Решение № 3083 от 22.5.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6627/2023 г.

С Присъда от 14.03.2019 г., Ю. К. В. е признат за невиновен в извършване на повдигнатото му обвинение. По подаден от СРП протест от 27.03.2019г., е образувано ВНОХД №2624/20г. по описа на СГС, по което е постановено Решение №599/10.09.2020г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена, като решението като окончателно е влязло в сила на деня на постановяването си - 10.09.2020 г. От изслушаното по делото заключение на съдебнопсихиатрична експертиза се установява, че п о делото не е представена медицинска документация на името на ищеца за периода от 13.07.12г. до м.август 2020г., поради което данните за психическо състояние, използвани от експерта за този период са от свидетелските показания и анамнезата, снета в медицински документи, издадени след м.август 2020г. и имат субективен характер. Въз основа на тях експерта заключава, че процесното събитие – повдигане на обвинение и проведено наказателно производство, е с висок стресогенен потенциал и е възможно да доведе до съобщаваните от ищеца емоционални и физиологични симптоми на психичен стрес, за които той твърди, че са започнали на фона на повдигнатото му обвинение и воденото наказателно производство срещу него. Посочва се, че представената медицинска документация обхваща времето от август 2020г. до май 2021г. и описва влошаване в психичното състояние с тревожно- депресивни оплаквания и симптоми, като времето им на поява и съдържанието им, вещото лице намира за свързани с процесното събитие. Посочва, е е възможно тези психопатологични /болестни/ симптоми, регистрирани през 2020-2021г., да са възникнали през 2014г., както е записано в анамнезата в медицинската документация, представена по делото и с флуктуираща интензивност да са продължили до 2021г., но вещото лице не разполага с категорични данни за това. Посочва, че към настоящия момент са отзвучали. Ищецът не страда от психично заболяване. Успял е да мобилизира индивидуалните си възможности за справяне и да организира живота си съобразно променените обстоятелства. Налице са психологични последици, които не представляват болестни симптоми – преживявания за ощетеност и претърпени невъзвратими загуби в личен и професионален план, които свързва с процесното събитие. Вещото лице посочва, че ищецът съобщава и за друго наказателно производство, водено срещу него, приключило през 2014г. с оправдателна присъда. Това събитие би могло да допринесе за влошаване в психичното му състояние, но обстоятелствата по процесното дело представляват мощна и стабилна негативна емоционална доминанта в преживяванията на ищеца и не се намира друга, заредена със същия афективен заряд, която да я омаловажава в някаква съществена степен. По делото са събрани гласни доказателства, чрез разпит на свидетеля Я.П. С., от които се установява, че се сприятелил с Ю. К. В. в периода 2002-2004г., като му направил впечатление на весел, сърдечен и отзивчив човек, който много му допаднал. Правили много неща заедно, виждали се почти всяка седмица, Ю. В. му споделял, че иска да учи, за да получи висше образование, за да стане офицер и мечтата му била да се развива в полицията. Посочва, че към 2012г, поведението му доста се променило – станал тъжен и затворен и спрял да комуникира и излиза с приятелите си. Когато свидетелят го попитал на какво се дължи промяната, Ю. В. му отговорил, че се е наложило да напусне полицията, защото има образувано дело срещу него и го обвиняват в нещо, което не е извършил. Бил съсипан, изглеждал доста променен физически /отслабнал и загубил добрата си физическа форма/ и психически, чувствал се обиден от това, че самата полицейска система не го подкрепя в тази ситуация. Свидетелят забелязал, че някои от общите им познати и приятели се отдръпнали от Ю. В., като последния много страдал заради това. Чувствал се предаден от всички. С годините животът му се влошил – нямал стабилна работа, жена му го напуснала, станал затворен, получил болки в кръста, започнал да пуши повече и да пие по- често. При така установените факти от значение за спора съдът приема от правна страна следното: Доколкото се претендира обезщетение за вреди от незаконно обвиняване в извършване на престъпление, при което наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, пасивно легитимирана да отговаря по исковете е единната и централизирана Прокуратура на Република България /т. 5 от ТР № 3 от 22.04.2005 г./, която съгласно чл. 127 от Конституцията е органът, който привлича към наказателна отговорност за извършени престъпления и поддържа пред съда обвинението по наказателните дела от общ характер. В конкретния случай фактът, че ищецът е бил оправдан по повдигнатите му обвинения, обуславя възникване на отговорност на държавата при наличие на причинна връзка между незаконното обвинение в извършване на престъпление и причинените вреди /т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г./. В този смисъл приключването на наказателното производство с оправдателна присъда не е самостоятелно основание за присъждане на обезщетение- по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ следва да бъдат установени и конкретните имуществени и неимуществени вреди, явяващи се пряка и непосредствена последица от увреждането. Съгласно събраните по делото гласни доказателства, съдът намира за установено, че действително ищецът е претърпял претендираните неимуществени вреди от незаконно повдигнатото му обвинение, изразяващи се в депресираност, влошаване на отношенията със семейството му, нарушено професионално развитие, изпитвани страх и стрес, ограничаване н а социалните контакти, изпадане в социална изолация, продължително състояние на тревожност и несигурност, непрекъснат страх от изхода на делото, неудобства. От изслушаната СПЕ се установява, че наказателно производство спрямо ищеца е оказало негативно емоционално въздействие върху него, има характер на психотравма, нарушила психологическото му благополучие за продължителен период от време, но последиците са отзвучали напълно към настоящия момент, като ищецът не страда от психично заболяване - успял е да мобилизира индивидуалните си възможности за справяне и да организира живота си съобразно променените обстоятелства. Налице са психологични последици, които не представляват болестни симптоми – преживявания за ощетеност и претърпени невъзвратими загуби в личен и професионален план, които свързва с процесното събитие. Вещото лице дава заключение, че негативните преживявания, сочени по делото не са свързани с другото наказателно производство, водено срещу Ю. В., приключило през 2014г. с оправдателна присъда, доколкото обстоятелствата по процесното дело представляват мощна и стабилна негативна емоционална доминанта в преживяванията на ищеца и не се намира друга, заредена със същия афективен заряд, която да я омаловажава в някаква съществена степен. По делото от ищеца са представени медицински документи, установяващи оказана на същия психиатрична помощ в периода м.август 2020г.- м. май 2021г., като вещото лице счита, че потърсената помощ може да бъде свързана с преодоляване на последиците от наказателното производство. Не се установява твърдяното влошаване на здравословното състояние на ищеца, което да е в пряка причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение - продължително безсъние, главоболие, световъртежи и гадене, тежест в сърдечната област, повишаване на кръвното налягане. С оглед на това съдът счита, за доказана исковата претенция по основание, а обстоятелството, че част от вредите не са установени следва да се отрази единствено на размера на дължимото обезщетение. Относно определянето на размера на обезщетението трябва да се вземат под внимание ред обстоятелства. Съгласно чл. 52 ЗЗД при предявен иск за неимуществени вреди, съдът следва да определи размера на обезщетението по справедливост. В този случай съдебната практика е наложила няколко обективни критерия, съгласно които да се определи точният размер на обезщетението. На първо място това е тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, получило ли е производството обществен отзвук, вземането на мярка за неотклонение. Съгласно решение № 123/23.6.2013 г. по гр.дело № 254/14 г. на ВКС, Трето ГО, моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им, и че не е пряка проява на справедливост, а е в дисхармония със справедливостта определяне на парично обезщетение по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпените вреди, като се обсъдят всички наведени доводи и обстоятелства, обосноваващи по-нисък размер на обезщетение. При определяне на дължимото обезщетение следва да се държи сметка и за обществените представи за справедливост в аспект на съществуващите обществено-икономически условия на живот. По отношение на обстоятелствата, свързани с тежестта на повдигнатото обвинение, настоящия състав констатира, че на Ю. К. В. първоначално е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.214, ал.2, т.1 и т.2, вр. ал.1, вр. чл.213а, ал.3, т.5, вр. ал.1 от НК – изнудване, извършено от длъжностно лице, което има характер на тежко такова, по смисъла на чл.93, т.7 от НК, предвиждащо наказание лишаване от свобода от пет до петнадесет години, глоба от пет хиляди до десет хиляди лева и конфискация до 1/2 от имуществото на дееца. В последствие му е повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл. 198, ал. 1, предл. 1 и 2 вр. чл. 20, ал. 2 от НК – грабеж, което се наказва с лишаване от свобода от три до десет години, т.е. отново представлява тежко престъпление. От представените материали от ДП и всички дела, проведени по време на съдебната фаза на наказателното производство, се установява, че наказателното преследване е осъществено в периода от 31.05.2012г., когато на ищеца е повдигнато обвинение до 10.09.2020 г., когато е постановена оправдателна присъда или за период от 8 години и 3 месеца. Касае се за значителна продължителност, излизаща извън разумните срокове, която в известна степен се дължи на характера на обвинението, обстоятелството, че първоначално е имало 3 обвинени лица, събрани са значителен брой доказателства, но също така се дължи и на допуснати процесуални грешки при разглеждане на производството и в двете му фази. От страна на ищеца е било на лице процесуално поведение, което не е създало пречки за евентуално по- бързо разглеждане на производството. Ю. К. В. е присъствал на всички съдебни заседания, дал е обяснения, имал е активно процесуално поведение. По отношение на Ю. К. В. е била взета мярка за неотклонение „парична гаранция“, по отношение на която няма данни да е довела до ограничаване на права на лицето или затруднения. Няма данни обаче лицето да е осъждано към момента на повдигане на обвинение, като в тези случаи практиката приема, че наказателното преследване се отразява по-интензивно, отколкото при лице по отношение на което са водени множество наказателни производства. Установява се, че Ю. К. В. е търпял психически вреди през цялото време на наказателното производство, като негативните психологически последици са напълно отминали към настоящия момент. Като последица от наказателното производство е настъпила значителна промяна в начина на живот на ищеца, която е продължила дълъг период от време. Засегната е изцяло професионалната му дейност, като реализацията му в нея е изцяло преградена. Следва да се отбележи това, че видно от СПЕ и от свидетелските показания, Ю. К. В. е успял да се справи с променената ситуация – преквалифицирал се е, като е придобил нови професионални знания – завършил е счетоводство и работи по тази специалност, намерил си е приятелка. С оглед отражението на извършеното спрямо ищеца наказателно преследване и вида на установените неимуществени вреди -доказани в хода на настоящото производство и социално - икономическият стандарт в страната по време на провеждане на наказателното производство, съдът намира, че справедливият размер на обезщетение е 16 000лв. /средно по 2000лв. за всяка година от провеждане на производството/, в който размер следва да бъде уважена исковата претенция и отхвърлена за разликата до 50000лв. като неоснователна. Съгласно т.4 от ТР №3/2005год. на ОСГК на ВКС отговорността на държавата за вреди от незаконни действия на правозащитни органи възниква от момента на влизане в сила на оправдателната присъда, съответно това е и началният момент на забавата. От страна на ищецът се претендира заплащане на законна лихва върху сумата, считано от 10.09.2020 г., която му се следва. В полза на ищеца съразмерно с уважената част от претенцията, на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да се присъдят и сторените по делото разноски в размер на 10 лв. за заплатена държавна такса. Поискано е и присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 2000лв., но от страна на ответника е направено възражение с правно основание чл.78, ал.2 ГПК, което следва да се разгледа преди определяне на размер на тези разноски. Съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС, приетата от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС, имащ директен ефект в отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по отношение на конкуренцията, независимо от размера на опредЕ.та минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Това води до абсолютна нищожност на наредбата, която няма действие в отношенията между договарящите страни и не може да се противопоставя на трети лица, като нищожността е задължителна за съда и засяга всички минали или бъдещи последици. Изложени са и мотиви, че цената на услуга, която е опредЕ. в споразумение или решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни цени. Изведено е, че с оглед абсолютната нищожност националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по см. на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи установената в чл. 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, определените с Наредба № 1/09.01.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждение не са задължителни при договаряне на хонорара между страните по договора за правна услуга, вкл. когато се касае за заварени договори, като не обвързват съда и при определяне на размер на адвокатско възнаграждение при направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по чл.78, ал.5 ГПК. Настоящия състав намира, че делото не се отличава с правна и фактическа сложност, протекло е само в едно заседание, като са събрани единствено гласни доказателства чрез разпита на един свидетел, както е и изслушана СПЕ, която е била с малък на брой формулирани задачи. Съобразявайки изложеното и размера на претенцията, настоящия състав счита, че възнаграждението следва да бъде намалено до 800лв., които да се присъдят съразмерно на уважената част от иска в размер на 256лв. Воден от горното съдът