Решение № 200 от 8.2.2024 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 4901/2023 г.

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН.

Обжалвано е Наказателно постановление № 22-1030-009328/ 05.01.2023 г., издадено от Началник Сектор в ОД на МВР - Пловдив, Сектор „Пътна полиция“, с което на Т. Б. М. на основание чл. 179, ал. 2 вр. чл. 179, ал. 1, т. 5 пр.4 ЗДВП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200, 00 лева за нарушение по чл. 25, ал. 2 ЗДвП; на основание чл. 175, ал. 1, т. 5 ЗДВП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 200, 00 лева и административно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца за нарушение по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „в“ ЗДвП; на основание чл. 174, ал. 3 ЗДвП е наложено административно наказание „глоба“ в размер на 2 000 (две хиляди) лева и административно наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 24 месеца за нарушение по чл. 174, ал. 3 ЗДвП.

В жалбата и в съдебно заседание се навеждат конкретни възражения за незаконосъобразност на атакуваното наказателно постановление, поради което е формулирано искане за неговата отмяна. Претендират се разноски за адвокатско възнаграждение.

Въззиваемата страна в съпроводително писмо ангажира становище за неоснователност на въззивната жалба поради което моли същата да бъде оставена без уважение, съответно обжалваното НП да бъде потвърдено изцяло като правилно и законосъобразно постановено. Не претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност.

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на атакуваното постановление, намери, че жалбата е частично основателна. Съображенията за този извод са следните:

В АУАН и НП е посочено, че се издават за това, че на 30.11.2022 г. в 15: 30 часа в град Пловдив, на кръстовището на бул. „Македония“ с бул. „Никола Вапцаров“, жалбоподателят М. управлявал БМВ 530 ХД, ....., в посока север – изток, като 1.При завиване наляво отнел предимството и допуснал ПТП с материални щети със завиващия надясно лек автомобил Ситроен Ксара с регистрационен номер.....

2.Напуснал ПТП и не изчакал пристигането на Полицейските органи; 3.Отказал да му бъде извършена проба с техническо средство Дрегер Дръг Тест 5000 за употреба на наркотични вещества или техните аналози. М. бил с разширени зеници.

Издаден бил талон за медицинско изследване № 089032. Издаден е и протокол за ПТП с материални щети № 1822823.

Не е оспорено по делото, а и от изисканите и представени Заповед № 8121з-1632 / 02.12.2021 г., Заповед № 8121к – 12530 / 17.12.2021 г. и Заповед № 317з – 1633 / 20.04.2015 г. се установява, материалната, процесуална и темпорална компетентност на актосъставителя и на административно наказващия орган.

При съставянето на АУАН и издаването на НП не са нарушени сроковете по чл. 34 ЗАНН. Нарушенията се сочи да са извършени на 30.11.2022г., АУАН е издаден на 30.11.2022г., а НП - на 05.01.2023 г., тоест преди изтичане на давностните срокове, предвидени в чл. 34 ЗАНН.

АУАН е съставен в присъствието на нарушителя, след непосредственото му изслушване от контролния орган, с което в пълнота е гарантирано правото му на защита. Същият е подписал акта, като в графата за възражения е посочил, че има такива. Възражения не са постъпили в срока по чл. 44 ЗАНН.

По отношение на нарушението с правна квалификация чл. 25, ал. 2 ЗДвП Описаната в АУАН и НП фактическа обстановка касаеща посоченото нарушение съдът приема за установена въз основа на издадения по преписката АУАН, който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има презумптивна доказателствена сила до доказване на обратното. В конкретния случай констатациите в АУАН, не само не са опровергани, но и изцяло се подкрепят от събраните по делото доказателства - показания на актосъставителя, който изрично потвърди в съдебно заседание посоченото в АУАН, както и показанията на свидетеля очевидец Ф.. Макар и двамата полицейски служители да не си спомняха конкретния случай същите категорично потвърдиха изложените в АУАН констатации, които съответстват на приложените по преписката и събрани допълнително в хода на съдебното следствие писмени доказателства. Ето защо съдът кредитира показанията на двамата полицейски служители, както и събраните в хода на процеса писмени доказателства и базира фактическите си изводи въз основа на тях.

При съставянето на АУАН и НП не са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Фактическата обстановка, изложена в АУАН, изцяло кореспондира на тази посочена в НП. Както в АУАН, така и в НП са посочени всички съставомерни фактически признаци на вмененото нарушение, като възраженията на жалбоподателя в обратна насока са изцяло несподелими от настоящата съдебна инстанция.

При правилно установена фактическа обстановка обаче неправилно администрацията е квалифицирала нарушението описано в пункт 1 от АУАН и НП като такова по чл. 25, ал. 2 ЗДвП. Според текста на цитираната разпоредба при извършване на маневра, която е свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, водачът е длъжен да пропусне пътните превозни средства, които се движат по нея. Когато такава маневра трябва едновременно да извършат две пътни превозни средства от две съседни пътни ленти, с предимство е водачът на пътното превозно средство, което се намира в дясната пътна лента. Очевидно е, че посочената разпоредба вменява задължение на водачите при извършване на маневра по навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента за спазят правилата за предимство по отношение на движещите се по нея участници.

Същевременно фактите установени по делото и надлежно описани в АУАН и НП касаят нарушаването на конкретно правило за поведение визирано в разпоредбата на чл. 37, ал. 1 ЗДвП. Посочената норма се намира в Раздел VII на Глава II на ЗДвП – „Завиване наляво или надясно“, и въвежда специално правило за поведение задължаващо водачът на нерелсово ППС /каквото е процесното МПС/ при завиване наляво за навлизане в друг път да пропусне насрещно движещите се ППС.

Предвид изложеното съдът намира, че с действията си жалбоподателят е допуснал нарушение именно на чл. 37, ал. 1 ЗДвП. По делото безспорно се установи, че същият на посочените в АУАН и НП време и място е предприел маневра завой наляво, като в този момент е имало друг автомобил движещ се в лентата за насрещно движение, който е предприел завой на дясно. Безспорно се установява, че жалбоподателят е отнел предимството на насрещно движещото се и завиващо надясно МПС с рег. № РВ 9729 КТ вследствие на което настъпило ПТП с материални щети.

В аспект на горното следва да се съобрази трайната съдебна практика, според която под „пропускане на МПС, движещо се с предимство“ се разбира осигуряване на възможност на ползващото се с предимство МПС да продължи безпрепятствено движението си, без да се налага да намалява скоростта, да променя посоката си на движение или да спира.

В процесния случай от доказателствата се установява, че насрещно движещият се автомобил не е могъл да избегне настъпването на ПТП, доколкото предимството му е било отнето от страна на автомобила управляван от жалбоподателя. В случая се касае до една субективна преценка на жалбоподателя, която предвид установеното ПТП с движещия се с предимство автомобил, е била очевидно неправилна и несъобразена.

Всъщност процесният случай е типичен пример за нарушение извършено при самонадеяност, като разновидност на непредпазливостта по смисъла на чл. 11, ал. 2 НК.

Посоченото обаче не може да бъде основание за несъставомерност на деянието, доколкото съгласно чл. 7 ЗАНН като административни нарушения се наказват както умишлените, така и непредпазливите деяния.

В този смисъл е и трайната практика на ВКС по наказателни дела, според която погрешната преценка на водача за скоростта и разстоянието, на което се намира движещото се по пътя с предимство МПС и погрешните субективни очаквания, че водачът ще може да предприеме безопасно маневрата, без да отнеме предимството - по никакъв начин не могат да доведат до освобождаване от отговорност. Така Решение № 486 от 04.12.2009 г. по н.д. № 508/2009 г. на В КС; Решение № 21/13.04.2020 г. по дело № 1170/ 2019 г. Ето защо съдът намира, че правилно е била ангажирана административно наказателната отговорност на жалбоподателя, като единствено неправилна е преценката на администрацията под кой административен състав да субсумира същата.

Доколкото обаче фактите, така както са описани в АУАН и НП, а и се установяват от доказателствата по делото, всъщност сочат на нарушение по чл. 37, ал. 1 ЗДвП а не на нарушение по чл. 25, ал. 2 ЗДвП, като е приложима абсолютно същата санкционна норма на чл. 179, ал. 2 в. чл. 179, ал.1, т. 5 ЗДвП, предвиждаща фиксиран размер на наказанието, то за съда не съществува каквато и да било процесуална пречка да упражни правомощието си да преквалифицира деянието.

В случая не може да се говори за ограничаване правата на жалбоподателя, доколкото както вече се посочи, съставомерните факти са надлежно изложени в АУАН и НП и именно спрямо тях деецът е упражнил защитата си.

В този изричен смисъл са и задължителните указания в мотивите на ТР № 8/2021 г.: „Тълкуването на правомощието на районния съд в горния смисъл е съобразено с изискванията за справедлив съдебен процес по член 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (Конвенцията). Постановените досега осъдителни решения на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) срещу България са по наказателни дела, по които правната квалификация на деянието е променена с окончателен съдебен акт и лицето е било лишено от възможност да се защити срещу нея пред съд. Възможността за касационно обжалване на решението на районния съд изрично е предвидена от законодателя още с измененията на ЗАНН през 1998 г., т.е. лицето има възможност за защита срещу променената правна квалификация пред още една съдебна инстанция, включително да се защити и в случаите, когато счита, че преквалификацията се основава на съществено изменение на обстоятелствата на нарушението. След като преквалификацията се извършва от районния съд върху установените от административно наказващия орган факти без съществено изменение, не е възпрепятствана възможността на жалбоподателя да се защити срещу тях (фактите) още в производството пред районния съд.“ В случая до нарушаване на правото на справедлив процес не се достига, доколкото нарушителят запазва възможността да се защити срещу променената от районния съд (при неизменни факти) правна квалификация пред Административен съд в касационното производство.

По изложените съображения НТ в тази му част ще бъде изменено чрез преквалификация на извършеното административно нарушение от такова по чл. 25, ал. 2 ЗДвП в нарушение по чл. 37, ал. 1 ЗДвП.

По отношение на нарушението с правна квалификация по чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „в“ ЗДвП.

Посочи се вече, че в процесните АУАН и НП е описано, че след настъпване на процесното ПТП, жалбоподателят е напуснал местопроизшествието и не е изчакал пристигането на полицейските органи.

Описаните факти администрацията е приела, че следва да се третират като виновно нарушение на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. „В“ ЗДвП.

Съгласно чл. 42 и 57 ЗАНН сред задължителните реквизити на АУАН и НП са описание на фактическите признаци на нарушението; посочване на нарушените правни норми, а конкретно за НП (като властнически санкционен акт) и на санкционната норма, въз основа на която се налага наказанието.

В същото време е безспорно както в теорията, така и в съдебната практика, че АУАН е акта в административно-наказателното производство, аналогичен на обвинителния акт в наказателния процес, който определя предмета на доказване по делото. АУАН очертава нарушението, с неговите съставомерни фактически признаци от обективна и субективна страна, връзката между инкриминираното деяние и лицето, сочено като нарушител и надлежната правна квалификация. Срещу тези факти и право нарушителят следва да се брани, като гарантирането в максимална степен на правото му на защита изисква той да бъде запознат с тях още от началото на административно-наказателния процес, т.е. от момента на съставяне и предявяване на АУАН.

В този смисъл са и задължителните указания на имащото базисно значение за наказателния процес Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г. по н. д. № 2/2002 г., ОСНК на ВКС, в което е прието, че сред задължителното съдържание на обвинителния акт е пълното, точно и ясно посочване на всички съставомерни фактически обстоятелства и на правната квалификация. Пороците при словесната или юридическа формулировка, водещи до неяснота в описанието на фактическите и/или правните рамки на повдигнатото обвинение са винаги съществени и непоправимо накърняват правото на защита на наказаното лице.

Доколкото с АУАН реално се повдига и предявява административното обвинение, гореизложените стандарти от практиката на ОСНК на ВКС, следва на основание чл. 84 ЗАНН да бъдат съотнесени и към неговото съдържание.

Наказателното постановление от своя страна е властническия правораздавателен акт, издаден от компетентен орган, с който дееца бива санкциониран за извършеното административно нарушение. То се явява аналога в административнонаказателния процес на присъдата от общото наказателно производство. От тази му същност следва, че към неговата форма и съдържание следва да се поставят същите завишени изисквания, както към АУАН.

В този изричен смисъл са и задължителните разрешения на основополагащото ППВС№1/1953 г., съгласно което всеки правораздавателен акт, с който се ангажира отговорността на даден правен субект следва задължително да съдържа пълно, точно и ясно изложение на всички съставомерни фактически положения, които се приемат за установени, както и приложимите към тях правни норми. Този минимум от правнорелевантна за наказания субект информация следва да се съдържа в самия правораздавателен акт, а не да се извлича от доказателствата по делото.

От всичко гореизложено следва, че АУАН и НП ще отговарят на изискванията за съдържание по смисъла на чл. 42, т.4 и 57, т.5 ЗАНН ако в тях са надлежно описани по един небудещ никакво съмнение, както за дееца, така и за съда начин съставомерните фактически признаци на вмененото нарушение.

В тази връзка в теорията и съдебната практика е изведен следния практически критерий: АУАН и НП ще съответстват на императивните изисквания за съдържание, ако фактите, така както са описани в тях, в случай, че се приемат за доказани, сами по себе си сочат на съставомерно деяние по възведената правна квалификация.

В обратния случай - ако в АУАН и НП не са описани всички съставомерни фактически признаци от субективна и обективна страна на вменения административен състав или ако за извършване преценка дали деянието е съставомерно на съда се налага да установява допълнителни фактически положения, които не са надлежно предявени на дееца, или ако едва от акта на съда деецът може да разбере, за кои от неясно описаните в АУАН и НП фактически положения реално му се повдига административно обвинение и бива наказан, НП следва безусловно да се отмени, доколкото съществено е накърнено правото на защита на наказания субект.

Точно такъв е и процесния случай касателно нарушението описано в пункт II от АУАН и НП.

Съгласно текста на чл. 123, ал. 1, т. 3, б. в ЗДВП, водачът на пътно превозно средство, който е участник в пътнотранспортно произшествие, е длъжен, когато при произшествието са причинени само имуществени вреди, ако между участниците в произшествието няма съгласие относно обстоятелствата, свързани с него, без да напуска местопроизшествието, д а уведоми съответната служба за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е настъпило произшествието, и да изпълнява дадените му указания.

Същевременно във фактическата рамка на обвинението по пункт II е описано поведение изразяващо се единствено в напускане на ПТП и неизчакване на полицейските органи, което частично покрива признаците на административния състав визиран в текста на чл. 123, ал. 1, т. 2, б. „б“ ЗДвП, който обаче се отнася до настъпило произшествие с пострадали хора, какъвто очевидно не е настоящия случай. В описанието на фактите по повдигнатото обвинение липсва надлежно изложение на всички съставомерни признаци, включени в състава на чл. 123, ал. 1, т.3, б. „“в ЗДвП, а именно в какво се е изразявала липсата на съгласие между участниците в процесното ПТП относно обстоятелствата свързани с него, уведомяването на съответната служба без водачите да напускат местопроизшествието и да изпълняват дадените им указания – онкретно какви указания са им дадени, съответно какво не са изплънили. Всичко това води до извод, че в случая неясна, непълна е фактическата рамка на обвинението по отношение на описаното във пункт II нарушение поради което и съществено е накърнено правото на защита на привлеченото към отговорност лице да разбере по ясен начин фактите срещу които следва да се брани.

Така констатираните пороци при описание на нарушението в АУАН и НП няма как да бъдат санирани на етап съдебно следствие, доколкото се касае не за доказателствен дефицит, а за ненадлежно предявено обвинение, което накърнява правото на защита на наказания субект, като този порок не е от естество да бъде отстранен чрез събиране на допълнителни доказателства.

Следва да се отбележи също така и че съгласно задължителната тълкувателна практика на стария Върховен съд и на ВКС, всяко установяване за първи път на етап съдебно следствие на съставомерен факт, който до този момент не е предявен на дееца по надлежния процесуален ред, по своята правна същност представлява съществено изменение на обстоятелствената част на повдигнатото обвинение.

В същото време съгласно изричния текст на разпоредбата на чл. 287 НПК отговорността на дееца може да се ангажира в условията на съществено изменение на обстоятелствената част, само ако е предприето надлежно изменение на обвинението по смисъла на този член.

Според трайната съдебна практика обаче, изменение на обвинението е недопустимо пред въззивната и касационната инстанция, а доколкото производството по реда на чл. 63 ЗАНН има характер на въззивно такова, то института на изменение на обвинението не може да намери приложение при оспорване на наказателни постановления пред съда, тоест съдът не може за първи път да установи нови съставомерни фактически положения и да реализира отговорността на дееца въз основа на тях, щом те не са предявени до този момент на нарушителя по надлежния процесуален ред. Така изрично Решение № 250 от 23.06.2015 г. по н. д. № 657 / 2015 г. на Върховен касационен съд, Решение № 405 от 16.02.2015 г. по нак. д. № 1299/2014 г. на Върховен касационен съд.

Изискванията за реквизити на АУАН и НП са императивни и те не могат да бъдат извличани по тълкувателен или дедуктивен път от доказателствата по делото. /Решение № 86 от 14.01.2021 г. по к. адм. н. д. № 2494/ 2020 г. на Административен съд - Пловдив, Решение № 71 от 13.01.2021 г. по к. адм. н. д. № 2893 /2020 г. на Административен съд – Пловдив и др. /Да се процедира по обратен начин означава деецът да бъде поставен в положение да разбере кои са съставомерните фактически положения, за които се наказва, едва от акта на въззивната инстанция, след като наказанието вече реално му е наложено, което е изцяло несъвместимо с правото му на защита.

Не на последно място, следва да се посочи, че ако съдът служебно установи и накаже дееца за релевантните фактически обстоятелства, без те да са надлежно индивидуализирани в АУАН и НП, то същият би влезнал в непреодолимо противоречие с контролно - отменителните си правомощия в производството по чл. 63 ЗАНН и на практика недопустимо би иззел и встъпил в правомощията на наказващия орган.

В тази връзка следва да се отбележи, че чл. 53, ал.2 ЗАНН допуска издаване на НП и ако при съставяне на АУАН са допуснати нарушения на процесуалните правила, които обаче не са ограничили съществено процесуалните права на наказваното лице. В случая обаче констатираните пороци в съдържанието се отнасят както до АУАН, така и до НП, поради което и чл. 53, ал.2 ЗАНН е неприложим.

Ето защо в тази му част НП следва да бъде отменено.

По отношение на нарушението с правна квалификация по чл. 174, ал.3 ЗДвП.

Описаната в АУАН и НП фактическа обстановка касаеща посоченото нарушение по чл. 174, ал. 3 ЗДвП съдът приема за установена въз основа на издадения по преписката АУАН, който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има презумптивна доказателствена сила до доказване на обратното. В случая, доказателства в противен смисъл на посоченото в АУАН не бяха ангажирани от страна на жалбоподателя, последният единствено бланкетно отрича същите факти.

В тази връзка съдът кледитира в цялост показанията на разпитаните в хода на съдебното следствие полицейски служители по съображения идентични на изложените касателно нарушението описано в пункт I на НП, както и събраните в хода на производството писмени доказателства.

При съставянето на АУАН и НП касателно коментираното нарушение описано в пункт III не са допуснати съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на жалбоподателя. Фактическата обстановка, изложена в АУАН, изцяло кореспондира на тази посочена в НП. Както в АУАН, така и в НП са посочени всички съставомерни фактически признаци на вмененото нарушение.

По мнение на настоящия състав в конкретния случай правилното установяване на фактическата обстановка е довело и до законосъобразно приложение на материалния закон.

Съгласно чл. 174, ал. 3 ЗДвП водач на моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина, който откаже да му бъде извършена проверка с техническо средство за установяване употребата на алкохол в кръвта и/или с тест за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози или не изпълни предписанието за изследване с доказателствен анализатор или за медицинско изследване и вземане на биологични проби за химическо лабораторно изследване за установяване на концентрацията на алкохол в кръвта му, и/или химико-токсикологично лабораторно изследване за установяване на употребата на наркотични вещества или техни аналози, се наказва с лишаване от право да управлява моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина за срок от две години и глоба 2000 лв.

Посочената разпоредба предоставя възможност на всеки водач да избира дали да се подложи на проверка на място с техническо средство „или“ да изпълни предписанието за медицинско и химико-токсикологично лабораторно изследване за наличие в кръвта на наркотични вещества или техни аналози, което следва да му се издаде както в случай, че се съгласи на първата проверка, така и ако не се съгласи да бъде тестван на място.

Право на водача е да избере кои и колко от посочените в закона способи да избере, но същественото е, че той следва да проведе поне едно от изследванията, в противен случай същият следва да бъде санкциониран именно по чл. 174, ал. 3 ЗДвП.

В процесния случай безспорно се установява, че жалбоподателят е отказал да му бъде извършена проверка с техническо средство, а и в последствие целта на проверката не е постигната по друг начин – чрез вземане на проба за химическо лабораторно изследване за установяването употребата на наркотични вещества или техни аналози. Тази му деятелност правилно е квалифицирана като нарушение по чл. 174, ал. 3 ЗДвП. Посочената разпоредба предвижда едно единствено нарушение – отказ на водача да бъде проверен за употреба на алкохол и/или наркотични вещества, който отказ може да има различни проявни форми - така Решение № 2401 от 21.11.2019 г. по к.а.н.д. № 2105/2019 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 2340 от 12.11.2018 г. по к. а. н. д. № 2548/2018 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 724 от 29.03.2018 г. по к. а. н. д. № 478/2018 г. на Административен съд – Пловдив; Решение № 1149 от 17.05.2018 г. по к. а. н. д. № 847/2018 г. на Административен съд – Пловдив.

Така видно от нарочно изисканата и предоставено от УМБАЛ „Свети Георги“ ЕАД медицинска документация, М. не се е възползвал от възможността да предостави биологичен материал – кръв за химическо лабораторно изследване за установяването употребата на наркотични вещества или техни аналози. Видно от представения лист за преглед на пациент в лечебното заведение се е явило лице без каквито и да било лични документи, позволяващи идентифицирането му именно като жалбоподателя, поради което и правилно са дадени указания на същото да не му бъде вземана проба. Както вече се каза - доказателства в противен смисъл на посоченото в АУАН не бяха ангажирани от страна на жалбоподателя, поради което и съдът приема за доказано, че М. не се е явил в болничното заведение в рамките на предоставеното му време за вземане на кръв за установяване употребата на наркотични вещества или техни аналози, поради което е реализирал състава на вмененото му административно нарушение.

В случая безспорно са доказани мястото, времето и авторството на вмененото административно нарушение, като към момента на извършване на вменените му административни нарушения жалбоподателят е имал качеството водач по смисъла на § 6, т. 25 от допълнителните разпоредби на ЗДвП и се явява годен субект на нарушението.

Законът за движение по пътищата и правилника за прилагането му не дават разяснение на понятието „управлява пътно превозно средство“, но то е описано в Постановление № 1 от 17.01.1983 г. по н. д. № 8/82 г., Пленум на Върховния съд, което не е загубило своето действие. Посочено е, че в неговото съдържание се включват всички действия или бездействия с механизмите или приборите на превозното средство, когато тези действия или бездействия са свързани с опасност за настъпване на съставомерни последици, независимо дали превозното средство е в покой или в движение. Това е в синхрон с определението за „участник в движението“ по чл. 2 от ППЗДвП, какъвто е и водачът на МПС, според което участник в движението е всяко лице, което се намира на пътя и със своето действие или бездействие оказва влияние на движението по пътя. Именно в такова качество на водач на МПС се е намирал и жалбоподателя предвид предприетите от него действията по управление на процесния автомобил, вследствие на които е настъпило и ПТП с материални щети.

Изпълнителното деяние на нарушението представлява поведението на жалбоподателя, който при поканата от страна на свид. Г. е отказал да бъде изпробван с техническо средство за установяване употреба на наркотични вещества. За извършването на пробата с техническо средство е необходимо проверяваният да окаже съдействие, което в случая жалбоподателят не е сторил. Вместо това той съзнателно е отказал да му бъде извършена проверка с техническото средство. Впоследствие жалбоподателят не се е явил и в медицинското заведение за предоставяне на проби.

Като не е използвал никоя от предоставените му опции за установяването употребата на наркотични вещества или техни аналози п о Наредба № 1/19.07.2017 г. за реда за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози, жалбоподателят от обективна страна е извършил съставомерно деяние по чл. 174, ал. 3 ЗДвП. Нарушението е формално и с осъществяването на изпълнителното деяние е било довършено, без необходимост от настъпването на определен вредоносен резултат.

От субективна страна деянието е извършено виновно и при форма на вината пряк умисъл. Формирал е съзнание за това, че с отказа си е препятствал извършването на проверката и изпробването с техническо средство. Следователно в съзнанието си жалбоподателят е формирал представа относно проявлението в обективната действителност на всички признаци от състава на нарушението, но въпреки това е осъществил деянието си, като по този начин са били увредени защитаваните обществени отношения.

Правилно според съдебния състав е приложена и санкционната разпоредба на чл. 174, ал. 3 ЗДвП с наложени съответно предвидени наказания по вид и размер за конкретното административно нарушение - лишаване от право да управлява моторно превозно средство, трамвай или самоходна машина за срок от две години и глоба 2000 лв. В случая законодателят е предвидил наказание, без да предоставя възможност на наказващия орган да индивидуализира същото в определени граници.

Санкционната разпоредба е приложена правилно, поради което следва неизбежният извод, че така наложеното наказание отговаря на тежестта на установеното нарушение.

За пълнота на изложението следва да се посочи, че правото на защита на жалбоподателя не е нарушено с посочването на размера на наказанието лишаване от права в месеци вместо в години, както е в санкционната норма, тъй като се касае за еднакви периоди от време, чиято продължителност е описана по ясен и непораждащ съмнение начин (така Решение № 2408 от 19.12.2016 г. по к. а. н. д. № 2462/ 2016 г. на Административен съд – Пловдив). Правилно административнонаказващият орган е наложил освен имущественото наказание „глоба“ и кумулативно предвиденото наказание лишаване от права, като доказано е по делото от справката за нарушител/водач, че жалбоподателят е придобил правото, от чието упражняване е лишен с наказателното постановление – да управлява моторно превозно средство.

По тези съображения съдът намира, че наказателното постановление следва да бъде потвърдено в тази му част.

По разноските:

При този изход на спора на основание чл. 63д ЗАНН, вр. чл. 143 АПК, вр. чл. 144 АПК, вр. чл. 78 ГПК право на разноски имат и двете страни съразмерно с уважената част от претенцията им. Такива обаче следва да бъдат присъдени единствено в полза на жалбоподателя, доколкото претенция в този смисъл не е релевирана от въззиваемата страна.

Действително, в нормата на чл. 189, ал.3 НПК е приет принципа, че ако лицето е признато за виновно, същото следва да понесе всички разноски по делото, независимо дали в провежданите контролни производства /въззив и касация/ размерът на наказанието е бил потвърден или редуциран.

Тази разпоредба би намерила субсидиарно приложение и в процеса по ЗАНН, ако в ЗАНН липсваше изрична уредба на този въпрос.

Въпроса за възлагането на разноските в административно наказателния процес обаче е изрично уреден в чл. 63д ЗАНН, а именно по реда на АПК, което изключва приложението на принципа на чл. 189, ал.3 НПК.

В АПК въпросът за възлагането на разноските е уреден в чл. 143, в който е посочено, че когато съдът отмени обжалвания административен акт или отказа да бъде издаден административен акт, държавните такси, разноските по производството и възнаграждението за един адвокат, ако подателят на жалбата е имал такъв, се възстановяват от бюджета на органа, издал отменения акт или отказ. Подателят на жалбата има право на разноски по ал. 1 и при прекратяване на делото поради оттегляне на оспорения от него административен акт. Когато съдът отхвърли оспорването или подателят на жалбата оттегли жалбата, страната, за която административният акт е благоприятен, има право на разноски. Когато съдът отхвърли оспорването или оспорващият оттегли жалбата, подателят на жалбата заплаща всички направени по делото разноски, включително минималното възнаграждение за един адвокат, определено съгласно наредбата по чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, ако другата страна е ползвала такъв.

Липсва обаче изрична уредба как следва да се процедира, ако искането за отмяна на административен акт е частично уважено и частично отхвърлено. По този въпрос съгласно препращащата норма на чл. 144 АПК приложение намират общите правила на чл. 78 ГПК, в който е проведен принципът, че страните имат право на разноски съразмерно с уважената, респективно отхвърлената част от искането.

Свидетелство, че именно това е законовата идея е и нормата на чл. 136, ал. 4 АПК, съгласно която разноските за общия представител се понасят от административния орган съобразно уважената част от оспорването.

В този смисъл е и практиката на Административен съд Пловдив- Решение № 1947 от 22.10.2021 г. по к. адм. н. д. № 1813 / 2021 г. на Административен съд – Пловдив, Решение № 930 от 10.05.2021 г. по к. адм. н. д. № 721 / 2021 г. на Административен съд – Пловдив, Решение № 854 от 26.04.2021 г. по к. адм. н. д. № 769 / 2021 г. на Административен съд - Пловдив, Решение № 930 от 10.05.2021 г. по к. адм. н. д. № 721 / 2021 г. на Административен съд – Пловдив, Определение № 2105 от 14.12.2020 г. по к. ч. адм. н. д. № 2307 / 2020 г. на Административен съд – Пловдив.

Поради изложеното и двете страни имат право на разноски по съразмерност, но както вече се отбеляза такива ще бъдат присъдени единствено в полза на жалбоподателя поради липса на такова искане от въззиваемата страна.

Жалбоподателят е доказал заплащането на 650, 00 лева адвокатски хонорар, доколкото съгласно т.1 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, договорът за правна защита и съдействие има характер на разписка за изплатената в брой сума.

На следващо място съдът като съобрази: - действителната фактическа и правна сложност на делото, която е завишена;

• имуществения интерес от същото – 2400 лева; - обстоятелствотото, че за две от вменените административни нарушения са наложени и наказания „Лишаване от право да управлява МПС“;

• вида на осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно изготвяне на жалба и защитата в няколко открити съдебни заседания; намира, че така заплатеният размер се явява справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36 от Закона за адвокатурата, още повече че същият надвишава незначително минималния съгласно чл. 18, ал.2 вр. чл. 7, ал.2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По съразмерност на жалбоподателя се дължи сумата от 54, 00 лева.

Съгласно пар. 1, т. 6 ДР на АПК „Поемане на разноски от административен орган“ означава поемане на разноските от юридическото лице, в структурата на което е административният орган. В случая въззиваемата страна не е самостоятелно юридическо лице, което означава, че разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия орган, а именно ОД на МВР-Пловдив.

Така мотивиран, съдът