Решение № 4864 от 24.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 5442/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. Със решение № 308 от 05.01.2024 год., постановено по гр.д.№57238 по описа за 2021 год. на СРС, 171 състав е ОТХВЪРЛЕН предявеният от Е. Б. П., ЕГН ••••••••••, с адрес: град София, ж.к. •••••••• /правоприемник на починалия в хода на делото първоначален ищец Б.Е.П., ЕГН ••••••••••/ срещу Д. Л. П., ЕГН ••••••••••, със съдебен адрес: град София, ул. ••••••••, конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 150, том I, peг. № 1269, дело № 90/2014 г. от 17.04.2014 г. на нотариус Х.В. с peг. № 628 от НК, относно 1/6 идеални части от имота, предмет на договора – апартамент № 164, находящ се на адрес: град София, район „Младост“, ж.к. „••••••••, поради неизпълнение на задължения на приобретателя, като неоснователен. Е. Б. П. /правоприемник на починалия в хода на делото първоначален ищец Б.Е.П., ЕГН ••••••••••/, е осъдена на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Д. Л. П. сума в размер на 760 лв., представляваща разноски по делото. В установения от закона срок по чл.259 от ГПК въззивна жалба срещу решението е подадена от ищцата. Оспорва законосъобразността и правилността на първоинстанционното решение, като твърди и допуснати процесуални нарушения. Релевира съображения, че съдът е постановил обжалвания акт при неправилна и непълна преценка на събрания по делото доказателствен материал, като необосновано и незаконосъобразно е отказал приобщаване на доказателства по делото, които е приел за преклудирани, поради което прави искане за събирането му пред въззивната инстанция. В тази връзка, прави и второ доказателствено искане за разпит на свидетел. Поддържа заявеното и в отговора на исковата молба за липса на пълно изпълнение за полагане на грижи и осигуряване на издръжка, съобразно уговореното по процесния договор, чието разваляне се претендира. Моли съда да отмени първоинстанционното решение, като постанови ново, с което исковата претенция на ищеца да бъде уважена. В установения от закона срок по чл.263 от ГПК ответникът подава отговор срещу депозираната въззивна жалба, с който оспорва същата като необоснована и недоказана. Въззиваемият твърди, че въззивната жалба е бланкетна и не съдържа конкретни възражения и посочване на пороци на обжалваното съдебно решение, а уточнителната молба е подадена след преклузивния двуседмичен срок по чл.259, ал.1 ГПК, поради което е преклудирана възможността да навежда оплаквания и посочва пороци на решението, различни от нищожност, недопустимост и неправилност заради неправилно приложение на императивни правни норми. Релевираните впоследствие основания за неправилност са необосновани, като поддържа заявеното в отговора на исковата молба и подкрепя изводите на съда за неоснователност на иска. Моли съда да остави без уважение подадената въззивна жалба, а първоинстанционното решение да потвърди като правилно и законосъобразно. Претендира и разноски. Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните и съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното: Жалбата е допустима като подадена от легитимирано лице, в законоустановения срок и срещу акт, който подлежи на обжалване. Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, освен когато следи за приложението на императивна материалноправна норма. Обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо в обжалваната част, а по отношение на неговата правилност, съдът намира следното: Образувано е по предявен от Б.Е.П. срещу Д. Л. П. конститутивен иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД за разваляне на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 150, том I, peг. № 1269, дело № 90/2014 г. на нотариус Х.В., с peг. № 628 от НК, относно 1/2 идеална част от имота, предмет на договора. В хода на производството – на 15.04.2019 г., ищецът Б.Е.П. е починал. С определение от 12.06.2020 г., постановено по гр.д. № 4706 по описа на Софийски градски съд, съдът е конституирал като ищци на мястото на починалия ищец Б.Е.Н. неговите законни наследници: Т.Б. П. – съпруга, Е. Б. П. – дъщеря, и Д. Л. П. – внучка, като е указал на новоконституираните ищци в едноседмичен срок от получаване на съобщението да заявят поддържат ли предявения иск, както и да ангажират и становище за неговата допустимост с оглед сливането на процесуалното качество ищец и ответник относно Д. Л. П.. С определение № 260986 от 15.01.2021 г., на основание чл. 233 от ГПК, производството по делото е прекратено в частта по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД, предявен от Б.Е.П. срещу Д. Л. П. за 1/6 идеални части от имота, предмет на договора, съобразно обема на наследствената част на Т.Б. П., поради отказ от иска. Със същото определение, на основание чл. 130 ГПК, производството по делото е прекратено и в частта по иска с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД, предявен от Б.Е.П. срещу Д. Л. П. за 1/6 идеални части от имота, предмет на договора, съобразно обема на наследствената част на Д. Л. П. поради сливане на качествата ищец и ответник. Определението за частично прекратяване на производството гр. д. № 4606/2020 г. по описа на Софийски градски съд е влязло в 1 законна сила на 09.04.2021 г., т.е. предмет на делото е единствено иска на Е. П. /като правоприемник на Б.П./ срещу Д. Л., с правно основание чл. 87, ал. 3 ГПК до размера на наследствената й 1/6 идеални части от процесния имот. В исковата молба са изложени доводи, че ответницата Д. Л. П., е внучка – дъщеря и единствен законен наследник на Л.Б.П., починал на 30.04.2018 г., който е син на първоначалния ищец по делото – Б.Е.П.. Сочи се, че с нотариален акт № 150, том 1, рег. № 1269, дело № 90 на Нотариус Х.В., с район на действие СРС, рег. № 628, ищецът и съпругата му Т.Б. П. са прехвърлили на Л.Б.П. собствения си недвижим имот, придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност, находящ се на адрес: град София, район „Младост“, ж.к. „•••••••• а именно: апартамент № 164, разположен на 6-ти етаж в сградата, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и други сервизни помещения, е обща квадратура по одобрения план от 76, 17 кв. м., при граници /съседи/ по нотариален акт: стълбище, М.К.С., двор, Е. и Д.М. и двор, който апартамент е нанесен в кадастралната карта и кадастралните регистри на гр.София, район „Младост, одобрени със Заповед № РД -18 -15/ 06.03.2009 година на изпълнителния директор на АГКК като самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.4082.395.6.164, срещу поето от последния задължение за гледане и полагане на необходимите грижи за здравето и имуществените интереси на прехвърлителите, включително и за предходен период през последните десет години. Твърди се, че с горепосочения нотариален ищецът и съпругата му са запазили правото да ползват безвъзмездно прехвърления недвижим имот заедно и поотделно, докато са живи. Поддържа се, че след смъртта на сина им през месец април 2018 г. рязко са се влошили условията на живот на ищеца Б.П. поради обстоятелството, че неговата внучка, в качеството на правоприемник по наследство на длъжника по договора за издръжка и гледане, не е полагала необходимите за изпълнение на задълженията си грижи. Съобразно изложеното, от Е. П., в качеството на правоприемник на починалия в хода на делото първоначален ищец, е направено искане за разваляне процесния договор за издръжка и гледане за 1/6 идеални части от имота, предмет на договора. Претендират се разноски. От ищеца е депозирана и писмена защита, в която се поддържа становището за основателност на предявения иск. В указания законоустановен срок по реда на чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, в който са изложени подробни доводи за неоснователност на предявения иск. Поддържа се, че дължимите грижи, съгласно сключения договор за издръжка и гледане, са предоставяни в пълния дължим обем от ответницата, със съдействието на нейната майка. Съобразно изложеното е направено искане предявената искова претенция да бъде отхвърлена, като неоснователна. Претендират се разноски. Настоящият състав на въззивния съд намира подадената въззивна жалба за неоснователна и необоснована, поради което следва да бъде оставена без уважение, по изложените по – надолу съображения. С приемането на новия ГПК, в сила от 1.03.2008 г. бе въведено ограниченото въззивно обжалване. Съгласно императивната норма на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по неговата допустимост - в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Това означава, че в решаващата си дейност въззивният съд следва да се ограничи до преценка на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, а на неговата правилност - само по посочените в жалбата конкретни доводи за неправилност на това решение. Служебно въззивният съд проверява правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. Само в този случай диспозитивното начало и състезателността като доминиращи принципи на гражданско-процесуалното право следва да отстъпят пред принципа на служебното начало. Извън хипотезите на нищожност, недопустимост или неправилност на решението поради неправилно приложение на императивни материалноправни норми, при разглеждане на делото и постановяване на решението си въззивният съд е ограничен от посочените във въззивната жалба конкретни пороци на първоинстанционното решение и изведените от тях твърдения и искания на жалбоподателя. Тези пороци се извеждат от съдържанието на обжалваното решение, с което страната е запозната още с връчването на препис от това решение и е имала гарантирана от закона възможност в срока за въззивно обжалване да организира защитната си теза в пълнота и конкретика. Изискванията към съдържанието на въззивната жалба са изброени в 7 точки на чл. 260 ГПК. Според т. 3 на чл. 260 ГПК въззивната жалба следва да съдържа указания в какво се състои порочността на първоинстанционното решение. В случай, че жалбата няма такова съдържание, т.е. липсва указание относно порочността на решението, не прави жалбата нередовна и не представлява основание за оставяне без движение и последващо връщане от съда. Това следва от разпоредбата на чл. 262 ГПК, според която жалбата не може да бъде върната, ако не отговаря на изискванията на чл. 260, т. 3 ГПК. Решението, постановено по такава жалба, е допустимо. Бланкетната въззивна жалба е редовна и допустима. По такава бланкетна жалба въззивният съд следва да се произнесе само по валидността и допустимост на първоинстанционното решение и по правилното или неправилно приложение на императивни материалноправни норми. Последвали подаването на жалбата фактически твърдения и доказателствени искания, които се основават на посочване на други пороци на първоинстанционното решение, обуславящи неговата неправилност, извън тези, касаещи приложението на императивна материалноправна норма, са недопустими, ако са заявени след изтичане срока за въззивно обжалване. Във въззивната жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на императивни материалноправни норми. Единствената възможност жалбоподателят да внесе след изтичане на срока за обжалване допълнение към изложеното във въззивната жалба би била налице в отговор на заявени от ответника по жалбата в отговора му или в първото по делото заседание пред въззивната инстанция нови фактически или доказателствени искания в хипотезата на чл. 266, ал. 2 от ГПК /когато се касае за обстоятелства или доказателства, които ответникът по жалбата не е могъл да узнае, посочи и представи пред първата инстанция или когато ответникът по жалбата твърди нововъзникнали след подаването на тази жалба обстоятелства или доказателства, които са от значение за делото/. С изтичане на срока за обжалване се преклудира правната възможност на жалбоподателя да сочи други пороци на решението, обуславящи неговата неправилност, извън тези, касаещи приложението на императивна материалноправна норма. Преклудирането на процесуалната възможност да се сочат нови пороци на решението след изтичане на срока за въззивно обжалване, е в унисон с въведените от новия ГПК крайни /преклузивни/ срокове за упражняване на определени процесуални права в първоинстанционното производство и по-конкретно с въведения в чл. 143, ал. 2 от ГПК краен срок за пояснение и допълване на исковата молба до първото открито съдебно заседание и то само когато това е във връзка с направените от ответника оспорвания. Да се приеме обратното /че жалбоподателят може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило въведените в чл. 266, ал. 2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови факти и доказателства. С решение № 246 от 23.10.13 г. по гр. д. № 3418/13 г. на ВКС, I ГО, е прието, че до изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК за обжалване на първоинстанционното решение подадената от страната бланкетна жалба може да бъде допълвана с всякакви доводи за неговата неправилност и по тях съдът дължи произнасяне. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, второинстанционният съд е длъжен да се произнесе само ако те касаят валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, както и неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Макар да не е изрично посочено, от решението на ВКС следва, че когато въззивната жалба е оставена без движение на някакво друго основание, а не защото е бланкетна, подаденото уточнение на основанията за въззивно обжалване, ако е след изтичане на срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, но преди изтичане на срока за отстраняване недостатъците на жалбата, обвързва съда само доколкото съдържа оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност поради неправилно приложение на императивна правна норма. Тук следва да се има предвид и тълкуването на чл. 269 ГПК, направено с т. 1 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. В обобщение, обективираната в Решение № 216 от 19.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2008/2014 г., I г. о., ГК, и цитираното в него Решение № 246 от 23.10.13 г. по гр. д. № 3418/13 г. на ВКС, I ГО, приема, че въззивната жалба може да бъде допълвана с доводи за неправилност на решението, които не произтичат от неправилно приложение на императивна материалноправна норма, само до изтичане на срока за въззивно обжалване. По допълнения, които са направени след изтичане на срока за въззивно обжалване, въззивният съд е длъжен да се произнесе, само ако тези доводи касаят нищожността и недопустимостта на първоинстанционното решение или неговата неправилност поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. По всички други доводи за неправилност на първоинстанционното решение, които са заявени след изтичане на срока за въззивно обжалване, произнасянето на въззивния съд би представлявало съществено нарушение на съдопроизводствените правила, водещо до неправилност на това решение и основание за неговата отмяна при касационното му обжалване. Решението на районния съд е обжалвано от ищците с бланкетна въззивна жалба, в която само е посочен порокът неправилност, без да е конкретизирано в какво се изразява той. Тази жалба е оставена без движение с указание за внасяне на държавна такса. В срока за внасяне на таксата, но след изтичане на двуседмичния срок по чл. 259, ал. 1 ГПК за въззивно обжалване, ищцата е подала молба, с която е развила подробно оплакванията си за материална незаконосъобразност на решението на районния съд. Оспорват се констатациите на съда, че е налице пълно и точно изпълнение по сключения договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане от страна на ответника, като противоречащи на събрания по делото доказателствен материал. Решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди, тъй като е валидно и допустимо и тъй като във въззивната жалба липсват посочени конкретни основания за неправилността на това решение, а по посочените в допълнението към въззивната жалба основания за неправилност на първоинстанционното решение съдът не следва да се произнася, тъй като това допълнение към жалбата е подадено след изтичане на срока за въззивно обжалване и в него не се поставят въпроси, касаещи валидността, допустимостта или правилността на първоинстанционното решение поради неправилно приложение на императивна материалноправна норма. Въззиваемият има право на претендираните от него разноски. Не е представен списък с разноски, но съгласно мотивите на т.9 от ТР№6/2012 год., постановено по тълк.д. №6/2012 год. на ОСГТК, ВКС правната последица от неизпълнение на това процесуално задължение е въведена със самата норма на чл.80 ГПК – страната няма право да иска изменение на решението в частта му за разноските. Следователно, липсата на представен списък води единствено до ненадлежно упражняване на правото да се иска изменение на решението, респ. за неговата недопустимост, но не е основание за отказване да се присъдят разноски. Съгласно цитираното тълкувателно решение, съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна помощ е достатъчно и има характера на разписка. В настоящия случай в представения договор за правна защита и съдействие е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, като е посочено, че същото е платено по банкова сметка, която също е посочена в договора. За установяване на последното са приложени фактура и преводно нареждане за процесната сума. Доколкото заплащането на разноски е реално извършено, същите следва да бъдат присъдени на страната. Не е направено възражение за прекомерност на основание чл.78, ал.5 ГПК, поради което претенцията се уважава в пълен размер. По изложените мотиви, Софийски градски съд