Решение № 519 от 21.10.2025 г. на Окръжен съд - Благоевград по дело № 1059/2025 г.

Производството е по реда на чл. 435 и сл. ГПК. Образувано е по жалба с вх.№ 90566/19.06.2025г. от адв.Г. Ю., като процесуален представител на М. С. К. против постановление от 20.05.2025г. по изп.д.№ 113/2011г. по описа на ДСИ при РС Б. Твърди се в жалбата, че обжалваното постановление за прекратяване на изпълнителното производство e незаконосъобразно. Изводите и мотивите за прекратяване на производството по чл.433, ал.2 ГПК на съдебния изпълнител се оспорват като необосновани и изведени при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Изтъква се, че не са налице основания за прекратяване на изпълнението, тъй като не са събрани доказателства за изпълнени задължения от длъжника по изпълнението, а такива не са изискани да се представят от взискателя.Сочи се липса на изложение относно изпълнение на задълженията по изпълнителното дело, като за прекратяването му не е достатъчно само формалното навършване на пълнолетие на лицето, в чиято полза е присъдена издръжка. При поддържане на оспорвания в горната насока се иска отмяна на обжалваното постановление, като материални и процесуално незаконосъобразно, връщане на делото на съдебния изпълнител за продължаване на дължимите действия. Иска се заплащане на направените по делото разноски, включително и на адвокатски хонорар. Препис от жалбата е връчена на длъжника при фикцията на чл.41, ал.2 ГПК и в срока по чл.436, ал.3 ГПК не е постъпил отговор. На основание чл.463, ал.3 ГПК от ДСИ при РС Б.е представил писмени мотиви, в които по същество е изложил становище за неоснователност на жалбата. Съдът, като обсъди изложените в частната жалба оплаквания, взе предвид доказателствата по делото, съобрази изискванията на закона, намира за установено следното: Изпълнителното производство под № 113/2011г. по описа на ДСИ при РС Б.е образувано по молба от 31.03.2011г. от Р. К. Г., в качеството на взискател срещу С. Д. К., в качеството на длъжник, на основание представен изпълнителен лист, издаден по гр.д.№ 2445/2010г. по описа на РС Б. с който длъжникът е осъден да заплаща на малолетната М. С. К., чрез нейната майка и законен представител Р. К. Г. месечна издръжка в размер на 200 лв., считано от датата на завеждане на делото – 06.08.2010г. до настъпване на обстоятелства, налагащи прекратяване на плащанията или промяна на размера. На 01.04.2011г. с постановление на ДСИ е образувано изпълнително дело № 20111210400113 и е изпратена ПДИ до длъжника. По изпълнителното дело е извършено цялостно имуществено проучване, като на 13.12.2011г. е вписана възбрана на недвижим имот - % ид.ч. от дворно място от 1207 кв.м., находящо се в гр.С. По изп.дело №20111210400113 длъжника С. Д. К. е извършвал плащанията на месечната издръжка извънсъдебно, като дължимите суми са превеждани чрез пощенски записи. Плащанията не са осъществявани по реда на изпълнителното производство. На 22.08.2018г. е входирана молба с вх, № 613/21.08.2018г., от адв. Г. Ю. - пълномощник на взискателя Р. К. Г. с която желае да бъде вдигната наложената възбрана върху недвижим имот —!4 ид.ч. от дворно място от 1207 кв.м., находящо се в гр. С. На 14.11.2024г. ДСИ е изпратил съобщение, адресирано до Р. К. Г. като взискател, че следва в тридневен срок да посочи дължи ли се издръжка за минало време на детето М. С. К., в какъв размер и посочване на способ на принудително изпълнение в противен случай изпълнителното дело ще бъде прекратено. Съобщението е оформено, като е отбелязано, че по данни на съседи сем.