Решение № 85 от 12.4.2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново по дело № 360/2023 г.

производството по предявения от Б. Г. Н. иск е прекратено поради недопустимост на иска, а насрещният иск по чл. 108 от ЗС е отхвърлен като неоснователен (Решение № 1492/07/26.11.2007 г. на ВКС по гр. д. № 576/2007 г.). За да отхвърли предявеният от Държавата иск по чл. 108 от ЗС, въззивният съд е приел за недоказано процесната сграда да се намира върху терен, изключен от обсега на действие на изключението по чл. 106, ал. 1 от ЗМПВВППРБ (в редакция към ДВ бр. 54/2007 г. (зоните за съхраняване на товари). С Решение по гр. д. № 61/2010 г. на РРС, потвърдено с Решение № 668/28.12.2011 г. на РОС по в. гр. д. № 1153/2011 г., е отхвърлен предявения от Б. Г. Н. против Държавата отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 от ГПК, че терен с обща площ 743 кв. м., върху който е построена сграда с ид. 63427.2.5688.2, който е част от ПИ с ид. 63427.2.5688, не е публична държавна собственост. Решението на въззивния съд не е допуснато до касационно обжалване с Определение № 343/08.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 342/2012 г. Като свидетели по делото са разпитани Г. Г. П. и М. Г. Н.. Познават ищеца от 1997-1998 г. И двамата са любители-рибари и държат лодките си на понтона пред неговата сграда и ползват стая в нея, в която държат риболовния си инвентар. Когато се запознали, свидетелят Николов попитал Н. може ли да ходи да лови риба и кой е собственика. Ищецът му отговори, че той е собственика и му разрешил, а след това му дал да ползва и стаичката. Свидетелите описват сградата като дървена постройка, с дървени греди, изолирана със стиропор, преди време е била ползвана като хладилници. Вътре има помещение, в което Н. съхранява свои инструменти, баня и тоалетна, склад и друго помещение, което се ползва като карате-клуб. През лятото свидетелят Николов държи лодката си на понтона пред сградата и Н. я пази. Излизат на риболов с другия свидетел. Почти всеки ден е там през лятото и не е виждал друг освен Н. да отключва и заключва сградата. Свидетелят Петров също не е виждал друг да влиза в имота. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Настоящото разглеждане на делото е второ по ред, след като предходният съдебен акт на ВТАС е отменен с Решение № 50041/02.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1685/2022 г. При това, на осн. чл. 294, ал. 1 от ГПК, въззивният съд съобразява дадените от ВКС указания по прилагането на закона. Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 79 от ЗС да се признае за установено по отношение на ответника Б. Г. Н., че ищецът Б. Г. Н. е собственик на сграда с ид. 63427.2.5688.2 по КККР на гр. Русе, находяща се в гр. Русе, ул.“Пристанищна“ № 17 въз основа на давностно владение. Позовава се на изтичане на 10-годишната давност по чл. 79, ал. 1 от ЗС, започнала да тече от 05.06.1997 г. Предявеният иск е основателен, а обжалваното решение на първоинстанционния съд, с което той е отхвърлен, е неправилно. По делото е установено, че ищецът е започнал упражняването на фактическа власт върху имота от 05.06.1997 г., когато същият му е предаден от продавача по сключения между тях предварителен договор за покупко-продажба. Владението е продължило непрекъснато и явно от тази дата до настоящия момент, което се установява от непротиворечивите свидетелски показания, съответно – изтекъл е 10- годишният срок по чл. 79, ал. 1 от ЗС и ищецът е придобил правото на собственост върху сградата въз основа на давностно владение. С оглед вида на твърдяното от ищеца придобивно основание, съдът следва да прецени дали през периода на осъществената фактическа власт е имало законови пречки за придобиване на собствеността от ищеца и конкретно - налице ли е забраната по чл. 86 от ЗС за придобиване по давност на вещ, която е публична държавна собственост. В представената по делото скица е посочено, че собственик на имота е държавата, а в хода на въззивното производство са приети актове за публична държавна собственост, в които фигурира и процесната сграда. Ищецът оспорва наличието на пречки за придобиване на имота, в т. ч. и констатацията в актовете, че имотът представлява публична държавна собственост. Подобно оспорване на правата на държавата е допустимо, тъй като съгласно чл. 5, ал. 1 и ал. 3 от ЗДС актовете за държавна собственост не пораждат права, а само констатират и удостоверяват такива права. При това, оспорващият следва да обори конкретното посочено в акта основание, легитимиращо държавата като собственик на имотите. В случая ищецът твърди, че държавата не е придобила собствеността върху сградата, така както е удостоверено в актовете за публична държавна собственост. По делото е установено, че имотът не е сред сградите, одържавени с АДС № 3225/1966 г. имоти. Описаният в него склад № 6, представляващ ремонтна работилница с площ 318 кв. м., е бил предоставен за ползване на „Управление за поддържане и проучване плавателния път на р. Дунав“, сега ИА „Проучване и поддържане на р. Дунав“ и видно от изявлението на изпълнителния директор на агенцията в представената по делото справка, е съборен и не фигурира в КККР. С АПДС № 2060/2002 г. е удостоверено правото на собственост на държавата само върху земята, представляваща крайбрежна ивица на р. Дунав, описана в т. 1.1. на Заповед № РП-14-05/25.07.2002 г. на МТС. Това е видно както от самия акт, така и от съставения в изпълнение на заповедта протокол за предаване на обектите - земя и съоръжения, на ИА „Пристанищна администрация“ (ИА „Пристанищна инфраструктура) и от инвентарната книга на „Пристанищен комплекс – Русе“ ЕАД. Впоследствие, след обособяване на част от терена в отделен ПИ с ид. 63427.2.5688 с площ 11 799 кв. м., е съставен АПДС № 4664/2009 г., като единствената сграда, която е посочена като изградена в него, е сграда с ид. 63427.2.5688.1 – яхт- клуб, идентичен с двуетажната сграда по т. 5 на Акт № 3225/1966 г. Процесната сграда, описана в Акт № 5471/2014 г. за поправка на АПДС № 4664/2009 г., а именно - сграда с ид. 63427.2.5688.2 с площ 516 кв. м., не е била предадена на „Управление за поддържане и проучване плавателния път на р. Дунав“ (ИА „Проучване и поддържане на р. Дунав“) съгласно Заповед № РП-14-05/25.07.2002 г. на МТС, защото, както е посочено по-горе, въз основа на заповедта на агенцията са предадени само земята и съоръженията върху нея и за тях е издаден актът за държавна собственост от 2002 г. Всъщност, няма основание сградата да бъде предадена на ИА „Проучване и поддържане на р. Дунав“ въз основа на заповедта, защото тя не е сред одържавените с акта от 1966 г. сгради. Още преди одържавяването, с ПМС № 20/19.07.1949 г. сградата е предадена на Държавно индустриално предприятие „Дунавия“ и е включена в активите му, видно от описа от 05.01.1950 г., в който фигурира като сграда № 2 с площ 517 кв. м. При това положение, следва да се приеме, че констатациите в Акт № 5471/2014 г. за поправка на АПДС № 4664/2009 г. относно сграда с ид. 63427.2.5688.2 с площ 516 кв. м., е именно - че същата е публична държавна собственост, са опровергани, от което пък следва, че не е налице пречката по чл. 86 от ЗС за придобиването й по давност. Неприложим в случая е и & 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността (ДВ бр. 46/2006 г. … доп. бр. 18/2020 г., изм. с Решение № 3 на Конституционния съд на РБ - бр. 18/2022 г.) относно спирането на давността за придобиване на имоти - частна държавна собственост до 31 декември 2022 г., тъй като процесната сграда не представлява частна държавна собственост. С постановлението на Министерски съвет от 19.07.1949 г. тя е предадена на държавно предприятие „Дунавия“, което през 1991 г. е вписано като търговско дружество - „Дунавия“ ЕООД. С оглед на това и на осн. чл. 2, ал. 4 от ЗДС, тя не е държавна собственост. В настоящото производство съдът не зачита силата на пресъдено нещо на решенията по в. гр. д. № 681/2005 г. по описа на РОС и по гр. д. № 61/2010 г. по описа на РРС, тъй като ответникът Н. Е. Б. не е бил страна в тези производство, съответно – липсва субективен идентитет на страните по см. на чл. 298, ал. 1 от ГПК. Като съобразява всичко изложено по-горе, съдът приема, че предявеният положителен установителен иск с правно основание чл. 124 от ГПК е основателен. Ищецът е упражнявал – непрекъснато и явно, фактическа власт върху имота, считано от 05.06.1997 г. до настоящия момент, в резултат на което, при липса на забраната по чл. 86 от ЗС и неприложимост на & 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, е придобил правото на собственост върху имота на осн. чл. 79, ал. 1 от ЗС въз основа на давностно владение. Първостепенният съд е достигнал до различен извод, поради което постановеният от него съдебен акт следва да бъде отменен като неправилен – постановен в противоречие с материалния закон, и вместо това, на осн. чл. 271, ал. 1, от ГПК искът следва да бъде уважен. При този изход на спора, на осн. чл. 294, ал. 2 от ГПК в полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени разноски за производството пред ВКС, за които е направено искане, в размер на 584 лв., от които: 284 лв. ДТ и 300 лв. платено адвокатско възнаграждение. Така мотивиран и на осн. чл. 271 от ГПК, съдът: