Решение № 166 от 10.6.2024 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 90/2024 г.

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Приета е за разглеждане въззивна жалба на К.Й.С., действащ като ЕТ“Иновации-С.Д.-К.С.“, с ЕИК 813159380, срещу решение №497/16.11.2023 г. по ТД 828/2022 г. на ОС – Варна(20223100900828 от ЕИСС), с което е бил уважен иск на взискател “ВИВ-94“ ЕООД, ЕИК 200241188, овластен за принудително извършване на заместимо действие за сметка на въззивника – длъжник по реда на чл.526, ал.2 от ГПК, за осъждане на длъжника за авансово внасяне на разноски по изп.дело №••••• по описа на ЧСИ с рег. №894, с район на действие ОС- Варна, в размер на 100 000 лв., необходими за реално изпълнение на договорно задължение по издаден Изпълнителен лист от 26.11.2018г. по ч.т.д.№1841/2018г. на ОС Варна, присъдено с влязло в сила решение от 25.06.2018г., постановено по арбитражно дело №24/ 2017г. на АС при БТПП, както и са били възложени разноски на ответника. Предварителните въпроси и допустимостта на производството въззивният съд е разгледал след отвод на първоначално определения състав в определение № 241/11.04.202004г.(л.37), наред с доклада по оплакванията на страните. Въззивникът К.Й.С., действащ като ЕТ“Иновации-С.Д.-К.С.“, чрез пълномощника си адв. И. (ВАК), сочи допуснати нарушения при постановяване на решението, изразяващи се в неправилна преценка на установените факти по предпоставките за упражняване на правото на иск. Счита за недопустимо постановяването на решение в полза на лице, изгубило качеството си на взискател след стабилизиране на прекратяване на изпълнителния процес, евентуално поради ненадлежното овластяване на ищеца да води делото срещу физическото лице, въпреки че длъжник по материалното право е едноличния търговец. Оспорва и характера на дължимото действие като заместимо, като се позовава на заключението на експерта за липса на налично на пазара стандартно съоръжение и нужда от изработването му по индивидуална технология и капацитет на клиента. Отделно се оспорват фактически изводи (показания на заинтересовани свидетели, необосновано заключение на неквалифициран експерт и неясен частен документ) за липсата на елемент от съоръжението, чието изработване и монтаж е присъдено като дължимо изпълнение по договор, както и за пазарната му оценка. Оплаква се за игнориране на доказателствата за нужда от допълнителни действия от страна на въззиваемия, без които изпълнението на задължението на доставчика е невъзможно. Оплаквания са изложени и по установяване на фактите по насрещно предявено възражение за прихващане с две насрещни вземания, които необосновано са отречени в обжалвания акт. С доводи за недопустимо уважаване на претенцията за авансиране на разноски по прекратено или ненадлежно водено изпълнително производство, евентуално за липса на принудително изпълняемо заместимо действие, поради неизпълнени предварителни условия от страна на самия възложител – взискател, претендира за прекратяване на недопустимото производство след обезсилване на обжалваното решение, евентуално за отхвърляне на неоснователна претенция след отмяна на неправилния акт. Същите доводи се поддържат от адв. И. в пледоарията по същество. Въззивникът лично е изложил пред съда становище за своята добросъвестност като изпълнител на специализирана иновативна технологична разработка. Въззиваемото дружество „ВИВ-94“ЕООД, чрез адв. К.(САК) оспорва жалбата с доводи за съответствие на изводите по процесуалната легитимация с указания на въззивна инстанция за зачитане на съществуващо право на принудително изпълнение независимо от декларативно перемиране и правилно установени факти по овластяване, в резултат на неизпълнено в хода на принудително изпълнение задължение на длъжника по изпълнителния лист, както и наличие на всички условия за монтаж на договореното изделие, освен недоставения тунел за шоково замразяване, като разходите за неговото заместване с технология със сходни параметри са били обосновани с пазарни оферти, преценени мотивирано от назначените технически експерти. Оспорват се и оплакванията по насрещните вземания, като въззиваемият сочи, че събраните доказателства не установяват получаване на суми в заем, а напротив сочат само плащания, насочени към въззивника, както и липса на каквито и да са доказателства за разходи на самия изпълнител. В писмено становище бланкетно се поддържат същите доводи за основателност на претенцията на взискателя, като пълномощникът моли да бъде потвърдено изцяло правилното решение на първата инстанция. Само въззиваемия е заявил и претенция за определяне на разноски за въззивна инстанция, уточнена в списък по чл. 80 ГПК(л.44) в размер, оспорен като прекомерен от насрещната страна. За да се произнесе по въззивната жалба, съдът съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК по т. д. № 1/2011 г. на ВКС). Произнасянето съответства на специалния иск на овластен по реда на чл. 526 ал.1 ГПК взискател, претендиращ за предварително внасяне на разходите, необходими за заместване на присъдено заместимо принудително изпълняемо по изп. дело ••••• на ЧСИ №894(ВОС) действие на осъден със стабилно арбитражно решение длъжник. Такава претенция е била предявена и разгледана първоначално от родово некомпетентен съд (по гр.д.9933/2020г на ВРС, 14 – ти състав), а след въззивен контрол (по в.гр.д. 1637/22г на ВОС, г.о.), постановеният недопустим акт е обезсилен. Препратеното за разглеждане на окръжен съд като първа инстанция производство по този иск е приключено с акта, обжалван в настоящото производство. Предпоставка за възникване на право за авансиране на разноските за „заместващо“ принудително изпълнение на заместимо дължимо поведение е липсата на очертания в изпълнителния лист дължим от осъден длъжник – ответник резултат, след изтичане на срок за доброволно изпълнение, даден от съдебен изпълнител, прилагащ принуда по изпълняем титул в полза на взискателя – ищец. Именно тази предпоставка се удостоверява от органа на принудителното изпълнение в рамките на правомощията за прилагане на специфичния способ за принудително постигане на дължим непаричен и невеществен резултат, чрез въздействие върху правна сфера на неизправен длъжник, осъден за определено поведение (а не за плащане на паричен дълг или предаване на вещ). В конкретния случай, ищецът „ВИВ 94“ ООД се позовава на оправомощаване с изрично постановление, издадено на 15.06.2020г. по изп. дело ••••• на ЧСИ И.Е., да извърши за сметка на длъжника К.С., действащ като търговец с наименование ЕТ“Иновации-С.Д.- К.С. конкретно действие, възпроизведено в изпълнителен лист, издаден по разпореждане на съд въз основа на влязло в сила арбитражно решение(л. 24 от гр.д.9933/2020г на ВРС). Правните последици на този овластителен акт са изрично оспорени от длъжника- взискател с три самостоятелни възражения и доколкото те касаят процесуална легитимация на ищеца, за която се съдът следи и служебно, те следва да се разгледат преди оплакванията по съществото на спора. На първо място, въззивният съд отчита, че посоченото изпълнително дело (според копието, изготвено до 18.10.2021г., приложено към настоящото дело) е било образувано по два различни изпълнителни титула, съединени по искания на взискателя за общо изпълнение по реда на чл. 456 ГПК(л. 70 от изп. дело). Наред с обезпечаване и провеждане на способи до пълното събиране на присъдена сума по изпълнителен лист № 375/28.08.2018г. (л.4 от изп.дело) и допълнително начислените разноски за изпълнението (л. 169-173) в периода от 22.10.2018г. до 23.04.2020г., последвано от вдигане на обезпечителните мерки, съдебният изпълнител е приел да изпълнява и действията, описани в изпълнителен лист №488/26.11.2018г., като е изпратил и покана за доброволно изпълнение на дължимо поведение, връчена на 12.03.2019г, лично на длъжника К.С. (л. 71 и 78 от изп. дело). В делото липсват доказателства за каквото и да е поведение на така поканения длъжник, което да е констатирано от съдебния изпълнител, поради което същият е уважил молбата на взискателя от 15.06.2020г. за прилагане на принудата, чрез оправомощаване за извършване на дължимото заместимо поведение на изпълнител по договор. Данни за съобщаване на постановлението на длъжника липсват, но в хода на настоящото дело, по искане на пълномощник на длъжника, съдебният изпълнител е издал и връчил на тази страна на 20.09.2021г. удостоверение, в което са описани горепосочените действия, включително и овластяването, като форма на единствено предвидената по закон принуда за заместими действия. Допълнително ответникът е представил и ново удостоверение, отразяващо действия след изпращане на копието от делото (л. 29 от ТД828/22г.), от което е видно, че на 15.05.2023г. принудителното изпълнение е било прекратено в цялост със стабилно постановление за прекратяване поради констатирана перемпция по чл. 433 ал.1 т. 8 ГПК. Спор между страните относно тези факти няма. Въпросът за значението на прекратяването на изпълнителното производство, е бил разрешен по задължителен за долустоящата инстанция начин (по повод на обжалвано определение за прекратяване), но становището на друг състав на въззивен съд не е обвързващо за настоящата инстанция. Дадените указания за разглеждане на надлежно предявен от овластения взискател иск, въпреки перемирането на изпълнението не са задължителни за настоящата инстанция, която е сезирана с контрол върху постановен акт по същество и е длъжна на осн. чл. 269 ГПК на самостоятелно основание служебно да осигури приложението на процесуалноправните норми, обезпечаващи допустимостта на производството (Определение № 4451 от 29.12.2022 г. по к. ч. гр. д. № 3650/2022 г. на ВКС, I г. о., Определение № 119/11.07.2017 г. по ч. гр. д. № 2233/2017 г. на ВКС, II г. о., Решение № 10 от 18.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1527/2018 г., II г. о.). Действително, при предявяване на иска, ищецът е бил легитимиран като взискател, предприел принудително изпълнение на заместимо действие за сметка на длъжника и това му процесуално положение определя и интереса му да обезпечи предварително разноските за фактическото извършване на нужните действия. Само по себе си обаче, правото да иска предварително авансиране на стойността на липсващото доброволно изпълнение не е породено от лично негово вземане спрямо ответника, а е производно от самия специфичен способ на принудата, който следва да се реализира под надзора на органа на принудителното изпълнение. За разлика от другите изпълнителни способи, където овластяването не е елемент от самата принуда, а само средство за трансформиране на един неликвиден предмет на принудата в ликвидно вземане (чл. 510, 515 ал. 2, 517 ГПК), оправомощаването на взискателя да действа за сметка на длъжника представлява самия изпълнителен способ и затова липсата на процесуално правоотношение изключва изцяло правомощията на съдебния изпълнител да продължи да удостоверява и в бъдеще евентуално извършеното от взискателя фактически действия до достигане на дължимия (посочен в изпълнителния лист резултат) по предвидения в чл. 434 ал.2 ГПК ред, включително и като приеме отчета на изразходваните за това суми (било за действията, извършени от него лично или заплатени на други изпълнители) като разноски по изпълнението в тежест на длъжника. Без съществуващо процесуално правоотношение не може да се обосновава какъвто и да е материално правен интерес на титуляра на правото на принудително изпълнение да принуди длъжника по изпълнителен лист за непаричен дълг да заплаща каквито и да са суми. Изключение законът предвижда само за фактически направени разноски по изпълнението, тъй като само за тях пряко изпълнително основание възниква в хода на самото реализиране на принуда въз основа на акт на съдебния изпълнител. Затова и настоящият състав не споделя мотивите в определение № 658/15.09.2023г по ВЧТД472/2023г. на АпС- Варна, където тази специфична разлика в способите на изпълнение на парични и непарични задължения, респективно на право на принудително изпълнение, производно от присъдено вземане и акцесорно право на определяне на допълнително събираеми разноски за изпълнение не е отчетена. Извън процеса по изпълнително дело, и особено в случая на прекратяване на изпълнението, няма как да възникне отговорност на длъжника за разходи, направени от взискателя за принудително осъществяване на дължимо поведение(арг. от общото правило на чл. 79 ал.1 т. 1 ГПК). Допълнителната възможност за взискател, овластен да замести неполучено доброволно изпълнение с изпълнен от другиго резултат, предвидена в чл. 526 ал.2 ГПК не създава някакво ново материално право за кредитора, а само специфично процесуално облекчение за тази страна, като размества задължението за авансиране: вместо да авансира със свои налични средства необходимите разходи за постигането на дължимия резултат(чл. 76 ГПК) и да получи възстановяване на вложените в изпълнението суми едва след отчитане на реално направени разноски пред съдебния изпълнител и издаване на обжалваемия акт за събирането им по общия ред (чл. 434 ал. 2 вр. чл. 433 ал.2 и чл. 435 ал.1 т. 7 ГПК), взискателят може да поиска тези разходи, които ще бъдат вложени ( било като нужни материали и труд, било като договорено от взискателя с нов изпълнител общо цялостно възнаграждение) да бъдат авансирани още преди да са направени от самото задължено за тях лице – неизправния длъжник, за чиято сметка по общо правило се провежда всяко изпълнение. Затова предмет на специалния иск по чл. 526 ал.2 ГПК е само стойността на очакваните разноски за дейностите, които взискателят подготвя да извърши като способ на принуда за сметка на своя длъжник. Определянето на размера им от съда в състезателно производство гарантира на насрещните страни установяване на реалните пазарни оферти и актуални цени, но не трансформира материалното право на кредитора от присъдена непарична престация в парично вземане. Осъждането на длъжника да авансира бъдещи разноските е по същество „антиципирано“ осъждане за събиране на реално вложени за изпълнението разноски, което е възможно само във висящ, неприключил процес на принудително изпълнение. Това право по характера си съответства на процесуално обезпечение на прилаган способ, но за разлика от мерките, отнасящи се способи за събиране на парични задължения(чл. 401 ГПК), то се урежда само като възможност, която се реализира след изтичане на срока за доброволно изпълнение във вече висящ изпълнителен процес. Взискателят има само право на иска осъждане за „внасяне“ на необходими за продължаване на неприключило очаквано изпълнение разноски, а не парична компенсация вместо липсващото невъзможно изпълнение (каквато е хипотезата при изпълнение върху присъдени вещи по чл.521 ал.3 ГПК). При отчитане на тази специфика, настоящият състав намира, че независимо от декларативния му характер, постановлението на съдебния изпълнител по чл. 433 ал.1 т. 8 ГПК има преки последици върху процесуалното правоотношение, създадено при предявяване на изпълнителния лист за събиране от взискателя по висящото изп. дело ••••• на ЧСИ №894(ВОС). След влизането му в сила, това препятстващо процесуална защита постановление е сложило край както на правомощията на съдебния изпълнител да определя разноски, така и на възможността на взискателя да довърши обезпечавания с резултата от иска по чл. 526 ал. 2 ГПК принудителен способ. Игнорирането на процесуалните последици на стабилното десезиране на органа по принудително изпълнение би обезсмислило изцяло този акт, а както вече се посочи, материално-правното му действие по отношение на изпълняемата непарична престация е изцяло ирелевантно към предмета на настоящия спор. Затова без значение остава и въпросът дали е бил осъществен фактически състав на бездействие на взискателя в продължение на две години като основание за прекратяването, постановено от съдебния изпълнител (съответно и изводите по приложението на правото и установената съдебна практика, коментирана от предходния състав на въззивния съд). Като не е обжалвал постановлението по реда на чл. 435 ал.1 т.3 ГПК, ищецът сам е приел да понесе последици от отпадане на принудата, чрез полученото овластяване, респективно и възможността да приключи способа с разходване на разноските(чието авансиране претендира с настоящия иск). Затова, дори и да не е била настъпила перемпция, след като производството е прекратено със стабилен акт, липсва висящ изпълнителен процес, който несъмнено е предпоставка за упражняване на специалното право на иск на взискателя. В този смисъл е изразявано становище в практиката (определение № 308 / 18.06.2012 г. по дело № 257/ 2012 г. на ВКС ГК, І г.о.), относима именно към принудително изпълнение на непарични престации за неосъществено доброволно поведение на длъжника. Показателна в тази насока е и обилната практика по друга широко разпространена (за разлика от настоящия случай) хипотеза на отпадането на легитимацията взискателя да упражнява нужна за изпълнението искова защита, в резултат на прекратяване на изпълнителния процес (решение № 50100 от 23.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 1554/2022 г., II т. о., ТК, решение 138 от 12.07.2017 г. по т. д. 1753/2016 г., ТК, І ТО, решение № 76 от 10.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2163/2013 г., II т. о., и решение №60 от 10.07.2012 г. по т. д. 134/2012 г., ТК, І ТО на ВКС). Обратно, практиката акцентираща върху съхраняването на правото на принудително изпълнение в полза на кредитора въпреки прекратяване на изпълнителното дело до изтичане на давността за изпълняемото право, е формирана за обосноваване на интерес на длъжника да оспорва не само ефективно прилагана принуда, но и „латентно“ принудително изпълнение по неприведен в изпълнение изпълнителен лист. Съображенията в тази хипотеза обаче се отнасят до потенциалната заплаха от бъдещо изпълнение, което длъжника иска да осуети като пасивна страна, застрашена от възможност на носителя на материалното право да започне нов процес. Тези съображения изобщо не могат да се отнесат към положението на кредитора като активна страна – взискател, който не оспорва, а напротив проактивно претендира от съда да ползва по изключение облекчението, предоставено му по чл. 526 ал.2 ГПК. Затова и извличането на аргументи от практиката по чл. 439 ГПК не е приложимо към настоящия спор. В заключение, като зачита стабилитет на постановлението за прекратяване на процеса по принудително изпълнение, чрез овластяване на взискателя да извърши сам или чрез трето лице липсващо поведение до достигане на дължимия от длъжника присъден резултат, въззивният съд намира, че в хода на процеса пред първата инстанция е отпаднала положителна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск и постановеното от първата инстанция решение е недопустимо, като акт по недопустим иск. На второ място, евентуално, дори да се приеме, че сезираният с иск на взискателя съд не е обвързан от констатацията на съдебния изпълнител за настъпила перемпция и може независимо да установява липса на основанието по чл. 433 ал.1 т. 8 ГПК, като игнорира изобщо правните последици на постановлението за прекратяване, то тогава настоящият състав изцяло споделя извода за липса на бездействие на взискателя, който е предприел на 19.08.2020г. искова защита за обезпечаване на разноските, необходими за довършване на способа, чието прилагане му е предоставено с овластяването от 15.06.2020г. Съответно за целия период на разглеждане на иска до настоящия момент действията по принуда са били обусловени от приключване на настоящия правен спор и затова взискателя не е можел да предприема следващо действие (отчет на извършеното за сметка на длъжника). Затова липсва основание и за освобождаване на органа на принудителното изпълнение от приетия с присъединяването на изпълнителния лист ангажимент към взискателя(перемпция). При това положение обаче за настоящия състав възниква и необходимост да разгледа и останалите предпоставки за пораждане на правото на иск на взискателя, без да се съобразява с констатациите на съдебния изпълнител, въз основа на които е издадено овластителното постановление. Въпреки, че и това постановление не е било обжалвано от длъжника по реда на чл. 527 ал.4 пр. 1 вр. чл. 435-438 ГПК (след като несъмнено е узнал за него в хода на настоящия процес и го е получил като акт, приложен към искова молба), възраженията на въззивника не са преклудирани, в случай че аналогично на контрола върху прекратяването, се приеме правомощие на съда да ревизира свободно и предходните, също стабилизирани действия на органа по принудително изпълнение, отнасящи се до легитимацията на взискателя. Неоснователно е позоваването на различието в субектите на принудата и страните по образуваното изпълнително дело. Както изпълнителният лист, така и постановлението по чл. 526 ал.1 ГПК са издадени в полза на взискател – дружеството въззиваем и срещу длъжника, индивидуализиран като физическо лице, развиващо търговска дейност като едноличен търговец по чл. 56 ТЗ. Регистрацията на предприятието не променя правосубектността на лицето, което продължава да участва в стопанския оборот като носител на права и задължения, независимо дали се пораждат от търговските му сделки или от дейността му извън предприятието. В съдебната практика безпротиворечиво се приема, че всеки едноличен търговец, като носител едновременно и на търговски, и на граждански права и задължения, винаги отговаря с едно и също свое имущество по задълженията, придобити в резултат от упражняване на търговската си дейност, както и по всякакви други имуществени отношения, в които той влиза в частния си живот(Решение № 80 от 26.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 287/2011 г., I т. о., ТК, Решение № 26 от 24.07.2018 г. на ВКС по т. д. № 1853/2017 г., I т. о., ТК). Съответно, не е налице каквото и да несъответствие в субекта, посочен като длъжник в оправомощителния акт на съдебния изпълнител и задължения по изпълнителния титул едноличен търговец, възприет като насрещна на взискателя страна в изпълнителния процес. При съпоставката на издадения изпълнителен лист с представеното изпълнително основание обаче, въззивният съд констатира друго несъответствие. Видно от мотивите към изпълняемото арбитражно решение (л.31 от дело 9933/2020), съдът е квалифицирал сделката, пораждаща присъденото поведение като сключена с оглед на личността на ответника, поради възлагането му на изработка на специализирана поточна линия, която не е само индивидуализирана по отношение на предназначението да обслужва предприятие на възложителя, но е и уникална поради приемане на оферирано проектиране по авторска разработка на самия изпълнител. Затова и дължимата от ответника неизпълнена в цялост престация за сглобяване (общ монтаж) както на уникалните бъдещи елементи (произведени от изпълнителя), така и на доставени стандартни стоки (закупени като налични готови продукти на други изпълнители) до едно цялостно съоръжение, работещо като поточна линия за цял производствен цикъл не за един, а за два различни продукта, изрично е квалифицирана като задължение за незаместимо действие на автора на иновационното техническо решение. Същата характеристика е отнесена и към задължението на изпълнителя да пусне в експлоатация цялото съоръжение и да обучи персонал за работа с него. Именно неизпълнението на действия от тази уникална според личността на изпълнителя престация (доставката на уговорения стационарен тунел за шоково замразяване, неоснователно предложен като обикновен фризер и задържането на немонтирани горелки, както и неоснователно отказваното довършване на сглобяването на поточната линия и инструктажа) е прието за основание на осъждането на ответника за конкретно лично негово поведение. Това поведение е предмет на принудата, за която съдебния изпълнител, сезиран с изпълнителния лист има право да прилага. Затова въззивният съд преценява, че процесуалното право на принудително изпълнение на взискателя може да се реализира само по специфично предвиден за непарична незаместима престация, уреден в чл. 527 ал.1 ГПК, чрез налагане на глоби, а не чрез оправомощаване за заместващо изпълнение за сметка на длъжника. Оплакването на въззивника за неоснователно легитимиране на ищеца за прилагане на неадекватен на правото на принудително изпълнение способ е основателно и затова, дори и да се сподели извод, че изпълнителния процес не е прекратен, то продължаването му по избрания от взискателя способ е незаконосъобразно и затова не може да обоснове интерес от предварително авансиране на разноски именно по него. И в тази хипотеза въззивният съд следва да отрече процесуалната предпоставка за упражняване на иск и да обезсили недопустимото решение. Само за пълнота на изложението, въззивният съд намира, че останалите възражения на длъжника не могат да бъдат разглеждани, тъй като по естеството си представляват оспорване на самото материално право на изправния кредитор да получи реално изпълнение на дължима непарична престация, тъй като се отнасят до условност на задължението на изпълнителя, респективно до липса на изискуемост или отпадане на забавата на длъжника поради отказано съдействие на кредитора, които обаче са преклудирани (изчерпани са като защита на ответника в процеса, приключил с изпълняемия акт). Възраженията, които са обосновани с новонастъпили факти (предоставено преди сезиране на съдебния изпълнител доброволно изпълнение след приключване на арбитражния процес и нововъзникнала обективна невъзможност за изпълнение на присъдения монтаж поради липса на пазара на стандартен готов продукт, предвиден като закупен елемент за доставка към линията) представляват възражения, които следва да се установят по исков ред по чл. 439 ГПК, за да отпадне изпълнителната сила на изпълнителния лист. В настоящото производство, чийто предмет е строго обусловен от удостоверено в стабилен изпълнителен титул право на принудително изпълнение, тези въпроси не могат да се разрешават. Изцяло недопустимо е и възражение за прихващане на някакво парично задължение на самия взискател, тъй като компенсация по чл. 103 ЗЗД е възможна принципно само между еднородни парични задължения, а както вече бе посочено, задължението на длъжника е непарично, а търсената по чл. 526 ал.2 ГПК сума не е паричен дълг на ответника, а предварителен аванс за бъдещ разход, вносим за ползване за негова сметка. До отричане със сила на присъдено нещо на изпълняемото право, взискателят може да се ползва от изпълнителната сила на решението и да привежда в изпълнение изпълнителния лист, респективно длъжникът, принуден да търпи изпълнението ще може само да обжалва действия на съдебния изпълнител по прилагане на способите по реда на чл. 527 ал.4 ГПК. По разноските: Разликата в крайната преценка на допустимостта на претенцията налага цялостно ревизиране и на отговорността за разноски. Разноски не се присъждат на страната, предявила недопустима претенция, съответно следва да отпадне присъждането им. Ответникът – въззвиник не е представил свой списък, нито е поискал изрично определяне на разноски пред първа или въззивна инстанция, затова и съдът не е сезиран с такова акцесорно искане и не определя разноски. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 270 ал.3 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд