Решение № 4797 от 18.11.2024 г. на Административен съд - Хасково по дело № 664/2024 г.

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл.63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по касационна жалба на Началник на Регионална Дирекция за национален строителен контрол (РДНСК) – Хасково, подадена чрез процесуален представител, против Решение №80 от 04.06.2024г., постановено по а.н.д. №188/2024г. на Районен съд – Свиленград. В касационната жалба се твърди, че съдебното решение е неправилно и незаконосъобразно. Сочи се, че Заповед №П-30/20.06.2022г. на Кмета на Община Свиленград, с която са отделени 9 кв. м. от имота, била издадена след 28.05.2022г. – датата на изтичане на тригодишния срок по чл.24 ал.5 т.2 от ЗОЗЗ /респективно чл.64а ал.1 т.2 от ППЗОЗЗ/, т.е. нямало как да се изпълни условието на чл.64а ал.2 от ППЗОЗЗ да е започнало СМР в който и да е имот от разделения УПИ или прилежащата инфраструктура, тъй като към датата на изтичане на тригодишния срок все още дори не е влязъл в сила новия ПУП. Това било достатъчно основание административният орган да счете, че няма как преди това да е започнало строителство в новоотредения имот. Твърди се, че в настоящия случай дори не ставало въпрос за образуването на два нови УПИ от съществуващия ПИ с идентификатор 65677.478.36 по КК на [населено място], а само за прилагане на уличната регулация за цитирания имот, при което от него били отделени 9 кв. м. за улица, които обаче не били нов отделен имот. Т.е. в случая не била приложима разпоредбата на чл.64а ал.3 от ППЗОЗЗ. На следващо място се сочи, че в обжалваното наказателно постановление било посочено, че арх. И. М. Б. във функциите си на Главен архитект на Община Свиленград е издал Разрешение за строеж №118/20.09.2023г. в нарушение на чл.12 ал.2 от ЗУТ, във връзка с чл.24 ал.5 т.2 от ЗОЗЗ. С горното бил осъществен състава на чл.232 ал.2 т.2 от ЗУТ, но против арх. Б., за нарушение на същата разпоредба били издадени Наказателно постановление №Х-17-14/30.05.2023г., влязло в сила на 29.06.2023г. и Наказателно постановление №Х-18-15/30.05.2023г., влязло в сила на 29.06.2023г., поради което била посочена разпоредбата на чл.234 ал.1 от ЗУТ. Поради това се счита, че съставът в НП бил определен правилно. По подробно изложените в касационната жалба съображения се моли за отмяна на решението на районния съд и постановяване на друго, с което да се потвърди изцяло наказателното постановление. Ответникът – И. М. Б., в представен чрез пълномощник писмен отговор оспорва доводите, изложени в касационната жалба и моли същата да бъде отхвърлена, а решението на районния съд - потвърдено. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ал.1 т.3 от Закон за адвокатурата. Представителят на Окръжна прокуратура – Хасково предлага обжалваното съдебно решение да бъде оставено в сила. Административен съд – Хасково, след проверка на контролираното решение във връзка с изложените в жалбата оплаквания, както и по реда на чл.218 ал.2 от АПК, намира за установено следното: Касационната жалба е депозирана в законоустановения срок от активно легитимирано лице срещу акт, който подлежи на оспорване, поради което същата е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С атакуваното решение Районен съд – Свиленград е отменил обжалваното пред него Наказателно постановление №Х-42-25 от 07.12.2023г., издадено от Началник на РДНСК - Хасково, и е осъдил Министерство на Регионалното развитие и благоустройството да заплати на адв. Д. Я. Т. сумата в размер на 500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение по АНД №188/2024г. по описа на РС – Свиленград. За да отмени наказателното постановление, районният съд е приел, че не се доказва описаното в НП административно нарушение, като изложил съображения, че доколкото чл. 24, ал. 7 от ЗОЗЗ предвиждал изключение, че земеделските земи се считат с променено предназначение от момента на влизане в сила на подробен устройствен план, предвиждащ изграждане на национален обект или на общински обект от първостепенно значение, които стават публична държавна или общинска собственост, то следвало да се приеме, че издаденото от жалбоподателя