Решение № 194 от 11.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 12328/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 20036509 от 18.05.2022 г., по гр.д. № 57414/2020г. по описа на СРС, 82- ии състав, поправено по реда на чл. 247 ГПК с Решение № 20061646 от 12.10.2022 г., по гр.д. № 57414/2020г. по описа на СРС, 82-ии състав са отхвърлени предявените от В. Н. С. срещу Прокуратурата на Република България искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществени вреди - болки и страдания, в размер на 23 000 лева, ведно със законната лихва от 17.11.2020 г. до окончателното изплащане, причинени от Прокуратурата на Република България за това, че в качеството на обвиняем по пр. пр. № 18374/2015 г. по описа на СГП спрямо ищеца на 17.11.2015 г. е осъществено незаконосъобразно задържане от прокурор до 72 часа по реда на чл. 64, ал. 2 НПК за довеждането му пред съд за разглеждане на искане за постановяване на мярка за неотклонение „задържане под стража“ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на мораторна лихва в размер на 11629, 44 лв. за периода 24.11.2015 г. - 17.11.2020 г.. С Решението на осн. чл. 10, ал. 2 ЗОДОВ ищецът е осъден да заплати по сметка на Софийски районен съд сумата в размер на 500 лева, представляващи разноски по делото, изплатени от бюджета на съда. Срещу Решението е депозирана въззивна жалба с вх. № 25050169/29.06.2022г., подадена от ищеца по исковете. В. С.. Въззивникът навежда правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, поради нарушение на процесуалните правила, регламентиращи процеса по установяване на релевантните факти и оценка на събрания доказателствен материал. Счита, че съдът неправилно е приел процесното задържане за законосъобразно, който извод противоречи на материалния закон. Твърди, че въпросът относно законосъобразността на задържането, постановено с прокурорско постановление за 72-часа, е решен с влязъл в сила на 24.11.2015 г. съдебен акт, постановен по н.ч.д. 4537/2015 г. от 17.11.2015 г. по описа на СГС, НО, 5-ти състав, с който задържането е обявено за незаконосъобразно. Ето защо, претендира, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ. Твърди, че неправилно е приложена и разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, като районният съд не е изложил каквито и да е било мотиви относно претърпените от ищеца вреди. Моли първоинстанционното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови краен съден акт, с който да се уважи в цялост предявената от ищеца претенция срещу Прокуратура на Република България. Претендира разноски. В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба. В хода по същество Прокуратура застъпва становище за правилност на атакуваното решение и моли то да бъде потвърдено. Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното: От фактическа страна: Районният съд е бил сезира с искова молба от В. Н. С. срещу Прокуратура на Република България за обезщетяване на неимуществени вреди - болки и страдания, в размер на 23 000 лева, ведно със законната лихва от 17.11.2020 г. до окончателното изплащане, причинени от Прокуратурата на Република България за това, че в качеството на обвиняем по пр. пр. № 18374/2015 г. по описа на СГП спрямо него на 17.11.2015 г. е осъществено незаконосъобразно задържане от прокурор до 72 часа по реда на чл. 64, ал. 2 НПК за довеждането му пред съд за разглеждане на искане за постановяване на мярка за неотклонение „задържане под стража“, както и за заплащане на мораторна лихва в размер на 11 629, 44 лв. за периода 24.11.2015 г. - 17.11.2020 г. Сочи, че СРП е отправила искане за снемане на имунитета на ищеца за повдигане на обвинение. В исковата молба са изложени твърдения, че с протоколно определение от 18.11.2020 г., постановено 02: 00 часа по н.ч.д. 4537/2015 г. по описа на СГС, НО, 5-ти състав, потвърдено с протоколно определение от по 24. 11.2015 г. по в.н.ч.д. №1102/2015 г. по описа на САС, НО, 8-ми състав е обявено за незаконосъобразно задържането на привлечен в качеството на обвиняем на ищеца С. по досъдебно производство № 225 ЗМК 2926/2015 г.по описа на 01-РУ-СДВР, пр. пр. 18374/2015 г. по описа а СГП, взето с Постановление от 17.11.2015 г. на СГП за срок от 72 часа. В резултат на незаконосъобразното задържане се твърди, че ищецът е претърпял болки и страдания, изразяващи се във влошаване на здравословното, емоционалното и психологично здраве на ищеца, накърняване на лични, социални и професионални права. Твърди се, че към дата на задържането ищецът е бил народен представител в 43-то Обикновено Народно събрание, поради което за възбуждане на неговия имунитет главният прокурор е отправил нарочно искане до Народното събрание, което е произвело негативен отзвук в медийното пространство, респективно сред обществото, което от своя страна е накърнило авторитета на ищеца. Твърди, че се самото задържане и превеждане в ареста е накърнило съществено неговия авторитет сред избирателите и партийните членове. Твърди, че се почувствал унизен и засрамен, а след задържането получил сърцебиене, чувствал задух, прилошаване и други, изпаднал в състояние на шок и стрес, бил объркан и уплашен. Задържането провокирало негативно отношение на членовете на обществото и отрицателното обществено мнение повлияло отрицателно на самочувствието и психическото състояние на ищеца. Станал затворен, необщителен, напрегнат, изнервен. Твърди, че състоянието на стрес продължило до приключване на наказателното производство спрямо него. Ищецът оценява причинените му неимуществени вреди в размер на 23 000 лева, като претендира обезщетяването им в този размер. В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от Прокуратура на Република България. Твърди, че предявените от ищеца искове са недоказани, поради което ги оспорва изцяло по основание и размер. Навежда възражение за изтекла погасителна давност за част от сумата, дължима като мораторна лихва върху претендираната от ищеца главница. Сочи, че няма доказателства за претърпени неимуществени вреди вследствие на задържането до 72 часа, нито за това те да са пряка и непосредствена последица от незаконното задържане, като намира претендирания им размер за прекомерен. От приетите по делото писмени доказателства, в това число материалите, съдържащи се по ДП № 225 ЗМК-2926/2015 г. по описа на 01 РУП СДВР, пр. пр. № 18374/2015 г. на СГП, се установява, че с постановление от 16.11.2015 г. В. Н. С. е привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК и чл. 143, ал. 1, пр. 3, алт. 1 НК. Постановлението е предявено на В. С. и защитника му на 17.11.2015 г., които са отказали а подпишат същото – обстоятелство, което е удостоверено в присъствието на двама свидетели. С постановление от 17.11.2015 г. прокурор при СГП е задържал за срок от 72 часа обвиняемия В. Н. С., считано от часа на привличане в процесуалното качество на обвиняем на 17.11.2015 г. до довеждането му пред СГС. На гърба на постановлението с дата 17.11.2015 г. и час 11: 40 часа е удостоверен отказът на ищецът в качеството му на обвиняем и защитника му да подпишат постановлението за задържане. С протоколно определение от 17.11.2015 г. по н.ч.д. № 44537/2015 г. по описа СГС, НО, 5-ти състав, постановено на 18.11.2015 г. в 02: 00 часа, съдът е оставил без уважение искането на СГП за вземане на мярка за неотклонение „задържане под стража“ спрямо обвиняемия В. Н. С., като му е взел мярка за неотклонение „гаранция в пари“ в размер на 6000 лева. Със същото определение СГС е обявил за незаконосъобразно задържането на привлечения в качеството на обвиняем ищец С. по досъдебно производство № 225 ЗМК 2926/2015 г. по описа на 01-РУ-СДВР, пр. пр. 18374/2015 г. по описа а СГП, взето с Постановление от 17.11.2015 г. на СГП за срок от 72 часа. В мотивите си СГС е посочил, че задържането за времето от 10: 00 часа на 17.11.2015 г. или непосредствено след изготвянето на постановлението за задържане до постановяване на определението по н.ч.д. № 44537/2015 г. по описа СГС, НО, 5-ти състав за незаконосъобразно, тъй като не отговаря на смисъла на чл. 64, ал. 2 НПК. Със съдебния си акт СГС е постановил незабавно освобождаване на ищеца. С протоколно определение от 24.11.2015 г. по в.н.ч.д. № 1102/2015 г. САС, НО, 8-ми състав е потвърдил изцяло определението на СГС, вкл. частта, касаеща задържането по реда на чл. 64, ал. 2 НПК. С протоколно определение от 14.03.2016 г. по н.о.х.д. № 1038/2016 г. по описа на СГС, 11-ти състав е одобрено постигнато споразумение на осн. чл. 381 НПК между прокурор при СРП и защитник на обвиняемия С., с което В. Н. С. се признава за виновен по повдигнатите му обвинения за извършени престъпления по чл. 325, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК и чл. 143, ал. 1, пр. 3, алт. 1 НК, като му е наложено наказание „пробация“. На основание чл. 23, ал. 1 НК му е наложено едно най- тежко наказание „пробация“, включващо следните пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от 9 месеца; „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за срок от 9 месеца; „поправителен труд“ за срок от 9 месеца. По делото е прието заключение на съдебно-компютърна експертиза, като вещото лице е посочило, че е снело публикациите от следните четири връзки (линка): директен линк към сайта на Би Ти Ви новините за публикация от 05.11.2015 г., 06: 10 ч„ обновена в 20: 24 ч. на 05.11.2015г„ със заглавие „Свалиха имунитетите на С. и Ч.“ - https//btvnovinite. bg/bulgaria/svaliha -imunitetite- na-siderov-i-chukolov.html, директен линк към сайта на Българско национално радио за публикация от 26.10.2015 г. в 09: 43, обновена в 11: 00 ч. на 26.10.2015 г. - Цацаров иска разрешение от НС за задържане на В. С. и Д. Ч. - https: //bnr.bg/post/100617889/cacarov-poiska-razreshenie- za-zadaijane-ba-volen-siderov-i- desislav-cbukolov, директен линк към сайта на Нова телевизия за публикация „Депутатите решават в четвъртък за имунитета на В. С. и Д. Ч.“ - https: //nova. bg/news/view/2015/11/05/129503, директен линк към сайта на, Дарик“ към публикация с наименование „Арестуват В. С. и Д. Ч. във вторник?“ от 13.11.2015 г. в 09: 08 часа - https: //dariknews.bg/novini/bylgariia/arestuvat- volen-siderov-i-desisbv-cbukolov-vyv-vtomik- 1528160, като текстовете съответстват на публикуваните на съответните сайтове. На два от линковете установило и видео съдържание. При изследването на метаданните на страницата е установило, че първата публикация е качена на сървър с 1Р-адрес 46.10.150.226, а самото видео е качено на сървър с адрес 46.10.150.140. При проверка в публична база данни констатира, че тези адреси са от адресното пространство на БТВ. При изследването на метаданните на страницата е установило, че втората публикация е качена на сървър с 1Р- адрес 82.119.84.124. При проверка в публична база данни е констатирало, че тези адреси са от адресното пространство на Еволинк и Лирекс. При изследването на метаданните на страницата е установило, че третата публикация е качена на сървър с 1Р-адрес 87.120.176.20, а самото видео е качено на сървър с адрес 79.124.14.34. При проверка в публична база данни е констатирало, че тези адреси са от адресното пространство на „Н.“ ЕООД и „Т.“ ООД. При изследването на метаданните на страницата е установило, че четвъртата публикация е качена на домейн „dariknews.bg“, който е с IP- адрес 94.156.102.134. При проверка в публична база данни е констатирало, че тези адреси са от адресното пространство на „Н.“ ЕООД и „Дарик радио“. Вещото лице не може да установи от кои IP-адреси те са били публикувани, тъй като става въпрос за управление на съдържание, а съгласно GDPR доставчиците на съдържание са задължени да пазят информация и трафични данни за не повече от шест месеца. Информация за физическият адрес на IP-адресите би могла да бъде получена от доставчиците на Интернет-услуги. За установяване на обстоятелствата, свързани с претърпените от ищеца неимуществени вреди от незаконосъобразно задържане, са разпитани свидетелите Д.С. С.а и П.Х.К., чийто показания ще бъдат обсъдени по-долу. При така установеното от фактическа страна от правна страна съдът намира следното: Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. В процесния случай предмет на въззивна проверка е решението в неговата цялост. При извършена проверка съдът намира, че атакуваното решението е валидно и допустимо. Решението е неправилно по следните съображения: Предмет на делото е предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ. Съгласно чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, при домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5 § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Деликтът по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ е налице, само когато задържането под стража е било отменено поради липса на законно основание за налагането му. В тези случаи на ищеца се дължи обезщетение за неимуществените вреди, които са пряка и непосредствена последица от незаконосъобразното задържане, дори когато той е бил осъден по обвинението /в този смисъл Решение № 408 от 01.11.2012 г. по гр. д. № 1704/2011 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС; Решение № 310 от 29.10.2013 г. по гр. д. № 1384/2012 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, т. 13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК на ВКС/. Доказването на вредите и причинно-следствената връзка между тях и незаконното задържане е изцяло в тежест на ищеца, сезирал гражданския съд с иск за заплащане на обезщетение по реда на този закон. В контекста на гореизложеното, неправилно районният съд е приел задържането на въззивника по реда на чл. 64, ал. 2 НПК за законосъобразно, излагайки собствени мотиви в тази насока. По реда на чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ на обезщетяване подлежат вреди причинени от незаконосъобразни актове, отменени по надлежния ред. Задържането под стража, взето с постановление на прокурор при СРП на 17.11.2015 г. спрямо въззивника, е било обжалвано пред съответния първоинстанционен съд, който е разгледал жалбата по реда на чл. 64, ал. 2 вр. чл. 5, т. 4 ЕКПЧОС и е постановил съдебен акт, с който е обявил задържането за незаконосъобразно. Съденият акт е влязъл в сила на 24.11.2015 г.. Районният съд, игнорирайки така постановения съдебен акт, чийто последици са били задължителни за зачитане, неправилно е приел, че задържането е законосъобразно. Ето защо, въззивният съд приема, че е налице незаконно задържане, отменено по надлежния ред, поради което е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на Прокуратурата на Република България. По отношение на претърпените вреди, които са в пряка причинно-следствена връзка въззивният съд намира следното: В тази връзка са разпитани двама свидетели, чиито показания въззивният съд цени по реда на чл. 172 ГПК, тъй като единият свидетел е съпругата на въззивника, а другият – журналист в телевизия „Алфа“, работещ от 10 години всеки ден с въззивника /по думи на свидетеля/. Свидетелката С.а твърди, че дълго време след задържането /посочва период от 1 година/ е отнело на въззивника да се възстанови, като през този период е бил депресиран, подтиснат, затворен, унизен и е трябвало да обяснява пред обществото своите действия. Свидетелката К., от своя страна, посочва, че въззивникът след обявяването на задържането за незаконосъобразно е бил притеснен и депресиран, което продължило няколко месеца /три или повече/. Въззивният съд кредитира частично показанията на свидетелите С.а и К.. Както бе посочено по-горе, свидетелките са заинтересовани от изхода на делото. Същевременно се установява противоречие в показанията им относно периода, през който твърдят въззивникът да е бил депресиран. От друга страна, дори и да бъдат кредитирани изцяло показанията на свидетелките, то по делото не се установява, че така влошеното емоционално и психическо здраве на въззивника е резултат единствено и само от незаконосъобразното задържане. Това е така, тъй като в същия този период се е развивало досъдебното производство спрямо въззивника С.. Наказателното производство спрямо него е приключило на 14.03.2016 г., когато е одобрено сключено споразумение между прокуратурата и защитника на въззивника, с което последният се признава за виновен по повдигнатите му обвинения. Споразумението има сила на влязла в сила присъда, като със същото се установява, че въззивникът е осъществил престъпленията, за които е бил привлечен към наказателна отговорност. Производството спрямо него е протекло в рамките на четири месеца, като през този период от време самият наказателен процес също е оказал негативно влияние върху здравословното състояние на въззивника. По изложените съображения въззивният съд кредитира частично показанията на свидетелите в частта относно твърденията им, че след задържането е бил притеснен и депресиран, но не и за посочения от тях период, доколкото не може да бъде установено по делото, че по- продължителното чувство на притеснение, депресия и влошаване на емоционалното и психическото му състояние са резултат именно от незаконното задържане. По делото не са ангажирани доказателства за влошаване на физическото и психическо здраве на въззивника, изразяващи се в получаване на сърцебиене, задух, прилошаване и други, изпадане в състояние на шок и стрес, обърканост, каквито фактически твърдения са изложени в исковата молба. Недоказаните факти са неосъществени и въз основа на тях съдът не следва да формира правните си изводи по спора. На следващо място, свидетелите С.а и К. изнасят информация за накърнен авторитет на въззивника сред обществото и партийните членове. Свидетелката С.а свидетелства предимно за медийния и обществен отзвук на искането на главния прокурор за задържането на въззивника, както и за въздействието им върху въззивника С. и тяхното семейство. Идентична информация от медийния отзвук на искането на главния прокурор се съдържа и в показанията на свидетелката К., която в допълнение твърди, че месеци наред са се коментирали и снимки на въззивника с белезници при влизането му в Съдебната палата. Тук е мястото да бъде отбелязано, че към момента на извършените от въззивника деяния, за които впоследствие той е признат за виновен, същият е бил народен представител и като такъв се е ползвал с имунитет по смисъла на чл. 70 КРБ. В Решение № 10 от 27 юли 1992 г. по конституционно дело № 13 от 1992 г. на КС е разяснено, че поради особеностите и важността на правата и задълженията на народните представители те имат правно привилегировано положение спрямо останалите граждани относно наказателната отговорност и личната неприкосновеност. Посочено е, че за да изпълняват високоотговорните си задължения, Конституцията им създава съвкупност от права, с които ги поставя под режима на един особен статут и им обезпечава по-голяма свобода и самостоятелност, сигурност и независимост спрямо органите на изпълнителната и съдебната власт. Тази съвкупност от права, известна като парламентарен имунитет, се изразява главно в тяхната наказателна неотговорност по чл. 69 КРБ и наказателната им неприкосновеност по чл. 70 КРБ. Наказателната неприкосновеност по чл. 70 от Конституцията е допълнителна гаранция за защита личността на народните представители по време на пълномощията им. Съгласно Решението на КС по същество тя представлява забрана за задържане и възбуждане на наказателно преследване срещу народните представители и се отнася се за всички техни престъпни деяния, включително и за тези, които са извършили не при изпълнение на задълженията им. Забраната за задържане и наказателно преследване обхваща всички техни форми и действия, като срещу народните представители не могат да се извършват каквито и да е действия за наказателно преследване без съответно разрешение. Следователно имунитетът на народните представители не е самоцелен, а е една от най-основните и важни гаранции за осъществяване на техните законодателни правомощия. Именно поради тази причина наказателно преследване и задържане спрямо конкретен народен представител може да бъде възбудено след конкретно дадено разрешение на Народното събрание. Компетентен да сезира Народното събрание с мотивирано искане е главният прокурор – така чл. 136, ал. 3 от Правилника за организацията и дейността на Народното събрание. Т.е. в случая главният прокурор, съобразявайки разпоредбите на Конституцията на Република България и Правилника за организацията и дейността на Народното събрание, е депозирал съответното мотивирано искане за възбуждане на наказателно производство и за задържане на съответния народен представител – въззивника, които действия са законосъобразни. В действителност искането за снемане на имунитета на въззивника е широко медийно отразено, което се установява от приетата по делото съдебнотехническа експертиза. Обект на последната са конкретни линкове към интернет страници на различни медии, водещи до статии, изображения и видеофайлове, свързани с искането на главния прокурор. Всички статии са публикувани в периода 26.10.2015 г.-13.11.2015 г. и в тях се коментира искането на главния прокурор за снемане имунитета по чл. 70 КРБ на въззивника, решението на НС и получената от въззивника призовка за явяване в Националното съдебно следствие за предявяване на обвинение. Следователно публикациите коментират не конкретното извършеното задържане на въззивника, а предшестващи законосъобразни действия по получаване на разрешение за задържане и възбуждане на наказателно преследване спрямо въззивника. Медийният отзвук е обясним с оглед обстоятелството, че към този момент въззивникът е бил народен представител. Колкото по- известна е една личност, включително политик, толкова повече намеса в частно правата си сфера се налага да понася, а правото на информация е една от основните ценности в демократичните общества. С оглед длъжността, която е заемал въззивникът, и особената важност на неговите правомощия обществеността има право да бъде информирана за действията и постъпките на този, комуто се е доверила да представлява интересите. Поради това политиците, още повече лидерите от тях, следва да понасят засиления журналистическия интерес и да търпят повече укори. От друга страна, действията на главния прокурор по повод депозираното искане за разрешение за възбуждане на наказателно преследване на въззивника и за неговото задържането, са законни и са предприети в съответствие със законодателна рамка. Въззивният съд намира и че същите не са пряка и непосредствена последица от незаконното задържане на въззивника, за който деликт следва да бъде ангажирана гаранционно-обезпечителната отговорност на държавата. Посочените действия предшестват задържането, поради което евентуално изтърпени вреди от тях не мога да бъдат предмет на обезщетяване в настоящото производство. По тези съображения въззивният съд приема, че медийният отзвук на искането на главния прокурор за снемане на имунитета на въззивника, включващо искане за неговото задържане, не е причинило неимуществени вреди, които да подлежат на обезщетяване в настоящото производство. Ето защо, показанията на разпитаните свидетели относно твърденията им, че медийният отзвук, предшестващ задържането, е оказало посоченото от тях въздействие върху въззивника, са неотносими към предмета на делото. На следващо място, въззивният съд не кредитира показанията на свидетелката К., че е била разпространена снимка на въззивника с белезници, заснета при влизане на въззивника в Съдебната палата. Показанията не намират подкрепа в изготвената по делото съдебнотехническа експертиза, нито в останалия събран по делото доказателствен материал. Следователно изложеното от нея остава изолирано, поради което съдът не му се довери. Въззивният съд намира за недоказани твърденията на въззивника, че неговият авторитет сред партийните членове и обществото е накърнен само и единствено от незаконното задържане. Подобна информация изнасят разпитаните по делото свидетели, но с оглед изхода на наказателното производство в тази част показанията не следва да бъдат кредитирани изцяло. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установи, че самото задържане на въззивника е било широко медийно разгласено, поради което този факт се явява недоказан. Фактът, че главният прокурор е поискал разрешение за задържане на конкретен народен представител, не следва да се тълкува като автоматично задържане под стража на съответното лице. Това е така, тъй като наблюдаващият делото прокурор разполага с правомощията да прецени дали е необходимо да постанови мярка по чл. 64, ал. 2 НПК, като същинската мярка „задържане под стража“ се взима от съда – чл. 64, ал. 1 НПК. Разрешение от Народното събрание за задържане под стража позволява на съответния прокурор да направи искане по реда на чл. 64, ал. 1 от НПК, но не задължава съответния първоинстанционен съд да вземе най-тежката мярка за неотклонение спрямо обвиняемото лице. Самият факт на задържане на въззивника не се установява от събраните по делото доказателства да е бил медийно разгласен, по който начин да е накърнен авторитетът му сред обществото и партийните членове. От друга страна, снемането на доверие от въззивника и накърняване на авторитета му би могло да бъде резултат и от факта на образуваното досъдебно производство, привличането му в качеството на обвиняем за две деяния, едното от които тежко престъпление по смисъла на наказателния закон, и признаването му впоследствие за виновен по така повдигнатите му обвинения. Ето защо самият факт на незаконното задържане е оказал влияние на авторитета му сред обществото и партийните членове, но не в обема сочен от свидетелите, доколкото са налице и други факти през същия този период, които са оказали същото влияние. По изложените съображения въззивният съд намира, че по делото са доказани и претърпени вреди, въз основа на което следва да се ангажира отговорността на държавата. Размерът на обезщетението следва да се определи съобразно критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД и съобразявайки задължителната и трайно установената практика на ВКС. Съгласно същата справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на морално причинените вреди, не е абстрактно понятие, а включва винаги конкретни факти и обстоятелства от обективен характер, подлежащи на преценка във всеки отделен случай. Такива могат да бъдат характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение, медийно разгласяване и други, съобразно конкретно установените обстоятелства по делото. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, на преценка подлежи продължителността на незаконното задържане, конкретните обстоятелства по повод самото задържане – извършено ли е то публично, чрез използване на сила или по друг начин, рефлектирал върху личността на пострадалия, публичното му разгласяване и свързаните с това последици; изтърпените неблагоприятни последици от незаконното задържане; личността на пострадалия и неговото съдебното минало, което следва да бъде преценено с оглед интензитета на отразявана върху психиката и физическото здраве, върху социалните и семейните му контакти, върху професионалното му развитие; условията, при които лицето принудително е било задържано, и други. Принципът на справедливост изисква в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. /В този смисъл ППВС № 4/1968 г, Решение № 50202 от 18.01.2023 г. по гр. д. № 256/2022 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС Решение № 60191 от 08.10.2021 г. по гр. д. № 595/2021 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС, Решение № 293 от 17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС, Решение № 216 от 27.07.2010 г. по гр. д. № 185/2009 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС/. В процесния случай въззивният съд взе предвид, че въззивникът е бил привлечен в качеството на обвиняем за две отделни деяния, за които впоследствие е бил признат за виновен. Задържането под стража, взето с постановление на прокурор по реда на чл. 64, ал. 2 от НПК, от чиято незаконосъобразност се претендира да са претърпени неимуществени вреди, е било с продължителност около 14 часа. Това е така, тъй като с протоколно определение от 17.11.2015 г. по н.ч.д. № 44537/2015 г. по описа СГС, НО, 5-ти състав определение СГС е приел, че задържането за времето от 10: 00 часа на 17.11.2015 г. или непосредствено след изготвянето на постановлението за задържане до постановяване на определението по н.ч.д. № 44537/2015 г. по описа СГС, НО, 5-ти състав е незаконосъобразно. Актът на съда е обявен публично в открито съдебно заседание, приключило на 18.11.2015 г. в 02: 00 часа, и е постановено въззивникът да бъде освободен незабавно. Следователно въззивникът е търпял незаконосъбразна държавна принуда за изключително кратък период от време, който несъмнено се е отразил негативно върху върху емоционалното и психическо състояние на въззивника, неотличаващо се с висок интензитет и задълбоченост. По делото не се доказва значително влошаване на физическото, психическото и емоционалното здраве на въззивника, нито съществено накърняване авторитета му, които да са в пряка причинно-следствена връзка с незаконното задържане, каквито се твърдят в исковата молба. Напротив, доказват се обичайни вреди, които подлежат на обезщетяване, като следва изрично да се отбележи, че нито арестът на въззивника е осъществен на публично място, нито се доказва същият да е широко медийно отразен. Задържането е продължило за кратък период от време – 14 часа. Прокуратурата е протестирала определението на Софийски градски съд, но съдът е разпоредил освобождаването на въззивника да бъде осъществено незабавно, т.е. не след постановяване на акта от въззивната инстанция. Въззивният съд взе предвид стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта – 17.11.2015 г.. Към 2015 г. съгласно официални данни на НСИ, средностатистическите показатели за едно лице са, както следва: общ потребителски разход средно за лице - 4666 лв., общ годишен доход средно за лице - 4953 лв., минимална работна заплата - 380 лв.. Месечната инфлация за периода м. януари 2015 г.- м. декември 2015 г е 0.0%, а годишната инфлация за декември 2015 г. спрямо декември 2014 г. е минус 0.4%. При така установеното въззивният съд приема, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал.1, т. 1 ЗОДОВ, като ищецът е претърпял неимуществени вреди, чийто размер съдът определя по реда на чл. 52 ЗЗД, съобразявайки гореизложените обстоятелства, на 140 лева. Така определеният паричния еквивалент на обезщетението съответства на обема от пряко причинените вреди на въззивника от незаконното задържане за периода от 14 часа, в контекста на икономическите условия през 2015 г.. С оглед основателността на главната претенция, основателна се явява и акцесорната такава. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк. гр. д. № 3/2004 Г., ОСГК на ВКС. При незаконни актове на правозащитни органи началният момент на забавата и съответно на дължимостта на мораторната лихва възниква от влизане в сила на определението, с което е отменена мярката „задържане под стража“. В случая определението, с което е отменена мярката „задържане под стража“, взето с постановление на прокурор по реда на чл. 64, ал. 2 от НПК, е влязло в сила на 24.11.2015 г., от който момент се дължи обезщетение за забава. Искът по чл. 86 ЗЗД за периода 24.11.2015 г. до 16.11.2020 г. върху дължимата главница от 140 лева се явява основателен до сумата от 70, 81 лева, който размер съдът изчисли по реда на чл. 162 ГПК. Искът не следва да бъде уважаван за периода до 17.11.2020 г. – дата на предявяване на исковата молба, тъй като от същата дата следва да бъде присъдена законна лихва до окончателно изплащане на сумата. Предвид гореизложеното решението на районният съд се явява неправилно, като същото подлежи на частична отмяна. Искът по чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ следва да бъде уважен в размер от 140 лева, ведно със законната лихва от дата на предявяване на исковата молба 17.11.2020 г., а искът по чл. 86 ЗЗД – за сумата 70, 81 лева. В останалата част решението следва да бъде потвърдено. По разноските: С оглед изхода отговорността за разноски следва да бъде преразпределена, като решението на районния съд в частта за разноските следва да бъде отменено. Съдебно деловодните разноски като право на такива има въззивникът ищец. Съгласно чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ при частично уважаване на иска ответникът следва да понесе разноските в производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса. С оглед посочената разпоредба ПРБ следва да бъде осъдена да заплати 500 лева по сметка на СРС, представляваща съдебно деловодно разноски пред първоинстанционния съд. Ответникът следва да бъде осъден да заплати на въззивника сумата в размер на 15 лева, представляваща внесена държавна такса пред първоинстанционния съд /10 лева при предявяване на исковата молба/ и въззивния съд /5 лева при депозиране на въззивна жалба/. Въззивникът ищец има право на разноските за възнаграждение за един адвокат съразмерно с уважената част от иска. Както пред районния съд, така и пред въззивния съд, не са представени доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение, поради което такива не му се дължат. Предвид на изложеното, съдът