Решение № 5407 от 24.8.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 9410/2023 г.

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК. Образувано е по подадена от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД въззивна жалба срещу решение № 20054496/23.08.2023г. постановено по гр. д. № 14034/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 161 състав, в частта, с която е уважен предявеният от Н. Б. П. иск с правно основание чл. 59 от ЗЗД за сумата от 2752, 08 лв., ведно със законната лихва от 08.03.2017 г. до окончателното й изплащане и представляващо обезщетение за ползване на собствения й имот без основание. Във въззивната жалба се правят оплаквания за постановяване на обжалваното решение в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила, превратно оценяване на събраните доказателства и грешни фактически и правни изводи. Моли решението за бъде отменено в обжалваната му част и постановено ново, с което искът се отхвърли изцяло. В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК от насрещната страна Н. Б. П. е постъпил отговор на въззивната жалба, с който оспорва да са налице наведените във въззивната жалба пороци на първоинстанционното решение, твърди същото да е постановено при правилна преценка за липса на основание ответника да ползва имота. С подадена от Н. Б. П. въззивна жалба с вх. № 25061040/05.09.2022г. срещу решение № 20054496/23.08.2023г. постановено по гр. д. № 14034/2017г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 161 състав, същата е направила оплаквания за неправилно присъждане на разноски и непроизнасяне на съда относно част от заявения период, за който се претендира лихва за забава, т. е. по чл. 248 и чл. 250 от ГПК, поради което и първоинстанционният съд се е произнесъл съответно с определение № 20075730/21.01.2023 г. – относно искането по чл. 248 от ГПК и с решение № 20096956/05.07.2023 г. – по чл. 250 от ГПК. Подадена е от Н. Б. П. въззивна жалба /неправилно наименована “частна“/ с вх. № 25029743/24.07.2023 срещу решение № 20096956/05.07.2023 г.– по чл. 250 от ГПК, с което е оставена без уважение молбата й за допълване на постановеното по делото решение решение № 20054496/23.08.2023г. с присъждане на законна лихва с начална дата 20.09.1969 г. Твърди се, че съдът незаконосъобразно не е присъдил дължимата от ответника законна лихва от 20.09.1969 г., въпреки че е констатирал, че ответникът ползва собствения на жалбоподателката имот без основание. Моли решението в тази му част да бъде отменено и постановено ново, с което й се присъди претендираната лихва за забава. Подадена от Н. Б. П. е и частна жалба с вх. № 25008416/27.02.2023 г. срещу определение № 20075730/21.01.2023 г., с което е оставена без уважение молбата й за изменение на решение № 20054496/23.08.202 3г. в частта за разноските. Посочва, че определението противоречи на закона – разпоредбата на чл.78 ал. 6 от ГПК и на разпоредбата на чл.78 ал. 3 от ГПК, като моли да бъде отменено и ищеца да бъде освободен от задължението за заплащане на разноски на ответника, тъй като е освободена от задължение за внасяне на държавна такса и разноски в производството. В срока по чл. 276 ал.1 от ГПК насрещната по нея страна - „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД е подала отговор /“възражение“/, с което оспорва наведените доводи за незаконосъоразност в частната жалба, като твърди, че районният съд правилно е разпределил отговорността за разноски, съобразно законовите разпоредби Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид доводите, наведени с въззивната жалба, за наличието на пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, приема следното: Образувано е по предявен от Н. Б. П. срещу „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ” ЕАД осъдителен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 3 068, 05 лв. със законната лихва от 08.03.2017 г. до окончателното й плащане- стойност на обогатяването на ответника за сметка на ищцовата страна чрез ползването без основание в периода 07.03.2012 Г.-07.03.2017 г. на процесния имот- МАЗЕ №3 (по нотариален акт-пералня) с площ 17, 00 кв.м., при граници: от запад- стълбище и коридор, от 3 страни-заден двор на жилищна кооперация, отгоре- кухня и баня с тоалетна на 2 жилищен етаж, представляващо прилежаща част към самостоятелен обект с кадастрален идентификатор 68134.108.96.1.2 и с административен адрес-гр.София, район Средец, ул.••••••••, площ 96, 00 кв.м., намиращ се в сграда №1, разположена в поземлен имот с кадастрален идентификатор 68134.108.96. В исковата молба и уточнителни молби вх. №5060067/21.04.2017 г. и №5077703/22.05.2017 г. се твърди, че ищцовата страна е наследник по закон на Б..Г.Т., починал на 30.12.1983 г., и на Б.Х.Т., починала на 21.07.2016 г. и се легитимира като собственик на партерен етаж, състоящ се от 3 стаи, вестибюл, кухня, баня, клозет, в сградата на ул.••••••••, заедно с '/г ид. част от дворното място с площ 329, 40 кв.м.- УПИ VI, кв.13, местност „Трета извънградска част“ и от общите части на сградата, както и мазетата, заемащи преходно положение по между си-второто от стълбата, заедно с пералнята, находяща се в мазето, и на 1/2 ид.част от таванското помещение. В част от имота и със средства на наследодателите на ищцовата страна е била изградена абонатна станция, заемаща процесното мазе №3. Между страните е налице спор относно правото на собственост на ищцовата страна върху процесния имот, като ответникът претендира наличието на правно основание да ползва абонатната станция. Ищцовата страна владее процесния имот, като при нужда осигурява достъп на служителите на ответното дружество. Правото на ищцовата страна и нейните наследодатели е удостоверено с нотариален акт №10/1962 г., №66/06.07.2001 г. и №67/06.07.2001 г. на нотариус В.А., а с Решение №1-48-93/28.07.2015 г. по гр.д.№24313/2013 г. на СРС-48 с-в е признато, че ответникът В.С. С. не е собственик на 1/4 ид.част от дворното място и от избеното помещение и пералнята в сградата. Ответното дружество не е титуляр на сервитут или друго ограничено вещно право върху имота, а дори и след изграждането на абонатната станция да е придобило право върху нея, то е погасено с придобиването по давност на процесното мазе от ищцовата страна. Не са налице основанията за възникване на сервитут по чл.60, ал.2, т.1 ЗЕЕЕ-отм.-абонатната станция не е изградена при спазване на действащите изисквания: при разполагането й в процесното мазе не са спазени изискванията на Закона за електростопанството и Правилника за приложението му, както и тези по чл.160 ППЗТСУ; процесният недвижим имот не е бил отчуждаван по реда на чл.60 ЗПИНМ или на ЗТСУ, наследодателите на ищцовата страна не са били обезщетявани за имота, не е изготвен проект за топлофициране, отговарящ на ЗТСУ. Според §239 ППЗПИНМ местата на топлоелектрическите и отоплителните централи се определят от градоустройствените и регулационните планове на гр.София, а абонатната станция нарушение на тези планове към 1970 г. е разположена в процесното мазе. То не може да се ползва по предназначението му, за ползването му от ответното дружество няма правно основание, поради което ответникът дължи обезщетение. В писмени изявления и в хода по същество на делото поддържа, че сервитут в полза на ответното дружество би възникнал само ако при първоначалното поставяне на абонатна станция в процесната сграда са били спазени всички технически и правни изисквания за това. Претендират се разноски по делото. Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1 ГПК, оспорва изцяло исковете. Твърди, че процесната страда е присъединена към топлопреносната мрежа с изградена и прието по съответния ред вътрешна отоплителна инсталация съгласно чл.43 Наредба №1 за ползване на топлинна енергия (отм.) и ППЗТСУ. Съгласно чл.59, ал.4 ЗЕЕЕ- отм., чл.67, ал.З ЗЕ и Наредба №16- 334/06.04.2007 г. собствениците в сграда- етажна собственост безвъзмездно предоставят на топлопреносното предприятие помещение за абонатна станция; тя е разположена в помещение с нормативно установени размери, поради което не препятства свободния достъп на ищцата. Правото на ответника да ползва помещението произтича от закона, поради което не е налице неоснователно обогатяване за него и съответно обедняване за ищцовата страна. Абонатната станция е енергиен обект по смисъла на §1, т.17 ЗЕЕЕ-отм. и §1, т.23 ЗЕ, поради което е сред обектите, около които се създава сервитутна зона по чл.64, ал.1 ЗЕ и по чл.7 и т.5 от приложение №2 към чл.7, ал.1, т.2 Наредба №16/2004 г. за сервитутите на енергийните обекти. Абонатната станция е съществуващ енергиен обект, изграден преди влизане на ЗЕЕЕ и съгласно чл.60, ал.1, т.1 ЗЕЕЕ-отм. сервитутът за нея е възникнал по силата на закона и е запазил действието си на основание §26 ЗЕ. Спазени са изискванията