Решение № 184 от 2.6.2023 г. на Апелативен съд - Варна по дело № 138/2023 г.

Производството подлежи на разглеждане по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Приети са за общо разглеждане съединени въззивни жалби, предявени от името на “БУЛ ИНС“ АД -гр.София и подпомагащата го Р. Й. М., срещу решение №535/28.11.2022г. по ТД№860/2021 по описа на ОС- Варна (електронно дело 20213100900860) в частта, с която подпомаганият застраховател “БУЛ ИНС“ АД -гр.София е бил осъден на осн.чл.432, ал.1 от КЗ да заплати на увреден ищец В. Г. С. обезщетение по застраховка “гражданска отговорност на автомобилисти“ в размер от 120000лв за неимуществени вреди понесени поради загубата на баща му, починал след увреждания от ПТП, причинено от застрахован водач, ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска–10.12.21г. до окончателното изплащане, както и въззивна жалба на Р. Й. М. срещу същото решение в частта, с която е уважен обратния частичен иск на осъдения застраховател до размер на 26 000лв, ведно със законна лихва, считано от предявяване на регресната претенция на осн. чл. 500 ал.2 КЗ срещу привлечен като трето подпомагащо лице застрахован водач, управлявал застрахования автомобил без правоспособност. Останалата част от същото решение е обжалвана с насрещна въззивна жалба от името на В. Г. С., действащ чрез настойника си К. Г. Т., за отхвърлена горница на претенцията на увреденото лице над 120 000лв до 198 000лв. Предварителните въпроси и допустимостта на производството са разгледани от въззивния съд в определение № 203/16.03.2023г., като са обсъдени и доказателствени искания, докладвани наред с оплакванията на насрещните страни по съответно обжалвани части от първоинстанционния акт. Въззивникът “БУЛ ИНС“ АД-гр.София, като осъден ответник, чрез адв. Г., концентрира оплакванията си за нарушение на процедурните правила по преценка на редовността на искова молба, предявена без посочена от ищеца лично негова банкова сметка, както и по легитимирането на настойника като представител на недееспособния ищец. Евентуално излага оплаквания за необоснованост на изводите на съда за понесени вреди от ищеца, страдащ от умствено заболяване, при категорично заключение на експерт за липса на емоционална реакция на иначе осъзната от него смърт на бащата, евентуално за неправилно прилагане на установените в практиката критерии за оценка на неимуществени щети от този вид. Излагат се оплаквания и по неправилно приложение на специалните правила на закона (чл. 380 ал.1 КЗ вр. чл. 165 ал.3 СК) при присъждането на лихвата за забава. В писмено становище по същество бланкетно се поддържат доводи за недопустимост на процеса и недоказаност на претенцията, като застрахователят моли, след отмяна на обжалваната осъдителна част, искът да бъде изцяло отхвърлен, евентуално обезщетението значително намалено и присъдено без лихви. Въззивницата Р. Й. М., чрез адв. С., като помагач на ответника, е упражнила правото си на въззивна жалба, наред с това на подпомаганата главна страна, като е изложила сходни оплаквания по преценката на събраните доказателства и необоснованото установяване на вреди в емоционална сфера на лице, ограничена от умственото му заболяване. В пледоарията по същество пълномощникът поддържа искане за отмяна на осъдителната част от решението с доводи за установено от вещите лица такова състояние на психиката на ищеца, което не му е позволявало да изгражда емоционална връзка, да възприеме загубата и изрази емоции, за да бъдат обосновани критериите за понесени неимуществени вреди, за които застрахователят следва да носи покрит риск. Със същите доводи за неоснователност на главния иск се обосновава и жалбата срещу неправилно уважена обусловена регресна претенция на застрахователя срещу застрахования водач, причинил застрахователно събитие. Въззиваемият В. Г. С., представляван от настойника си К. Т., действащ чрез адв. А., оспорва жалбите, като обосновава редовността както на предявяването на иска, така и на официално удостовереното назначаване на настойника не недееспособното лице. Позовава на правилната оценка на комплекса от доказателства и отчитане на специфичното заболяване на пострадалия и влиянието на продължителния период от време между събитието и освидетелстваното състояние от вещите лица. Счита за неоснователно възражението за освобождаване от отговорност за лихви като сочи, че застрахователят не е предложил конкретно изпълнение на претенция, предявена от настойника на пострадалия, за да има значение изискването на посочване на банкова сметка. В насрещната си жалба като въззивна страна пълномощникът на настойника на пострадалия излага оплаквания за неправилно приложен закон при остойностяване на справедливия еквивалент на загуба на родствена връзка с най-близък родственик на лице, чието заболяване налага приравняването му на малко дете, изцяло зависимо от привързаността към починалия. В подробните писмени бележки по съществото на спора са изложени доводите за цялостна оценка както на изградена приживе силна емоционална връзка между сина и бащата, който е бил основната фигура в ежедневието на страдащ от психическо заболяване син, така и на рязкото влошаване на състоянието на ищеца поради отсъствието на тази грижа и постепенното привикване към грижите от друго лице в нова среда, където мъчителния спомен да се преодолее. Позовава се на заключението на експертите, констатирали пасивността и ограниченото изразяване на емоции след настъпилата промяна, без да са могли да възприемат разликата в поведението на същото лице преди инцидента. Акцентира на значителните психически и физически негативни последици за безпомощния страдащ от умствена изостаналост 56г. син, който не разполага с имущество извън ограничените средства за издръжка от социалната му пенсия и след загубата на бащата, който е полагал всички нужни за него и възрастната му майка грижи, не може да разчита на друга помощ от родственици, а възможностите на назначената настойница от роднинския кръг също са силно ограничени. Моли за потвърждаване на обжалваната част от решението и допълнително, след отмяна на отхвърлителната му част, да се присъди горницата до целия предявен размер на основателния иск за обезщетение, което да е справедлив еквивалент на понесените вреди. Насрещните страни не са депозирали отговори по тази жалба. Пледоариите на пълномощниците са бланкетни. Претенция за определяне на разноски в настоящото производство е заявил само въззивникът “БУЛ ИНС“ АД-гр.София, като след първоначално депозиран списък по чл. 80 ГПК с вх.№ 1899/24.01.2023г. тази страна е допълнила искането си в списък от 24.04.2023г., докладван в съдебното заседание. Размерът на обявените възнаграждения за защита по всяка от жалбите е оспорен като прекомерен в пледоарията на насрещната страна. За да се произнесе, въззивният съд съобразява следното: Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите, възприемани в мотивите към ТРОСГТК № 1/2011 г. на ВКС) и съответства на предявена пряка претенция на увредено от ПТП недееспособно лице срещу застрахователя на автомобилиста, причинил неимуществени щети, съединен с обратен частичен иск на застрахователя поел риска по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ срещу неправоспособния застрахован водач. Първоинстанционният съд е бил сезиран от настойник, действал като законен представител от името на поставен под запрещение ищец, с пряк иск на осн.чл.432, ал.1 от КЗ, за присъждане на цялото дължимо застрахователно обезщетение, поискано по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите, но неизплатено от ответника като справедлив еквивалент за причинени неимуществени вреди на стойност 198 000лв, понесени от син на починал пешеходец, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба (отделена от т.д. 388/21 на ВОС, водено срещу физически лица-делинквенти). Претенцията на ползващото се от застраховката увредено лице е основана на твърдения за понесени психични страдания поради прекъсване на силна емоционална връзка поддържана до смъртта на бащата Г Н. С., настъпила на 01.12.2018г., в резултат на телесни увреждания, причинени му на 06.09.18г. при пресичане по пешеходна пътека на бул. Цар Освободител в гр. Варна при удар, нанесен от застрахован водач при ответното търговско дружество Р. Й. М. при управление на л.а. „Мерцедес“ с рег.№ Х ХХХХ ХХ. Застрахователят, насочил частична претенция до размер от само 26 000лв срещу привлечената като помагач застрахована, е оспорил в отговора по исковата молба легитимацията на представителя на ищеца; обстоятелствата, пораждащи отговорност на водачката, която не е разполагала със свидетелство за правоспособен шофьор и конкретно размера на паричния еквивалент за понесените болки и страдания като причинени от нея вреди от загуба на близък родственик на ищеца. Изрично са заявени възражение за съпричиняване на вредоносния резултат с поведение на самия пострадал, като са конкретизирани твърдения за допуснати нарушения от негова страна като пешеходец, и възражение за кредиторова забава, изключваща отговорност за лихви поради непосочване на лична банкова сметка на пострадалия недееспособен пострадал. В рамките на служебно задължение за контрол по надлежно упражняване на правото на пряк иск, въззивният съд констатира, че след първоначално оттегляне на предявен по друго дело иск, настоящият процес е започнал по уточнено като искова молба изявление, подадено срещу застрахователя на 10.12.2021г. Към този момент е изтекъл тримесечен срок за доброволно уреждане на претенцията (чл. 498 ал.3 КЗ), като застрахователят е обявил с писмо от 10.08.21г., че не може да определи компенсации за поискани имуществени и неимуществени вреди въз основа на документите, с които увреденото лице е разполагало към уведомяването му за събитието на 05.08.2021г., а в последствие (след представяне на присъдата срещу застрахованата) на 01.09.2021г застрахователят е обявил като компенсация само 20 000лв общо за двата вида вреди и е изискал посочване на лична банкова сметка за изплащане на този сборен размер. Доколкото така определената сума не е покрила общо претендирано до 200 000лв обезщетение, ищецът има интерес да търси справедлив еквивалент със съдебна защита и правото му на иск е възникнало. За упражняване на процесуални права на недееспособните лица се прилага чл. 28 ал. 4 ГПК, изискващ защита на материалното право на вземане да се извършва чрез настойника на поставения под пълно запрещение пълнолетен ищец. За установяване на легитимацията на К. Т. по делото е представено удостоверение, от което е видно, че орган по настойничество и попечителство при Община Варна е назначил с протокол от 27.09.2018г. именно това лице за законен представител на напълно запретено лице по силата на решение от 05.02.1985г. Верността на удостоверението и копието на акта на административния орган не са оспорени и въз основа на тях въззивният съд установява валидно упражнената представителна власт на настойника и зачита легитимацията му в процеса като законен представител по упражняване на право на иск на пострадалото поднастойно лице. Както вече съдът е посочил при подготовката на разглеждането на делото по същество, въпросите поставени от ответника по ненадлежното легитимиране на настойниците, натоварени от специализирания орган с правомощията по упражняване на правата в интерес на недееспособния пълнолетен гражданин не могат да се изследват. Инцидентният контрол върху административни актове по чл. 17 ГПК е част от правомощията на съда само когато последиците от акта имат преюдициално значение, но дори и тогава се ограничава само до действителност, евентуално до явна незаконосъобразност, а в случая ответникът сочи опорочена преценка на административния орган поради възприемане на обстоятелства, които са декларирани със спорна но заварена по официален ред автентичност(изявленията на двамата родители за съгласието им за поемане на настойничество от друг роднина на запретения). Процедурата по чл. 173 ал. 4 СК относно промени в установеното до момента законово настойничество (чл. 173 ал. 2 СК) не предвижда такова нарочно съгласие и затова дори и декларациите на двамата родители да не са били автентични( въпреки че са нотариално заварени и истинността на заверките да не е оспорена) този факт не изключва правомощието на административния орган да вземе нужните мерки по целесъобразност за защита на интереси на недееспособни лице, независимо от кого е бил сезиран за това. В случая към 10.09.2018г. несъмнено нужда от намеса на обществената институция е била налице, тъй като възрастта и на двамата родители на запретения (87г. на майката и 84 г. на бащата) вече е била доста напреднала, а след пътния инцидент с бащата, който фактически е осъществявал настойнически функции, тази нужда вече е била и спешна и поради това общественият интерес е налагал да се определи настойнически съвет от близкия кръг на роднини или познати на семейството. Затова, доколкото не е оспорено съгласието на самия кандидат-настойник, а останалите предпоставките за назначаването му се преценяват по целесъобразност от административния орган, настоящият състав на съда не намира основание за отричане на последиците от избора на настойническия съвет и конкретно удостовереното овластяване на К. Т. като настойник. Посочването на банкова сметка като начин на доброволно плащане на претендирана чрез осъдителен иск сума е факултативен реквизит на исковата молба и липсата му не препятства редовното сезиране на съда ( чл. 129 ал.2 вр. чл. 128 ал.1 ГПК). Правото на иск е надлежно упражнено и оплакванията за недопустимо сезиране са неоснователни. Съдът, след преценка на изложените в жалбата оплаквания, съобразно чл.269 от ГПК, представените по делото доказателства, доводите и възраженията на страните в производството намира за установено по същество следното от фактическа и правна страна: Пред въззивния съд няма оплаквания по механизма на вредоносното събитие и значението на поведението на всеки от участниците в ПТП, установен от първата инстанция със заключението на автоексперт и в съответствие със съставомерните за престъпен състав обективни и субективни елементи на деянието на осъден за транспортно престъпление водач(т. 15 от ТРОСГТК 6/2012 на ВКС), затова и въззивният съд възприема установените в първата инстанция факти на противоправното вредоносно поведение без съпричиняване, както следва: на 06.09.2018г. в гр.Варна, при управление на МПС – л.а. „Мерцедес“ с рег.№ Х ХХХХ ХХ, застрахованата М. (помагач на ответника) управлявала автомобила без да има необходимата правоспособност и нарушила правилата за движение – чл.116 и чл.119, ал.1 от ЗДвП като не е пропуснала достигнал до средата на платното на пешеходна пътека и несъмнено видим за нея като пресичащ пешеходец Г Н. С.; при удара пешеходецът понесъл множество телесни увреждания (счупвания на кости в различни части на тялото), които наложили продължително залежаване и намалена белодробна вентилация, довели въпреки адекватно медицинско лечение до бронхопневмония, общо влошаване на предходни заболявания, нарушения в храненето и смърт, настъпила като пряк резултат от ПТП на 1.12.2018г. Безспорни пред Варненския апелативен съд са родствените връзки на починалия Г С. (84г.) с претендиращ обезщетение син В (56г.) Не се спори и за поетия от застрахователя риск по застраховка гражданска отговорност на водач за управление на л.а. „Мерцедес“ с рег.№ Х ХХХХ ХХ. Няма спор и по факта на уведомяването на застрахователя за настъпването на застрахователно събитие като юридически факт, пораждащ отговорността за забава на застрахователя. Спорни са установените от първата инстанция факти относно изживените от сина на починалия емоционални страдания като неимуществени вреди от загубена връзка с най-близък родственик. Въззивни оплаквания на насрещно спорещите страни са изложение и по критериите за определяне на дължимото обезщетение на такъв вид вреди. В този предметен обхват следва да се произнесе и въззивния съд съобразно правилото на чл. 269, изр.2 ГПК. Макар и да е спорна правната интерпретация дадена от насрещните обжалващи страни и тримата въззивници се позовават на установените с експертно заключение факти на особеностите на психиката на лице, страдащо от умствено заболяване параноидна шизофрения, съпътстващо детска церебрална парализа, датираща още от раждането му, диагностицирана периодично от лекарски експертни комисии и наложила поставянето му под запрещение след навършването на пълнолетие. Вещите лица (психолог и психиатър) са изследвали наличната документация за развитието на заболяванията на ищеца от 2010г., 2018г. и 2019г. и са изградили заключението си въз основа на възложено от съда освидетелстване на 08.07.2020г., като са потвърдили установени предходни заболявания церебрална парализа, довела до неврологични нарушения, лека и понастоящем към умерена умствена изостаналост със значителни нарушения в поведението и параноидна шизофрания без позитивни симптоми, като понастоящем ищецът има съхранен спомен за родителите си, но не проявява емоционална реакция към загубата им. В писменото си заключение експертите свързват липсата на траурната реакция с проява на скръб с дефицитите в емоциалното съзряване и неадекватност на емоциите поради типична за умствената изостаналост недоразвита операционална страна на мисленето и на висшите психични функции. В обясненията си пред съда експертите изрично посочват, че е възможно наблюдаваното от тях състояние на прекратена емоция и липса на реакция на загубата на родител (4 год. след промяната на средата в дома на новия настойник) да се различава от проявите на реакции непосредствено след смъртта на бащата и не изключват възможността синът да е реагирал с обичайна скръб, която при нормално протичане на реакцията отминава след известен период от време. Психиатърът д-р В е пояснил допълнително, че върху ищецът са действали в съвкупност както чисто естествени емоционални фактори от травматична загуба на връзка с родител, така и специфичния стрес на зависима от другиго личност, на която се налага са се адаптира към нова среда и ново обгрижващо го лице. Въпреки признатата невъзможност да се сравни обективно състоянието на пациента преди и непосредствено след смъртта на бащата, този експерт е категоричен, че не може да бъде отречено комплексното въздействие на стресовите промени и то неминуемо е имало негативно отражение в психическото състояние на сина и е възможно именно значителната за ежедневието му промяна поради липсата на най-близкия му родственик да е провокирала обострянето на психическото заболяване, наложило нов прием за медикаментозно лечение в стационара (около шест месеца след първоначалния стрес и поемане на грижите от новия настойник) след като приживе на бащата няколко месеца преди ПТП първото проведено лечение е дало положителен резултат. Клиничният психолог П акцентира допълнително в обясненията си, че умствената изостаналост, от която освидетелстваното лице страда препятства възможността на самия ищец да може да разпознае и да разбира собственото си емоционално състояние, съответно и той не е в състояние да обективизира реакцията си спрямо смърт на родители, но същевременно това вещо лице потвърждава, че връзката между родител и дете се създава в процеса на физическо отглеждане и удовлетворяване на обичайни, ежедневни нужди и такава връзка, макар и да не може да бъде емоционално изразена, закономерно е следвало да бъде изградена с бащата, полагал основните грижи за сина си от ранната му възраст и поддържана със същия интензитет през целия живот на ищеца. Тези обяснения изцяло съотвестват и на събраните гласни показания. Показанията на двамата свидетели, семейни приятели, са събрани след заключението на експертите и затова вещите лица не са съобразили описаното поведение на пациента, обичайно за отношенията в семейството приживе на бащата и промяната, настъпила след като настъпил пътния инцидент, както и в последствие, след като ищецът е променил местоживеенето си под грижите на новоназначената настойница. Съдът не намира някакво основание да не дава вяра на показанията на св.К, която е имала ежедневни и преки непосредствени впечатления като социален асистент на възрастния баща, чието зрение било влошено, но подпомаган от свидетелката за покупки и храна от социална трапезария, активно се грижел за дома и бита на своята трудно подвижна съпруга и недееспособния си син(къпел го, бръснел го и го преобличал). И двамата свидетели описват възможностите на В да общува в позната му домашна среда, подкрепян от непосредствения контакт с близките, самостоятелното му придвижване, излизане на двора, водене на елементарен разговор, ходене до тоалетна и ядене на маса заедно с познатите му гости. Това несмущавано от психическото заболяване ежедневие(според св. Т В бил усмихнат и щастлив и спокойно разговарял с баща си) критично се променило след инцидента, като първоначално ищецът започнал да избягва контакти с други, дори и познати за него хора, изоставил заниманията си, започнал да нервничи, престанал да може да се движи сам и да слиза по стълбите, падал от стола, загубил хигиенните си навици, не се хранел сам и само плачел. Св. К описва и припадане на гробищата в деня на погребението, прояви на паника и изразен страх от изоставяне и смърт, св. Т също потвърждава, че В е получавал ступори и паник-атаки, често падал и това наложило да влезе в болницата и да пие „ударно“ лекарства. Едва след като новата му настойница го завела в Каварна, ищецът харесал къщата с двора, започнал постепенно да свиква, състоянието му се подобрило, отново поискал да се разхожда сам и да говори с хората, да гледа телевизия, да проявява любопитство и да се смее. Така последователно изложените факти на динамика на самочувствието и начина на живот на ищеца ясно индикират изразена промяна именно към момента, в който общуването с бащата принудително е било прекъснато, и постепенно, особено след смъртта и на майката през 2020г., е било поето и заместено от нов домашен кръг в новото местожителство на поднастойния. При съпоставката на тези гласни показания, събрани след като вещите лица са освидетелствали ищеца, съдът не намира противоречие с изводите на експертите и особено с обясненията им относно възможните прояви на заболяването и отражението на комплекса от стресови фактори, свързани с такава съществена промяна в ежедневието на ищеца, каквато е загуба на прекия контакт с най-довереното му лице – родителят, полагал рутинни грижи в продължение на целия му живот и осигурявал сигурността на общуването в тесния познат семеен кръг, изчерпващ възможностите на личността с незряла психика. Напротив, описаното от свидетелите обичайно спокойно поведение на повлиявано от медикаменти психическо състояние преди инцидента, е сходно с това, което експертите наблюдават като резултат от постепенно изграждана нова стабилна домашна среда и привикване към контакти с други лица, заместили фактически родителя. Това възстановяване на спокойствието на ищеца обаче несъмнено е било предшествано от острата начална реакция на стреса от липсата на обичайното и несъмнено положително емоционално общуване с бащата, която е била преживяна изключително тежко с проявена в рамките на един продължителен период от около година рязка загуба на значими за личността функции (самостоятелно придвижване, елементарно битово поддържане на хигиена и хранене, удовлетворяващи личността забавления и комуникация) до степен на наложително стационарно лечение. Въззивният съд не намира, че липсата на демонстрирана при освидетелстването емоцианална реакция на спомена за починалия родител може да се интерпретира като доказана липса на негативни психични изживявания в смисъла, посочен от застрахователя и помагача му. Напротив, поясненото въздействие на болестта, ограничила способността на пациента да оцени и изрази вербално емоционално отношение налага да се оцени не толкова възпроизведената лично от ищеца реакция, колкото резултата върху поведението му, а такъв несъмнено се описва от свидетелите и не се изключва от експертите. Напротив, и психологът и психиатърът отчитат възможността на пациент с такива заболявания да изгражда емоционална връзка с родител, подхранвана с ежедневен контакт, и негативно психично влияние на стреса от прекъсването й върху психика с ограничени възможности. Затова, подобно на първата инстанция и въззивният съд намира за доказани понесени неимуществени вреди от ищеца като пряк резултат от смъртта на най-близкия му родственик, който фактически е заемал и най- важна роля в социалните контакти, тъй като именно чрез общуването с бащата и подкрепата в ежедневието, личността на сина е функционирала ефективно до обема, ограничен от умственото заболяване. Тази функционалност рязко е намаляла, и постепенно се възстановява чрез заместваща подкрепа на други лица. Оплакванията във въззивните жалби на тези страни за пълна липса на каквито и да са негативни последици за личността на ищеца категорично се опровергават от така установените факти. Останалите оплаквания, изложени от насрещно спорещите страни касаят обосновката на справедливия еквивалент на парична компенсация като размер на справедливото обезщетение, гарантирано в чл. 493а ал. 3 и 4 КЗ, вр. чл. 51 ал.1 и чл. 52 ЗЗД на увредените лица. Безспорно понесените страдания на сина, лишен от общуването с починалия баща, следва да се остойностят по критерии за оценка на неимуществени вреди, така както са установени в задължително тълкуване(т. 2 от ППВС № 4 /25.05.1961 г.), изцяло приложимо и при действаща уредба на отговорността на автомобилисти, покрИ.а при задължителна застраховка. Установените факти, които следва да се преценят при определяне на обезщетението за този вид принципно включват психическите страдания, които са резултат от изключително интензивно стресово преживяване, повлияло в значителна степен ежедневието на личността, последвано от по- продължителен и затруденен от психическите дефицити период на адаптация, който макар и да не е приключен се развива с положителна тенденция; макар и ограничени и невербализирани, психичните негативни изживявания в началния период са влошили драстично физическото състояние и симптомите на вродените заболявания и дефицити; загубата е настъпила в момент от напреднал стадий на живота на сина, чийто ограничени възможности за общуване са го направили силно зависим емоционално от дотогавашното си семейство и особено с починалия баща. Ограниченото изначално функциониране на личността не може да се пренебрегне при изследване на критериите, които са установени в съдебната практика за остойностяване на обема на справедливата компенсация за категорично установеното негативно засягане на психо-емоционалната сфера на страдащо от умствено заболяване лице. За да оцени тежестта на такива психични страдания, съдът не може формално да съпоставя изразените вербално вътрешни усещания на пострадалия с обичайните прояви на траурната скръб на лице с развита напълно емоционална сфера и възможоности за справяне с неминуема житейска загуба каквато винаги е смъртта на родител, с когото пострадалият е поддържал постоянна и близка емоционална връзка, тъй като подобен подход би бил неравностоен и несъвместим със справедливостта. Затова и доводите на застрахователя и помагача за надценяване на интензивността на незначително поради неосъзнатост страдание на ищеца не могат да бъдат споделени. Напротив, в случая особено значение като самостоятелен утежняващ елемент следва да се признае на конкретния, значителен в първия период от изживяване на стреса рязко проявен дефицит в поведението, свел драстично вече постигнати и трайно поддържани приемливи за една дори по- широка от семейната общност нива на почти всички възможни за тази личност социални функции. Същевременно този несъмнено драстичен срив за това лице явно е преодолим, но също по нетипичен за пълноценна личност способ, тъй като адаптирането към променената реалност не е резултат от осъзнаване на естествената необратимост на житейската реалност и заместване на усещането за остра липса в общуването с ценност на спомена за изживяно положително общуване, продължило непрекъснато през целия 56 годишен живот на сина и в една значителна степен изчерпило обичайна за такава връзка продължителност( с оглед вече напреднала възраст на бащата, починал на 84г.), а на фактическото поемане на близостта в ежедневието с общуване с друго лице. Затова за този пострадал, за разлика от други типични случаи, загубата на родителя може да се отчете като преодолима, макар че до пълното адаптиране в новата среда ще следва да се изградят по- продължителни отношения на ежедневно-битово ниво на общуване и обгрижване, за да се достигнат нивата на пълно доверие, спокойствие и безгрижие които са характеризирали връзката на бащата и неравностойно общуващия му син. В този смисъл не могат да бъдат възприети и доводите в насрещната жалба на ищеца за подценяване на значението на загубата на родителя. Въззивният съд намира, че не може да се обоснове и чисто формалистичното приравняване на процесния случай на положението, в което би се намирала личност с още неразвита, но развиваща се психика (третиране на възрастен с недоразвита психика като подрастващо дете), която в бъдеще ще достигне ниво на преработка на емоционален спомен до осъзнаване на непреодолима липса на естествено очаквано общуване, осуетено от преждевременната смърт на родителя. Макар че юридически такъв паралел може да обоснове с законовата уредба на дееспособността на страдащи от психични заболявания възрастни, този подход не отчита един съществен според установената практика оценъчен критерий, какъвто е предвидимата много по-кратка продължителност на негативните последици според естествената очаквана продължителност на живота на вече преминал средна възраст пострадал. Така и доводите за недооценяване на тежестта на вредоносния резултат в неимуществената сфера на този пострадал, изложени в насрещната жалба на ищеца също не могат да бъдат споделени. В съдебната практика за оценяване на конкретни обективни измерения на иначе абстрактното понятие за справедливост освен фактическата близост в изградената между родител и дете емоционална връзка, се акцентира и на възрастта на лицето внезапно загубило най-близък по-степен възходящ и продължителността на съществувалото до момента общуване и възможностите за компенсиране на липсата му в бъдеще (Решение № 139 от 14.01.2020 г. на ВКС по т. д. № 2135/2018 г., I т. о., ТК), а в случая предвид индивидуалните особености на заболяването на психиката на пострадалия заместващата адекватна грижа в новото домакинство би могла в една много по-голяма степен в сравнение с обичайните случаи на осиротяване на подрастващо дете да ограничи, а дори и в перспективна изцяло да подмени липсата на общуване с починалия родител. Като допълнителен критерий за фиксиране на паричен израз на справедливата компенсация се отчитат и икономическите фактори като конкретния стандарт на живот в страната, една от проявните форми на която са и нормативно определените лимити за отговорността на застрахователя, независимо че те сами по себе си не са пряк израз на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, и съпоставката им с казуалната практика на съдилищата за аналогични случаи(Решение № 9 от 4.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 185/2021 г., II т. о., ТК; Решение № 103 от 9.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 2546/2019 г., II т. о., ТК; Решение № 60063 от 4.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 670/2020 г., II т. о., ТК, Решение № 50042 от 10.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 342/2022 г., I т. о., ТК). Като има предвид отликите на настоящия случай в сравнение с обичайните последици от загубено общуване с възрастен родител, съдът намира, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на 120 000 лева е справедлива компенсация. Този размер е съобразен както с нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди( лимитирано в размерите преди изменението на чл. 492 КЗ, следващо поемането на отговорността по полица, сключена на 21.05.2018г.), които индикират динамиката на икономическите процеси в страната, според утвърдената практика съобразена от въззивната инстанция на обезщетения, определяни в предходни периоди, така и с икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането в края на 2018г. и установената в тази насока съдебна практика (използвани като помощни критерии). Съдът намира, че с така определеното обезщетение се постигна справедливият баланс между претърпени вреди в резултат на деликта и паричното измерение на нуждата от обезвреда, респ. спазен е принципът за справедливост по чл.52 от ЗЗД, без обезщетението да представлява средство за повишаване на стандарта на живот на увреденото лице. В тази връзка, не следва да се отчитат типични да други видове вреди последици в имуществената сфера на пострадалото от загуба на родител лице, тъй като нито имущественото състояние на настойника, нито обема на наследственото имущество имат значение при определяне на размера на неимуществените последици. Първоначално предявената претенцията за имуществени загуби не е била поддържана спрямо застрахователя и затова каквито и да са доводи за изгубен източник на издръжка на недееспособния (доколкото починалия родител е бил в състояние да я осигурява) остават неотносими към предмета на делото. Обратно, сама по себе си липсващата възможност на самия пострадал да осигурява свои доходи чрез полагане на труд и покрИ.е на издръжката на общото домакинство (до момента на смъртта на бащата) само чрез социално подпомагане и пенсии очертава един невисок имуществен стандарт както на личността, така и на семейния му кръг и този стандарт не следва да бъде надхвърлян в резултат на компенсиране на неимуществени страдания. Затова и оплакванията, изложени във въззивната жалба на ищеца също са неоснователни. В заключение изводите на въззивния съд по определяне на размера на обезщетението до не повече, но и не по-малко от 120 000лв изцяло съвпада с резултата от прилагане на принципите на справедливостта от първата инстанция. До този размер основателната претенция на пострадалото лице следва да се уважи, съответно и всяка от обжалваните от насрещните страни части от съдебното решение следва да се потвърди. Претенцията на ищеца за компенсиране и на вредите от забавата на застрахования делинквент е била ограничена до акцесорно вземане за лихви, начислени след предявяване на главница със съдебен иск. Няма произнасяне по отговорност за забава в предходен период, поради което доводите за изключване на отговорността за забава на застрахователя, поради неоказано съдействие от пострадалия в предварителното производство по чл. 380 КЗ не са изобщо относими. Дори и пълномощникът на ползващото се от застраховката недееспособно лице да не е изпълнил указанието, получено с уведомлението от 01.09.21г, с което застрахователя е поискал нотариално заверено пълномощно на адвокатското дружество, чиято сметка е била указана като начин на поискано плащане, то забавата на кредитора, като обстоятелство изключващо отговорността на длъжника, би действала само до предявяване на иска. Отделно, нормативните изисквания за управление на клиентски сметки на адвокати, действащи от името на свои клиенти, в достатъчна степен гарантират отграничаването на средствата на поднастойно лице от имуществото на законния му представител – упълномощител на адвоката и посочването на тази сметка като начин на изпълнение и на съдебно предявеното вземане не накърнява изисквания на чл. 165 ал. 3 СК, отнасящи се до отчет на вече изплатени, а не очаквани постъпления при събиране на вземания на поднастойния. Затова, след като адвокат, представляващ съдружник в адвокатското дружество – титуляр на сметката, е изрично овластен от законния представител с процесуални права по чл. 34 ал. 3 ГПК за получаване на присъдени суми, ответникът няма нужда от каквото и да е допълнително съдействие за да изпълни доброволно предложено макар и частично изпълнение в хода на процеса и така поне отчасти да ограничи своята отговорност за лихвите, които текат до приключване на спора, като законоустановена последица от предявения иск (чл. 214 ал. 2 ГПК). Оплакванията на застрахователя по тази претенция са неоснователни, тъй като принципно той е изпаднал в забава по смисъла на чл.429, ал.3 КЗ, считано още от уведомяването си за настъпилото застрахователно събитие. Затова и в тази акцесорна осъдителна част решението на първата инстанция следва да бъде потвърдено. Оплакванията, въведени от помагача, осъден по регресния иск, предявен от подпомагания застраховател, се изчерпват с обосноваване на липса на отговорност, покрита от застраховката. Тъй като въззивният съд не намира основание да отхвърли претенцията на ползващото се от застраховката лице, процесуалното условие за разглеждане на обратния иск е настъпило и постановеният по частичния иск условен диспозитив е допустим. Възникването на регресното право по чл. 500 ал.2 КЗ е обусловено от факт, за който спор не може да се поддържа, предвид зачитането му като елемент от квалифициращ съставомерен престъпен състав, установен с присъда. Въззвиният съд препраща към тази част от мотивите на първата инстанция. Частичното искане за осъждане на застрахования водач, управлявал МПС без свидетелство за правоуправление да възстанови на застрахователя изплатеното обезщетение е основателно и следва да се потвърди. В съответствие с тези резултати от разглеждане на неоснователните жалби на насрещните страни, липсва предпоставка за ревизиране на разпределянето на отговорността за разноски в първата инстанция. За разпределянето на разноски в настоящото производство съдът отчита, че първоначално предявените въззивни жалби на помагача и ответника са неоснователни, но в отговорите по тях въззиваемия ищец не е поискал определяне на разноски за защита. Същевременно насрещната му жалба е провокирана от обжалването и защита по нея се отнася до интерпретиране на същите факти и обстоятелства, вече ангажирани от началните въззивници като оплаквания по техните жалби. Показателна в тази връзка е липсата на каквато и да е самостоятелно формулирана защита като отговори по насрещната жалба. Бланкетно формулираното писмено становище на застрахователя пред въззивния съд, изчерпващо се с едно изречение и представяне на списък за разноски не представлява фактическо изпълнение на каквато и да защита по насрещната жалба и затова няма основание за възлагане на каквито и да било разноски в тежест на насрещния въззивник(Определение 844/25.04.23т. по ч.гр.д. №4662/2022г. на ВКС, 4 ГО). Таксата, невнесена от освободен по чл. 83 ал.1 ГПК въззивник по насрещната неоснователна жалба, не може да се събере, по арг. от обр. на чл. 78 ал. 6 ГПК. Мотивиран от гореизложеното и на осн. чл. 271 ГПК, съставът на Варненски апелативен съд