Решение № 214 от 20.5.2025 г. на Окръжен съд - Плевен по дело № 329/2025 г.

Производство по реда на чл.435 ал.1 т.3 от ГПК. Производството по делото е образувано по реда на чл. 435 ал.1 т.3 от ГПК на основание жалба, подадена от Р. Н. Р. от АК-Плевен, със съдебен адрес: гр. Л., обл. П., ул. „П. Я.“ № • -особен представител на взискателя Н. Б. – гражданин на Р. П., против постановление рег.№ 818/04.03.2025г. държавният съдебен изпълнител при РС-Левски, с което е прекратил на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК ид № 20134410400042. В жалбата се излагат оплаквания, че неправилно ДСИ е прекратил производството, тъй като е в случая неправилно е прието за приложимо българското законодателство. Заявява, че изпълнителното производство в България е образувано въз основа на изпълнителен лист от 27.03.2013 г. на ОС — Плевен, издаден по реда на чл. 627 б ГПК по подадената молба и документи по Регламент (ЕО) № 4/2009 г. за изпълнение на влязлото в сила решение за издръжка от 28.08.2012 г. на Районен съд — Гданск-Полудние. По отношение на действието на полското решение за издръжка е приложимо полското законодателство, а не българското. Полското законодателство не предвижда краен срок или навършване на възраст, след която автоматично да се прекратява задължението на родителите за издръжка. Счита, че за да се определи, че задължението за издръжка следва да се прекрати, е необходимо съдебно решение, в което да се прецени дали навършилото пълнолетие дете е в състояние да се издържа самостоятелно и т.н. Молба за прекратяване на задължението за издръжка се подава до районния съд по местоживеене на взискателя. До настоящия момент няма подадена такава молба за прекратяване на задължението за издръжка, поради което, счита, че атакуваното постановление е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. В законоустановения срок не е постъпило възражение от ответника по жалбата и длъжник по изпълнението А. И. А. и не е взето становищепо нея. В писмените мотиви ДСИ Д.Ю. е описал извършените процесуални действия, като е изразил становище за неоснователност на жалбата. Изтъква, че изрично в РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 4/2009 НА СЪВЕТА, чл. 41 Процедура и условия за изпълнение е установено: 1. При спазване на разпоредбите на настоящия регламент, процедурата по изпълнението на решения, постановени в друга държава-членка, се урежда от законодателството на държавата-членка, в която се извършва изпълнението. Решение, постановено в държава-членка, което е изпълняемо в държавата-членка по изпълнение, се привежда в изпълнение при същите условия, като решение, постановено в тази държава- членка, в която се извършва изпълнението. Поради това счита, че приложимото законодателство в развилото изпълнително производство ще е българското и съответно чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е приложима. Посочва, че Взискателят по делото е навършил пълнолетие на 1••• год. и към настоящия момент е на 26 години, като лично от него не са постъпвали молби за изпълнителни действия. С оглед приложимостта на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК и факта, че последното извършено изпълнително действие е насрочване на публична продан по реда на ГПК от 07.01.2022 год. до 07.02.2022 год., обявена за нестанала по смисъла на чл. 494, ал. 1 от ГПК и съответно изминалия период от две години на бездействие от взискателя, законосъобразна последица е прекратяване на изпълнително производство. ДСИ, счита че след навършване на пълнолетие от взискателя вземането му за издръжка се е трансформирало в обикновено облигационно вземане, с оглед на което ограничението по чл. 433, ал. 1, т. 8 in fine ГПК е неприложимо към процесния случай и прекратяване на производството е изцяло законосъобразно. Плевенският окръжен съд, като провери данните по делото, приема за установено следното: По ДОПУСТИМОСТТА на жалбата. Взискателят, чрез своя особен представител обжалва постановление за прекратяване на изпълнението рег.№ 818/04.03.2025г.. Същото е съобщено на процесуалния представител на жалбоподателя на 18.03.2025г. Жалбата е подадена на 01.04.2025г. Ето защо същата е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване акт по чл.435 ал.1 т.3 от ГПК, в законовия срок по чл.436 от ГПК и е процесуално допустима. По ОСНОВАТЕЛНОСТТА на жалбата: Разгледана по същество жалбата е НЕОСНОВАТЕЛНА. От данните в приложеното изпълнително дело се установява следното от фактическа страна: Изпълнително дело № 20134410400042 по описа на СИС при РС-Левски е образувано с взискател – Н. Б. – гражданин на Р. П., против А. И. А. за събиране на вземане за издръжка, въз основа на изпълнителен лист от 27.03.2013 г. на ОС — Плевен, издаден по реда на чл. 627 б ГПК по подадената молба и документи по Регламент (ЕО) № 4/2009 г. за изпълнение на влязлото в сила решение за издръжка от 28.08.2012 г. на Районен съд — Гданск- Полудние. Проведени са множество действия по принудително изпълнение, у насочени най-вече към налагане на запори върху МПС, собственост на длъжника и насрочване на публична продан на същите. Също безспорно установено по делото е, че Н. Б. е роден на ••••••••••г. в гр.В., Р. П.. При тези данни същият е навършил пълнолетие на 1•••г. Съгласно българското законодателство задължението за издръжка се погасява с навършване на пълнолетие на детето. Цитираното от особения представител на жалбоподателя полско законодателство в случая е неприложимо. Доколкото се цитира материално правен акт, същият е неотносим към процесуалните действия, каквито са тези по изпълнителното производство. За изясняване на въпроса относно приложното поле на законодателството са налице изричните разпоредби на Кодекса на международното частно право. В чл.11 от него изрично е регламентирано, че „българските съдилища са компетентни по искове за издръжка освен в случаите по чл. 4, ал. 1 и когато търсещият издръжка има обичайно местопребиваване в Република България“. В чл.29 по отношение на приложимото правмо в производството е посочено, че „българските съдилища и други органи разглеждат делата по българското право“. Съвсем изрична и ясна е и хипотезата на чл.26 от КМЧП, в която категорично е посочено, че „българските изпълнителни органи са изключително компетентни за извършване на действия по принудително изпълнение, когато задължението - предмет на тези действия, трябва да се изпълни от лице с обичайно местопребиваване в Република България или обектът на тези действия се намира в Република България“. Тази норма е в пълен синхрон и с общностното право, което при противоречие би имало превес на националното, според чл.5 ал.4 от Конституцията на РБ. Изрично в РЕГЛАМЕНТ (ЕО) № 4/2009 НА СЪВЕТА, чл. 41 Процедура и условия за изпълнение е разпоредено „при спазване на разпоредбите на настоящия регламент, процедурата по изпълнението на решения, постановени в друга държава-членка, се урежда от законодателството на държавата-членка, в която се извършва изпълнението. Решение, постановено в държава-членка, което е изпълняемо в държавата- членка по изпълнение, се привежда в изпълнение при същите условия, като решение, постановено в тази държава-членка, в която се извършва изпълнението.“ От всички тези норми следва единствения възможен извод, че приложимо към принудителното изпълнение осъществявано в Република България, макар и първоначалното решение да е постановено от съд в друго държава –членка е българското законодателство. Зая пълнота на изложението следва да се посочи, че в полския кодекс за семейството и настойничеството – чл.128 и сл. също изрично се предвижда, че с навършването на 18 години детето се счита за пълнолетно и децата над 18- годишна възраст нямат повече право на издръжка, освен ако желаят да продължат своето образование и успехът им към дадения момент оправдава този избор или ако задължението за издръжка следва да се запази поради здравословното или личното състояние на детето. Данни по делото за последните изключения няма. Ето защо и с навършването на пълнолетие на взискателя, задължението за издръжка се е трансформирало в обикновено облигационно вземане за минал период, като за същото са приложими всички възможни хипотези на чл.433 ал.1 от ГПК, вкл. и т.8, тъй като е отпаднало ограничението „с изключение по делата за издръжка“. Правилно и законосъобразно съдия-изпълнителят е приел, че следва да изпълни дадените с ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 2/2023 г. гр. София, 04.07.2024 год. указания, като издаде изрично постановление за прекратяване на производството. Наличието на перемпция се установява от факта, че последната молба от взискателя, чрез неговия предходен особен представител е от 30.11.2021г., с която се иска насрочване на нова публична продан на описано МПС. След изтичане на срока на публичната продан на 07.02.2022г., същата е обявена за нестанала с протокол от 08.02.2022г. До 11.02.2025г., т.е. повече от три години, не е правено искане от взискателя за провеждане на изпълнителни действия. На 11.02.2025г., когато вече новият особен представител е поискал проучване на имущество и налагане на запор перемпцията е Б.а настъпила и съдебният-изпълнител е Б. длъжен да я прогласи със своето постановление. Изложеното по-горе дава основание да се приеме, че жалбата на Р. Н. Р. от АК-Плевен, със съдебен адрес: гр. Левски, обл. П., ул. „П. Я.“ № • -особен представител на взискателя Н. Б. – гражданин на Р. П., против постановление рег.№ 818/04.03.2025г. държавният съдебен изпълнител при РС-Левски, с което е прекратил на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК ид № 20134410400042, е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение. По изложените съображения, Плевенският окръжен съд, на основание чл. 437 във вр. чл. 435, ал.1 от ГПК