разрешение за строеж е правилно, тъй като за част от имота, за който е било издадено разрешението за строеж, е с променено предназначение въз основа на влязъл в сила ПУП, предвиждащ изграждане на общински обект-публична общинска собственост. За пълнота, съдът е посочил, че дори и да се приеме за безспорно доказано твърдяното нарушение, което според съда изпълвало нормата на чл. 232, ал. 1, т. 2 от ЗУТ вр с чл. 12, ал. 2 от ЗУТ вр. с чл. 25, ал. 5, т. 2 от ЗОЗЗ и което не било правилно квалифицирано, доколкото било квалифицирано като нарушение на чл. 12, ал. 2 от ЗУТ, то съдът приел, че посочената от АНО за санкционна норма е неправилна. В тази връзка изложил съображения, че АНО е наложил за нарушение на чл. 12, ал. 2 от ЗУТ /издаване на строително разрешение в нарушение на закон/, на жалбоподателя санкция на основание чл. 234, ал. 2 от ЗУТ. Съдът е счел, че нормата на чл. 234, ал. 2 от ЗУТ е бланкетна и не сочи конкретен състав на нарушение. Направил е извод, че в случая непълното посочване на разпоредбата, регламентираща административно нарушение, има за последица неправилна административно наказателна квалификация на деянието. Посоченото разминаване между повелителната и санкционна правна норма водело от една страна до невъзможност за жалбоподателя да разбере точно за какво нарушение му се налага съответно по закон наказание, а от друга обуславяло и недоказаност на процесното нарушение, като всичко това водело до отмяна на обжалваното НП, като незаконосъобразно. Касационната инстанция намира, че районният съд е събрал всички необходими доказателства за изясняване на фактическата обстановка по делото, обсъдил е същите, като крайният извод за отмяна на атакуваното наказателно постановление изцяло се споделя от настоящия състав. В конкретния случай в НП е посочено, че арх. И. М. Б., във функциите си на главен архитект на Община Свиленград, е издал Разрешение за строеж №118/20.09.2023г. в нарушение на чл.12 ал.2 от ЗУТ, във връзка с чл.24 ал.5 т.2 от Закона за опазване на земеделските земи (ЗОЗЗ). Прието е, че арх. И. М. Б. виновно е нарушил разпоредбата на чл.12 ал.2 от ЗУТ и е осъществил състава на чл.234 ал.2 от ЗУТ, въз основа на което е наказан с глоба в размер на 2000 лева. Според възприетата в АУАН и НП за нарушена разпоредба на чл.12 ал.2 от ЗУТ, застрояване се допуска само ако е предвидено с влязъл в сила подробен устройствен план и след промяна на предназначението на земята, когато това се изисква по реда на специален закон. В чл.24 ал.5 т.2 от Закона за опазване на земеделските земи е посочено, че решението за промяна на предназначението на земеделската земя губи правно действие, когато в тригодишен срок от влизането в сила на решението за промяна на предназначението не е поискано издаването на разрешение за строеж на обекта. Приложената в случая норма на чл. 234 ал.2 от ЗУТ предвижда, че ако в срок до 3 години от влизането в сила на наказателното постановление бъде извършено ново нарушение на същата разпоредба, наказанието е глоба от 2000 до 30 000 лв. В маловажни случаи глобата е от 100 до 500 лв. Правилно районният съд е приел, че посочената от АНО за санкционна норма е неправилна. За да се счита изпълнено изискването на чл.57 ал.1 т.6 от ЗАНН, в наказателното постановление следва да се съдържа както нарушената материалноправна разпоредба, така и санкционната (административнонаказателна) разпоредба, въз основа на която се ангажира отговорността и се налага административно наказание. В процесното наказателно постановление действително липсва правилно определяне на санкционната разпоредба, въз основа на която описаното нарушение следва да се накаже. Разпоредбата на чл.234 ал.2 от ЗУТ е бланкетна и не сочи конкретен състав на нарушение. Това е така, тъй като нормата на чл.234 ал.2 от ЗУТ представлява едно общо правило, което не може да се разглежда самостоятелно и за да се приложи, следва да се обвърже на първо място с наличието на конкретна правна разпоредба, обявяваща дадено административно нарушение за наказуемо, т.е. прилагането на посочената норма изисква да се даде квалификация на извършеното нарушение. В случая това не е направено от административнонаказващия орган. Посочването на нарушената материалноправна разпоредба от ЗУТ, съответно от ЗОЗЗ, не изпълнява изискването за квалифициране на нарушението, доколкото сами по себе си тези норми (на чл.12 ал.2 от ЗУТ, във връзка с чл.24 ал.5 т.2 от ЗОЗЗ) въвеждат само едно задължение, без да съдържат санкция. По смисъла на чл.6 от ЗАНН неизпълнението на това задължение ще представлява нарушение, когато е обявено за наказуемо. Квалификацията на извършеното нарушение предпоставя преценката за приложимост на чл.234 ал.2 от ЗУТ. В разглеждания случай, визираното в наказателното постановление нарушение изпълва нормата на чл. 234, ал.2 от ЗУТ, чл.232 ал.1 т.2 от ЗУТвр. с чл. 12, ал.2 от ЗУТ, вр. с чл.25, ал.5, т.2 от ЗОЗЗ съгласно която разпоредба се наказва с глоба от 1000 до 5000 лв., ако по друг закон не е предвидено по-тежко наказание, длъжностно лице, което съгласува, одобри или издаде строителни книжа в нарушение на този закон, на актовете по неговото прилагане и другите правила и нормативи по проектирането и строителството, както и на действащите устройствени планове. Независимо от това, че в случая правната квалификация на санкционираното деяние може да бъде извлечена от даденото описание на същото в акта и в наказателното постановление, както и от документите по преписката, тя е следвало да бъде изрично посочена от административнонаказващия орган, в каквато насока са и изводите на районния съд. Възприемането на становище, че такова посочване не е необходимо, би означавало съдът да замести волята на административнонаказващия орган, което е недопустимо. Именно квалифицирането на нарушението дава възможност да се извърши адекватна преценка от съда относно това налице ли са били предпоставките за санкционирането му по чл.234 ал.2 от ЗУТ, респ. правилно ли е процедирал административнонаказващият орган, прилагайки тази норма. Квалификацията, която е дадена в НП на конкретното противоправно деяние по чл.234 ал.2 от ЗУТ, не освобождава административнонаказващият орган от задълженията му за да посочи в пълнота материално правната и санкционни разпоредби въз основа на които се ангажира административно-наказателната отговорност на санкционираното лице. Нормативно предвиден задължителен реквизит на наказателните постановления е посочването на нарушената от лицето норма, както и на тази, с която конкретното противоправно деяние се обявява за наказуемо. Липсата на една от тези норми (извън случаите, когато в една и съща разпоредба се съдържа състава на нарушението и предвиденото за него наказание) води до неспазване на изискванията на чл.57 ал.1 т.6 от ЗАНН, което от своя страна обуславя незаконосъобразността на издаденото наказателно постановление. Горното е достатъчно, за да бъде отменено наказателното постановление, без да е необходимо да се разглежда по същество изпълнението на останалите материални и процесуални изисквания за ангажиране на административнонаказателната отговорност на лицето. Предвид изложеното, като е отменил наказателното постановление, районният съд е постановил решението си в съответствие със закона. По отношение претенцията на адв. Т. за присъждане на адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция по чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата, съдът намира следното: Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, е установено със закон. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл.38, ал.2 от ЗА адвокатът, оказал на страната безплатна правна помощ, има право на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. За да упражни последният това свое право, е достатъчно да представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, като не се нуждае от доказване обстоятелството, че клиентът е роднина, близък или друг юрист. Посочените предпоставки в случая са налице, поради което ДНСК следва да бъде осъдено да заплати на адв. Т. адвокатското възнаграждение, определено по реда на чл.18 ал.2 във вр. с чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а именно - 500.00 лева за представителството пред настоящата съдебна инстанция. Водим от гореизложеното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът