Решение № 11358 от 11.6.2024 г. на Софийски районен съд по дело № 69556/2021 г.

Производството е по реда на чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) и сл. Образувано е по искова молба на „..“ ЕАД (предходна фирма „.. (..)“) с ЕИК.., седалище и адрес на управление.., „.“ (ищец). Ищецът твърди, че на.. сключил с ответника договор за студентски кредит №.. Съгласно уговореното ищецът отпуснал на ответника кредит в размер на 7 200 лева. Целта на кредита била ответникът да заплати шест такси за обучение, всяка от които в размер на 1 200 лева. Възнаградителната лихва била в размер на 7 %, а лихвата за забава се равнявала на основания лихвен процент, увеличен с 10 пункта годишно върху забавената сума. Крайният срок за погасяването на кредита бил до 05. 07. 2024 г. Страните уговорили и 46-месечен „гратисен период“ от деня на сключването на договора, през който ответникът не дължал заплащането на вноски за главница и лихва по кредита. След изтичането на „гратисния период“ ответникът трябвало да заплати общо 60 ежемесечни погасителни вноски. Освен това страните уговорили възможността банката да обяви кредита за предсрочно изискуем, ако ответникът забави плащането на три последователни погасителни вноски. Твърди, че ответникът не заплатил три последователни погасителни вноски след изтичането на „гратисния период“, поради което ищецът надлежно му обявил предсрочната изискуемост с изпращането на две писма по пощата (развИ. доводи за редовността на връчването на писмата). Иска от съда да установи съществуването на паричните задължения на ответника, свързани с договора за студентски кредит, за които е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 14415 по описа на Софийския районен съд, 150-и състав, за 2021 г. Евентуално, ако съдът приеме, че предсрочната изискуемост не е надлежно обявена, иска от съда да го осъди да му заплати същите парични задължения. Претендира разноски. Прави евентуално възражение за прихващане („компенсация“) на присъдените разноски. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от В. В. М., ЕГН ••••••••••, постоянен адрес.., съдебен адрес. (ответник), действуващ чрез назначения от съда особен представител адвокат И. К.. Ответникът оспорва предявените искове. Намира, че предявените осъдителни искове са недопустими. По същество оспорва ищецът реално да му е отпуснал сумата по кредита, отрича да е спирал плащанията към ищеца, оспорва да е настъпила твърдяната от ищеца предсрочна изискуемост на кредита. Обосновава, че предсрочната изискуемост не би могла да бъде обявена в хода на процеса с размяната на книжа, защото особеният представител на ответника е само процесуален представител и не може да приема материалноправно изявление от името и за сметката на представлявания. Иска от съда да отхвърли изцяло предявените искове. В последното открито съдебно заседание особеният представител на ответника излага доводи за нищожност на клаузата от договора за студентски кредит, която предвижда капитализирането на лихви към главницата. След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства, Софийският районен съд направи следните фактически и правни изводи. Исковата молба е подадена от заинтересована страна и отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК. Предявена е в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК и съответства на параметрите на издадената заповед за изпълнение. Следва обаче внимателно да се обсъди също така и обстоятелството, че наред с установителните искове ищецът е предявил и евентуални осъдителни искове за същите предполагаеми парични притезания. Във връзка с това първостепенният съд държи сметка за разясненията, дадени с т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 2014 г., постановено по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които „В хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК вземането, произтичащо от договор за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи кредита предсрочно изискуем. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, правото на кредитора следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита“. Според мотивите към тези разяснения „Предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ – извлечението от счетоводните книги на банката за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание“. Изхождайки от тези мотиви казуалната съдебна практика приемаше, че предсрочната изискуемост е елемент от основанието на претенцията и че трябва да е налице тъждество между това основание, така както то е описано в заявлението за издаване на заповед за изпълнение и издадената заповед за изпълнение, от една страна, и основанието на предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск (решение № 123 от 09. 11. 2015 г. на ВКС по т. дело № 2561/2014 г., II т. о.). Тъкмо с тази стара съдебна практика е съобразена и исковата молба по настоящото дело – защото от една страна са предявени главни установителни искове, които съответстват на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК и които изхождат от твърдяното обявяване на предсрочната изискуемост на главницата по договора за кредит; а от друга страна е предявен евентуален осъдителен иск, който изхожда от опасението, че предсрочната изискуемост всъщност не е била надлежно обявена, и тъй като съобразно цитираната стара съдебна практика става въпрос за различие в основанието, то евентуалният осъдителен иск няма общо със заповедта за изпълнение, но има свое самостоятелно основание, различно от нейното. В този ред на мисли е и уточнението на исковата молба, с което ищецът се постара да обоснове правния си интерес да предяви евентуалните осъдителни искове (л. 40). Следва да се отбележи обаче, че цитираната стара съдебна практика беше съществено смекчена с разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 8 от 2.04.2019 г. на ВКС по тълк. дело № 8/2017 г., ОСГТК. Съгласно т. 1 от тях „Допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ. Предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост може да бъде уважен за вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на пресъдено нещо, въпреки, че предсрочната изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК“. Според мотивите към последните цитирани разяснения „Вноските с падеж преди датата на настъпване на предсрочната изискуемост и вноските, станали предсрочно изискуеми, са вземания, възникнали на едно и също основание – договора за кредит. По тези съображения позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за основанието на претенцията, предявена по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Правното основание, на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит“. Съобразявайки актуалната тълкувателна практика, настоящият съдебен състав намира, че основанието на предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК положителни установителни искове и евентуално съединените осъдителни искове е едно и също. След като силата на пресъдено нещо относно притезанията по заповедта за изпълнение се формира към момента на приключването на съдебното дирене в исковия процес по чл. 422, ал. 1 ГПК, то няма пречка съдът да съобрази на основание чл. 235, ал. 3 ГПК настъпилата в хода на процеса предсрочна изискуемост. Затова и ищецът всъщност няма правен интерес да предяви евентуални осъдителни искове за същите парични притезания, за които вече е предявил положителните установителни искове по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Производството следва да бъде прекратено в съответната част. Що се отнася до допустимите установителни искове, съдът приема следното. Ищецът предявява по реда на чл. 422, ал. 1 във връзка с чл. 415, ал. 1 ГПК кумулативно съединени установителни искове с правни основания чл. 79, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 17, ал. 2 от Закона за кредитиране на студенти и докторанти (ЗКСД) и чл. 92, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване по така предявените допустими искове валидното сключване на твърдения договор за студентски кредит с ответника, реалното отпускане и усвояване на сумата в размер на до 7 200 лева, както и надлежното обявяване на предсрочната изискуемост на ответника. В тежест на ответника е да установи при условията на пълно и главно доказване, че е изпълнявал надлежно задълженията си по договора за студентски кредит. От приложените към исковата молба писмени документи, които бяха приети като доказателства по делото, се установява, че на.. ищецът и ответникът сключили договор за студентски кредит №., по силата на който ищецът предоставил на ответника парична сума в размер на 7 200 лева с цел заплащането на шест броя такси за обучение на ответника, която той трябвало да усвоява на траншове на всяка година от обучението му. Ответникът трябвало да върне главницата и да заплати фиксирана възнаградителна лихва в размер на 7 % на годишна основа. Изпълнението на тези парични задължения на ответника страните отсрочили с 46 месеца от сключването на договора („гратисен период“), като през този период ответникът не дължал заплащане на главница и лихва по кредита. Съгласно чл. 4.4 банката начислявала възнаградителна лихва върху усвоената част от главницата през този период, която ежегодно капитализирала към главницата. Изпълнението на паричните задължения на ответника трябвало да започне считано от 05. 08. 2019 г. на 60 равни ежемесечни вноски, последната от която изискуема на 05. 07. 2024 г. Съгласно чл. 6 от договора за студентски кредит ищецът имал право да обяви кредита за предсрочно изискуем, ако ответникът не предостави документ от висшето училище, удостоверяващ качеството му на студент или докторант с право да се запише за следващ семестър за два поредни семестъра или ако се установи, че е предоставил неверни сведения; освен това ищецът имал право да обяви предсрочна изискуемост на договора за кредит при неплащане на три последователни погасителни вноски, както и ако получи информация от Министерството на образованието, младежта и науката, че ответникът е ползвал същия вид (студентски) кредит от друга банка. Съгласно чл. 9. 3. страните уговорили всички уведомления и изявления във връзка с договора за студентски кредит да се изготвят в писмена форма и да се считат получени чрез изпращане по пощата или с куриерска фирма с обратна разписка до адреса на ответника „..“. От експертното заключение по основната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ответникът е усвоил от така уговорената обща сума само еднократно сумата 1 200 лева на.., която на следващия ден била преведена по сметката, посочена в договора за студентски кредит, титуляр на която сметка бил „Нов български университет“. Няма данни ответникът да е усвоил други парични суми по договора за студентски кредит. След изтичането на „гратисния период“ страните съставили погасителен план с дата 16. 08. 2019 г., според който ищецът трябвало да възстанови главница в размер на общо 1 527 лева и 66 стотинки, както и да заплати възнаградителна лихва в размер на общо 282 лева и 34 стотинки, като размерът на всяка една от шестдесетте месечни погасителни вноски бил 30 лева и 68 стотинки. Пак от експертното заключение по основната съдебно-счетоводна експертиза се установява, че ответникът погасил с краткотрайни забавяния първите 15 погасителни вноски, последната от които с падеж 05. 11. 2020 г., като заплатил сума в размер на общо 479 лева и 19 стотинки. Последното плащане той направил на 01. 12. 2020 г. С експертното заключение по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, от друга страна, е изготвен примерен погасителен план на задълженията на ответника по договора за студентски кредит без капитализиране на лихви към главницата. Според този вариант ответникът е трябвало да върне на 60 ежемесечни погасителни вноски главница в размер на общо 1 200 лева и да заплати възнаградителна лихва в размер на общо 225 лева и 60 стотинки, като размерът на всяка една от погасителните вноски е 23 лева и 76 стотинки. Според този вариант заплатените от ответника суми са послужили да погасят всички вноски по кредита, редовно падежирали до твърдяната от ответника предсрочна изискуемост на 23. 02. 2021 г. На 01. 02. 2021 г. ищецът съставил писмо, адресирано до ответника, с което го уведомява, че не е заплатил задълженията си за периода 04. 11. 2020 г. – 01. 02. 2021 г. и че към 01. 02. 2021 г. продължава да е в просрочие. С оглед на това ищецът заявил, че обявява всички дължими по договора суми, които към 01. 02. 2021 г. били според него в размер на 1 215 лева и 85 стотинки, за предсрочно изискуеми, в това число и 1 201 лева и 34 стотинки главница и 14 лева и 51 стотинки лихва. Ищецът поканил ответника незабавно доброволно да заплати всички суми. Така формулираното писмено изявление ищецът изпратил по пощата с обратна разписка до ответника на адрес „..“. Обратната разписка била върната на 23. 02. 2021 г. с отбелязване, че пратката е „непотърсена в срок“. Препис от писмото е приложен и към исковата молба и е връчен на ответника чрез назначения му от съда особен представител на 26. 06. 2023 г. При така установената обстановка първостепенният съд направи следните изводи. Студентският кредит е вид кредит, който се отпуска при благоприятни условия на студенти и докторанти с цел да посрещнат разходите си за заплащане на висшето си образование. Възнаградителната лихва не може да надхвърля 7 % предвид чл. 20 ЗКСД. Кредитополучателят не дава обезпечение съгласно чл. 19, ал. 1 ЗКСД, но от друга страна по тези договори за кредит държавата гарантира изплащането на задълженията на кредитополучателя на основание чл. 4, т. 1 ЗКСД. За тази цел банката уведомява държавата чрез Министерството на образованието и науката в тридневен срок от сключването на договора съгласно чл. 18, ал. 6 ЗКСД. Държавата издава съответна гаранция. Ако кредитополучателят не изпълни задълженията си, произтичащи от договора за кредит, банката следва да потърси първо от него изпълнение на тези задължения (т.е. държавата разполага с beneficium excussionis personalis). Ако кредитополучателят не изпълни задълженията си по договора за кредит въпреки поканата от банката, едва тогава банката следва да се обърне към държавата като гарант по кредита, която изплаща задълженията на кредитополучателя за главница и лихви, но само ако са спазени условията на типовия договор, сключен между държавата и банката (чл. 14, ал. 1 ЗКСД). В дадения случай ищецът продължава да търси изпълнение на паричните задължения по договора за студентски кредит от кредитополучателя. Съдът следи служебно и е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Във връзка с това, за да бъде спазен принципът на състезателното начало, страните следва да са информирани преди устните състезания, че съдът ще разгледа въпроса за нищожността и може да не зачете правните последици на нищожната сделка или на нейни отделни клаузи, както и да имат възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат доказателства. В този смисъл са разясненията, дадени с диспозитИ. и мотивите към Тълкувателно решение № 1 от 2022 г. по тълк. дело № 1 от 2020 г. на ОСГТК на ВКС. В изпълнение на така дадените разяснения съдът своевременно предупреди с определението от 09. 09. 2023 г., че ще следи служебно за нищожността на правни сделки и клаузи от тях, във връзка с което предостави възможност на страните да изразят съответни становища. Ответникът изрази съответно становище чрез назначения му от съда особен представител в последното открито съдебно заседание, като обоснова нищожността на клаузата на чл. 4.4 от договора за студентски кредит на основание противоречие със закона и по-точно със забраната за анатоцизъм. Доводите на ответника за нищожност на клаузата на чл. 4.4 са основателни. Капитализирането на лихви към главницата съставлява увеличаване на главницата с начислени лихви. Вследствие на това увеличаване на главницата се увеличава пропорционално и размерът на възнаградителната и мораторната лихва, начислявани върху нея. По този начин възнаградителната и мораторната лихва отчасти се начисляват и върху прибавените към главницата лихви, тоест стига се до сложна лихва (или лихва върху лихва; анатоцизъм). Анатоцизмът обаче е разрешен от закона само между търговци (чл. 294 ТЗ). В отношенията между търговец и потребители или студенти, какъвто е настоящият случай, анатоцизмът е забранен от закона или по- точно е сведен до разрешените с наредба на БНБ случаи (чл. 10, ал. 3 ЗЗД). В конкретния случай не става въпрос за преструктуриране на рискова експозиция по смисъла на чл. 13 от Наредба на БНБ № 9 от 3.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (отм.), а пък и тази наредба е била отменена преди сключването на договора за студентски кредит, поради което не може да бъде прилагана по отношение на него. В сходен смисъл е съдебната практика (решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. дело № 1504/2018 г., II т. о.; решение № 30 от 20.05.2020 г. на ВКС по т. дело № 739/2019 г., I т. о.; решение № 60118 от 15.10.2021 г. на ВКС по т. дело № 2848/2019 г., I т. о.). Цитираната отменена наредба освен това не е наредба по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД (решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. дело № 1504/2018 г., II т. о.). При това положение клаузата на чл. 4.4 от договора за кредит е нищожна поради противоречие със закона. След като клаузата на чл. 4.4 от договора за студентски кредит относно капитализирането на лихви към главницата е нищожна, то ищецът неоснователно е капитализирал лихви към главницата, увеличавайки я от 1 200 лева на 1 527 лева и 66 стотинки. Затова и съдът предпочита да кредитира варианта на експертното заключение по допълнителната съдебно-счетоводната експертиза, съобразно който ответникът е погасил чрез плащане всички вноски по договора за студентски кредит, чиято изискуемост е настъпила до 05. 02. 2021 г. (т.е. първите 18 погасителни вноски в размер на общо 427 лева и 68 стотинки). Нещо повече: ответникът е заплатил на ищеца с 51 лева и 51 стотинки по-голяма сума от тази за дължимите за съответния период вноски (479, 19 – 427, 68). По отношение на въпроса за предсрочната изискуемост съдът приема следното. Предсрочната изискуемост на задълженията по даден договор съставлява преобразуващо право на кредитора, което той може да упражни при наличието на определени обективни предпоставки, предвидени в договора или в закон, чрез отправянето на едностранно изявление до длъжника. Последното съставлява едностранна сделка от категорията на адресираните, т.е. за да се породят целените от кредитора правни последици е необходимо едностранното му изявление да бъде доведено до знанието на длъжника. В това се изразява субективната предпоставка за надлежното обявяване на предсрочната изискуемост. В разглеждания случай страните изрично са уговорили правото на ответното дружество да обяви предсрочна изискуемост „при неплащане на три последователни погасителни вноски“. Ищецът твърди обявяване на предсрочната изискуемост на ответника към 23. 02. 2021 г., датата, на която пощенският плик с изявлението му е бил върнат с отбелязване „непотърсена в срок“. Както се установи обаче, към тази дата ответникът всъщност е погасил всички дължими вноски по договора за студентски кредит в съответствие с повелителните правни норми. При това положение обективната предпоставка за обявяването на предсрочната изискуемост не е била налице. За пълнота следва да се отбележи, че субективната предпоставка също не е налице. При адресирането на изявлението за предсрочна изискуемост ищецът не е възпроизвел коректно адреса за кореспонденция на ответника, посочен в договора за студентски кредит, като е пропуснал да посочи номера на апартамента. Както обаче вече беше изложено, съобразно актуалната тълкувателна съдебна практика съдът би следвало да съобрази редовното падежиране на вноските по договора за студентски кредит. Тази тълкувателна съдебна практика обаче обсъжда само хипотезите, в които ищецът не е правил повторни опити да обяви предсрочната изискуемост на кредита. Предвид дадените разяснения, според които предсрочната изискуемост всъщност не се отнася до основанието на положителния установителен иск, исковият съд следва да съобрази и евентуалното настъпване на предсрочната изискуемост на основание чл. 235, ал. 3 ГПК до края на съдебното дирене. Във връзка с това следва да се отбележи, че няма пречка юридически факти на материалното право да се проявят и да породят съответни материалноправни последици в хода на съдебния процес. Така е например при погасяването на парични притезания чрез плащане в хода на процеса, при своевременно направеното в срока по чл. 131 ГПК възражение за прихващане и при съобщаването на цесията на длъжника. Няма пречка по същия начин в хода на съдебния процес да бъде обявена и предсрочна изискуемост на задълженията по един договор, ако са налице описаните по-горе обективни и субективни предпоставки. По отношение на обективната предпоставка за обявяването на предсрочна изискуемост съдът намира, че към момента на връчването на исковата молба и нейните приложения на 26. 06. 2023 г. редовно падежиралите погасителни вноски са 46 на брой, от които ответникът е погасил чрез плащане първите 18. Дори и да се приеме, че с надплатената сума 51 лева и 51 стотинки той е погасил още вноски по кредита, броят на непогасените редовно падежирали вноски към момента на връчването на исковата молба и приложеното към нея предизвестие за предсрочна изискуемост е повече от 3. При това положение към момента на размяната на съдебните книжа е била налице обективната предпоставка за обявяването на предсрочната изискуемост. Дали обаче с размяната на съдебните книжа е изпълнена и субективната предпоставка на обявяването на предсрочната изискуемост? Възможно ли е тя да се счита надлежно обявена на длъжника с връчването на предизвестието за предсрочна изискуемост на назначения му от съда особен представител? Във връзка със сходни въпроси, като например съобщаването на цесията на длъжника чрез назначения му от съда особен представител, съдебната практика на въззивния съд е противоречИ.. Едни състави приемат, че особеният представител осъществява само и единствено процесуално представителство на длъжника в качеството му на страна в процеса, поради което не би могъл да се счита за негов представител, който да може да приема материалноправни изявления от кредитора (решение № 262955 от 15. 09. 2022 г. на СГС по в. гр. дело № 16249/2019 г., III – В въззивен състав, подписано с особено мнение на младши съдия Ивелина Симеонова). Други състави приемат, че няма пречка назначеният от съда особен представител да приема и материалноправни изявления на кредитора от името и за сметка на длъжника. Настоящият съдебен състав приема, че няма пречка материалноправните изявления на кредитора да бъдат доведени до знанието на длъжника чрез назначения му от съда особен представител в рамките на съдебния процес. Да се приеме обратното би означавало защитата на материалното право на кредитора да се постави в зависимост от поведението на длъжника. Това на практика би довело до невъзможност на кредитора да се удовлетвори, ако длъжникът се укрИ. от него, което е абсурдно. В сходен смисъл са особеното мнение към посоченото горе решение на III – В въззивен състав и цитираната в него съдебна практика на ВКС, които настоящият съдебен състав споделя. Поради тези съображения съдът намира, че предсрочната изискуемост е била надлежно обявена на ответника с връчването на приложенията към исковата молба на назначения му от съда особен представител на 26. 06. 2023 г. Съгласно експертното заключение по допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, щом предсрочната изискуемост е била надлежно обявена на 26. 06. 2023 г., то ответникът дължи заплащането на редовно падежирала и предсрочно изискуема главница в размер на 845 лева и 56 стотинки, възнаградителна лихва в размер на 89 лева и 92 стотинки и обезщетение за забава в размер на 69 лева и 61 стотинки. С исковата молба ищецът претендира установяването на задължение за редовно падежирала и предсрочно изискуема главница в размер на общо 1 201 лева и 34 стотинки, възнаградителна лихва в размер на 24 лева и 28 стотинки и обезщетение за забава, начислено върху редовно падежиралата и предсрочно изискуема главница в размер на общо 6 лева и 30 стотинки. При това положение установителният иск за главницата трябва да бъде частично уважен до сумата 845 лева и 56 стотинки, а тези за възнаградителната лихва и за обезщетението за забава трябва да бъдат уважени до предявените им размери съобразно ограниченията на диспозитивното начало. Разноски. При този изход на делото съдът следва да присъди разноски. В рамките на заповедното производство заявителят е сторил разноски за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на общо 75 лева. Предвид изхода на делото по установителните искове от тях следва да бъдат присъдени пропорционално 53 лева и 34 стотинки. Длъжникът не е сторил разноски в заповедното производство, поради което такИ. не следва да му бъдат присъждани. В исковото производство ищецът е сторил разноски за довнасянето на държавна такса в размер на още 225 лева, депозит за възнаграждение на особения представител на ответника в размер на общо 423 лева, депозит за възнаграждение на вещото лице в размер на общо 700 лева, както и юрисконсултско възнаграждение, което предвид липсата на особена фактическа и правна сложност на делото съдът определя на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 50 лева. Така сторените разноски в размер на общо 1 398 лева следва да се разделят първом между положителните установителни искове и евентуалните осъдителни искове – по 699 лева за едните и също толкова за другите. Понеже евентуалните осъдителни искове се оказаха недопустими, ответникът не дължи разноските за тях. Що се отнася до положителните установителни искове, те следва да се разделят на три групи – една за редовно падежиралата и предсрочно изискуема главница, втора за възнаградителната лихва и трета за обезщетението за забава, начислено върху редовно падежиралата и предсрочно изискуема главница, т.е. по 233 лева за всяка група искове. По първата група искове пропорционално следва да се присъдят 164 лева, а по останалите две групи искове следва да се присъдят целите разноски от общо 466 лева. Така всички дължими от ответника разноски за първоинстанционното исково производство са в размер на 630 лева. Ответникът не е сторил разноски в първоинстанционнното исково производство, поради което такИ. не следва да му бъдат присъждани. Мотивиран от всичко изложено, съдът