М. адресата Р. К. Г. не живее вече на така посочения адрес. На основание чл.41 от ГПК, ДСИ е счел съобщението за редовно връчено. На 20.05.2025г. е изготвено Постановление за прекратяване на изпълнителното производство на основание чл.143, ал.2 от СК във вързка с чл.79 и чл.433, ал.2 от ГПК. В мотивите са изложени обстоятелства – навършване на пълнолетие на детето, на което е присъдена издръжка. При така установеното се налагат следните правни изводи: Жалбата е процесуално допустима - подадена е от активно легитимирана страна – взискателя по изпълнението, който оспорва постановлението за прекратяване на изпълнителното дело с мотив, че е останала несъбрана сума до навършване на пълнолетието на лицето, на което е присъдена издръжка. Съгласно чл. 435, ал.1, т.3, предл.2 от ГПК взискателят е активно легитимиран да обжалва акта, с който се прекратява индивидуалното принудително изпълнение. С навършване на 14 годишна възраст на лицето, на което е присъдена издръжка същото придобива дееспособност, която може да упражнява лично и с попечителското съдействие на своята майка, а това в случая е М. К. /арг. чл. 4, ал.2 ЗЛС/. Към датата на прекратяване на прозиводството лицето вече е навършило пълнолетие, поради което на същото е следвало да се изпрати препис от постановлението за прекратяване, тъй като същото придобива пълна дееспособност, доколкото е лицето, на което е присъдено процесното вземане. Постановлението за прекратяване е връчено на Р. Г., а не на навършилото пълнолетие лице, на окето се дължи издръжка – М. К., ето защо подадената от последната жалба следва да се счете за процесуално допустима. По същество е основателна. Аргументите за допустимост на обжалването са относими и към преценка основателността на оспорването. Указанията на ДСИ за представяне в тридневен срок от получаване на съобщението на информация дължи ли се издръжка за минало време на детето М. С. К. и ако да в какъв размер, както и да се посочи способ за изпълнение срещу длъжника са адресирани не до взискателя М. К., която към този момент вече е навършила пълнолетие, а до родителят й Р. Г.. По този начин към момента на прекратяване на производството съдия изпълнителят не е събрал информация от надлежната по изпълнението страна дали по делото е имало останала неиздължена сума, поради което неправилно е приложил разпоредбата на чл.433, ал.2 ГПК и прекратил изпълнителното производството. На самостоятелно основание обжалваното постановление е незаконосъобразно, поради следното: неправилно съобщението на лист 158 от изпълнителното дело е било прието за редовно връчено на адресата при условията на чл.41, ал.1 и 2 ГПК. Съобщението е върнато от призовкаря с отбелязване, че на посочения адрес лицето не живее със семейството си по данни от сем.М. /съседи/. Това отразяване е датирано – 09.12.2024г., а с резолюция от 10.12.2024г. съдия – изпълнителят е приел, че съобщението е редовно връчено на основание чл.41 ГПК. По приложението на фингираното връчване по чл.41 ГПК е формирана задължителна съдебна практика. Предвидената в чл. 41, ал. 2 ГПК фикция за призоваване може да намери приложение единствено в случай, че по делото е надлежно удостоверено обстоятелството, че страната отсъства повече от един месец от адреса, който е съобщила по делото или на който вече е получила съдебни книжа. Принципът е, че призовката следва да се връчи лично на страната, респ. на нейния съдебен адресат или процесуален представител, а ако адресатът не може да бъде намерен, книжата се връчват на друго лице от категорията на посочените в чл. 46, ал. 2 ГПК, ако същото е съгласно да ги приеме. С цел да се обезпечи развитието и приключването на производството в хипотезата, при която страната или нейният представител отсъстват продължително от адреса си, законодателят е предвидил т. нар. "фингирано връчване", при което прилагането на призовката или съобщението в цялост е приравнено на връчване, но доколкото този институт по естеството си ограничава възможността правните субекти да упражнят процесуалните си права, като вземат участие при разглеждане на делото, същият не може да се тълкува и прилага разширително и при други хипотези, в които са налице трудности при връчване на призовки и съобщения по делата. Затова, както е посочено и в мотивите на Решение № 488 от 02.06.2010 г. по гр. д. № 539/10 г. на IV г. о., правилото на чл. 41, ал. 2 ГПК може да намери приложение само в случай, че по делото са събрани данни за настъпила промяна в адреса на страната или нейния представител в продължение на повече от един месец, считано от първото отразяване, че лицето не може да бъде намерено. Простото ненамиране на адресата, без да е удостоверено от връчителя, че същият е напуснал адреса и това обективно да е продължило повече от един месец, считано от първото търсене, не е основание за прилагане на призовката или съобщението в цялост като редовно връчени, като по изключение разпоредбата на чл. 47 ГПК в тази хипотеза урежда фикция на уведомяване по отношение на ответника - но само при първоначално връчване на книжата по делото, а не и при затруднения за призоваване в хода на процеса от адреса, на който страната вече е била редовно призована или който е посочила за получаване на книжа / Решение № 40 от 30.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4679/2014 г., II г. о., ГК/. По делото няма данни адресата да е бил уведомен за евентуалното приложение на тази последица с връчване на първото съобщение по делото. Също така при удостоверено еднократно ненамиране на лицето на адреса съдия – изпълнителят не е имал основание да оформя връчването като редовно, тъй като според установената съдена практика отсъствието на адреса повече от един месец следва да се удостовери с няколко последващи посещения на адреса. В тази насока е и съдебната практика - Решение № 76 от 31.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3560/2020 г., III г. о., ГК; Решение № 226 от 8.10.2014 г. на ВКС по гр. д. № 2505/2014 г., III г. о., ГК и др. – за да се приложи чл. 41, ал. 2 ГПК е необходимо удостоверяване от връчителя, че страната отсъства повече от месец от адреса, като е задължително отразяването на далите подобно сведение лица, респективно да е удостоверено посещаване на адреса от страна на връчителя в рамките на повече от месец поне три пъти по различно време, включително в обичайното време за пребиваване на адреса. Само връчена призовка по правилата на чл. 45 (респ. чл. 46, ал. 2) и чл. 49 ГПК, обосновава задължението на страната по чл. 41, ал. 1, изр. първо ГПК да уведоми съда, ако промени адреса си за повече от месец, и ако не постъпи така, съдът да бъде освободен от задължението да издирва новия й адрес. Като е оформил съобщението на л. 158 от изпълнителното дело като редовно връчено на адресата без да е спазил горните указания и разпоредил връчване при условията на чл.41 ГПК, съдия – изпълнителят е допуснал процесуално нарушение. Съдържанието на съобщението правновалидно не е било връчено на адресата. С това съдия – изпълнителят, преди да прекрати производството на основание чл.433, ал.2 ГПК, не е събрал данни от взискателя дали са останали дължими суми от длъжника до навършване пълнолетие на лицето М. К.. Такива не са били изискани и от длъжника, като само с оглед обективния факт на настъпване на пълнолетие на лицето, на което е присъдена издръжка е прекратил изпълнителното производство. Както от взискателя, така и от длъжника, преди да прекрати производството, съдия - изпълнителят не е изискал по надлежния ред информация дали е останала неиздължена сума или такава е била изплатено извънсъдебно от длъжника директно на взискателя, доколкото по изпълнителното дело са налице категорични данни, че въпреки образуваното му до настоящия момент дължимите суми са били заплащани от задълженото лице на кредитора извънсъдебно. Ето защо обжалваното постановление за прекратяване на изпълнителното дело следва да се отмени и същото върнато за продължаване на изпълнителните действия чрез валидно събиране на информация от взискателя и/или длъжника за наличието на несъбрани суми, дължими на основание издръжка до навършване на пълнолетие на взискателя. Само при категорично събрани данни, че всички суми по изпълнението до навършване на пълнолетие на взискателя са събрани за съдия – изпълнителя е налице основание да прекрати законосъобразно производството. Жалбоподателят е поискал присъждане на разноски. Такива е направил за държавна такса и адвокатско възнаграждение. Независимо от основателността на жалбата разноски не следва да му се присъждат в рамките на настоящото производство. В случая не са приложими разпоредбите на разноските по изпълнението по реда на чл.79 и сл.ГПК, тъй като не се спори за направени такива в рамките на изпълнителния процес по повод прилагане на определен изпълнителен способ. Съгласно общите разпоредби на ГПК - чл.81 при приключване по същество на едно производство съдът дължи произнасяне по въпроса за разноските. Съгласно чл.78 от ГПК такива се дължат на тази страна, в чиято полза е разрешен правния спор. По вида на отговорността за разноски се налага становището, че представлява по правната си същност облигационно отношение между страните в процеса. Източник на правоотношението е влязъл в сила съдебен акт, с който съдът се произнася по същността на сезирането. В теорията и в съдебната практика тази отговорност е определена като обективна, безвиновна и деликтна, а не договорна, тъй като основанието за възникването й изключва сключването на договор, а по повод възникналото процесуално правоотношение между страните и съда. Това е отговорност по поправяне на вредите, причинени от неоснователно предизвикан правен спор.Основното правило на разпределението на разноските в съдебния процес е че страната, която е загубила делото, е длъжна да плати всички направени от насрещната страна разноски, при условие че те са направени разумно и са били необходими и адекватни на извършените процесуални действия, те. били са необходими за събиране и проверка на доказателствата по делото. Съществуват няколко законови изключения от това правило. Първата група изключения зависят от изхода на делото. Ответникът има право да иска направените от него разноски съобразно отхвърлената част от иска – чл. 78, ал. 3 ГПК, а ищецът има право да иска ответникът да му възстанови направените от него разноски съобразно уважената част от иска. В този случай трябва да се направи компенсация до размера на по-малката от двете суми, като разликата между тях се дължи от страната с по-голямото по размер задължение. Втората група изключения не зависят от изхода на процеса. То е уредено нормативно в правилото на чл.78, ал.2 ГПК, а именно – ответната страна не дължи разноски, независимо от изхода на спора, ако се установи, че не е дал повод за образуване на производството. Според развитието на съдебната практика съдът дължи да изследва въпросът за обективното поведение на насрещната страна като елемент, относим към фактическия състав на отговорността за разноски /така определение № 277/28.01.2025г. по ч.т.д.№ 2849/2024г. на ВКС, ТК, 2 т.о./, за да не допуска злоупотреба с права и неоснователно разместване на блага, при категорична липса на поведение на насрещната страна за възникване на конкретния правен спор. В случая жалбата е счетена за основателна и обжалваното постановление е прието за незаконосъобразно, но основание за обжалването е порочно процесуално действие на съдия – изпълнителя, а не на длъжника. С поведението си последният не е дал повод за образуване на настоящото производство. Предмет на съдебен контрол е процесуалната законосъобразност на действия и актове на органа по принудителното изпълнение, поради което субект на отговорността за обезщетяване на причинените от тях вреди /в това число и разходите за обжалването им по реда на чл.435 ГПК/ е съдия – изпълнителят. Той обаче не е страна в производството по обжалване действията и актовете му, поради което, както спрямо него, така и спрямо длъжника и предвид конкретния акт – предмет на обжалване, е неприложим общия ред за присъждане на разноски, предвиден в чл.78 и чл.81 ГПК /в този смисъл -решение от 28.04.2020г. по ч.гр.д.№ 2516/2020г. на СГС; решение от 05.03.2021г. по гр.д.№ 561/2021г. на СГС, решение № 16.05.2019г. по в.гр.д.№ 134/2019г. на ОС Разград и др./. При тези мотиви на взискателя не следва да се присъждат разноски по делото. Жалбоподателят разполага с друг ред за защита при причинени вреди от незаконосъобразни действия и/или актове на съдия -изпълнителя. Водим от горното, съдът