Решение № 208 от 2.7.2020 г. на Софийски окръжен съд по дело № 397/2019 г.

Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс и е о бразувано по въззивна жалба на М.В. срещу частта от горното решение, касаеща ползването на семейното жилище. Жалбоподателката твърди, че същото е необосновано. Оспорва извода на районния съд, че двата етажа на сградата са самостоятелни жилищни обекти, а стълбището дава възможност за отделното им независимо ползване. Сочи, че КРС не бил посочил, че тази сграда е единственото семейно жилище на съпрузите по смисъла на Семейния кодекс, намиращо се в режим на съпружеска имуществена общност. Позовава се на договора от 28.01.1969г., от който прави извод, че УПИ, в който е построена сградата, е съсобствен и придобит по време на брака между съпрузите. Поддържа, че същата е двуетажна, но еднофамилна, а двата етажа не са разделени и не представляват самостоятелни жилищни обекти. Анализира показанията на св. Д.и счита, че същите са били неправилно интерпретирани от първоинстанционния съд. Поддържа, че двата етажа не са самостоятелни жилищни обекти със самостоятелни електромери и водомери, а жилищната сграда има само един идентификатор. Жалбоподателката твърди, че въззиваемият има агресивно поведение спрямо нея. Заявява, че е притеснена за собствената си безопасност. Моли съда да отмени първоинстанционното решение в обжалваната му част и да постанови друго такова, с което й предоставя ползването на цялата сграда.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателката М.В. се явява лично и с адв. Г., който поддържа жалбата и моли съда да я уважи. Позовава се на заключението по СТЕ, съгласно което жилището е неделимо и няма санитарни възли. Счита, че съжителството между двамата бивши съпрузи е невъзможно. Акцентира върху факта, че стълбището не е самостоятелно, а неделимо пространство. Претендира да се възложи жилището на доверителката му при условия, които съдът определи, напр. покриване на разходите на въззиваемия за наем до размер от 200 лв.

В открито съдебно заседание пред въззивната инстанция въззиваемият се явява лично. Настоява да ползва втория етаж на къщата, като заявява, че той я е строил. Няма нищо против, насрещната страна да ползва първия етаж..

Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, касаеща спорния по делото въпрос, се свежда до това, че процесната жилищна сграда – семейно жилище на страните – е построена въз основа на отстъпено право на строеж върху държавна земя през 1969г., т.е. след сключване на брака между страните по делото през 19629г. Страните не спорят, че понастоящем първият етаж от къщата се обитава от М.В.. От показанията на св. Д.и непротиворечивите изявления на страните се установява, че О.В. ползва втория етаж, но го посещава рядко, тъй като се е изнесъл от къщата преди не по- малко от 20 години. Също така са представени доказателства за влошено здравословно състояние на М.В., която е претърпяла мозъчен инфаркт през 2014г. и страда от отраничена атрофия на главния мозък, есенциален тремор, спондилоза с радикулопатия, неинсулинозависим захарен диабет, диабетна полиневропатия и хипертонично сърце без застойна сърдечна недостатъчност.

В производството пред въззивната инстанция като писмено доказателство по делото е прието заверено копие на строително разрешение № 16. От него се установява, че на О.К. е разрешено да построи жилищна сграда върху 60 кв.м. в собствения си парцел № V-350 в кв. 47.

