Решение № 21895 от 25.6.2025 г. на Административен съд - София-град по дело № 3993/2025 г.

9527 от 19.12.2013 г., като се отчитат спецификите на Регламента за изпълнение на НФМ. От съдържанието на посочените текстове следва, че компетентният национален орган, който има правомощието да налага финансова корекция е Програмният оператор. В случая Програмният оператор е министъра на правосъдието. Последният има правната възможност действително да делегира свои правомощия по силата на общите текстове на Закона за администрацията (чл. 25, ал. 4) и на Устройствения правилник на МП (чл. 3, ал.2 и чл. 5, т. 21), но в изброяване на компетентностите, които предоставя на определеното от него лице, следва ясно точно и конкретно да бъдат изброени, което не е направено в случая. При едно просто сравнение на посочените в чл. 5.6, т. 1 от Регламента компетентности на Програмния оператор те са 24 на брой, докато в делегиращата заповед на министъра са само 8 на брой, като сред тях не е предвидено налагането на финансови корекции. Не може да се приеме, че е налице предоставяне право на В. Д. да налага финансови корекции дори и по силата на последното тире от т. 1 на заповед ЛС-04-128 от 04.03.2025 г. на министъра на правосъдието, тъй като същото е общо и предвижда изпълнението на други функции пряко свързани с отговорностите на Програмния оператор на Програма „Правосъдие“. Това е така, тъй като предоставената от закона изрична компетентност не може да се преотстъпва освен по изключение – при изрично предвиждане на законова правна норма. За яснота е необходимо да се посочи, че компетентността или правомощието като правни категории съдържат освен право за извършване на определено действие и за произнасяне на определен материален въпрос, от една страна, същевременно и задължение за изпълнение на даденото от закона право, от друга страна. Тази особеност на административната компетентност аргументира невъзможността да се прехвърля свободно компетентност, поради задължението, което е вменено на административния орган и невъзможността по принцип друг субект да отговаря пред държавата за неизпълнение на това задължение. Важно е да се отбележи, че институтът на делегирането трябва да се реализира при строго спазване на материални и процесуални правила. Този правен институт намира своето практическо приложение при спазването залегналото правило infine от чл. 10, ал. 1, изр. 2 АПК – че горестоящ орган не може да изземе за решаване въпроса от компетентността от друг орган, освен ако това е предвидено със закон. В процесния случай с Регламентът не е въведена изрична възможност за делегиране правомощията на Програмния оператор, но това не означава, че той не може с нарочен писмен акт да прехвърли компетентностите си. Само че това прехвърляне трябва да бъде изрично разписано, а не общо. По тези съображения съдът приема за основателни възраженията на жалбоподателя, че обжалваното от решение е издадено от материално некомпетентен орган, поради което административния акт следва да се прогласи за нищожен. Независимо, че установяването на основания за нищожност на административния акт са достатъчни за отмяна на обжалваното решение, настоящият съдебен състав намира за необходимо да разгледа и да се произнесе по направените доводи за неговата унищожаемост/незаконосъобразност на основание чл. 146 АПК по т.2, т.3 и т. 4, а именно неспазване на установената форма, допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и противоречие с материалноправни разпоредби. Между страните не се спори, че между Програмния оператор, Министерство на правосъдието и жалбоподателя, Висш съдебен съвет е сключен договор № ВСС-2377 от 24.02.2020 г. на база на предварително дефиниран и одобрен проект „Повишаване на професионализма в съдебната система“ (л. 38-46). Не се спори и по отношение съдържанието на проектното предложение, в което в т. I. Разходи за персонал – т.т.5.8, 5.9, 5. 10 и 5. 11 са предвидени Разходи за български експерти по Дейности, магистрати, служители и 1 юрист, които ще бъдат направени на база договори, обществени поръчки и от АВСС (произтичащи от граждански договори и заповеди) (л. 72-74). В т. 8 от Проектно предложение е разписан „план за изпълнение/Дейности по проекта (информацията), а в т. 11 „План за външно възлагане“ изрично са посочени дейностите, които ще бъдат възложени пон реда на Закона за обществените поръчки, сред които не е предвидено възлагането на юридически дейности. В приложения Бюджет на проекта след направената корекция на база Споразумение № 4 е посочено следното по дейности: Дейност 1 – юрист 1680 часа; дейност 2 – 240 часа; дейност 3 – 1680 часа и Дейност „Информация и публичност“ – 240 часа, общо 3840 часа, като в колона „Забележка“ е записано „ Часовата ставка на юриста по проекта е коригирана от 19, 56 лв. на 39, 12 лв., съобразно Класификатора на Класификатора на длъжностите в администрацията на ВСС, НИ и ИВСС, на основание чл. 341, ал. 3 ЗСВ и Таблица 1 за определяне на максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи и осигурителни вноски за сметка на работодателя“ (л. 177-179). Предвидените разходи за „юрист на проекта“ са в размер на 65 721, 60 лв. (л. 181). На 21.01.2022 г. е подписано Допълнително споразумение № 1 към Договор № BGJUSTICE-2.001-0002-C01/24.02.2020 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ (л. 62-63). На 18.03.2022 г. е сключен Договор № ВСС-5247 между ВСС и В. Р. П. с предмет подробно описан в чл. 1. Възнаграждението и начин на плащане са разписани в чл. 4 от договора. Видно от текста на ал. 1 на чл. 4 страните са се договори възнаграждението да е в размер на 20, 00 евро на час или 39, 12 лв. на час до размера на предвидените средства и часове в бюджета на проекта. Така определената цена е крайна и включва всички разходи, направени от изпълнителя за извършване на работата, включително и осигурителни вноски, дължими от възложителя. (л. 189-193). На 26.04.2023 г. жалбоподателят е отправил Искане за изменение № 11 за изменение на бюджета на проекта във връзка с необходимост от преразпределение на средствата за възнаграждение на член на екипа на проекта. Отбелязано е, че изменението има финансово отражение, което се ограничава до прехвърляне на средства между раздели в размер до 10 % от договорения бюджет и не налага промяна в плана за изпълнение на дейностите по проекта. Изменението цели преразпределение на средства за възнаграждение на юридическия експерт по проекта и касае преразпределение на спестен ресурс по Дейност 1, която е изпълненa, към Дейност 2, чието изпълнение е процес и се предвижда да продължи до края на срока на проекта (л, 194 – 195). Това искане е удовлетворено и в резултат е подписан Анекс № 1 № ВСС-6964 от 04.05.2023 г. към договор № ВСС-5247 от 18.03.2022 г. между ВСС и В. П. (л. 243). На 01.02.2024 г. ВСС е отправил Искане за изменение № 14 на Договора от 24.02.2020 г. и в резултат е подписано Допълнително споразумение № 2 (л. 249- 250). От момента на подаване на проектното предложение до издаването на обжалваното решение Законът за обществените поръчки има две редакции – от 01.01.2020 г. и следваща в сила от 01.01.2024 г. От съдържанието на проектното предложение, договора за отпускане на БВП и обжалваното решение следва изводът, че бенефициентът предварително е заложил дейността „юрист по проекта“ да се изпълнява от лице от структурите на съдебната власт, както изрично е разписано. По отношение на юристът е предвиден редът за определяне на възнаграждението му, както и че не е предвидено в проектното предложение тази да се дейност да се възлага по реда на ЗОП. Изначално определеното възнаграждение за „юрист“ попада в предвидения в чл. 20, ал. 2, т. 2 ЗОП праг от 70 000, 00 лв. (редакция на текста за 2019 г. и 2020 г.). Следователно не е налице изискването на чл. 20, ал.2 ЗОП за обявяване на процедура по чл. 18, т.12 и т. 13 каквито са твърденията на ответника, изложени в оспореното Решение, тъй като прогнозната стойност се определя без ДДС, съгласно чл. 21, ал.1 ЗОП, а в случая сумата от 75 110, 40 лв. е с ДДС, т.е. прогнозната стойност без ДДС е под 70 000, 00 лв. Това от своя страна означава, че правилно в Проектното предложение е предвидено функциите „юрист“ да се изпълняват от служител в съдебната система и че не е необходимо външно възлагане. Тук следва да се обърне внимание, че със сключването на Допълнително споразумение № 1 на 21.01.2022 г. и описаните в §1 и §2 от него приложения, които стават неразделна част от Договора BGJUSTICE-2.001-0002-C01/24.02.2020 г. за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ, е запазено предвиждането договорът с „юриста“ да не е чрез външно възлагане, т.е. ПО е приел „спорната“ спорната според него формулировка. Важен момент от фактическата обстановка по спора е, че изпълнението на проекта е започнало веднага след подписването на договора между ВСС и МП през 2020 г. и че през цялото време негов юрист е В. П., който е назначен със Заповед № ВСС-3037 от 12.03.2020 г.. Това обстоятелство е отбелязано в процесното решение (л. 26 от делото) и е посочено, че по посочената заповед е изплатена сума в размер на 6 050, 58 лв. с ДДС. Това от своя страна означава, че са изпълнени част от предварително определените 3840 часа. При това положение автоматично ответникът в процесното решение е умножил първоначално предвидените 3840 часа с определената в Допълнително споразумение № 1 часова ставка от 39, 12 лв./час, за да определи посочената от него прогнозна стойност на дейността по целия договор в размер на 150 220, 80 лв. с ДДС. Този факт се потвърждава от приложената таблица (л.346) към писмо изх. № 399 от 08.08.2024 г. на ДЗЗД „Верификации“ до Програмния оператор (л. 329 – 346) изплатените средства на юриста по проекта общо по заповед № ВСС-3037 от 12.03.2020 г. и заповед № ВСС-5247 от 18.03.2022 г. са в размер на 78 618, 18 лв. с ДДС (6060, 58 лв. + 72 567, 60 лв.) или 65515, 15 лв. без ДДС, т.е. дори след приключването на проекта изплатеното възнаграждение за „юрист“ не надвишава прага по чл. 20, ал.2, т. 2 ЗОП. Предвид изложените съображения, съдът приема, че не е допуснато нарушение на чл. 20, ал.2, т. 2 от ЗОП при определяне начина на възлагане изпълнението на дейността „юрист“ на проекта, поради което обжалваното решение в тази му част е незаконосъобразно. По отношение на втория спорен въпрос – кой може да изпълнява функциите „юрист“ на проекта, съдът намира, че неправилно Ръководителят на ПО не е приел доводите на жалбоподателя относно сключеният през 2022 г. договор между него и В. П.. Неправилно ответникът е изложил доводи, че магистрат или по – точно „съдия“ не може да бъде страна по договор за изпълнение, тъй като не е част от структурата на ВСС. Направеният извод не кореспондира със структурата на Съдебната система като конституционно очертана. В този смисъл е решение № 1 от 31.01.2017 г. по конст. дело №6/2016 г. на Конституционния съд, а именно, че правоотношенията на съдии, прокурори и следователи по ЗСВ са самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като една от трите държавни (чл. 8 КРБ). При зачитане на тази специфика на правоотношенията съдиите, прокурорите и следователите полагат труд при осъществяваната от тях съдебна власт, изпълняват законовите си задължения, получават възнаграждение, ползват различни видове отпуски, подлежат на командироване и т. н. Поради това в чл. 229 ЗСВ изрично е уредено субсидиарното прилагане на КТ, а се прилагат и принципите на международните актове и на актовете на вътрешното ни законодателство, свързани с правото на труд и неговата защита. Правният служебен статут на съдиите, прокурорите и следователите е особен, а извода е от спецификата и характера на правоотношенията, по силата на които те изпълняват своите функции на заеманите магистратски длъжности. Правоотношенията не са трудови по смисъла на Кодекса на труда, а норми от Закона за съдебната власт задават правната им рамка, която произтича пряка от върховния закон. Съгласно чл. 129, ал. 1 от Конституцията на [държава], съдиите, прокурорите и следователите се назначават, повишават, понижават, преместват и освобождават от длъжност от ВСС. Това означава, че създаването, изменението, прекратяването, а и възстановяването на магистратското правоотношение се извършва чрез индивидуални административни актове (решения) на ВСС, респ. съответната колегия – съдийска или прокурорска. Това разграничава магистратското правоотношение от трудовото. Последните са тези, които намират своята правна уредба изцяло в частното право и се регулират от метода на равнопоставеност на страните. Правоотношенията с магистратите по повод заеманите от тях длъжности не са и служебни по смисъла на Закона за държавния служител. Приликата е, че са също властнически правоотношения при упражняване на държавната власт. Разликата е, че в своята дейност магистратът осъществява съдебната власт, а държавният служител - изпълнителната власт. Това означава, че правоотношенията на съдии, прокурори и следователи по ЗСВ са самостоятелен вид административни правоотношения по изпълнение на платена служба в изпълнение на функциите им при осъществяване на съдебната власт като една от трите държавни (чл. 8 КРБ). При зачитане на тази специфика на правоотношенията съдиите, прокурорите и следователите полагат труд при осъществяваната от тях съдебна власт, изпълняват законовите си задължения, получават възнаграждение, ползват различни видове отпуски, подлежат на командироване и т. н. С цел прецизност на изложението е необходимо да се подчертае, че законодателят в чл. 195, ал. 2, т. 2 ЗСВ е предвидил възможност магистратите да получават възнаграждения и за участие в европейски и международни програми и проекти. При тази нормативна възможност не е допуснато неспазване на специалния закон при подписването на договор № ВСС-5247 от 18.03.2022 г. между ВСС и В. П.. С оглед така изложените съображения жалбата и в тази й част е основателна и подлежи на самостоятелно уважение. По отношение на правната квалификация, съдът констатира, че в Сигнала за извършена проверка (л. 299, 300) е посочено, че е допуснато нарушение на чл. 69, т. 3 от Правилника за приложение на ЗОП (ППЗОП). В писмото на ръководителя на ПО № 93-00-69 от 13.11.2024 г. (л. 351- 356) е записано, че „Съгласно разпоредбата на чл. 20, ал. 2, т. 2 от ЗОП, действаща към момента на сключването на Договор № ВСС-5247/18.03.2022 г., изм. – ДВ, бр. 102 от 2019 г., в сила от 01.01.2020 г., Възложителите прилагат процедурите по чл. 18, ал1, т. 12 или 13, когато обществените поръчки имат прогнозна стойност: т. 2 при доставки и услуги, включително и услугите по приложение № 2 – от 70 000 лв. до съответния праг по ал. 1 в зависимост от вида на възложителя и предмета на поръчката. Предвид изложеното, Възложителят е следвало да приложи процедурите по чл. 18, ал.1, т. 12 или 13 ЗОП, вместо да възложи разхода директно.“. Допуснатите неточности не се приемат от настоящия съдебен състав за съществени нарушения, тъй като в обжалваното Решение коректно е посочено, която разпоредба е приета от ръководителя на ПО за нарушена. По отношение квалифицирането на нарушението като нередност, правилно органът е установил, че нарушението на чл. 20, ал.2, т. 2 ЗОП представлява нередност нередност по чл.12.2 от Регламента за изпълнението на НФМ 2014-2021 г., съгласно чл. 10.5 от Споразумението между Кралство [държава] и ЕВ за финансов механизъм, на [държава] за периода 2014-2021 г. и определен за финансова корекция по т.1 „липса на публикуване на обявление за обществена поръчка/публична покана или неоснователно директно възлагане“ от Приложение № 1 към чл. 2, ал.1 на Наредбата за посочване на нередности. Определяне размерът на финансовата корекция по Договор № ВСС-5247 от 18.03.2022 г. с предмет изпълнение на задълженията на юрист по дейностите на проекта в изпълнение на Договор за предоставяне на безвъзмездна финансова помощ рег. № 93-00-29 от 24.02.2020 г. за изпълнение на проект „Повишаване на професионализма в съдебната система“ би бил законосъобразен, ако е налице допуснато неспазване на чл. 20, ал.2, т. 2 ЗОП, каквото в случая не се установи. Предвид изложеното оспореното решение от една страна се явява издадено от некомпетентен орган, поради което следва да бъде прогласено за нищожно. От друга страна, съдът констатира, че са налице достатъчно данни и за унищожаемостта му поради допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно приложение на материалния закон. При едновременно наличие на основания за унищожаемост и нищожност на един акт, първият порок се поглъща от втория и процесното Решение в случая следва да се обяви за нищожно. При този изход на спора и на основание чл. 143, ал.3 от АПК, във вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ, вр. с чл. 24, изр. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ, на жалбоподателя следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 360 лв. поради фактическата и правна сложност, както и внесената държавна такса по делото в размер на 1502, 21 лв. или общо разноски 1862, 21 лв. Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2, Административен съд София- град, ІII-то отделение, 8 - ми състав