на чл.160 ППЗТСУ, Наредба №1 за ползване на топлинната енергия (отм.) и Правилника за капитално строителство. Прави се възражение за изтекла погасителна давност за процесната сума, чийто срок е 3-годишен. Претендират се разноски по делото С решение № 20054496/23.08.2023 г. постановено по гр. д. № 14034/2017 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 161 състав „Топлофикация София“ ЕАД е осъдена да заплати на Н. П. сумата от 2752.08 лв. обезщетение за ползване на собствения й имот за периода 07.03.2012 г. до 07.03.2017 г., ведно със законната лихва от 08.03.2017 г. до окончателното плащане, като за останалата част до пълния предявен размер претенцията е отхвърлена. Присъдени са разноски. Срещу така постановеното решение в уважителната му част е постъпила жалбата, предмет на настоящото производство Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и е допустимо. По доводите за неправилност на решението въззивният съд намира следното: Не се оспорва между страните в производството пред районния съд, че ищецът е собственик на процесното избено помещение №3, в което се намира абонатната станция на сградата, като абонатната станция е собственост на ответника, сега въззиваем. Установява се събрания доказателствен материал, че в избеното помещение е монтирана абонатната станция, с която се топлозахранва цялата сграда. Спорен между страните е въпросът дали за лишаването на ищеца от ползването на собственото му избено помещение му се дължи обезщетение в исковия период. Съгласно действалото към релевантния момент законодателство не се е изисквало съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. Според ТР № 2/25.05.2017 г. по т. д. № 2/2016 г. ССГК на ВКС на РБ централното топлоснабдяване като източник на енергия за отопляване на сградите етажни собствености е последващо явление в процеса на урбанизация. В България то се налага като ефективен начин за отопление на многофамилните сгради в градовете през втората половина на ХХ век. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено-икономически условия. Поради това желанието за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. Няма изискване за съгласие на собствениците за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост съгласно Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство, приет с ПМС № 31/09.07.1973 г., и Наредба № 1 за ползуване на топлинна енергия, издадена от министъра на енергетиката и министъра на строежите и архитектурата, обн., ДВ, бр. 49/27.06.1975 г. Съгласно чл. 43 от Наредба № 1 за ползуване на топлинна енергия централизираното топлоснабдяване на жилищни и обществени сгради се осъществява въз основа на технико-икономическа обосновка и съгласно Правилника за прилагане на Закона за териториално и селищно устройство. Според чл. 9 от Наредбата топлоснабдителните мрежи и абонатните станции с всички монтирани в тях съоръжения за жилищните и обществените сгради са собственост на топлоснабдителната организация и се поддържат и ремонтират от нея. Експлоатацията, поддържането и ремонтът на абонатните станции се извършват от топлоснабдителната организация за нейна сметка – чл. 51 от Наредбата. В чл. 55 от Наредбата е предвидена възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна енергия (за цялата сграда или за отделни обекти в нея) при определени предпоставки. Според чл. 160 ППЗТСУ централизирано топлоснабдяване и газоснабдяване на населените места се изгражда съгласно утвърдените проекти съобразно с общите и подробни градоустройствени планове. Индивидуални абонатни станции за свързване на отоплителните инсталации се изграждат в зимнични помещения в сградите или в подземни помещения в дворните пространства – чл. 160, ал. 5 ППЗТСУ. Следователно доводите на ищеца - собственик на имота, че се е обеднил вследствие на наличието на абонатна станция в собственото му помещение считано от 1969 г., за което липсвало съгласие, са несъстоятелни. Действалата към момента на монтиране на абонатната станция законодателна уредба не е налагала съгласие в писмена форма на етажните собственици за това. Липсват данни, а и твърдения на ищеца да е налице отказ от ползване на топлинна енергия. Абонатната станция е енергиен обект, за който за процесния период са възникнали сервитутни права по силата на чл. 64 ЗЕ, включващи и ограничаване в ползването на поземлени имоти, прилежащи към енергийните обекти. В разпоредбата