Като писмени доказателства са приети и документи, касаещи здравословното състояние на жалбоподателката, а именно: епикриза от 27.01.2014 г., медицинско направление №30/28.02.2018 г., амбулаторен лист от 27.02.2017 г., амбулаторен лист от 03.02.2014 г., амбулаторен лист №128/17.01.2014 г., амбулаторен лист №58/17.01.2014 г., както и протокол от томографично изследване №279/24.01.2014 г. Прието е и заключение по СТЕ, изготвено от в.л. Г., съгласно което не съществува възможност за обособяване на двата етажа от процесната сграда като самостоятелни жилищни обекти, а същата е еднофамилна. Вещото лице констатира, че тя разполага само с по един електромерен и водомерен възел, а достъпът до стълбата се осъществява през антрето на първия етаж, за да се стигне до антрето на втория. Разпитано в открито съдебно заседание, вещото лице е заявило, че къщата няма санитарни възли нито на първия, нито на втория етаж, както и че в момента е еднофамилна; стълбището не е отделено в отделно пространство, а стълбищните площадки са разпределителни коридорчета към първия и втория етаж. Изразява становище, че стълбището не може да се отдели в самостоятелно помещение, тъй като е част и от първия и от втория етаж. За отделяне на втория етаж като самостоятелен трябва да се пристрои друго стълбище, но към настоящия момент е невъзможно разделяне на две самостоятелни жилища по етажи.

При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

І. По валидност В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото съдия.

ІІ. По допустимост Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а съдът се е произнесъл по действително предявения иск.

ІІ I. По същество Предмет на правния спор пред въззивната инстанция е единствено ползването на семейното жилище от страните по делото.

Безспорно, процесната сграда има качеството на такова жилище по смисъла на Постановление № 12 от 28.XI.1971 г., Пленум на ВС, тъй като страните не спорят, че именно тя е задоволявала битовите нужди на семейството до фактическата раздяла между съпрузите. Освен това, не се спори, а и от доказателствата по делото се установява, че жилището е построено по време на брака между страните, поради което не е необходимо да се изследват допълнително хипотезите по т. І от цитираното по- горе ППВС.

За разрешаване на правния спор, първо следва да се прецени, дали е възможно отделното ползване на жилището от двамата съпрузи.

Съгласно т. ІІ.4 от Постановление № 12 от 28.XI.1971 г., Пленум на ВС, основен критерий за тази преценка е броят на жилищните и сервизните помещения към момента на фактическата раздяла - без преустройства, изменения и промяна на предназначението им. Освен това, изрично са въведени и два други критерия:

• че невъзможността за ползване на жилището от двамата съпрузи „ обхваща всички случаи на невъзможност да се обособят самостоятелни жилища и сервизни помещения при спазване на нормите по чл. 5 ЗНО “, и - че „ …съдът е длъжен да преценява възможността за едновременно поотделно ползване на жилището и с оглед търпимостта на отношенията. Нетърпими са не само острите, свързани с физически или морален тормоз отношения, но и проявите на пиянство, разврат и други несъвместими явления с правилата на морала и с интересите на децата “.

Прилагайки горните критерии към конкретния казус, съдът взе предвид заключението по СТЕ, съгласно което процесната къща се състои от полуподземен сутерен, два пълноценни жилищни етажа и общо таванско подпокривно пространство, като на всеки от етажите има по три стаи и разпределително помещение (антре), чрез което се осъществява комуникацията с двураменна стълба, преминаваща през всички нива. От друга страна, доколкото към настоящия момент Законът за наемните отношения е отменен, съдът намира, че възможността за обособяване на самостоятелни жилища и сервизни помещения следва да се преценява с оглед актуалните разпоредби на ЗУТ. Съгласно чл. 40 от този закон, „всяко жилище трябва да има самостоятелен вход, най-малко едно жилищно помещение, кухня или кухненски бокс и баня-тоалетна, както и складово помещение, което може да бъде в жилището или извън него“. Поради това и доколкото в случая двата жилищни етажа от процесната сграда не разполагат нито със свой самостоятелен вход, нито с баня- тоалетна (било то обща или самостоятелна за всеки етаж), следва да се приеме, че е невъзможно, в къщата да се обособят две самостоятелни жилища.

В същия смисъл е и изричното заключение на в.л. Г., според която местоположението на стълбата е такова, че не позволява отделянето на етажите в самостоятелни и необезпокоявано достъпни жилищни обекти, а къщата е еднофамилна, без функционална самостоятелност на стаите и в двата етажа. Подчертано е, че сградата разполага само с по един електромерен и водомерен възел. В открито съдебно заседание вещото лице е потвърдило заключението си, уточнявайки, че къщата няма санитарни възли нито на първия, нито на втория етаж и е еднофамилна, а стълбището не е отделено в отделно пространство и не може да се отдели в такова. Направен е генерален извод, че вторият етаж може да се отдели като самостоятелен само чрез пристрояване на друго стълбище, каквото към настоящия момент не съществува.

Във връзка с горното, не следва да се взема предвид потенциалната бъдеща възможност (и изразената от въззиваемия готовност) за изграждане на самостоятелно стълбище до втория етаж, тъй като, съгласно цитираното по- горе ППВС, релевантно е състоянието на жилището към момента на развода или фактическата раздяла - без преустройства, изменения и промяна на предназначението на помещенията му.

При тези данни съдът намира, че едновременно поотделно ползване на процесното семейно жилище е невъзможно.

То е такова и поради установената по делото нетърпимост на отношенията между бившите съпрузи. Същата далеч надхвърля изрично обсъжданите в ППВС № 12 от 28.XI.1971 г. аморални явления, тъй като и двете страни по делото се оплакват взаимно от прояви на психически тормоз (спиране на електрозахранване и водоснабдяване, заключване и разбиване на врати, скандали, хокане, заплашване), частично доказани от показанията на св. Дончев.

По тези съображения, не съществува възможност за разпределяне на семейното жилище за едновременно ползване от страните по делото, а следва да се разгледат предпоставките за предоставяне на жилището на някоя от тях, както следва:

• В случая по делото не се твърди и не се доказва, жалбоподателката или въззиваемият да притежават друго жилище (т. ІІ.1 от ППВС № 12 от 28.XI.1971 г.);

• Самото жилище не е служебно по смисъла на т. ІІ.3 от ППВС № 12 от 28.XI.1971 г., поради което не е свързано с изпълняваните от някоя от страните служебни задължения, т.е. те не са фактор за преценка, кому да се предостави ползването на жилището;

• Измежду критериите по т. ІІ.5 от ППВС № 12 от 28.XI.1971 г., интересите на децата в случая са ирелевантни, тъй като към настоящия момент общите деца на страните са пълнолетни;

• Вината също не може да бъде разграничителен критерий, тъй като, по общо искане на страните, съдът не се произнася по нея;

• Що се отнася до здравословното състояние на страните, по делото са представени доказателства за тежко такова на жалбоподателката М.В., от които се установява, че тя страда от множество сериозни заболявания – инфаркт, тремор, спондилоза с радикулопатия, неинсулинозависим захарен диабет, диабетна полиневропатия и хипертонично сърце; същевременно няма данни за здравословни проблеми на въззиваемия О.В.;

• Като друго релевантно обстоятелство по случая следва да се цени фактът, че О.В. не обитава процесното жилище от много продължителен период от време. (Независимо на коя от страните се даде вяра по този въпрос, от показанията на св. Д.се установява, че периодът е не по- кратък от около 20 години.) Следователно, той вече трайно е устроил живота си без необходимост от ползване на това жилище.

Съвкупната преценка на изложените по- горе обстоятелства налага извод, че семейното жилище следва да бъде предоставено за ползване на М.В. – най- вече поради тежкия й здравен статус и трайното откъсване на въззиваемия от него.

С оглед изразената от М.В. готовност да заплаща обезщетение на въззиваемия за ползването, от което е лишен, както и при съобразяване с посочения размер на заплащаната от него месечна наемна цена, жалбоподателката следва да бъде осъдена да му заплаща по 200 лв. месечно.

ІV. По разноските Разноски не са претендирани от страните, поради което съдът не дължи произнасяне по този въпрос.

Така мотивиран, съдът