Решение № 6634 от 3.12.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 6638/2022 г.

Производството е частично прекратено с определение от 06.10.2022г., влязло в сила на 31.10.2022г. /л.95 от първи том/. При внимателен прочит на същото е видно, че искът по чл.43 СК, вр. чл.30 ЗЗД относно унищожаването на брачния договор поради заплашване е намерен за недопустим и в тази част исковата молба е върната. Исковата молба е върната и по отношение на исковете за прогласяване на нищожност на брачния договор относно ½ ид.ч. от описаните имоти. Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства поотделно в тяхната съвкупност, намира следното от фактическа и правна страна: С приетия за окончателен доклад като безспорни са отделени следните обстоятелства: обстоятелството, че ответниците са деца на К. И. С.; обстоятелството, че К. И. С. е починал на 01.05.2021г.; обстоятелството, че ответникът К. К. С. е син на ищцата и на К. И. С.; обстоятелството, че ищцата и К. И. С. са сключили на 14.02.2005г. брак, като същият е бил прекратен на 21.09.2018г. От събраните писмени доказателства се установява следното: Представени са нотариални актове за придобИ.ето на правото на собственост на процесните имоти от страна на К. И. С. по време на брака му с ищцата. Видно е, че имотите първоначално са придобити преди брака им, но с последващи сделки относно ½ от тези имоти, която е била собственост на предишната съпруга на К. И. С. /св. М./, същите са му прехвърлени. Представено е споразумение между К. И. С. и бившата му съпруга НТ. М., от което е видно, че уреждат отношенията си по повод процесните имоти, доколкото същите са били първоначално придобити по време на брака им. Представени са две заповеди за незабавна защита от домашно насилие спрямо Ц. А. С., упражнено от К. И. С. от 27.06.2014г. и от 16.01.2015г., като с първата заповед К. С. е отстранен от ап.12 и му е забранено да доближава жилището, ищцата и сина им на разстояние 50 м., а с втората – на разстояние 100м. На 03.08.2015г. между страните е сключен брачен договор, с който се уговаря режим на разделност и съпрузите се споразумяват придобитите процесни имоти да преминат безвъзмездно в изключителна собственост на съпруга, който може да се разпорежда и да ги управлява самостоятелно, с изключение на ап.12. Съпругата запазва съвместно със съпруга си право на ползване на апартамента; придобитото имущество преди брака и придобитото по време на брака е собственост на съпруга, който го е придобил. Разходите, включително консумативните, и извършването на ремонтни дейности, се поемат от съпруга. При развод имотите остават в собственост на съпруга, като относно ап.12 съпрузите запазват правото си на ползване; издръжката на роденото от брака дете се поема изцяло от бащата, като след навършване на пълнолетие на детето бащата се задължава да му прехвърли имотите срещу задължение за издръжка и гледане. На 27.08.2015г. „ТС пропърти мениджмънт“ ЕООД, представлявано от управителя Ц. А. С. продава на К. К. С., представляван от баща си К. И. С., недвижим имот – офис 1В в гр. София, бул. България, с площ 114, 02 кв.м. и учредява в полза на бащата право на ползване, за сумата 146245, 20 лева, която сума К. И. С. се задължава да плати на дружеството- продавач. В последствие на 23.06.2023г. К. К. С., със съгласието на Ц. А. С. своята майка продава имота за сумата 192460 евро. Представени са два броя протоколи на нотариус Д. от 19.06.2023г. и 20.06.2023г., към които са приложени разпечатки от приложението Вайбър на телефон с №••••••• на съобщения между потребители К. С. и Ц./респ. Ц. С. на 13.01.2018г. и 19.3.2019г.-20.3.2019г. Представени са и имейли между потребители eco.kriss@gmail.com и tsveti.spassova@gmail.com. От същите са видни влошените отношения между съпрузите, исканията основно за парични суми, които ищцата е отправяла към К. И. С., както и преговорите, които водят във връзка с издръжката, задълженията, имуществото и общото им дете. Ищцата е оспорила верността на съобщенията, но при допускане на СТЕ, която да установи дали тези съобщения, действително са изпратени, е отказала достъп на приложенията, тъй като такъв достъп от 2019г. имал само К. И. С. и тя разполагала с актуални пароли. Тези твърдения на ищцата относно отнетият достъп не се установяват от доказателствата по делото, поради което непредставянето от нейна страна на необходимата информация за изготвяне на експертизата представлява пречка за събиране на необходимите доказателства. Предвид изложеното и на основание чл.161 ГПК, според който съдът може да приеме за доказани фактите, относно които страната е създала пречки за събиране на допуснати доказателства, съдът приема, че действително между страните са разменени съобщения с представеното по делото съдържание. Представени са и документи във връзка с оплаквания от личния лекар на К. И. С. д-р Б. Н., от които е видно, че същата е подала жалба по СРП заради това, че Ц. А. С. я тормозела, тъй като я считала за любовница на К. И. С.. На 02.08.2018г. К. И. С. също подава молба за защита от домашно насилие, упражнено от Ц. А. С. и съдът му издава заповед за незабавна защита. С декларация от 03.08.2018г. Ц. А. С. се отказала от правото си на ползване на апартамента. С решение от 21.09.2018г. бракът между Ц. А. С. и К. И. С. е прекратен, като упражняването на родителските права е предоставено на бащата. Ц. А. С. се задължава да плаща издръжка на детето от 130 лева и й е определен режим на лични отношения, както и се задължава да напусне ап.12. Съпругата получава 20 000 лева издръжка, както и 6000 лева за наем на жилище, както и правото на собственост върху описан лек автомобил. Посочено е, че молителите са заявили, че всички други имуществени отношения са уредени с брачния договор. От показанията на св. С. се установява, че отношенията между съпрузите са се влошили през 2011-2012г. Били семейни приятели, ходели си на гости, но от тогава спрели, тъй като Ц. споделяла, че се карат. Ц. била завършила в Свищов и била учителка по математика. През 2018г. свидетелката си спомня, че когато Ц. се върнала от морето, където имали ваканционен имот, им се обадила и помолила да дойдат с мъжа на свидетелката да я вземат и да остане няколко дни у тях, тъй като патронът на семейното жилище бил сменен и тя не можела да влезе у тях. От показанията на св. Ц. се установява, че с Ц. били съученици, свидетелят бил компютърен специалист и започнал да работи в офиса на съпрузите. Първоначално отношенията между съпрузите били идеални, но след няколко години в периода 2012г.-2014г. се влошили и станали цинични и грозни. К. С. обвинил свидетеля, че е любовник на жена му и се опитал да се саморазправя с него. Свидетелят сочи, че знаел за скандалите между съпрузите от Ц., не бил присъствал на такъв скандал. Знаел, че тя работи в офиса, че К. И. С. и бил прехвърлил търговското дружество и тя го управлявала. От показанията на св. Ц. се установява, че същият е бил адвокат на К. И. С. при сключване на анекс към брачния договор. Свидетелят, адв. Л., К. И. С. и Ц. А. С. посетили нотариус, за да сключат анекса и преговорите продължили около два часа. Ц. се държала арогантно, обръщала се към К. И. С. с „боклук“, „убиец“, „престъпник“, кълняла адвокатите. Той не й отговарял. Тя искала издръжка, някакъв джип, да й се плаща наем. Декларацията за отказа от право на ползване върху апартамента била подписана във връзка с преговорите за анекса. Спорът бил относно приноса на Ц., тъй като нейните доходи всъщност били от преподаване на частни уроци по математика, а издръжката на семейството се осигурявала от К. И. С. К. И. С. бил много привързан към детето им и искал да поеме грижите за него. Декларацията от отказа от правото на ползване била подписана от ищцата именно във връзка с ангажимента на К. И. С. изцяло материално да подкрепя детето. От показанията на св. Г. се установява, че тя е била адвокат на К. И. С. във връзка с упражненото върху него домашно насилие от Ц. А. С. – ударила го с панер по главата и го обиждала. Свидетелката сочи и че е подала тъжба във връзка със случай, при който К. И. С. упълномощил Ц. А. С. да изтегли пари от фирмена банкова сметка и след това да и внесе обратно, но тя ги изтеглила и ги внесла по своя лична банкова сметка. Подали и още една жалба в прокуратурата, както и иск по отношение на наем, който Ц. А. С. събирала от отдаване под наем на апартамент на К. И. С.. Тези производства били прекратени, за да се подпише брачния договор. От показанията на св. М., втората съпруга на К. И. С. се установява, че между двамата имало 2 споразумения – първото от 2002г., когато се развели в Канада, слез това К. И. С. искал да се бори за по-голям дял и така се стигнало до споразуменитео през 2010г. Двете споразумения касаят едни и същи имоти. Първото споразумение от 2002г. също е представено по делото. От показанията на св. Т. се установява, че двамата са били колеги. К. станал дистрибутор на американската фирма „Армстронг“ и дистрибутирал оборудване за паро-кондензни стопанства в промишлени предприятия. Бил ерудиран и подготвен инженер и тази дейност не можела да се извършва без техническо образование. Свидетелят се запознал с Ц. след като с К. сключили брак, тя работела в офиса административна работа, но работата се вършела основно от К. и Ю.П.. От показанията на св. И. се установява, че същият е служител в 4-то РПУ, звено „КОС“. Познавал К. И. С., тъй като същият притежавал оръжие – във връзка с контрола и издаването/подновяването на разрешително. К. му разказал за проблеми със съпругата си, за това, че му е завела дело за домашно насилие, че го е изгонила от апартамента, заплашвала го, че го съсипе. Предал доброволно оръжието си. Впоследствие се споразумели и от полицията му върнали оръжието. От правна страна съдът намира следното: По отношение на начина, по който са съединени исковете: Когато са предявени искове или възражения за недействителност на сделка, начинът на съединяването им не зависи от волята на ищеца (вж. - решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV г. о., определение № 244/16.04.2013 г. по ч. гр. д. № 5990/2014 г., ІV г. о. на ВКС и др.). Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове и възражения са предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна или висяща недействителност. Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност (по-тежкия порок) и ако приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен след това да разгледа основанията за унищожаемост (по-лекия порок) /в този смисъл е и Решение № 136 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4746/2019 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Маргарита Г./. Предвид изложеното съдът следва да разгледа като главни предявените искове за нищожност и като евентуални – исковете за унищожаемост. Относно главните искове с правно основание чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на брачен договор от 03.08.2015г. и декларация от 03.08.2018г. по отношение на ½ ид. ч. от процесните недвижими имоти. Релевирани са две основания за нищожност- противоречие с добрите нрави /нееквивалентност на престациите/ и противоречие и заобикаляне на закона – чл.14 и чл.17 СК, а именно че сключването на брачния договор не е било насочено към осигуряване на благополучието на семейството. Следва да се посочи, че чл.14 и чл.17 СК регламентират лични отношения между съпрузите и представляват основни начала при изграждане на брачната връзка, а не императивни правни норми. От доказателствения материал се установява, че съпругът е придобил процесните имоти по време на предишния си брак, а по време на брака си с Ц. А. С. само е преуредил отношенията си с бившата си съпруга. Ищцата е помагала на съпруга си в работата му, но само той е имал нужното техническо образование за извършването й. От съдържанието на брачния договор е видно, че съпругът изцяло поема издръжката на детето, като уговорките между страните са потвърдени и в споразумението, сключено при развода, с което ищцата е получила парични суми и лек автомобил и плащане на наем за 1г., а упражняването на родителските права е предоставено на съпруга. При това положение не се установява с атакуваните сделки да нарушени императивни материалноправни норми, които да водят до нищожност. По отношение нееквивалентността на престациите – както е посочено в Решение № 24 от 9.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2419/2015 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Д.Д.: “добрите нрави са неписани общовалидни морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са критерии за оценка на сделките. В решение № 1444 от 4.11.1999 г. по гр. д. № 753/1999 г. на Пето Г. О. на ВКС е посочена нееквивалентността на престациите като конкретен пример за нарушение на добрите нрави, водещо до нищожност на сделката по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. В това решение липсват критериите, по които съдът преценява кога престациите са нееквивалентни до степен, предизвикваща нищожност на сделката. Такива критерии са необходими, тъй като в противен случай преценката на съда би заменила волята на страните. По този начин би се накърнил принципът на свободата на договарянето /чл. 9 от ЗЗД/, защото еквивалентността на престациите поначало се преценява от страните и се съобразява с техния правен интерес. Затова като критерий в съдебната практика е възприета изключително голямата разлика в престациите - в решение № 615 от 15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. на III Г. О. на ВКС например е прието, че нищожност има поради дванадесет пъти по-ниската цена от пазарната, а в решение 119 от 22.03.2011 г. по гр. д. № 485 по описа за 2010 г. на I Г. О. на ВКС-при двадесет и осем пъти по-ниска цена. Във второто решение е подчертана необходимостта от значителна липса на еквивалентност в насрещните престации. По абстрактен и принципен начин е формулиран критерият за преценка на значителната нееквивалентност в постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр. д. № 4277 по описа за 2008 г. на I Г. О. на ВКС. Според това решение съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави. Законодателят допуска, че цената на недвижимия имот може да бъде по-ниска от данъчната оценка. В същото време понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. ВКС счита, че тази неравностойност би следвало да е такава, че практически да е сведена до липса на престация. Следователно значителна и явна нееквивалентност на насрещните престации, която води до нищожност поради противоречие с добрите нрави, е налице, когато насрещната престация е практически нулева. Когато престацията не е толкова незначителна, съдът може само да извършва преценка дали не е налице сделка при явно неизгодни условия, сключена поради крайна нужда/унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД/, ако такъв иск е предявен. В обобщение - само наличието на нееквивалентност на насрещните престации според представата на съда не е достатъчно, за да се стигне до извода, че сделката е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Известна обективна нееквивалентност е допустима, тъй като свободата на договаряне предполага преценката за равностойността на престациите да се извършва от страните с оглед техния интерес. Следващата степен на нееквивалентност на престациите може да представлява сделка, сключена при явно неизгодни условия и ако страната е в състояние на крайна нужда, порокът би бил унищожаемост по чл. 33 от ЗЗД. При най-високата степен на нееквивалентност на престациите съществува такова съотношение, че едната от тях е незначителна и практически нулева. Тогава, ако сделката не е симулативна като прикриваща дарение, тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави.“ В случая не е налице такава най-висока степен на нееквивалентност на престациите, тъй като декларацията за отказ от правото на ползване е подписана от ищцата с оглед сключването на споразумението относно последиците от прекратяването на брака, както се установява от свидетелските показания на св. Ц.. Доколкото упражняването на родителските права е предоставено на бащата, предоставянето и на семейното жилище на него изцяло не води до нееквивалетност на престациите. Освен това ищцата е получила по споразумението, както беше посочено, и парични суми и лек автомобил. Същото се отнася и за брачния договор, уговорките в който са останали действащи между страните, съгласно споразумението за прекратяване на брака. Предвид изложеното главните искове са неоснователни и следва да се отхвърлят. Относно евентуалните субективно съединени искове с правно основание чл. 30 ЗЗД за унищожаване на брачен договор от 03.08.2015г.: Следва да се посочи, че по отношение на предявените евентуални субективно съединени искове с правно основание чл. 30 ЗЗД за унищожаване на брачен договор от 03.08.2015г. с нотариална заверка на подписите и на съдържанието, същите са върнати изцяло като недопустими с влязло в сила определение от 06.10.2022г. Доколкото производството по тези искове е било прекратено с влязъл в сила съдебен акт, съдът не следва да се произнася по тях по същество. Относно евентуалните субективно съединени искове с правно основание чл. 30 ЗЗД за унищожаване на декларация от 03.08.2018г. с нотариална заверка на подписите като сключена поради упражнена спрямо ищцата заплаха. В доказателствена тежест на ищцата по исковете с правно основание чл. 30 ЗЗД е било да установи, че с действията си починалият наследодател на ответниците К. И. С. е възбудил у нея основателен страх, под въздействието на който е подписана декларация от 03.08.2018г. При заплашването се въздейства върху волята на лицето, като се използват средства за психическа принуда (или комбинирани с физическа), като страховите представи могат да имат за предмет живота, здравето, честта или имуществените интереси на страната по сделката, или интересите на нейни близки лица. Законът не уточнява начина, по който се предизвикват страховите представи, но в трайно установената съдебна практика и в правната теория се приема, че е необходимо използваните с неправомерна цел средства да могат да възбудят основателен страх. От събраните писмени и гласни доказателства се установява, че след 2012г. е започнало влошаване на отношенията между съпрузите, което с годините е ескалирало. Видно от представените съобщения и имейли, както и от показанията на разпитаните свидетели, и двамата са си разменяли обиди и общи заплахи, но не се установява именно във връзка с подписването на декларацията за отказ от право на ползване на апартамента да е била упражнена психическа принуда върху ищцата. Липсват доказателства тя да е изпитвала основателен страх, който да я мотивира да подпише посочения документ. Видно е, че съпрузите са водили тежки преговори относно уреждането на имуществените им отношения, както по между си, така и с помощта на адвокатите си, като са правели отстъпки, за да получат желаното от тях. За да бъде осъществено основанието за унищожаване на договора по чл.30 ЗЗД, не е достатъчно да се установят единствено влошени отношения между страните, а трябва да се докаже, че спрямо лицето, което иска унищожаване на сделката, е упражнена конкретна принуда, която именно го е мотивирала да я сключи. В случая такава конкретна принуда по отношение на подписването на декларацията не се установява, а се установява, че декларацията е подписана с оглед удовлетворяването на други искания на ищцата. Предвид изложеното, съдът намира, че предявените евентуални искове са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени. По разноските: Предявени са искове с материален интерес 541001, 10 лева. При този изход на спора разноски се дължат на ответниците. Направено възражение за прекомерност на претендираните разноски. В случая минималният размер на адвокатското възнаграждение по чл.7, ал.2, т.5 НМРАВ е в размер на 26 290, 04 лева. Ответниците претендират разноски за адвокатски възнаграждения в много по-ниски размери. Съгласно чл.78, ал.5 ГПК, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. С решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22г. е прието, че Наредба № 1/09.07.2004 г. противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС, като определените с нея минимални размери на адвокатските възнаграждения не обвързват съда в правомощието да присъди разноски за възнаграждение в размер, по-нисък от определения с тази Наредба. Както е посочено в Определение № 2995/13.06.2024 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение по ч.гр.д. № 991 по описа за 2024 г., националният закон задължава съда да отхвърли възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК, когато установи, че адвокатското възнаграждение е уговорено в минимално определения размер с Наредба № 1/09.07.2004 г., или макар възражението да е основателно, да намали отговорността на страната, предизвикала спора, до минимално определения размер. Зачитайки решението от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С- 438/22 г., всеки национален съд е длъжен да не прилага ограничението по чл. 78, ал. 5 in fine ГПК, но само след и ако установи, че трудът на адвоката е бил съществено надценен. В случая, предвид правната и фактическа сложност на делото, събрания доказателствен материал и обемът на извършените процесуални действия, съдът намира, че няма основание за присъждане на разноски в по-ниски размери от претендираните. На ответницата С. С. следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лева. На ответника С. С. следва да се възстанови внесения депозит от 400 лева за СТЕ, която не е извършена, както и да се присъдят разноски от 2000 лева. Ответникът К. С. не е сторил разноски. Ответницата И. С. е представила списък с разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 7000 лева. Към отговора на исковата молба /л.365/ се установява единствено приложено копие от пълномощно, но не и разписка за платено адвокатско възнаграждение. Доколкото не се установяват доказателства за реалното плащане на адвокатското възнаграждение, съдът не следва да го присъжда /ТР №6/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.1/. Предвид гореизложеното, съдът