Решение № 792 от 8.7.2025 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 7/2025 г.

Производството е по реда на чл. 59 и следващите от ЗАНН. Образувано е по жалба от С. Х. К., ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. Пловдив, ул. „Балканска зора“ № 15, ап. 4 срещу Наказателно постановление № 23-5697-000435/04.05.2023 г., издадено от Д.Г.Д. – Началник група в ОДМВР - Пловдив, сектор „Специализирани полицейски сили“ Пловдив, с което: 1) на основание чл. 179, ал. 1, т. 5, пр. 4 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП) на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 100 (сто) лева за нарушение по чл. 38, ал. 3 от ЗДвП и 2) на основание чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП на жалбоподателя са наложени административно наказание „глоба“ в размер на 200 (двеста) лева и административно наказание „лишаване от право“ да управлява МПС за 6 (шест) месеца за нарушение по чл. 103 от ЗДвП. В жалбата се навеждат доводи за незаконосъобразност на атакуваното наказателно постановление (НП). Жалбоподателят твърди за нарушението по т. 1 от НП съгласно санкционната норма на чл. 179, ал. 1 от ЗДвП да се предвижда наказание „глоба“ в определен в закона размер от 150 лева, но въпреки това наложената на него санкция да е в различен размер. Счита по този начин да е допуснато неотстранимо нарушение на закона, както и неправомерно да е засегнато правото му на защита. Поддържа, че с деянието си не е създавал непосредствена опасност за движението по пътя, както и да не са причинени никакви вредни последици. Досежно нарушението по т. 2 от наказателното постановление възразява срещу размера на двете кумулативно наложени му санкции – глоба и временно лишаване от право да управлява МПС, като твърди определянето им в максималния възможен размер да е явно несправедливо. Взема становище да не е демонстрирал лоша дисциплина като водач, както и да е спрял при подадения му сигнал със стоп-палка. Моли наказателното постановление да бъде отменено. В условията на евентуалност претендира да е налице хипотеза на маловажен случай. С допълнителна молба на лист 15-16 от делото се поддържат доводите по жалбата. В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят не се явява и не се представлява. Въззиваемата страна с писмено становище на лист 2 от делото поддържа при издаване на наказателното постановление да не са допуснати съществени процесуални нарушения, фактическата обстановка намира за правилно установена, а извършването на нарушенията от страна на жалбоподателя и вината му счита за категорично доказани. Моли наказателното постановление да бъде потвърдено. В съдебно заседание, редовно призована, въззиваемата страна не се явява и не се представлява. СЪДЪТ, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното: Жалбата е подадена от С. Х. К., спрямо когото са наложени административните наказания, следователно от лице с надлежна процесуална легитимация. Екземпляр от наказателното постановление е връчен на жалбоподателя на 27.05.2023 г., установено от разписка за връчване на препис от НП, а жалбата е подадена на 06.06.2023 г., поради което 14-дневният срок по чл. 59, ал. 2 от ЗАНН е спазен, а жалбата е допустима. Разгледана по същество, същата е частично основателна по следните съображения: От фактическа страна съдът приема за установено следното: На 27.03.2023 г. в гр. Пловдив жалбоподателят С. Х. К. управлявал товарен автомобил „Дачия Докер“ с рег. № ••, собственост на „Интерлийз Ауто“ ЕАД. На кръстовището, образувано от пресичането на бул. „Васил Априлов“ и ул. „Иван Вазов“ в гр. Пловдив, жалбоподателят К. предприел маневра за завиване в обратна посока. При осъществяването на маневрата жалбоподателят не пропускал попътно движещо се от лявата му страна пътно превозно средство (неустановено по делото). Това му действие било забелязано от свидетелите М. С. С. – мл. инспектор в група „Сигма“, сектор „СПС“ към ОДМВР – Пловдив, и К. К. К. – командир на отделение, които изпълнявали служебните си задължения на посочения пътен участък. Предвид забелязаното от тях нарушение двамата полицейски служители последвали автомобила на жалбоподателя, който продължил движението си в посока ул. „Любен Каравелов“. Около 16: 33 часа на 27.03.2023 г. на ул. „Любен Каравелов“ в гр. Пловдив свидетелите С. и К. подали сигнал за спиране на жалбоподателя. Последният обаче не спрял в най-дясната част на платното за движение, нито на посоченото му място, а продължил движението си известно разстояние по ул. „Любен Каравелов“. Когато автомобилът, управляван от жалбоподателя К., спрял, полицейските служители пристъпили към извършването на проверка. На място свид. С. съставил Акт за установяване на административно нарушение (АУАН) с № 896426 от 27.03.2023 г. срещу жалбоподателя К., в негово присъствие и в присъствието на свид. К.. Препис от акта бил връчен на жалбоподателя срещу разписка и бил подписан без възражения. Въз основа на така съставения АУАН и на останалите материали по административнонаказателната преписка било издадено обжалваното в настоящото производство наказателно постановление. По доказателствата: Описаната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на събраните гласни доказателствени средства, на писмените доказателства, както и от вещественото доказателство по делото. По делото като свидетели са разпитани актосъставителят М. С. С. и свидетелят при съставянето на акта К. К. К.. И двамата имат оскъдни спомени за случилото се, което се приема за разбираемо предвид изминалия некратък период от време между датата на извършване на деянието и разпита им в съдебното заседание пред настоящия състав. Свидетелите потвърждават авторството на подписите си в акта, както и че се е случвало да работят заедно, назначени в състава на автопатрул. Свидетелят С. изяснява още, че не е имало преследване на водача, но той не е спрял на мястото, което му е било указано. От справка за нарушител/водач за жалбоподателя С. Х. К. се изяснява, че той е правоспособен водач на МПС, притежава издадено СУМПС с № 284221792, валидно до 14.01.2030 г. и с налични 25 контролни точки. От Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра на вътрешните работи се установява, че АУАН и НП са издадени от надлежно оправомощени лица, които са действали в рамките на своята материална и териториална компетентност. При така установените факти съдът приема следното от правна страна: Спазени са давностните срокове по чл. 34 от ЗАНН за ангажиране на административнонаказателната отговорност на жалбоподателя К.. АУАН е съставен от оправомощено лице, предявен е за запознаване със съдържанието му на нарушителя и препис му е връчен срещу разписка. В 6-месечния срок по чл. 34, ал. 3 от ЗАНН е издадено обжалваното наказателно постановление от материално и териториално компетентен орган. Макар по делото да не са правени възражения срещу компетентността на административнонаказващия орган, то предвид констатирана от съда непълнота в записа относно длъжността на издалия наказателното постановление следва да се отбележи, че при служебно извършената проверка се доказва наказателното постановление да е издадено от надлежно оправомощено лице. Съгласно чл. 189, ал. 12 във вр. с чл. 165 от ЗДвП компетентен да издаде наказателното постановление за нарушения от вида на процесните е министърът на вътрешните работили или определено от него длъжностно лице. В случая обжалваното НП е издадено от началник на група „Сигма“ в сектор „Специализирани полицейски сили“ при ОДМВР – Пловдив. Същият е надлежно оправомощен от министъра на вътрешните работи съгласно т. 3.13 от Заповед № 8121з-1632/02.12.2021 г. на министъра. В уводната част на наказателното постановление относно службата на длъжностното лице, което го е издало, е посочено единствено началник група в сектор „СПС“ при ОДМВР – Пловдив, без да е конкретизирано коя група в структурата на този сектор. Но от допълнително събраното в хода на съдебното следствие писмено доказателство Заповед № 8121К- 11081/19.10.2021 г. на министъра на вътрешните работи, приложена на лист 22-23 от делото, се установява, че заеманата от издалия НП длъжност е началник на звеното „Сигма“ в сектор „СПС“, която попада в обхвата на оправомощителната заповед. Следователно доказана е по делото както предметната, така и териториалната компетентност на административнонаказващия орган, а процесуално нарушение не е допуснато. По възражението от допълнителната молба за неспазен срок по чл.60, ал.2 от ЗАНН съдът намира, че това обстоятелство не дава основание за отмяна на наказателното постановление. Действително срокът не е спазен, като жалбата е подадена на 06.06.2023 г., а материалите са изпратени до Районен съд – Пловдив с писмо от 30.12.2024 г. 7-дневният срок по чл. 60, ал. 2 от ЗАНН е инструктивен, а не преклузивен. Той е установен с цел да се стимулира бързина в производството. Неспазването му само по себе си не опорочава наказателното постановление. Бездействието може да бъде относимо към дисциплинарната отговорност на съответното длъжностно лице, но не представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 63, ал. 3, т. 2 от ЗАНН. Съгласно съдебната практика нарушаването на разумния срок за разглеждане на производството, без значение в коя негова фаза, може да бъде компенсирано като бъде отчетено за смекчаващо отговорността обстоятелство. По т. 1 от наказателното постановление отговорността на жалбоподателя е ангажирана за извършено административно нарушение по чл. 38, ал. 3 от ЗДвП. На нарушителя е наложено наказание „глоба“ в размер на 100 лева на основание чл. 179, ал. 1, т. 5 от ЗДвП. При така издаденото наказателно постановление съдът намира, че в тази му част (по т. 1 относно нарушението по чл. 38, ал. 3 от ЗДвП) материалният закон е приложен неправилно при определянето и налагането на наказанието, което представлява самостоятелно основание за отмяна. Съгласно приложимата санкционна норма за извършителите на деяния, които се наказват по този текст на закона, е предвидено да се налага административно наказание „глоба“ в размер на 150 лева. Следователно както видът, така и размерът на следващото се на нарушителя наказание са фиксирано определени в санкционната разпоредба. Наложеното в случая административно наказание на жалбоподателя К. обаче е глоба в размер на 100 лева. Определяйки имущественото наказание „глоба“ под предвидения му най-нисък размер, административнонаказващият орган е приложил неправилно правилата на закона за индивидуализация на наказанието. На първо място нарушен е принципът за законоустановеност на наказанието, като съгласно чл. 2, ал. 1 от ЗАНН деянията, които съставляват административни нарушения, и съответните за тях наказания, се определят със закон или указ. В случая с т. 1 от обжалваното наказателно постановление жалбоподателят К. е санкциониран с наказание, за което в материалния закон не е предвидено да се налага при осъществяването на състава по чл. 179, ал. 1, т. 5 от ЗДвП. Така определеното административно наказание е в нарушение и на общите правила на раздел V от глава втора на ЗАНН, който е озаглавен „Определяне на административните наказания“. Нарушено е правилото на чл. 27, ал. 5 от ЗАНН, съгласно което не се допуска определяне на наказание под предвидения най-нисък размер за наказанието глоба, освен в предвидените в закон случаи, каквото изрично предвиждане обаче липсва досежно състава на нарушение по чл. 179, ал. 1, т. 5 от ЗДвП. Съдът съобрази и че наказанието не е определено на основание чл. 3, ал. 2 от ЗАНН, тъй като санкционната разпоредба е с едно и също съдържание и към датата на извършване на деянието (27.03.2023 г.), и към настоящия момент, т.е. липсват последвали различни редакции, някоя от които да е предвиждала налагането на наказание „глоба“ в размер на 100 лева. По тези съображения съдът приема, че е допуснато съществено процесуално нарушение при определяне на следващото се за нарушителя административно наказание за деянието, описано в т. 1 от НП. Този недостатък не може да бъде отстранен в рамките на настоящото съдебно производство, тъй като за да бъде приведено наказанието в съответствие с правилата на материалния закон, неговият размер следва да бъде увеличен. Същевременно настоящото съдебно производство е образувано по жалбата на санкционираното лице, поради което изцяло намира приложение принципът reformatio in peius, съдържащ забрана за влошаване със съдебното решение на положението на жалбоподателя, щом той сам е инициирал съдебния контрол. В този смисъл е и трайната съдебна практика - така Решение № 2101 от 09.11.2016 г. по к.а.н.д. № 2122/2016 г. на XXVI състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 1066 от 26.05.2016 г. по к.а.н.д. № 846/2016 г. на ХIХ състав на Административен съд – Пловдив; Решение №529 от 12.03.2021 г. по к.а.н.д. № 3047/2020 г. на XXII състав на Административен съд – Пловдив. Поради това съдът не разполага с процесуално правомощие да увеличи размера на административното наказание „глоба“, за да бъде то приведено в съответствие с материалния закон. Този извод следва и от правилото на чл. 63, ал. 7 от ЗАНН, което съдържа каталог на хипотезите, при които съдът може да измени наказателното постановление, като сред тях не е предвиден случай на увеличаване на наказанието. Не може да бъде споделена теза и че така наложеното наказание е „ в полза“ на жалбоподателя или е по-благоприятен за него вариант, тъй като то е определено в по-нисък размер от законово предвидения. Няма как едно незаконосъобразно наказание да бъде по-благоприятно. Всякога интересът на жалбоподателя ще бъде по-добре защитен, ако незаконосъобразността бъде поправена или отстранена, което в случая може да стане единствено чрез отмяна на наказателното постановление в тази му част. Освен това проверката за законосъобразност е служебно дължима от съда. Липсва основание да се допусне потвърждаването, а оттам евентуално и изпълнението на това незаконосъобразно определено наказание. В жалбата е налице изрично възражение за начина на определяне на санкцията. Това възражение е основателно, тъй като наказанието е наложено в нарушение на общите правила на чл. 2, ал. 1 и чл. 27, ал. 5 от ЗАНН. Незаконосъобразното наказанието не може да се третира като изгодно за жалбоподателя, след като то е определено в нарушение на закона. Тъй като по изложените съображения порокът не може да бъде отстранен и води до неправилно приложение на закона, то съдът приема, че в тази част наказателното постановление трябва да бъде отменено на основание чл. 63, ал. 2, т. 1 от ЗАНН – поради издаването му при неправилно приложение на материалния закон. По т. 2 от наказателното постановление отговорността на жалбоподателя е ангажирана за административно нарушение по чл. 103 от ЗДвП. Съгласно посочената разпоредба при подаден сигнал за спиране от контролните органи водачът на пътно превозно средство е длъжен да спре плавно в най-дясната част на платното за движение или на посоченото от представителя на службата за контрол място и да изпълнява неговите указания. Жалбоподателят не оспорва, а дори признава с жалбата си да е управлявал процесния автомобил към момента на проверката. Следователно той е имал качеството водач по смисъла на § 6, т. 25 от допълнителните разпоредби на ЗДвП, което означава, че е годен субект на нарушението. Авторството на деянието се приема за доказано по несъмнен начин. Неоснователно е възражението за недоказаност на мястото на нарушението. Действително в наказателното постановление са посочени общо три различни улици, но споменаването на бул. „Васил Априлов“ и ул. „Иван Вазов“ изрично е ограничено само до деянието по т. 1 от НП (нарушението по чл. 38, ал. 3 от ЗДвП). То е извършено на кръстовище, което съгласно § 6, т. 8 от ДР на ЗДвП винаги предполага наличието на поне два пътя. Съгласно направеното описание единствено деянието по т. 1 от НП е извършено на кръстовището на бул. „Васил Априлов“ и ул. „Иван Вазов“ в гр. Пловдив. Обстоятелството, че другото нарушение – с правна квалификация по чл. 103 от ЗДвП, има различно място на извършване, не е невъзможно, нито несъвместимо с правото на защита на нарушителя. Самото изпълнително деяние на нарушението по чл. 103 от ЗДвП предполага, че нарушението не е извършен статично, а водачът е бил в движение, което не е преустановено при подаден му сигнал за спиране, а е продължило и след това. От своя страна улиците „Иван Вазов“, „Васил Априлов“ и „Любен Каравелов“ на територията на град Пловдив са свързани, като бул. „Васил Априлов“ пресича и двете други улици, образувайки кръстовища с тях и то не много далече едно от друго. В този смисъл е напълно възможно първото нарушение да бъде извършено на кръстовището на улиците „Иван Вазов“ и „Васил Априлов“, след което продължавайки движението си по бул. „Васил Априлов“, жалбоподателят, който не е спрял на подадения му сигнал, а е продължил да се движи, да бъде спрян от полицейските служители на близката улица „Любен Каравелов“. Съобразявайки географската близост на тези улици, както и че кръстовището на „Иван Вазов“ и „Васил Априлов“ е посочено при описанието само на деянието по т. 1 от НП, съдът намира, че не възниква противоречие и мястото на нарушението е установено по делото, като за деянието по чл. 103 от ЗДвП то е на ул. „Любен Каравелов“ в гр. Пловдив. С жалбата се признава и обстоятелството да е подаден сигнал за спиране от страна на полицейските служители, които от правна страна представляват контролен орган по смисъла на чл. 103 от ЗДвП. Съдът намира, че липсата на детайлен спомен у разпитаните свидетели очевидци не разколебава доказаността на извършеното деяние. В тази връзка редовно съставеният АУАН се ползва с присъщата му по чл. 189, ал. 2 от ЗДвП доказателствена стойност. В съдебната практика се приема, че: „Законът не поставя в зависимост доказателствената сила на АУАН от субективните възможности на актосъставителя в едни по-късен момент да възпроизведе (при необходимост като свидетел пред съда) установените от него факти и обстоятелства досежно конкретно административно нарушение. Единственото условие актовете по ЗДвП да имат доказателствена сила по арг. от чл. 189, ал. 2 ЗДвП (до доказване на противното) е те да бъдат редовно съставени. Така че дали актосъставителят ще си спомни процесното административно нарушение и обстоятелства, при които същото е извършено при разпита му като свидетел в съдебната фаза на производството или не, е обстоятелство ирелевантно за разрешаване на настоящия административноправен спор. Казано с други думи, след като "не е доказано противното" по смисъла на чл.189, ал.2 от ЗДвП, какъвто е настоящият случай, процесният АУАН като редовно съставен има доказателствена сила, която по никакъв начин не би могла да бъде разколебана от пълнотата или непълнотата на свидетелските показания на разпитания като свидетел по делото актосъставител.“ – така изрично Решение № 1248 от 21.06.2021 г. по к.а.н.д. № 872/2021 г. на XIX състав на Административен съд – Пловдив. Съгласно Решение № 1668 от 16.10.2023 г. по к.а.н.д. № 1601/2023 г. на XXXI състав на Административен съд – Пловдив: „Макар и да няма ясен спомен за конкретната ситуация, което е напълно разбираемо предвид изминалото време и множеството пътни ситуации, на които междувременно е станал свидетел, актосъстватителят е обективирал констатациите си в АУАН, който се ползва с презумптивна доказателствена сила, съгласно разпоредбата на чл.189, ал. 2 от ЗДвП.“ В този смисъл още: Решение № 1229/26.06.2023 г. по к.а.н.д. № 958/2023 г. на XXIV състав на Административен съд – Пловдив; Решение № 1188 от 11.06.2021 г. по к.а.н.д. № 878/2021 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив. Настоящият съдебен състав споделя указанията по приложението на закона, изведени в практиката на касационната инстанция, като намира, че процесният АУАН е редовно съставен от външна страна. Липсата на детайлен спомен в показанията на полицейските служители действително е житейски разбираема предвид както изминалия период от време между датата на деянието и тази на разпита им, така и доколкото се установява, че при изпълнение на служебните си задължения на свидетелите им се налага да отработват множество сходни и еднотипни случаи. Процесното деяние от друга страна не се отличава с някаква характерна особеност спрямо типичните хипотези на такъв вид деяния. По делото не са ангажирани и никакви доказателства, които да внасят съмнение във фактическата обстановка, описана в АУАН. Самият акт е подписан без възражения от жалбоподателя. Поведението на дееца е съставомерно, тъй като се установява, че при подадения му сигнал със стоп-палка той не е спрял на нито едно от допустимите според законовата разпоредба места – нито в най-дясната част на платното за движение, нито на посоченото му място от полицейските служители. Правилно при описанието на нарушението са изброени и двете места, с което става ясно, че водачът не е спрял на нито едно от тях. От показанията на свид. С. се разкрива, че в резултат от неизпълнението на сигнала за спиране не се е стигнало до преследване на водача. Свидетелят описва изминатото от жалбоподателя разстояние след подаването на сигнала като достатъчно му да постави обезопасителния си колан, в случай че не е имал такъв по време на движение. В настоящата хипотеза не се доказва жалбоподателят да е бил без поставен предпазен колан, но пък целта на посочването на определено място за спиране е била именно да се запази в максимална степен фактическата обстановка непроменена към момента на проверката, като се предотврати възможност да се заличат доказателства или прикрият следи за възможно извършено нарушение. Причините, поради които жалбоподателят не е спрял на указаното му място, т.е. имал ли е и друг мотив, са ирелевантни, щом не са изключващи отговорността му обстоятелства по смисъла на Общата част на НК и чл. 11 от ЗАНН, а такива доказателства не са събрани по делото. Не следва да се правят предположения във вреда на жалбоподателя за възможно извършено и друг вид административно нарушение. Въпреки това само по себе си деянието по неспиране на никое от нормативно дължимите места съгласно чл. 103 от ЗДвП при подаден надлежен сигнал от контролен орган е носител на достатъчна степен на обществена опасност. С осъществяването на изпълнителното деяние нарушението е довършено, тъй като то е формално. Не се изисква като допълнителен резултат да се установява, че в причинна връзка с деянието на нарушителя е настъпила вреда или друга нежелана последица. По тези съображения съдът приема за доказано извършването на административното нарушение по чл.103 от ЗДвП. Приложимата санкционна норма тук е правилно определена, като на основание чл. 175, ал. 1, т. 4 от ЗДвП на жалбоподателя кумулативно са наложени административни наказания глоба в размер на 200 лева и лишаване от право да управлява МПС за срок от 6 месеца. Именно с посочената разпоредба са предвидени неблагоприятните санкционни последици за водач, който откаже да изпълни нареждане на органите за контрол и регулиране на движението, каквото деяние е извършил жалбоподателят К.. Предвидено е за този вид нарушения да се налагат глоба в размер от 50 до 200 лева и лишаване от право да се управлява моторно превозно средство за срок от 1 до 6 месеца. Следователно и двете наказания на жалбоподателя са определени в максимален размер, срещу което също се възразява с жалбата. Административнонаказващият орган се е мотивирал с две обстоятелства – обществената опасност на нарушението и дисциплината на водача. Съдът намира, че по делото не се доказват обстоятелства, които да сочат на завишена обществена опасност на конкретното деяние. Предвид липсата на подробни спомени на двамата свидетели очевидци, то не се установяват никакви обстоятелства, които да сочат на проявена упоритост от нарушителя при извършване на деянието или осъществяването му по опасен начин. Напротив, в показанията си свид. С. изяснява, че не е имало преследване, но жалбоподателят все пак не е спрял на посоченото му място, а е продължил още движението си. Този начин на извършване на деянието не кореспондира с приетата от АНО завишена обществена опасност. Досежно дисциплината на водача действително установява се той да има и предходни нарушения на правилата за движение. Повечето обаче са значително отдалечени във времето – години преди процесното деяние. Както беше изяснено, съществената забава, възлизаща на повече от година и половина, да бъдат изпратени жалбата и материалите по преписката към съда следва да бъде отчетена като смекчаващо обстоятелство и също дава основание за определяне на по-леко по размер наказание. Като съобрази така установената съвкупност от смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, но не като механичен сбор, а предвид относителната им тежест съдът намира за основателно възражението на жалбоподателя срещу размера на наложените му наказания по т. 2 от НП. Същите, определени в максимален размер, се приемат от настоящия състав за явно несправедливи. С оглед установените по делото обществена опасност на деянието и на дееца съдът приема, че и двете наказания следва да бъдат наложени в минималния им размер, който се явява справедлив, съответен на обществената опасност на извършеното и годен за постигане на целите по чл.12 от ЗАНН. Това налага на основание чл. 63, ал. 2, т. 4 вр. с ал. 7, т. 2 от ЗАНН наказателното постановление в частта му относно нарушението по чл. 103 от ЗДвП да бъде изменено, като бъде намален размерът на административното наказание „глоба“ от 200 на 50 лева, както и бъде намален срокът на административното наказание „лишаване от право“ да управлява моторно превозно средство на 1 месец. Правилно административнонаказващият орган е наложил заедно с глобата и кумулативно предвиденото наказание временно лишаване от права, като доказва се по делото от справката за нарушител/водач, че жалбоподателят К. е придобил правото, от чието упражняване е временно лишен с наказателното постановление, а именно право да управлява моторно превозно средство. Искането за квалифициране на случая като маловажен съдът намира за неоснователно. По делото не се доказват такива обстоятелства, които да определят по-ниска степен на обществена опасност на конкретното деяние спрямо друг вид такива нарушения. В жалбата също не се твърдят извинителни причини за неизпълнението на нареждането за спиране на полицейския орган за контрол на движението. Деянието не представлява изолиран случай по допускане от жалбоподателя на нарушаване на правилата за движение, установено от предходните влезли в сила административни наказания съгласно справката за нарушител/водач. Липсата на вредни последици не е достатъчно основание да се приеме случаят за маловажен, тъй като нарушението е формално, т.е. и обикновените случаи на такъв вид деяния не се характеризират с настъпването на определен вредоносен резултат. Съдът намира, че за да бъде деянието прието за маловажно следва да бъде доказано определено обективно съществуващо обстоятелство, което да понижава обществената опасност на конкретното деяние, а по делото не се установява такова. Това мотивира настоящият състав да приеме, че случаят не е маловажен, а наложените наказания в минимален размер се разглеждат за справедливи и за съответни на обществената опасност на деянието и на дееца. По тези съображения съдът намира жалбата за частично основателна, като наказателното постановление трябва да бъде отменено изцяло в частта му относно нарушението по чл. 38, ал. 3 от ЗДвП поради неправилно приложение на материалния закон и да бъде изменено в частта досежно нарушението по чл. 103 от ЗДвП, като бъде намален размерът и на двете кумулативно наложени наказания по т. 2 - „глоба“ и „лишаване от право“ да управлява МПС, до предвидения им минимален размер. С оглед изхода на делото всяка от страните би имала право на разноски съразмерно с основателната част на претенцията си. По делото обаче никоя от страните не е доказала понасянето на разноски, нито е поискала овъзмездяването на такива разходи. Присъждането на разноски не е автоматична последица от постановяването на благоприятно за страната решение и по дължимостта им съдът не се произнася служебно, а само при сезиране - така Решение № 1411 от 30.07.2020 г. по к.а.н.д. № 1164/2020 г. на XXI състав на Административен съд – Пловдив. По тези съображения разноски не следва да се присъждат в полза на никоя от страните. В съдебното производство пред районния съд обаче са направени разноски за възстановяване на сторени пътни разходи от свид. М. С. С. в размер на 19, 99 лева. Предвид изхода на делото и на основание т. 2 от Тълкувателно решение № 3 от 08.04.1985 г. по н. д. № 98/1984 г. на ОСНК жалбоподателят К. следва да бъде осъден да заплати дял от тези разноски, съразмерен с неоснователната част от претенцията му, или равняващ се на една шеста част от общия размер на сумата. Поради това жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати сумата от 3, 33 лева, представляваща пътни разноски по съразмерност, платима в полза на бюджета на съдебната власт и по сметка на Районен съд – Пловдив. Останалата част от сторените разноски следва да остане за сметка на държавата. Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 2, т. 3 и т. 4 от ЗАНН, съдът