Решение № 242 от 14.6.2024 г. на Апелативен съд - Пловдив по дело № 169/2024 г.

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК. С решение № 260061 от 13.12.2023 година, постановено по т. дело № 215/2020 година по описа на Окръжен съд – Пловдив, са отхвърлени исковете, предявени от Г. Й. Ш., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. С., ул. „В.“ № 71, като процесуален субституент на Р. „Н.“ – гр. С., ул. „Т.“ 80, ЕИК •••, против Н. Н. Ч., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. С., ул. „Р.“ № 49, Г. Б. И., ЕГН ••••••••••, с адрес с. Т., община С., ул. „12-та“ № 9, П. П. Е., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. С., ул. „З.“ № 3, Н. С. М., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. С., ул. „•“ № 19 и С. Р. Д., ЕГН ••••••••••, с адрес гр. С., ул. „О.“ № 7, за солидарно заплащане на сумата от 21 840 лв., предявена частично от общо 280 000 лв., представляваща вреда за к. от разлика между получената продажна цена и реалната пазарна стойност на продадените имоти с нотариален акт №•, том II, рег. № •••, дело № •/2015 г. на нотариус И.М., собственост на к.; сумата от 1 900 лв., предявена частично от общо 25 200 лв., представляваща вреда за к. от пропуснати ползи в размер на неначислени лихви за разсрочено плащане на цената, считано от датата на продажбата 23.10.2015 г. до датата на падежа на всяка вноска, както и сумата от 2260 лв., предявена частично от общо 30 057.69 лв., представляваща вреда за к. в размер на законната лихва върху разликата между продажната цена и реалната пазарна стойност на имотите, считано за периода от датата на продажбата 23.10.2015 г. до завеждане на исковата молба – 11.11.2016 г. Осъден е Г. Й. Ш., ЕГН ••••••••••, да заплати на Н. Н. Ч., ЕГН ••••••••••, и Г. Б. И., ЕГН ••••••••••, по 2290 лв. деловодни разноски на всеки от тях, на Н. С. М., ЕГН ••••••••••, П. П. Е., ЕГН ••••••••••, - по 1330 лв. деловодни разноски на всеки от тях и на С. Р. Д., ЕГН ••••••••••, сумата от 5110 лв. деловодни разноски. Така постановеното решение е обжалвано изцяло с въззивна жалба от ищеца в първоинстанционното производство Г. Й. Ш., в качеството му на процесуален субституент на Р. „Н.“ град С., чрез адвокат С. Д.. Оплакванията във въззивната жалба са за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на ОС – Пловдив. Оспорен е изводът на съда, че процесните имоти не са продадени на силно занижени цени в сравнение с реалната им стойност. Поддържа се, че съдът неправилно е кредитирал показанията на свидетелите И. и С., поради това, че кореспондирали с писмото на Община С. и не е взел предвид тези на свидетеля И.. Неправилно и недопустимо било позоваването на съда на това писмо, което според жалбоподателя не било годно доказателство, тъй като имало характер на писмени свидетелски показания на неочевидец. Освен това в писмото не се съдържала информацията, на която се позовавали съдът и свидетелите. Изводите на съда за състоянието на сградата и за невключването й в канализационната система на града не съответствали на показанията на свидетелите, включително на тези на С. и И., които били кредитирани избирателно, както и на писмото на Община С. от 09.01.2023 година. Изложени са от жалбоподателя подробни съображения и за това кой от вариантите за пазарната стойност на продадените имоти, изготвени от вещото лице, съответства на събраните доказателства и следва да бъде възприет от съда. Становището на жалбоподателя е, че съдът следва да вземе предвид вариант 2 и вариант 4.2., който според него бил най-обективен. Поддържа се, че при определяне на пазарната стойност на имотите следва да бъдат прибавени и установените цени на избените помещения, които не били самостоятелни обекти, а принадлежност към обектите – предмет на продажбата, както и стойността на мозаечните пана по сградата - хотел, които по своя характер били подобрения и приращения към самостоятелния обект. Изложени са доводи за продажба на имотите под данъчната им оценка, за липса на разгласяване на продажбата и за това, че взетото решение на общото събрание на к. за освобождаване от отговорност на ответниците в качеството им на членове на УС, не лишава ищеца като член –к. от възможността да упражни малцинственото си право по чл. 63, ал. 7 от ЗК. По тези съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново по същество, с което да се уважат предявените частични искове, ведно със законната лихва върху главниците от датата на исковата молба до окончателното изплащане на дължимите суми и да се присъдят на жалбоподателя разноските, направени във всички съдебни инстанции. Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ответниците Н. Н. Ч. и Г. Б. И., чрез процесуалните им представители адвокат Н. Д. и адвокат М. И.а. С отговора се поддържа на първо място недопустимост на предявените искове поради липса на финансов одит с констатации за вреди за к., като задължителна предпоставка за допустимост на предявения иск по чл. 63, ал. 7 от Закона за к.. В представения одит от 19.09.2017 година за 2015 година, изготвен от финансов одитор К., който се ползвал с материална доказателствена сила и не бил оспорен от жалбоподателя, липсвали констатации за финансови нарушения, свързани с процесната сделка. Не били оспорени и финансовите документи, въз основа на които е изготвен финансовия одит. Представеният от ищеца доклад, изготвен от В.Т., не представлявал финансов одит по смисъла на чл. 63, ал. 7 от ЗК. В отговора се изразява и становище за неоснователност на предявените искове поради липса на доказателства за противоправно поведение от ответниците и неустановяване на твърдените нарушения, като в тази връзка е направен подробен анализ на събраните доказателства. Искането е за оставяне без уважение на въззивната жалба на Г. Ш. и за присъждане на разноски. Отговор на въззивната жалба е подаден и от ответницата С. Р. Д. чрез процесуалния й представител адвокат Г. К.. Изразява се становище за неоснователност на въззивната жалба. Поддържат се следните възражения: за липса на финансов одит като предпоставка за предявяване на иска по чл. 63, ал. 7 от ГПК; за това, че този иск е предназначен за реализиране на персонална отговорност, а не и на такава за решения на колективен орган; че ищецът основава исковете си на решение на УС от 04.09.2015 година, което не било окончателно, а само подготвително за процесната сделка, а едва с решението от 16.10.2015 година, на което ищецът не се позовавал, били одобрени условията на сделката, било разрешено договаряне и бил овластен управителят да я сключи. Поддържа се освен това, че членовете на УС са освободени от отговорност за действията си през 2015 година от ОС на к. с влязло в сила решение, с което била погасена всяка хипотетична отговорност за вреди. Продажбата била разрешена и осъществена на цена, посочена от лицензиран оценител, поради което липсвала вина на членовете на УС. Не била установена и вреда за к. със сключването на сделката, а ставало дума за целесъобразно управленско решение с оглед на конкретната ситуация и състояние на сградата. В отговора са изложени подробни съображения за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба, касаещи неправилност на изводите на съда за погасяване на отговорността на членовете на УС след освобождаването им от отговорност с решение на ОС, както и на тези за реалната пазарна цена на продадените имоти. Искането е за прекратяване на производството по делото поради недопустимост на предявените искове или за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на разноски за въззивното производство на С. Д.. Останалите две ответници – П. П. Е. и Н. С. М. не са подали отговори на въззивната жалба. Съдът, съобразявайки доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема следното: Въззивната жалба е процесуално допустима, подадена е от лице, имащо правен интерес да обжалва, а именно от ищеца срещу първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от него осъдителни искове, като при подаването й е спазен срокът по чл. 259 от ГПК. Въззивната инстанция, с оглед правомощията си по чл. 269 от ГПК намира, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по недопустим иск, поради което следва да бъде обезсилено, а производството по делото следва да бъде прекратено. Изводът си за недопустимост на иска съдът мотивира по следния начин: Производството по делото е образувано по иск с правно основание чл. 63, ал. 7 от Закона за к., предявен от Г. Й. Ш. срещу Н. Н. Ч., Г. Б. И., П. П. Е., Н. С. М. и С. Р. Д.. Г. Ш. е член-к. в конституираната в процеса като съишец Р. „Н.“ град С. и е предявил иска като процесуален субституент на к.. Искът е за осъждане на петимата ответници, за които е посочено, че са членове на УС на Р. „Н.“ към 04.09.2015 година, да заплатят солидарно на к. сумата 21 840 лева, предявена частично от общо 280 000 лева, представляваща вреда от разлика между получената продажна цена и реалната пазарна стойност на имотите - собственост на к., продадени с нотариален акт №•, том II, рег. № •••, дело № •/2015 г. на нотариус И.М.; сумата 1 900 лева, предявена частично от общо 25 200 лева, представляваща вреда за к. от пропуснати ползи в размер на неначислени лихви при договореното разсрочено плащане на цената, считано от датата на продажбата 23.10.2015 г. до датата на падежа на всяка вноска, както и сумата от 2260 лева, предявена частично от общо 30 057.69 лева, представляваща вреда за к. в размер на законната лихва върху разликата между продажната цена и реалната пазарна стойност на имотите, за периода от датата на продажбата 23.10.2015 г. до завеждане на исковата молба – 11.11.2016 г. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че въз основа на решение № 4 на 99-тото годишно ОС на к., на 04.09.2015 година УС е приел решение и на 23.10.2015 г. се е разпоредил със собствени на к. недвижими имоти в полза на „П.“ ООД. Продадените имоти включвали едноетажна масивна сграда, представляваща ресторант със застроена площ от 714 кв.м., ведно с нощно заведение с площ от 210 кв.м., заемащо западната част на приземния етаж от тази сграда, както и намиращата се в близост до тях седеметажна масивна сграда, представляваща хотел със застроена площ от 210 кв.м. и с разгърната застроена площ от 1470 кв.м. Съгласно нотариалния акт за покупко-продажба, посочените имоти били продадени за сумата от 280 000 лв., от които 121 000 лв.- за ресторанта, 24 000 лв. за нощното заведение и 135 000 лв.- за хотела, а данъчната им оценка към датата на продажбата била в размер на 290 080, 80 лв. Според ищеца, с тази продажба били увредени интересите на к., тъй като тя била лишена от възможността да получи разликата до действителната стойност на имотите, която била два пъти по-висока от договорената продажна цена. Вреди върху интересите на к. били нанесени и с договорените условия за изплащане на продажната цена от 280 000 лв., а именно на четири равни вноски от по 70 000 лв. всяка, като плащането на първата станало в деня на сделката, а останалите три следвало да се преведат по сметка на к. през следващите 3 години до 1 октомври на съответната година. При уговореното разсрочено плащане не била предвидена лихва върху незаплатената към момента на сключване на сделката сума. Поради това, приемайки среден лихвен процент 6%, ищецът е посочил, че пропуснатите ползи за к. – неуговорените и неполучени лихви, са в размер на 12 600 лв. върху сумата от 210 000 лв. за период от една година до 01.10.2016 г.; 8400 лв. върху сумата от 140 000 лв. за период от една година до 01.10.2017 г. и 4200 лв. върху сумата от 70 000 лв. за период от една година до 01.10.2018 г. Твърди се също, че УС не е предприел необходимите действия за разгласяване на продажбата, което осуетило възможността за узнаване и закупуване на имотите от други потенциални купувачи при по-изгодни условия. В резултат на описаните действия на членовете на УС, к. била лишена от възможността да реализира печалба в пълен размер от продажбата на собствените си имоти, тя се обеднила, получавайки суми, несъответстващи на стойността на продадените имоти и недоговаряйки и неполучавайки лихви върху разсрочената част от продажната цена. В чл. 63, ал. 6 и ал. 7 от Закона за к. е уредена специална положителна процесуална предпоставка за допустимост на иска по чл. 63, ал. 7 от ЗК, който член-к. може да предяви от името на к. срещу лицата, които са причинили вреди. Тази процесуална възможност съществува при изготвен финансов одит от независимия финансов одит, поискан от член-к.а за негова собствена сметка / чл. 63, ал. 6 от ЗК/. В случая тази абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска не е налице. Ищецът е обосновал допустимостта на своя иск с представен към исковата молба доклад за констатации от 19.08.2016 година, изготвен от независим регистриран одитор В.С.Т. по негово възлагане. Съдът намира, че този доклад, макар и изготвен от регистриран одитор, видно от публичния регистър на Комисията за публичен надзор над регистрираните одитори, не е финансов одит, какъвто е необходим съгласно чл. 63, ал. 6 от Закона за к.. На първо място, в самия доклад за констатации е посочено, че се отнася до процедури, свързани с конкретна сделка продажба на хотел- ресторант на Р. „Н.“, а не за финансов одит. Финансовият одит е нормативно уреден в Закона за независимия финансов одит, като по настоящия спор е приложим закона, обнародван в ДВ бр. 101 от 23.11.2001 година, със съответните изменения, отменен с ДВ бр. 95 от 29.11.2016 година. В чл. 2 от ЗНФО /отм./ е дадено определение за независимия финансов одит, като е посочено, че той е съвкупност от необходими и взаимно свързани процедури, определени от Международните одиторски стандарти, въз основа на които се изразява независимо мнение относно достоверността във всички аспекти на същественост на финансовите отчети, изготвени в съответствие с българското счетоводно законодателство. От цитираната разпоредба, както и от чл. 8 от същия закон, според който независим финансов одит се извършва на годишни, консолидирани, междинни и други финансови отчети, когато това е определено в закон, по искане на собственици, държавни органи и други потребители на финансова информация, е видно, че предмет на финансовия одит са финансовите отчети на съответното предприятие, в случая к.. Докладът, представен от ищеца към исковата молба, не представлява изразяване на независимо мнение относно достоверност на финансов отчет в обсъдения по-горе смисъл. В него се обсъждат въпроси, касаещи съответствието между договорената цена по конкретната сделка за продажба на недвижими имоти и действителната пазарна цена, както и договорените условия за плащане, като изводите са направени въз основа на описаните в доклада документи - покана за ОС, протокол от ОС, решения на УС, нотариален акт. При това съдържание на доклада не може да се приеме, че става дума за независим финансов одит, имащ посочената в чл. 5 от ЗНФО / отм. / цел, а именно изразяване на независимо одиторско мнение относно достоверното представяне във всички аспекти на същественост във финансовите отчети на финансовото състояние на предприятието; отчетения финансов резултат от дейността на предприятието; паричните потоци на предприятието и промените в тях и собствения капитал на предприятието и промените в него. Преценявайки разпоредбите на закона, уреждащ финансовия одит, съдът приема, че представеният с исковата молба доклад не е финансов одит по смисъла на закона. Освен това в него изрично е посочено, че извършените процедури и самият доклад не представляват дори „ангажимент за одит“. Поради това, дори да се приеме, че този доклад е форма на одит в общоприетия смисъл - проверка с оценка, включваща действия по събиране и анализиране на информация, в случая тя касае условията, при които е сключена конкретна сделка, а не финансовия отчет на к. и счетоводното отразяване на сделката. Аргументи в подкрепа на горния извод могат да се черпят и от легалните определения на термините „одит“ и „финансов одит“, които в българското законодателство са дадени в § 1 от ДР на Закона за сметната палата. Макар да се отнасят до бюджетните и до други публични средства, въз основа на тези определения може да се направи разграничението между „одит“ и „финансов одит“. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗСП „одит“ е проверката, която включва действията по събиране и анализиране на финансова и нефинансова информация за оценка на управлението на бюджетните и другите публични средства и дейности и на отчетността в одитирания обект с цел подобряването им. В § 1, т. 2 от ДР на ЗСП е посочено, че финансов одит е изразяване на независимо одитно мнение с разумна степен на сигурност дали годишният финансов отчет на бюджетната организация е изготвен във всички съществени аспекти в съответствие с приложимата обща рамка за финансово отчитане. По изложените съображения съдът намира, че представеният от ищеца доклад не може да се приеме за финансов одит по смисъла на чл. 63, ал. 6 от Закона за к.. Правната уредба в чл. 63, ал. 7 от ЗК, овластяваща член-к. да предяви иск от името и в защита на правата на к. за причинените й вреди само въз основа на изготвен по негово възлагане финансов одит, дава основание да съда да приеме, че наличието на такъв е процесуална предпоставка за допустимост на иска при констатирани с него вреди за к.. Спазването на изискването на наличие на финансов одит като предпоставка за допустимост на иска по чл. 63, ал. 7 от ЗК не може да бъде прието въз основа на представения по делото годишен финансовият отчет от 12.03.2016 година на Р. „Н.“ за 2015 година, заверен от незавсим финансов одитор. Независимият финансов одитор е изготвил доклад от 19.09.2017 година /след завеждането на настоящото дело на 14.11.2016 година/ относно одита на финансовия отчет, съдържащ счетоводен баланс към 31.12.2015 година, отчета за приходите и разходите, отчета за собствения капитал и отчета за паричните потоци за годината, както и приложение към финансовия отчет с обобщено оповестяване на съществените счетоводни политики и друга пояснителна информация/ стр. 359 и следващите/. Този финансов одит е изготвен след предявяването на иска, не е по искане и за сметка на ищеца и в него липсват констатации за причинени вреди на к., поради което той също не обосновава допустимост на иска по чл. 63, ал. 7 от ЗК. Следва да се посочи, че констатациите в доклада на финансовия одитор, изготвил този одит, не са оспорени от ищеца. По тези съображения въззивният съд приема недопустимост на предявените искове. Няма пречка преценката за допустимостта на иска да бъде направена на този етап от производството, въпреки наличието на предходни съдебни актове, в които има произнасяне по този въпрос. Становището на първоинстанционния съд, постановил обжалваното решение, че не следва да се произнася по допустимостта на исковете, тъй като по този въпрос има произнасяне на въззивната инстанция при предходното разглеждане на делото / в.т. дело № 363/2018 година по описа на ПАС/, е неправилно. С решението си по цитираното дело въззивната инстанция е обезсилила първото решение / т. дело № 738/2016 година на ПОС/ и е върнала делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд само поради ненадлежно процесуално представителство на Р. „Н.“ – С., конституирана като съищец в процеса на основание чл. 26, ал. 4 от ГПК. Съдържащата се в мотивите на въззивния съд преценка за допустимостта на предявения иск не обвързва съда при новото разглеждане на делото в тази хипотеза. Това е посочено изрично в определение № 155 от 12.03.2020 година по т. дело № 933/2019 година по описа на ВКС, първо т.о., постановено в производство по чл. 288 от ГПК. С определението не е допуснато касационно обжалване на решение № 350 от 04.12.2018 година, постановено по в.т. дело № 363/2018 година на ПАС, като е прието, че то е правилно с оглед значимия за изхода на конкретното дело процесуалноправен въпрос за надлежното процесуално представителство на к.. Изрично в определението е отразено, че формулираният въпрос за това дали извършването на финансов одит от независим финансов одитор и представянето му при завеждането на иска по чл. 63, ал. 7 от ЗК е условие за неговата допустимост, не е от значение за изхода на конкретното дело и може да бъде повдигнат отново при предстоящото разглеждане на осъдителния иск по същество, след отстраняване на пречката относно надлежното процесуално представителство на к.. Съдът намира за неоснователно становището на жалбоподателя Г. Ш., основано на разпоредбите на Международен одиторски стандарт 200, поддържано пред възивната инстанция, включително с писмената защита по съществото на спора, че представеният от него с исковата молба доклад представлява финансов одит по смисъла на чл. 63, ал. 6 и ал. 7 от ЗК. Съгласно легалното определение в ЗНФО / отм./ независимият финансовият одит представлява съвкупност от необходими и взаимносвързани процедури, определени от международните одиторски стандарти. Тези процедури се прилагат за изразява независимо мнение относно достоверността във всички аспекти на същественост на финансовите отчети, изготвени в съответствие с българското счетоводно законодателство – чл. 2 от ЗНФО / отм./. В този смисъл посочено в чл. 50 от МОС 200, че одиторът може да изразява мнение върху пълен финансов отчет, върху елемент от пълния финансов отчет, конкретни сметки, елементи или позиции в отчета, спазване на договорни споразумения и по обобщения финансов отчет, касае достоверност на финансовите отчети, предвидени в българското счетоводно законодателство. В случая няма данни проверката на условията – цена и разсрочено плащане на сумата, при които е сключена процесната сделка, да са насочени към изразяване на мнение относно достоверността на финансов отчет на к.. Тези въпроси са относими към действителността на сделката и нейната целесъобразност, но не и към достоверността на финансовото й отразяване в отчета на к.. Отделен е въпросът, че според чл. 50 от МОС 200 финансовият одитор може да изразява мнение относно спазването на договорните споразумения, но не и относно клаузите на конкретната сделка. Допълнителните съображения на съда за недопустимост на предявени иск са следните: Финансовият одит е предпоставка за предявяване на иск от член-к. от името на к. тогава, когато има данни за вреди, причинени на к. от виновно поведение на конкретни лица. В случая, видно от обстоятелствената част на исковата молба, включително от формулирания петитум за солидарно осъждане на петимата ответници, става дума за осъдителен иск срещу членове на орган на к. – УС, за взетите решения и предприетите действия в това им качество, свързани със сключването на сделката покупко-продажба на недвижими имоти, извършена на 23.10.2015 година. Конкретно е посочено решението от 04.09.2015 година за разпореждане с имотите, като се твърди, че сделката е сключена въз основа на това решение при нееквивалентност на престациите и при неизгодни условия за разсрочено плащане на продажната цена, както и без предприемане на необходимите действия за нейното разгласяване и намиране на най-подходящия купувач. При твърдения за конкретни решения и действия на членовете на УС в това им качество, защитата срещу тях е изрично уредена в чл. 58 от ЗК. Предвидена е възможност всеки член-к. да иска по съдебен ред отмяна на решения или действия на органите на к., които противоречат на закона или на устава, в двуседмичен срок от датата на решението, респ. от уведомяването или неговото узнаване, но не по-късно от три месеца от приемането на решението или извършването на действието. По делото не се твърди и не е установено ищецът в качеството си на член-к. да се е възползвал от тази законова възможност и да е поискал отмяна на процесните решения и действия на УС. От събраните по делото доказателства / стр. 44 и следващите/ е видно, че с решение на Общото събрание на к., прието на 19.02.2016 година, т. 5, са освободени от отговорност Председателя и членовете на УС и на КС на к. за дейността им през 2015 година. Освобождаването от отговорност е равнозначна на отказ от всякакви претенции срещу органите на к., в случая срещу УС, за взетите решения и за извършената дейност. То препятства търсенето на предвидената в чл. 24, ал. 1 от Закона за к. солидарна отговорност на членовете на УС за виновно причинените й вреди. След като к. чрез върховния си орган – Общото събрание, е освободила членовете на УС от отговорност, след като никой от изброените в чл. 58, ал. 2 от ЗК лица, включително ищецът като член-к., не са поискали от съда отмяна на решенията на УС за продажбата на процесните недвижими имоти в предвидения за това законов срок, не би могло с иска по чл. 63, ал. 7 от ЗК да се осъждане на членовете на УС за вредите, причинени от същите тези решения и действия. В случая не става дума за виновно причинени вреди за к. от ответниците в качество, различно от това на членове на неин орган – УС. Гореизложеното, наред с липсата на финансов одит като предпоставка за предявяване на иска за вреди от името на к. от ищеца в качеството му на член-к., дава основание на съда да приеме недопустимост на предявените искове. Първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено изцяло като постановено по недопустими искове и производството по делото следва да бъде прекратено. С оглед изхода на спора жалбоподателят Г. Ш. следва да бъде осъден да заплати на ответниците направените в производството по делото разноски във всички инстанции до момента. Към размерите на присъдените разноски с първоинстанционното решение, включващи направени такива до неговото постановяване, срещу които Г. Ш. не е възразил по предвидения за това ред и в предвидения срок по чл. 248 от ГПК, следва да се прибавят разноските за настоящото производство. За ответниците Н. Н. Ч. и Г. Б. И. те включват сумите от по 1310 лв. заплатени адвокатски възнаграждения по т.д.№ 738/2016 г. и по 980 лв. заплатени адвокатски възнаграждения по т. дело № 215/2020 година по описа на ПОС, или общо по 2290 лева. Към тях следва да се прибавят разноските за адвокатско възнаграждение за настоящото производство. Те са в размер на по 980 лева за всеки един от двамата, видно от договора за правна защита и съдействие на стр. 57 и разписката за банков превод на стр. 60. Направеното от жалбоподателя възражение за прекомерност на тези адвокатски възнаграждения е неоснователно. Става дума за защита по три обективно съединени иска, предявени като частични, като договореното възнаграждение от по 980 лева е под минималните размери, определени съобразно чл. 2, ал. 5 във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения с измененията, обнародвани в ДВ бр. 88/2022 година, които са били в сила към датата на договора за правна защита – 14.05.2024 година, включително и под минималните размери във варианта преди измененията на Наредбата, която съдът в случая ползва като ориентир за цените на адвокатските услуги. Или общият размер на разноските, които Г. Ш. дължи на Н. Ч. и Г. И., е по 3270 лева. Дължимите разноски на С. Д. са в размер на общо 7010 лева, от които 1330 лв. адвокатско възнаграждение по т.д.№ 738/2016 г. на ПОС, 1310 лв. адвокатско възнаграждение по в.т.д.№ 363/2018 г. на ПАС, 990 лв. разноски за производството пред ВКС по т. дело № 933/2019 година на първо т.о., 1480 лв. адвокатско възнаграждение по т. дело № 215/2020 година на ПОС и 1900 лева за настоящото производство. Възражението на процесуалния представител на Г. Ш. за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно по изложените по-горе съображения. Останалите двама ответници Н. М. и П. Е. не са претендирали разноски за настоящото производство. След обезсилване на първоинстанционното решение следва да им се присъдят разноски в размер на по 1330 лв. на всяка една от тях - заплатено адвокатско възнаграждение по т.д.№ 738/2016 г. на ПОС. По изложените съображения Пловдивският апелативен съд