното от тях занятие, поради което същият представлява търговска сделка – арг. от чл. 286 ТЗ. Ето защо, приложими са правилата на ТЗ и в частност на чл. 293 от ТЗ, съгласно която разпоредба неспазването на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води автоматично до нищожност на същата. Това е едно от различията между търговското и гражданското право, където нищожността настъпва независимо от поведението на страните. В търговското право, неспазването на формата, за да доведе до нищожност на сделката, изисква по арг. от чл. 293, ал. 3 от ТЗ оспорване на действителността на сделката. Или нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3 от ТЗ, съгласно която страната не може да се позовава на нищожността, ако от поведението може да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението. В случая, въззивникът ответник е извършил първоначалното плащане за първите пет назначения, като е заплатил сума в размер на 5280 лева, както и в последствие е осчетоводил процесната фактура. Следователно същият не се е оспорил действителността на сделката, поради което договорът е произвел действие. На следващо място, неоснователно се твърди във въззивната жалба, че разпоредбите на чл. 258 и сл. от ЗЗД са неприложими и позовавйаки се на тях съдът бил разгледал непредявен иск. Районният съд е изложените принципни постановки относно договорът за изработка по чл. 258 ЗЗД, които не влияят върху правилността на решението, тъй като въпреки това искът правилно е бил квалифициран от районния съд като такъв по чл. 79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 28, ал. 7, т. 1 от ЗНЗ, като съдът е разгледал е фактическото основание посочено в исковата молба. Независимо от обстоятелството, че пред районния съд от доказателствената маса по реда на чл. 183 ГПК са изключени представени ксерокопия на договор № 1075 от 26.05.2015 г. за предоставяне на посреднически услуги по наемане на работа и оферта № 1000001266/07.11.2016 г. за търсене, подбор и представяне на кандидати за работа за заемане на длъжността „ръководител смяна“, правилно районният съд е приел, че в процесния случай страните са били валидно обвързани от сключен между тях договор за посредничество, параметрите на който се установяват от приетата по делото имейл кореспонденция и от показанията на разпитаните по делото свидетели. Въззивният съд кредитира приетата по делото имейл кореспонденция между представители на страните. Същата е била обект на съдебнотехническа експертиза, от която се установява, че приложената по делото кореспонденция е идентична с установената от вещото лице в електронните пощи на адресатите при въззиваемия. Експертът е категоричен, че такава кореспонденция е била осъществена и изпращаните от представителите на въззиваемия, като електронните съобщения са достигали до своя адресат – представители на въззивника. От така представената кореспонденция се установява, че страните са постигнали уговорка за търсене и подбор за кандидати за позицията „ръководител смяна“ за обектите „Бъргър Кинг“ /заведения за бързо хранене/ – 10 на брой, както и че договорили възнаграждение – по 880 лева без ДДС за първите пет кандидати, което да бъде заплатено след подписване на офертата, и по 800 лева без ДДС за следващите пет кандидати, за което се заплаща 100 % авансово след назначаване на първите пет кандидати. Задължителното съдържание на договора за посредничество включва страни; услугата, която посредникът се задължава да предостави – търсене, подбор на кандидати, както и позицията, за която се извършва услугата, или друга услуга, предвидена в чл. 26 ЗНЗ, както и възнаграждението, което насрещната страна се задължава да заплати – в случая работодателя. От така предоставената кореспонденция се установява минималното задължително съдържание на договора за посредничество. Неоснователно се поддържа във въззивната жалба, че в приетата по делото кореспонденция липсвало манифестация, че съответните лица действали като представители на „С.Е.“ ЕООД, поради което няма как от изявленията на тези физически лица да се породят правни последици в правната сфера на дружеството, с които доводи се оспорват и изводите на СРС по отношение приложимостта на чл. 301 ТЗ. Напротив, във всяко едно електронно съобщение в приетата по делото имейл кореспонденция е посочено от кого произхода то, като под името на лицето е посочена неговата длъжност и наименованието съответно или на въззивника, или на въззиваемия. Нещо повече, част от електронните писма са изпратени от управителя на „С.Е.“ ЕООД – И.М., т.е. от лице, чието волеизвление безсъмнено обвързва дружеството. Видно от изпратеното от негов съобщение, същият договаря съществени елементи от договора – размер и начина на заплащане на възнаграждението. Ето защо, правилно районният съд е приел, че управителят на ответното дружество е бил запознат с водената кореспонденция във връзка със сключване на процесния договор за посредничество, поради което дори и другите лица да не са били упълномощени да договарят от името на ответника, то изрично противопоставяне на тази кореспонденция от страна на управителя не се установява да е направено веднага след узнаването. В допълнение на горното, от заключението на съдебносчетводната експертиза се установява, че въззивникът е извършил авансово плащане за първите пет назначения в размер на 4400 лева без ДДС или 5280 лева с ДДС, което било извършено на 23.12.2016 г., а процесната фактура № ••••••••••/10.01.2017 г., издадена като авансово плащане по вторите пет назначения съгласно оферта 1000001266/07.11.2016 г., е била осчетоводена от въззивника - включена е в дневника за покупки на ответното дружество, била е подадена със справка-декларация в ТД на НАП от ответното дружество, което е ползвало и данъчен кредит в размер на 800 лева по нея. При тези факти, дори и да се приеме, че трети лица са действали от името на въззивниак без представителна власт, то с плащането на първите пет назначения, осчетоводяването на процесната фактура, касаеща вторите пет назначения, и ползването на данъчен кредит, въззивникът е потвърдил извършените действие по смисъла на чл. 301 ТЗ /В този смисъл Решение № 18 от 04.04.2014 г. по т. д. № 24/2013 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, Решение № 30 от 08.04.2011 г. по т. д. № 416/2010 г., Т. К., І Т. О. на ВКС, Решение № 67 от 31.07.2015 г. по т. д. № 631/2014 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС/. Направеното противопоставяне по реда на чл. 301 ТЗ едва с отговора на исковата молба е несвоевременно и не би могло да произведе правните последици, целени от въззивника. На следващо място, въззивният съд приема, че въззиваемият е провел пълно и главно доказване на изпълнение на поетото от него задължение и на настъпване на предпоставката за заплащане за вторите пет назначения, а именно назначаване на 5 кандидати. Съгласно сключения договор за посредничество въззиваемият е поел задължение за подбор на 10 кандидати за длъжността „ръководител смяна“ в заведение за бързо хранен, като страните договорили авансово плащане преди първите пет назначения и второ авансово плащане преди вторите пет назначения. От съвкупния анализ на показанията на разпитаните по делото свидетели и приетите по делото документи /имейл кореспонденция и 7 броя трудови договори/ се установява по категоричен начин, че от предложените от въззиваемия кандидати 7 са били назначени от въззивика. Следователно въззиваемият е изпълнил поетите задължения за подбор на кандидати за посочената работа. Неоснователно се поддържа, че липсвало възлагане за подбор на длъжност „касиер, обслужващ кухня“, както и че трудовите договори за с месторабота различни обекти. Видно от приетите по делото договори, кандидатите, предложени от въззиваемия, са назначени на длъжност „касиер, обслужващ кухня - отговорник смяна“, договорите са сключени с въззивника в качеството му на работодател, а местоработата на всяко едно от лицата е заведение за бързо хранене, поради което въззивният съд приема, че назначенията са в съответствие с извършения подбор, възложен от въззивника. За възникване задължението на въззивника за авансово заплащане на вторите пет назначения, т.е. за заплащане на сума в размер на 4800 лева, съобразно сключения договор между страните, е необходимо назначаване на съответната позиция на 5 кандидати. По делото безспорно се установи, че назначени са общо 7 броя кандидати, като изискуемостта за второто авансово плащане е настъпила с назначаването на 5-тия служител, който е В.Й., с когото е подписан трудов договор № 141/09.03.2017 г. с дата на постъпване на работа 10.03.2017 г.. Процесната фактура е издадена на 10.01.2017 г., към която дата се установява по делото, че не е съществувало вземането на ищеца. Правилно районният съд е приел, че по-ранното издаване на фактурата би имало значение единствено за забавата на ответника, но не може нито да освободи възложителя от задължението му да заплати договореното възнаграждение, нито да заличи обстоятелството, че действително има сключени седем трудови договора с подбрани от въззиваемия кандидати. По изложените съображения неоснователни се явяват възраженията, изложени във въззивната жалба. По делото по категоричен се установява, наличие на действително облигационно отношение между страните, както и че въззиваемият е осъществил услугите подбор на кандидати за позиция „ръководител смяна“, в резултат на което са назначени 7 от предложените кандидати, поради което и в съответствие със сключени договор за посредничество, с назначаване на 5-ия кандидат е възникнало задължението на въззивника за заплащане на сумата в размер на 4800 лева, представляващо авансово плащане за вторите пет кандидати. Ето защо, правилно районният съд е уважил исковата претенция. С оглед основателността на главната претенция основателна се явява и претенцията за законна лихва от дата на подаване на исковата молба. По разноските: С оглед изхода на делото, право на разноски има въззиваемия. Същият е претендирал разноски в размер на 679, 20 лева с ДДС, представляващи адвокатско възнаграждение. По делото е представена фактура за заплащане на така претендираните разноски, както и доказателства за регистрация на процесуалния представител по ЗДДС. Въззивника е направил възражение за прекомерност, което е неоснователно. Договореното възнаграждение от 566 лева /без включено ДДС/ съответства на минимума съгласно действащата към момента на плащането разпоредба на чл. 7, ал.2, т. 2 НМАВ. Ето защо в тежест на въззивника следва да се присъди претендираното адвокатско възнаграждение в цялост. Предвид на изложеното, съдът