Решение № 6829 от 12.11.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 7200/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 4507/17.03.2025 г. по гр.д. № 58506/2024 г. по описа на СРС, 180 състав Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на П. Н. П. на основание чл. 150 вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 от КТ сумата от 309, 93 лева, незаплатена част от дължимо се възнаграждение за положен извънреден труд в почивни дни в периода 17.02.2024 г. – 18.02.2024 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 03.10.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен н частта за сумата от 0, 07 лева като неоснователен. Срещу решението, в частта, с която предявените искове са уважени е постъпила въззивна жалба вх. № 1241698/08.04.2025 г., подадена от Прокуратура на Република България, в която са изложени съображения за неговата неправилност. Въззивникът поддържа, че от събраните по делото доказателства се установявало, че ищецът управлявал автомобил на 16.02.2024 г. (петък – работен ден) от място на работа до мястото на командироване – УЦ Цигов Чарк, гр. Батак, както и на 18.02.2024 г. – обратно от мястото на командироване до мястото на работа – общо в двете посоки – 3 часа и 10 минути. Видно било от заповедта за командироване, че поставената задача била осигуряване на превоз, като не било установено задължение за служителя да бъде на разположение, не било определено нито място, нито други условия, за да възникне такова задължение. Посочва, че лицата, заемащи длъжността „шофьор“ са съдебни служители от общата администрация, която по дефиниция подпомагала и/или създавала условия за работа на магистратите, като не са транспортни работници, нито Прокуратурата на Република България е „транспортно предприятие“. За ищеца било възникнало право на командировъчни пари на основание Наредбата за командировките в страната, като на основание чл. 345, ал. 4 от ЗСВ било възникнало право на допълнително възнаграждение за положен извънреден труд в почивни дни. Такова възнаграждение, обаче, било изплатено съобразно декларирания и отчетен извънреден труд. Поддържа възражението, че във времето, в което не е управлявал автомобил П. не е имал други ангажименти, бил е свободен, нямало уговорено време и място, за да приеме, че е бил във време на разположение, съгласно Наредба № 2/22.04.1994 г. за реда за установяване на задължение за дежурство или за разположение на работодателя, респ. не било възникнало задължение за заплащане на възнаграждение за времето на разположение. Посочва, че неправилно районният съд е обосновал приложението на Наредба за организация на работното време на лицата, които извършват транспорти дейности и автомобилния транспорт с Решение № 83/11.02.2025 г. на ВКС по к.гр.д. № 917/2024 г., което било неотносимо в настоящия спор. С тази наредба се уреждали изискванията за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт. Районният съд не обсъдил и всички доводи и възражения на страните, тъй като изобщо не било коментирано дали работникът е бил на разположение на работодателя. Поддържа, че съгласно чл. 345, ал. 3 от ЗСВ при служебна необходимост съдебният служител бил длъжен да изпълнява служебните си задължения и извън работно време, като по разпореждане на административния ръководител можело да получи възнаграждение, определено от Пленума на ВСС. С т. 5 от решение по протокол № 2/15.01.2003 г. на ВСС бил определен размер на допълнително трудово възнаграждение за положен извънреден труд в празнични и почивни дни, като такова било определено при условията на чл. 262 от КТ със Заповед № РД-02-24/20.10.2022 г. на Главния прокурор. В случай, че съдът приемел, че е приложима Наредба за работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, поддържа, че ищецът не е бил на разположение, тъй като такова не било уговорено, нямало данни за това в командировъчната заповед. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира направените по делото разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 205681/12.06.2025 г., подадена от П. Н. П., с който я оспорва. Моли решението в обжалваната част да бъде потвърдено. Претендира направените по делото разноски. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д. № 58506/2024 г. по описа на СРС, 180 състав е образувано по искова молба, подадена от П. Н. П. против Прокуратурата на Република България, с която е предявен иск с правно основание чл. 150, вр. чл. 262, ал. 1, т. 2 от КТ. Ищецът твърди, че работи при ответника по силата на безсрочен трудов договор № 00534/04.05.2001 г. и допълнителни споразумения на длъжност „Шофьор – куриер/призовкар“. Установено било рабтно време от 8 часа при 5 дневна работна седмица. Твърди, че на 16.02.2024 г. бил командирован да изпълнява трудовите си задължения на мероприятие на Главна прокуратура в курорта Цигов чарк, като заминал на 16. 02 и се върнал на 18.02. в 14.30 часа, като 17 и 18 февруари били събота и неделя. Твърди, че поискал да му бъде платен положения извънреден труд – 14 часа, но му били заплатени само 3, 17 часа (времето, през което управлявал автомобил). Останали неплатени 310 лева, представляваща възнаграждение за положен извънреден труд. Моли ответникът да бъде осъден да заплати тази сума, както и законна лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното й плащане, както и направените по делото разноски. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответника Прокуратура на Република България, с който оспорва предявения иск. Поддържа, че съгласно чл. 345, ал. 3 от ЗСВ при служебна необходимост съдебният служител е длъжен да изпълнява служебните си задължения и извън установеното работно време, като при изпълнение на служебни задължения в почивни и празнични дни по разпореждане на съответния ръководител, служителят получава допълнително възнаграждение в размер, определен от Пленума на ВСС. Такъв размер бил определен с Протокол № 2/15.01.2003 г., както и със Заповед № РД-02-24/20.10.2022 г. на Главния прокурор. Не оспорва, че ищецът е бил командирован със Заповед № РД-07-97 от 13.02.2024 г. на Главния секретар на Администрацията на Главния прокурор. Следвало да се има предвид обаче, че времето, през което работникът или служителят се намирал на разположение, не се включвало и не се отчитало като работно време съгласно Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения. Мястото на разположение се уговаряло между работника и служителя, като фактически извършената работа се отчитала и заплащала като извънреден труд. Поддържа, че по време на командировката си служителят не бил ограничен за негови лични занимания, тъй като не бил длъжен да се отзовава на повиквания на работодателя. Видно от програмата на работната среща, проведена в Цигов чарк П. П. имал задължение само да осигури превоз до и от мястото на работната среща, като други задължения не му били възлагани или уговаряни, поради което и не бил полагал извънреден труд. Моли предявения иск да бъде отхвърлен. Претендира направените разноски, както и юрисконсултско възнаграждение. В първоинстанционното производство за установяване на настъпилото събитие са събрани писмени доказателства и е прието заключение на съдебно- счетоводна експертиза, въз основа на които районният съд е приел, че приложение в конкретния случай има Наредба за организация на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт и съответно в периода от 16.02.2024 г. до 18.02.2024 г. П. П. е бил на разположение на работодателя си, поради което то следвало да бъде отчетено и заплатено като извънреден труд, като приема, че неплатанета част е 309, 93 лева. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното: В исковата молба ищецът П. Н. П. поддържа, че във времето, за което е бил командирован от работодателя си е положил извънреден труд за времето, през което е бил командирован за изпълнение на трудови задължения в почивни дни. При преценка на основателността на предявения иск, на първо място и с оглед разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от Кодекса на труда следва да се прецени дали ищецът е положил извънреден труд, а именно труд извън установеното за него работно време. Размерът на възнаграждението се определя при спазване на правилата на чл. 150 от КТ във връзка с чл. 262, ал. 1 от КТ или доколкото твърденията на ищеца са, че е полагал извънреден труд в почивни дни – т. 2 – трудово възнаграждение с увеличение с не по-малко от 75 на сто. Установява се от събраните по делото писмени доказателства, че на 04.05.2001 г. между Прокуратурата на Република България и П. Н. П. е сключен трудов договор № 000534, по силата на който ищецът е заемал длъжността шофьор, той и снабдител при Върховна касационна прокуратура, като съгласно Допълнително споразумение № РД-08-812/04.05.2023 г. е заемал длъжността „Шофьор – куриер/призовкар“ с място на работа Прокуратура на Република България/Администрация на главен прокурор/ Сектор „Техническо обслужване“. Страните по трудовото правоотношение са уговорили изпълнение на трудовите задължения при пълно работно време 8 часа при 5 дневна работна седмица. Основният спор между страните е дали П. Н. П. е полагал извънреден труд в периода, в който е бил командирован съгласно Заповед № РД-07- 97/13.02.2024 г. в периода от 16.02.2024 – 18.02.2024 г. Основателността на предявения иск следва да бъде преценявана въз основа на приложимите към процесното трудово правоотношение норми, а именно разпоредбите на Закона за съдебната власт, Кодекса на труда и подзаконовите актове за прилагането му, както и вътрешните правила, приети от съответния административен ръководител. Не е спорно между страните, а и се установява, че ищецът е съдебен служител по смисъла на чл. 340 от Закона за съдебната власт, като при липсата на специална уредба по отношение на правоотношенията със съдебните служители, приложение намира Кодекса на труда (чл. 359). В разпоредбата на чл. 345, ал. 3 от Закона за съдебната власт е предвидено, че при служебна необходимост съдебният служител е длъжен да изпълнява служебните си задължения и извън работното време, като това правило е отразено и в чл. 102, ал. 4 от Правилника на администрацията в Прокуратурата на Република България. Съгласно, чл. 107, ал. 2 от него при изпълнение на служебните си задължения в почивни и празнични дни, по разпореждане на съответния административен ръководител, съдебният служител получава допълнително възнаграждение в размер, определен от пленума на ВСС. Размерът на възнаграждението е определен с решение на ВСС от 15.01.2003 г., като е посочено, че при положен извънреден труд при изпълнение на служебните задължения от съдиите, прокурорите, следователите и служителите пред почивните и празничните дни се заплаща допълнително възнаграждение при условията на чл. 262, ал. 1 от КТ., т.е. не е налице отклонение от общите правила. Във връзка с отчитане и заплащане на положен в почивни дни и празнични дни труд в Прокуратурата на Република България е издадена Заповед № РД-02-21/19.09.2021 г., изменена със Заповед № РД-02- 24/20.10.2022 г. на Главния прокурор на Република България. В т. 1.2 от заповедта е посочено, че за изпълнение на служебни задължения по време на командировка по Наредбата за командировките в страната в почивни и празнични дни, писмена заповед за полагане на извънреден труд не се издава и служебните задачи се описват заповедта за командироване. Предвидено е в раздел V, т. 4, че при изчисляване на действително отработените часове от съдебни служители на длъжност „шофьор“, че следва да се съобразят разпоредбите на Наредба за организацията на работното време на лицата, които извършват транспортни дейности в автомобилния транспорт, като се отчита времето, през което същите са на работното си място и извършват работа, предназначена за осигуряване на безопасността на служебния автомобил, управляват служебен автомобил или са ангажирани във връзка с изпълнението на конкретно възложена задача. В чл. 7 от наредбата се прави разграничение между времето, в което служителят изпълнява служебните си задължения и времето, през което е на разположение на работодателя, като ал. 4 предвижда, че във времето на разположение се включват и периоди, различни от периодите на почивка по време на работа и периодите на почивка, през които транспортният работник не е задължен да бъде на работното си място, но трябва да бъде в състояние да отговаря на всички повиквания, за да започне да управлява или да възобнови управлението на превозното средство, или да извърши друга работа. В приетата по делото Заповед № РД-07-97/13.02.2024 г. за командироване на П. Н. П. е посочено, че в исковия период му е поставена задача от работодателя да осигури превоз до УБ „Цигов чарк“, гр. Батак и обратно в София. Видно от представен пътен лист на управляван от П. П. автомобил е, че на 16.02.2024 г. е осъществен превоз до УБ „Цигов чарк“ – гр. Батак от 8, 30 часа до 11.15 часа, а на 18.02.2024 г. – до София от 13.30 до 14.50 часа. Не е спорно между страните, а и се установява от приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна експертиза, че на ищеца е изплатено възнаграждение за положен извънреден труд през почивни дни за периода от 17.02.2024 – 18.02.2024 г. Не е спорно също така, че в исковия период П. П. е бил в УБ „Цигов чарк“ – гр. Батак, поради което следва да се приеме, че е бил на разположение на работодателя си. Съгласно чл. 3, ал. 3 от Наредба № 2 от 22.04.1994 г. за реда за установяване задължение за дежурство или за разположение на работодателя времето, през което работникът или служителят се намира на разположение, не се включва и не се отчита като работно време и се заплаща съгласно Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения (чл. 8). В раздел VІ, т. 2, §2 от Заповед № РД-02-21/19.09.2021 г., изменена със Заповед № РД-02-24/20.10.2022 г. на Главния прокурор на Република България за остатъка от времето на разположение, през което магистратът или съдебният служител се намира извън територията на съответната прокуратура в място, уговорено с административния ръководител, се заплаща допълнително трудово възнаграждение в размер на 0, 10 лева на всеки час или част от него. Изрично в чл. 3, ал. 4 от Наредба № 2/1994 г. е предвидено, че фактически извършената работа през времето на разположение се отчита и заплаща като извънреден труд. Това означава, че ако в рамките на времето, в която служителят е на разположение на работодателя, му бъде възложено изпълнение на задачи, включени в служебните му задължения или задачи, посочени изрично в т. 4, от раздел V от Заповед № РД-02-21/19.09.2021 г., изменена със Заповед № РД-02- 24/20.10.2022 г. на Главния прокурор на Република България, то само в този случай е дължимо възнаграждение по чл. 150 във връзка с чл. 262, ал. 1, т. 2 от Кодекса на труда. Следователно времето, в което съдебният служител е бил на разположение на работодателя в рамките на периода на командироване и доколкото не се установява извън времето на изпълнение на възложената задача за превоз от УБ „Цигов чарк“ до София, на ищеца П. П. да е възлагано изпълнение на допълнителни задачи, то и не е налице основание да му бъде заплатено възнаграждение за извънреден труд. При постановяване на обжалваното решение, първоинстанционният съд не е направил разграничение между дължимо възнаграждение за времето на разположение и възнаграждение за фактическо изпълнение на работата по време на разположение, поради което е достигнал до неправилен извод, че предявеният иск е основателен. Доколкото съдът не е сезиран с иск за заплащане на допълнително възнаграждение по смисъла на издадената в изпълнение на законовата делегация на чл. 139, ал. 5 от Кодекса на труда Наредба № 2 от 22.04.1994 г. за реда за установяване на задължение за дежурство или за разположение на работодателя – чл. 3, ал. 3, то не може да бъде обсъждан въпроса за неговата дължимост в процесната хипотеза. По изложените съображения, въззивният съд намира, че доколкото не се установява, че ищецът П. Н. П. е полагал извънреден труд в почивен ден повече от определеното и платено от работодателя време, то и предявеният иск се явява неоснователен, а обжалваното решение неправилно. То следва да бъде отменено в обжалваната част, като в отхвърлителната част то е влязло в сила, поради необжалването му. С оглед разпоредбата на чл. 273, във връзка с чл. 78, ал. 1 и ал. 3 във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК П. Н. П. следва да бъде осъден да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното производство и сумата от 50 лева – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Предвид на изложеното, съдът