Решение № 147 от 29.5.2023 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 158/2023 г.

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 84, ал. 6 от Семейния кодекс (СК). Образувано е по жалба на М.И.Б. ••• против Заповед № 04-РДОС-0007 от 21.01.2019 г. на директора на РДСП – Велико Търново. В жалбата и в молба с вх. № 1705/05.04.2023г. жалбоподателката оспорва заповедта като незаконосъобразна, алтернативно като нищожна. Отрича процесната заповед да ѝ е връчвана. Счита същата за незаконосъобразна и нецелесъобразна. Сочи, че не е уведомена за започването на административната процедура по издаването на заповедта. Според жалбоподателката заповедта е немотивирана, а доколкото основания са посочени, те не отговарят на обективните факти. Твърди, че не се е дезинтересирала от детето си и постоянно, поне два пъти в годината, през 6 месеца е изявявала желание и е отправяла искания то да ѝ се върне. Излага доводи, че към днешна дата здравословното ѝ състояние е стабилизирано, съжителят ѝ вече работи, а тя също ще започне постоянна работа и има постоянни доходи. Твърди, че детето желаело да живее при жалбоподателката и партньора ѝ, както и че се е оплаквало от физически и психически тормоз от по-големите деца в центъра, където е настанено. По тези съображения жалбоподателката иска от съда да прогласи нищожността на оспорената заповед или да я отмени като незаконосъобразна. В съдебно заседание се явява лично. Не претендира разноски. Ответникът по жалбата – директорът на Регионална дирекция за социално подпомагане – Велико Търново, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата като неоснователна. Не претендира разноски. Заинтересованата страна Й.Т.П., редовно призован, не взема становище по жалбата. Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, включително тези в административната преписка, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност намира за установено от фактическа страна следното: Жалбоподателката М.И.Б. /с фамилия преди развода П./ е майка на детето М.Й.П. с ЕГН ••••••••••, с вписан баща в акта за раждане Й.Т.П.. Според данните от социалните доклади родителите са съпрузи, които от 2007 г. живеят в условията на фактическа раздяла, а М.е роден от извънбрачна връзка на майката. Със Заповед № ЗД/Д-ВТ-СВ-013/06.07.2018 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Свищов е наредено спешно настаняване на детето М.Й.П. в професионално приемно семейство до произнасяне на съда с решение по чл. 28, ал. 1 от ЗЗДет., поради неадекватно обгрижване на детето и неглижиране на основните му жизнени потребности, и заявено от майката на 26.06.2018 г. писмено желание за настаняване на детето в приемно семейство. С Решение № 671/14.09.2018 г. по гр. д. № 2369/2018 г. по описа на ВТРС, на основание чл. 26, ал. 1 и чл. 28, ал. 1 от ЗЗДет. е постановено настаняване на детето М.Й.П. в професионално приемно семейство за срок до навършване на седемгодишна възраст на детето или до настъпване на законни причини, обуславящи промяна или прекратяване на наложената мярка. Решението е влязло в сила на 28.09.2018 г., съгласно отбелязването в него. С писмо изх. № СЛ/Д-ВТ-СВ/435-040/14.01.2019 г. директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ Свищов е поискал от директора на РДСП Велико Търново поради наличие на обстоятелства по чл. 84, ал. 2 и чл. 93, ал. 3 от СК да бъдат предприети действия за вписване на детето М.Й.П. в Регионалния регистър на деца за пълно осиновяване. При тази фактическа обстановка е издадена процесната Заповед № 04-РДОС-0007 от 21.01.2019 г. на директора на РДСП – Велико Търново, с която на основание чл. 84, ал. 2 от Семейния кодекс е наредил детето М.Й.П. с ЕГН •••••••••• да бъде вписано в Регистъра на деца за пълно осиновяване, воден и съхраняван от Регионална дирекция за социално подпомагане – Велико Търново. В заповедта са изложени мотиви, че родителите на детето в срок от 6 месеца от датата на настаняването по административен ред без основателна причина не са поискали писмено прекратяване на настаняването или промяна на мярката за закрила и не са се интересували от него. Посочено е също така, че ОЗД при ДСП – Свищов изразява становище, че е в интерес на М.да бъде вписан в регистъра на деца, които могат да бъдат осиновени при условията на пълно осиновяване. Заповедта е изпратена до жалбоподателката с писмо рег. № 04-94М-00-0049/21.01.2019 г. и е получена лично от нея на 25.01.2019 г. съгласно представеното известие за доставяне. Жалбата срещу нея е подадена в съда на 13.03.2023 г. Впоследствие детето е вписано в регистъра на децата, които могат да бъдат осиновени от лица с обичайно местопребиваване в чужбина при условията на пълно осиновяване по чл. 113, ал. 1, т. 1 от СК, воден от МП, но оспорването на това вписване е отделено в друго съдебно производство и не е предмет на настоящото дело. В хода на съдебното производство е разпитан свидетеля Ц.П. К., който заявява, че жалбоподателката се грижи за детето си, когато то е при нея и я е чувал да казва да друга жена, че иска да си го вземе да го гледа тя. При горната фактическа обстановка, съдът формира следните правни изводи: Жалбата в частта, в която е оспорена законосъобразността на процесната заповед с искане за нейната отмяна, е недопустима. Съгласно разпоредбата на чл. 149, ал.1 от АПК, към който препраща чл. 84, ал. 6 от СК, административните актове могат да се оспорят в 14-дневен срок от съобщаването им. Заповед № 04-РДОС-0007 от 21.01.2019 г. на директора на РДСП – Велико Търново е съобщена на жалбоподателката на 25.01.2019 г. по пощата, за което свидетелства приложеното по делото известие за доставяне ИД PS 500000XЕ96С /л.11/. Получаването е удостоверено с подписа на жалбоподателката и изписване на личното, бащиното и фамилното й име /към този момент П./, и от подписа на служител в оператор "Български пощи" АД. Това удостоверяване е извършено в съответствие с правилата на чл. 5, ал.1 от Общите правила за условията за доставяне на пощенските пратки и пощенските колети, приети с Решение № 581/27.05.2010 г. от Комисията за регулиране на съобщенията, обн. в ДВ, бр.45/15.06.2010 г., в сила от 15.06.2010г. Известието съдържа изписване на придружителното писмо рег. № 04-94М-00-0049/21.01.2019 г., с което е изпратена процесната заповед /л. 10/, клеймовано е с печат и е подписано от длъжностно лице в пощенската служба на получаването, което е удостоверило, че препоръчаната пощенска пратка е доставена на посочения в известието получател. Известието за доставяне представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл. 143, ал.1 от ГПК, който се ползва с материална доказателствена сила и обвързва съда за достоверността на данните, отбелязани от пощенския оператор. Истинността на този документ не е оспорена и опровергана в нарочно производство, въпреки дадените от съда указания с разпореждането за насрочване на делото, поради което съдът е длъжен да зачете материалната му доказателствена сила и да приеме за достоверно обективираното в него доставяне на пощенската пратка. Обстоятелството, че пратката е връчена именно на жалбоподателката е удостоверено с подписа ѝ, като същата в съдебно заседание изрично заяви, че подписът е неѝн. Предвид това не може да бъде прието възражението на жалбоподателката, че няма спомен да е получавала процесната заповед и че същата не ѝ е връчвана, а е научила за нейното съществуване едва с получаването на Направление за ползване на социални услуги № НП/Д-ВТ-П-020/17.02.2023 г. Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че Заповед № 04-РДОС-0007 от 21.01.2019 г. е съобщена надлежно на жалбоподателката на 25.01.2019 г., поради което правото да я обжалва относно законосъобразността ѝ и да иска отмяната ѝ е преклудирано с изтичането на 14-дневния срок по чл. 149, ал.1 от АПК на 08.02.2019 г. Жалбата, с която е сезиран Административен съд – Велико Търново е подадена на 13.03.2023 г. и се явява просрочена, поради което следва да се остави без разглеждане в тази част. В останалата част, с която се претендира обявяване на оспорената заповед като нищожна, жалбата е допустима за разглеждане по същество като подадена от активно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от оспорване и предвид разпоредбата на чл. 149, ал. 5 от АПК, съгласно която административните актове могат да се оспорят с искане за обявяване на нищожността им без ограничение във времето. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, предвид следните съображения: В действащото законодателство няма легална дефиниция на понятието нищожен административен акт. Регламентирани са критериите, които обуславят незаконосъобразност на административния акт, а именно: липса на компетентност, неспазване на определената форма, съществени нарушения на административнопроизводствените правила, противоречие с материално-правни разпоредби и несъответствие с целта на закона /чл. 146 от АПК/. Нищожността означава, че административният акт страда от такъв важен, силен, тежък или съществен порок, който прави акта напълно недействителен, непроизвеждащ правни последици, а само създава привидност за настъпването им. В правната теория са установени критерии, кога един порок води до нищожност и кога същият води до унищожаемост. На първо място - липсата на компетентност винаги е основание за нищожност на акта, без значение дали тя е материална, териториална или лична. На следващо място неспазване на определената в закона форма е порок на акта водещ до нищожността му само тогава, когато е толкова сериозен, че практически се приравнява на липса на форма. Нарушаването на административно-производствените правила обикновено води до унищожаемост, освен ако нарушаването на тези правила е довело до липса на волеизявление и на това основание – до нищожност. Нарушенията на материалния закон касаят правилността на административния акт, а не неговата валидност, поради което нищожен на посоченото основание би бил само този акт, който изцяло е лишен от законова опора, т. е. не е издаден на основание нито една правна норма. Само пълната липса на условията или предпоставките, предвидени в приложимата материалноправна норма, и липсата на каквото и да е основание и изобщо на възможност за който и да е орган да издаде акт с това съдържание би довело до нищожност. Несъответствието с целта на закона или т.нар. превратно упражнение на власт също е порок, водещ само до незаконосъобразност като правило. Налице ще е нищожен административен акт, ако неправомерната цел, която се преследва с него не може да бъде постигната по никакъв друг начин и от никой орган или се преследва някаква престъпна цел. Изхождайки от тези принципни постановки съдът счита, че атакувания т акт не страда от толкова тежки пороци, които да обуславят неговата нищожност. Процесната заповед е издадена на основание чл. 84, ал. 2 от СК от директора на Регионална дирекция за социално подпомагане – Велико Търново. Съгласно чл. 84, ал. 6 от СК вписването, както и отказът от вписване в регистъра, се извършва със заповед на директора на регионалната дирекция за социално подпомагане. Следователно оспорената заповед е издадена от компетентен орган. Процесната заповед е издадена и в предвидената от закона писмена форма, като евентуалното нарушаване на формата на акта по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, част от която е изискването той да съдържа фактическите и правните основания за издаването си, е основание за неговата унищожаемост, а не за нищожността му. Издаването на заповедта не само не е лишено от законова опора и не се установява липса на правна норма за това, а напротив – такава правна норма е била предвидена в действащото законодателство към момента на издаването ѝ – чл. 84, ал. 2 от СК, като същата изрично е посочен а и в заповедта като основание за издаването й. Не е налице и невъзможност предписаното с оспорената заповед да не може да бъде изпълнено, или да е налице такава неяснота на изявлението на издателя на акта, че да не може изобщо да бъде разбрано волеизявлението му. Не се установяват и драстични пороци, представляващи съществени нарушения на административно-производствените правила и несъответствие с целта на закона, които да водят до нищожност на процесната заповед. Действително, жалбоподателката не е била уведомена за започване на производството по вписване на детето в регистъра, но нарушаването на чл. 26 от АПК опорочава заповедта в степен, която може да обоснове само унищожаемост, а не нищожност на заповедта. В Заповед № ЗД/Д-ВТ-СВ-013/06.07.2018 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ Свищов, връчена лично на жалбоподателката на 09.07.2018 г., изрично са посочени правните последици ако родителите не поискат прекратяване на настаняването в шестмесечен срок, така че жалбоподателката е била уведомена за това, но дори и да не беше, това нарушение по чл. 146, т.3 от АПК не е основание за нищожност на заповедта – така напр. и Решение № 3019 от 9.03.2018 г. на ВАС по адм. д. № 12587/2017 г., VI о. Възраженията, че жалбоподателката не се е дезинтересирала от детето си и че редовно е отправяла искания то да се върне в семейството, не водят до обратния извод. Всъщност оспорващата претендира липсата на фактически основания за издаването на заповедта. Това възражение касае материалната законосъобразност на заповедта и може да се разглежда в производство по оспорване законосъобразността на ИАА с искане за неговата отмяна, която възможност обаче е преклудирана. Всякакви евентуални нарушения, свързани с липса на фактически основания за издаването на заповедта, нямат отношение към валидността на тази заповед. Дори тези възражения да се приемат за доказани, ще е налице липса на елемент от обективна страна в хипотезата на правната норма, регламентираща издаването на заповедта и това ще води до незаконосъобразност, но не и до нищожност на акта. Такъв акт ще породи правни последици, поради признатата от закона възможност неговият издател да предписва подобно поведение и спазването на формата за неговата действителност. Такъв акт ще е незаконосъобразен, или унищожаем, а правните му последици ще могат да се заличат с обратна сила, но не е налице толкова радикален порок, че разпоредените правни последици с акта да се явяват нетърпими от гледна точка на правния ред. Следва обаче да се има предвид, че в настоящия случай съдът разглежда единствено искането за обявяване на нищожността на акта, а не и искането за отмяната му като незаконосъобразен, тъй като последното е направено извън рамките на преклузивния срок за обжалване. За пълнота на изложението следва да се посочи, че според настоящия състав заповедта е и законосъобразна. Съгласно разпоредбата на чл. 84, ал.2 от Семейния кодекс, в редакцията, обн. в ДВ, бр.100/2010 г., актуална към датата на издаване на процесната заповед, когато детето е настанено в специализирана институция по административен ред съгласно Закона за закрила на детето и родителят без основателна причина не е поискал прекратяване на настаняването или промяна на мярката за закрила, дирекция "Социално подпомагане" по настоящия адрес на детето уведомява писмено в 7-дневен срок от изтичане на срока по чл. 93, ал.2, изр.I регионалната дирекция за социално подпомагане за вписването му в регистъра. Към уведомлението се прилага копие от искането за настаняване по съдебен ред по чл. 27, ал.2 от Закона за закрила на детето. Когато на детето е предоставена социална услуга – резидентен тип, или е настанено в приемно семейство и родителят не е поискал прекратяване на настаняването без основателни причини в срока по чл. 93, ал.2, Дирекция "Социално подпомагане" уведомява регионалната дирекция за социално подпомагане за вписването на детето в регистъра, ако интересите на детето налагат това. В разпоредбата на чл. 93, ал. 2, изречение първо от СК е предвидено, че осиновяване без съгласие на родителя се допуска и когато детето е настанено в специализирана институция и родителят в срок до 6 месеца от датата на настаняването по административен ред съгласно ЗЗДет. и без основателна причина не е поискано прекратяване на настаняването или промяна на мярката и връщане на детето или настаняването му в семейство на роднини или близки по реда на ЗЗДет. В настоящия случай е безспорно установено, че детето М.П. е настанено по административен ред в приемно семейство със заповед № ЗД/Д-ВТ-СВ-013/06.07.2018 г. на директора на Дирекция "Социално подпомагане" Свищов, считано от 09.07.2018 г. Заповедта е съобщена на жалбоподателката и не е оспорена от нея. Вписването на детето в регистъра е след изтичане на срока по чл. 93, ал.2 от Семейния кодекс. По делото не се твърди и не се установява жалбоподателката да е поискала прекратяване на настаняването на детето в шестмесечния срок, както и основателна причина за бездействието ѝ. Според приложения социален доклад от 11.01.2019 г., който е официален документ, жалбоподателката има още две деца, които са настанени в семейството на лелята по бащина линия, а родителите са дезинтересирани по отношение отглеждането и възпитанието им. След настаняването на детето М.в приемното семейство родителите и роднини не са заявили желание за осъществяване на срещи с него, а майката и бабата са срещнали детето три пъти по време на случайни разходки в града. Психическото развитие на детето изостава, като М.не умее да говори, не контролира и не съобщава за физиологичните си нужди. По-късно жалбоподателката е присъствала и в съдебно заседание пред Районен съд – Велико Търново, където е поддържала искането на Дирекция „Социално подпомагане“ Свищов и е поискала детето да остане при приемните родители до започване на училище. Същата не е обжалвала решението, с което детето ѝ е настанено в приемното семейство и не е инициирала прекратяването му. Прието е, че интересите на детето налагат вписването му в регистъра за осиновяване, тъй като родителите не са в състояние да се грижат за детето, да му осигурят безопасна и сигурна среда. Поради това, условията за вписване на детето в регистъра по чл. 84, ал.6 от СК са били изпълнени и същото е извършено законосъобразно. Без правно значение за този извод е манифестираното в социалния доклад намерение на жалбоподателката, устно изразено от нея, да се грижи за детето, защото нормата на чл. 84, ал.2 от СК свързва вписването в регистъра с липсата на активно поведение от родителя, а не с проявните форми на неговите намерения. По тези съображения жалбата е неоснователна, а оспорването следва да бъде отхвърлено. По изложените съображения съдът