на чл. 59, ал. 4 ЗЕЕЕ (Обн. ДВ. бр. 64 от 16 юли 1999 г.) изрично е предвидено, че енергийните предприятия ползват безвъзмездно части от сгради за монтиране на средства за измерване и други съоръжения, свързани с доставката на електрическа и топлинна енергия и природен газ и обслужващи п отребителите в сградата. Аналогично разрешение е възприето и в действащата през процесния период уредба - чл. 67, ал. 3 ЗЕ, според която енергийните предприятия ползват безвъзмездно части от сгради за монтиране на средства за измерване и други съоръжения, свързани с доставката на електрическа и топлинна енергия и природен газ. Изводът е, че ищцовото дружество е носител на ограничено вещно право-сервитут, позволяващо му да разположи абонатната станция в общата част на сградата, че енергийните предприятия ползват безвъзмездно части от сгради за монтиране на средства за измерване и други съоръжения, свързани с доставката на електрическа и топлинна енергия и природен газ, поради което не дължи обезщетение. Нещо повече, съобразно § 26 ПР на Закона за енергетиката за заварените и вече изградени към месец 07. 1999 г. енергийни обекти, сервитутът възниква по силата на закона и след като мрежата е изградена и пусната в експлоатация през 1995 г., за нея е налице сервитут по смисъла на тази разпоредба. Така например в решение № 454/14.12.2012 г. на Първо ГО на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК по гр. д. № 467/2012 г. е прието, че за съществуващите енергийни обекти към момента на влизане в сила на Закона за енергетиката се установява законов сервитут като правна възможност. Поради всичко гореизложено в полза на ответника, сега въззиваем, е учредено сервитутно право относно помещения, в които се намира абонатната станция. Също така във връзка с използването й понастоящем не се установява ответникът да се е обогатил, а ищецът – обеднил. Исковата претенция се явява неоснователна. Доколкото първоинстанционният съд е достигнал до противоположен извод решението следва да бъде отменено в обжалваната част. По въззивна жалба /неправилно наименована “частна“/ с вх. № 25029743/24.07.2023 срещу решение № 20096956/05.07.2023 г.– по чл. 250 от ГПК. В настоящия случай при внимателно изследване на материалите по делото съдебният състав не установи да е заявена своевременно от ищеца, респ. въззивник, претенция за законна лихва върху главницата за посочения период. Искане за присъждане на законна лихва е отправено едва след постановяване на първоинстанционното решение. Поради това съдът намира, че не е налице пропуск в посочения смисъл, доколкото с решението от 23.08.2022 г. се е произнесъл по цялото искане на страната и не са налице предпоставките за допълване на същото. Жалбата в този смисъл следва да бъде оставена без уважение. По частна жалба с вх. № 25008416/27.02.2023 г. срещу определение № 20075730/21.01.2023 г. Настоящият съдебен състав намира, че частната жалба е неоснователна в частта досежно искането на жалбоподателката да бъде изменено присъденото в полза на ответника юрисконсултско възнаграждение. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право на заплащане на направените разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Съгласно разпоредбата на ал. 8 на същия член в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, обстоятелството, че са проведени пет открити съдебни заседания, изслушани са две заключения по допуснати експертизи, т. е. извършени са няколко съществени процесуални действия по събиране на доказателства, както и като съобрази материалния интерес, съдът намира, че определеното с решението юрисконсултско възнаграждение в размер на 240 лв. не е прекомерно. По отношение частната жалба в частта досежно присъденото в полза на процесуалния представител на самата ищца адвокатско възнаграждение, същата следва да бъде оставена без разглеждане, тъй като в тази част решението подлежи на отмяна с оглед изхода на спора. По разноските: Предвид основателността на въззивната жалба следва да се ревизира решението и частта за разноските, като бъде отменено същото в частта, с която в полза на адв. Р. са присъдени 398.96 лв. адвокатско възнаграждение, а в полза на „Топлофикация София“ ЕАД следва да се присъдят още 215.28 лв. разноски за исковото производство. За въззивното такова на въззивника се дължат разноски в размер на 105.04 лв. Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд