Решение № 1646 от 21.5.2025 г. на Административен съд - Велико Търново по дело № 87/2025 г.

Производството е по реда на чл. 203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража ( ЗИНЗС ). Настоящето дело е образувано по искова молба с вх. № 455/31.01.2025 г. от М. М. И., с която е предявен иск срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) при Министерството на правосъдието за присъждане на обезщетение в размер на 8 000 лева за причинени му неимуществени вреди за периодите на престоя му в ареста във Велико Търново [рег. номер] 2024 година, ведно със законната лихва до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба се твърди, че при изпълнение на мярката „задържане под стража“ пребивавал в килията с размери 2/4 кв.м., като в нея били настанени по трима човека. Посочва, че килията била без прозорци, без естествена светлина, без циркулация на въздух и без постоянен достъп до течаща вода и тоалетна, с лоша хигиена, без пространство за свиждане с адвокат. Твърди, че бил хапан от дървеници и хлебарки. Оплаква се, че когато пазарувал на лавката в Ареста не получавал фискален бон. В исковата молба се твърди още, че тъй като в килиите липсвал санитарен възел и течаща вода, при наличие на физиологична нужда и при отказ на надзирателите за извеждането му се налагало да уринира в пластмасови бутилки. Всичко това рефлектирало негативно върху човешкото му достойнство, унижило го и му причинило душевно страдание. В съдебно заседание процесуалния представител на ищеца допълва фактическите основания за иска и с твърдението за липса на престой на открито, доколкото извеждането на задържаните се осъществявало в малко по-голяма стая с отваряеми прозорци (л. 105 и 106 от делото). В открито заседание, чрез видеоконферетна връзка осъществена от затвора в гр. Ловеч, ищецът поддържа иска и моли съда да уважи претенцията за неимуществени вреди в претендирания размер. Същото мотивирано искане прави и процесуалния му представител, който депозира подробни писмени бележки по делото. Претендира разноски. Ответникът - Главна дирекция „Изпълнение на наказанията”, в представено по делото писмено становище и в съдебно заседание чрез процесуалния си представител юрк О., оспорва изцяло предявеният иск като неоснователен и недоказан. Моли за отхвърляне на исковата претенция. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Представителят на ВТОП дава заключение за частична основателност на исковата претенция. След като разгледа твърденията на страните и доказателствата по делото, административният съд приема за установено от фактическа страна следното: М. М. И. е пребивавал в ареста във Велико Търново като задържан под стража от 26.04.2021 г. до 07.06.2021 г. В рамките на този посочения период - от 26.04. до 05.05.2021 г., същият пребивавал в спално помещение № 4, заедно с Г. П. С. и К. Е. К.. Т.е. за периода на този престой в спалното помещение пребивавали 3 лица. След това, в рамките на същия период – от 05.05.2021 г. до 07.06.2021 г., И. пребивавал в спално помещение № 8, където съжителствал с лицата Н. В. Ц. – до 12.05.2021 г., Р. А. П. – до 28.05.2021 г. и с Е. Р. А. – до 07.06.2021 г. Т.е. за периода до 28.05.2021 г. в това спално помещение пребивавали 3 лица, а ищецът е съжителствал с още едно лице само 10 дни (от 29.05 до 07.06.2021 г.). След това, за периода от 08.11.2022 г. до 20.06.2023 г., И. бил настанен отново в същия Арест с мярка за неотклонение задържане под стража, като първите два дни - от 08 до 10.11.2022 г., бил настанен с още едно лице – С. Х. Б. в спално помещение № 9. От 10.11.2022 до 13.01.2023 г. същият бил преместен в спално помещение № 5, където съжителствал с В. Р. А. от 28.11.2022 г. до 13.01.2022 г., Р. М. И. от 07.12.2022 г. до 23.12.2022 г. и И. К. Д. от 12.01.2023 г. до 13.01.2023 г. - т.е. до 28.11. (за 18 дни) ищецът бил сам, а от 28.11 до 07.12 2022 г. (10 дни) с още едно лице. От 13.01.2023 г. бил преместен в Ареста в гр. Разград, като на 30.01.2023 г. е върнат в ареста в Търново за явяване по дело, като е настанен в спално помещение № 5 с 1 лице – И. В. Г. и на 31.01.2023 г. е върнат в Разград. На 23.03.2023 г. ищецът бил приведен отново в Ареста в Търново и настанен в спално помещение № 5, където останал до 20.06.2023 г. В рамките на този период същият престоял с лицата И. В. Г. – от 23.03.2023 г. до 06.04.2023 г., с А. С. А. – от 23.03.2023 г. до 20.06.2023 г., с М. Ц. В. – от 06.04.до 11.05.2023г., със С. М. Н. – от 13.04.2023 г. до 18.04.2023 г., с Е. М. И. от 13.05 до 20.06.2023 г. и с П. С. П. от 03 до 04.04.2023 г. Т.е. през целият период лицето съжителствало с 2 и повече лица. За периода от 27 до 28.06.2023 г. ищецът бил отново в Ареста в Търново в същото спално помещение с още 2 лица - А. С. А. и Е. М. И.. От 07.08.2024 г. до 03.05.2024 г. ищецът пребивавал в Ареста в Търново отново с мярка за неотклонение задържане под стража, като е настанен в помещение № 4. За периода от 07.08 до 30.08.2024 г. е съжителствал с И. Р. А.; за периода от 07.08 до 14.08. с Е. Г. Н., а от 14 до 22.08.2024 г. и с В. Г. К.; от 22.08 до 23.08.2024 г. и с М. В. А., а от 22.08. до 03.10.2024 г. – с Р. А. П.. От 03.09. до 10.09.2024 г. съжителствал и с С. С. Х., а от 10.09. до 03.10.2024 г. - с А. А. А.. Т.е. ищецът е съжителствал с 1 лице само за периода от 30.08 до 03.09.2024 г. - т.е. 5 дни. При последния си престой – от 09 до 11.12.2024 г. в Ареста в Търново ищецът е настанен в спално помещение № 8, като първия ден е пребивавал със само 1 лице – П. И. Е., а от 10.12 до 11.12. към тях се е присъединил и Н. Г. А.. Горните обстоятелства се установяват от Писмо рег. № 1360/22.04.2025 г (л. 121 от делото) на ОСИН, като не са спорни между страните. В друго писмо рег. № 11217/07.04.2025 г. на Началника на ОС „ИН“ – гр. В. Търново (л. 95 и следващите) се посочва, че арестът в гр. Велико Търново е в експлоатация от 1982 г. и според тогавашните изисквания килиите са без външни прозорци. Осветлението се осигурява от луминесцентни тела с лед пури и не се изключва, а пряк достъп до дневна светлина – от прозорците в арестния коридор, чрез отваряне на плътните врати на килиите. Помещенията се проветряват чрез прозорци над вратите и през самите врати към коридора. В арестния коридор има 3 климатика, които охлаждат помещенията при отваряне на плътните им врати. Всяка от килиите е с площ от 8 кв. м. и е оборудвана с по две вишки с по две легла, масичка, две столчета и шкаф. Леглата са стандартни единични, а дюшеците са като във всички места за лишаване от свобода. Масичката и столчетата са закрепени към стената и пода, а шкафът е пластмасов с чекмеджета за съхранение на личните вещи на задържаните. В спалните помещения няма санитарен възел, а арестът разполага с общ санитарен възел с течаща вода, ежедневно хигиенизиран и дезинфекциран. Извеждането до санитарния възел се извършва покилийно по всяко време на денонощието, при възможност и липса на движение в коридора. Горните обстоятелства също не са спорни и са обявени за такива от съда с протоколното определение от 09.04.2025 г. (на л. 107 от делото). Посочва се, че при пазаруване на лавка не се получава касов бон от задържания, а същия се прикрепва към досието и сметката за изразходени суми, като всеки разход се описва в последствие се подписва от задържаното лице.. В хода на съдебното производство са представени писмени доказателства от които се установява пребиваването на ищеца в арест гр. Велико Търново през посочените периоди, в т.ч. ксерокопие на извадки от дневник за разпределение на задържаните лица по килии. Представени са още и извадка от Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. на главния директор на ГДИН за вътрешния ред в арестите, с която съдът разполага в цялост. Събрани са и гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетелите И. В. Г. и П. С. П. – пребивавали в ареста заедно с ищеца. В своите показания свидетелите сочат, че познава ищеца от престоя му в ареста. Поясняват, че условията в ареста са нечовешки, няма постоянен достъп до санитарен възел, течаща вода, има дървеници и хлебарки. Ищецът се е оплаквал и от площта в килията, която е малка и няма необходимите 4 [жк], че за да отидеш до санитарен възел трябва да чукаш на вратата, но понякога се чака, а от това чакане изпитвал дискомфорт. Ищецът се чувствал зле, защото са го нахапвали дървеници, от които свидетелите виждали следи. Потърсил е медицинска помощ, но не са му обърнали внимание. Твърдят, че са виждали да пръскат. Както се посочи съдът е обявил за служебно известни и ненуждаещи се от доказване фактите относно санитарно – битови условия в Ареста във Велико Търново за периода на исковата претенция: В ареста има еднотипни спални помещения с размер 8 [жк], без естествена светлина, килиите са осветени с луминесцентно осветление. Вентилацията се осъществява когато няма движение в коридора, като се отваря плътната врата на спалното помещение към коридора – т.е. чрез коридора. В килиите няма санитарен възел и течаща вода. Тоалетните в ареста са две общи отделни помещения, достъпът до които се осъществява при поискване и възможност. Разходка на открито се осъществява в т. нар. „каре“ – стая на последния етаж на Ареста с два отваряеми прозореца. Почистването на помещенията се осъществява на доброволен принцип от задържаните. Въз основа на така приетото от фактическа страна въз основа на описаните по – горе доказателства, съдът направи следните правни изводи: Искът за присъждане на обезщетение е предявен от лице, което твърди, че е претърпяло неимуществени вреди в резултат на незаконосъобразни административни действия и бездействия на служители на ответника, изразили се в пребиваване в нечовешки условия – нехигиенични санитарни помещения; без санитарен възел и вода в килиите, в пренаселени – с недостатъчна свободна жилищна площ и мръсни килии; без чист въздух и естествена светлина; без престой на открито и двигателна активност, както при нарушаване на правото на конфиденциални срещи с адвокат, за периодите на пребиваване на ищеца в Ареста в гр. Велико Търново за периодите от 26.04.2021 г. до 11.12.2024 г., където същият пребивавал временно поради задържането му под стража, водене за дело и ПСД. Т.е. претендираното увреждане е в Ареста в гр. Велико Търново, искът е предявен пред компетентния съд, при спазване правилата за родова и местна подсъдност. Искът е предявен в петгодишния давностен срок от прекратяване на незаконосъобразното бездействие. Съобразно горното същият е допустим. Разгледан по същество е частично основателен по следните мотиви: Съгласно чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишените от свобода и задържаните под стража от специализираните органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл.3 от ЗИНЗС, като ал. 5 на същата въвежда оборима презумпция за наличие на неимуществена вреда за лице, което е адресат на нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС. Нормата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС съдържа забрана за подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение на лишените от свобода и задържаните под стража. В същото време алинея 2 от същата съдържа законова презумпция за наличие на нарушение на чл. 3, ал. 1 когато липсва достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност. Следователно, специалният закон съдържа различни правила както за установяване на незаконосъобразно бездействие на администрацията – тежестта да докаже изпълнението на изискванията на закона е за ответника, така и за наличието на неимуществени вреди от нарушението – те се предполагат до доказване на противното, като отново именно ответника следва да установи липсата на въздействие върху психиката на ищеца. Като краен извод следва, че за уважаване на иск с правно основание чл. 284 от ЗИНЗС, е достатъчно да се установи поставянето на задържаното лице в условия, при които липсва което и да е от нормативните изисквания, свързани с задължението за осигуряване на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване или необоснована употреба на помощни средства. Съдът намира, че в конкретния случай се претендират само част от тези неблагоприятни условия – например няма заявено оплакване за неосигуряване на храна, облекло, за необоснована употреба на помощни средства. С ИМ се претендира, че при престоя в ареста в периода 2021 – 2024 г. ищецът е бил поставен в унизителни условия предвид липсата на осигурена минимална жилищна площ, осветление и чист въздух, достъп до санитарни помещения, ограничено право на достъп на открито, мръсни килии, както и нарушаване на правото на конфиденциални разговори с адвокат, липса на фискални бележки за извършените покупки на лавка. Съдът намира за основателно оплакването на ищеца за неосигуряване на минимална жилищна площ при престоя му в ареста в гр. Велико Търново през по-голямата част от престоя. По силата на общите принципи, залегнали в чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на Арест гр.Велико Търново е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване в тези места на лишените от свобода и задържаните под стража. ЕКПЧОС е ратифицирана от Република България поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията, има пряко действие и съставлява част от националното право, т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенцията представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК. Безспорно е, че площта на арестните (спалните) помещения във Велико Търново е 8 кв.м., т. е. с капацитет до 2-ма задържани. Ищецът не сочи броят на задържаните лица, с които е бил настанен в помещение, но от събраните по делото доказателства се установява, че превишението на необходимите за пребиваване не по-малко от 4 кв. м. площ на един задържан (чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС) е било през по-голямата част от престоя му. Реално ищецът е пребивала в Ареста в Търново общо 264 дни, като от тях само през 48 от тези дни бил сам или с още само едно лице, съжителствало с него в съответното (различно) спално помещение. При това положение, съдът приема, че при съобразяване общата площ на помещенията, в които е пребивавал от 8 кв.м, за част от исковия период е спазена квадратурата от 4 кв. м. на едно задържано лице. Установената пренаселеност в килиите в следствения арест – Велико Търново, в които е настанен ищецът през част от времето или за 216 дни (от общо 264 дни) е била по-малка от минимално допустимия размер - 4 кв. м., което е в нарушение на чл. 43, ал. 4 от ЗИНЗС. Ответникът, чрез неговите служители, не изпълнява своите задължения и не осигурява на ищеца минимално изискуемата жилищна площ, която да съответства на човешките представи за необходимо на едно лице свободно пространство, което да обитава, извършвайки своите елементарни, необходими за самото му съществуване потребности от сън, хигиена, преобличане и хранене. В случая не се касае за необходимост от жилищна площ, надминаваща изискванията за ограниченията, които самото наказание поставя, а се касае за изисквания, които биологичното съществуване на човек предполага. Не е проведено специално нарочно доказване на емоционалните преживявания, които липсата на тази жилищна площ е произвела у ищеца, но съдът счита, че самият факт установен по делото, сочещ за непредоставяне на такава минимална площ за обитаване, води до извода, че при всяко психично здраво човешко същество липсата на минимално пространство, което да му позволява спокойно биологично съществуване би произвела негативните емоционални преживявания, които ищецът твърди, че е преживял и би основал извод за наличие на унизително отнасяне. Този извод следва и от разпоредбата на чл. 284, ал. 5 ЗИНЗС. Тези факти (на обитаване на пренаселени килии) са достатъчни, за да се приеме, че в посочените по-горе периоди, администрацията е поставила ищецът в неблагоприятни условия по смисъла на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС. Изложените в писменото становище на ответника доводи относно статута на сградата, в която е разположен ареста, са без правно значение за спора. Независимо дали сградата е културна и историческа ценност или не, държавата е длъжна да осигури минимални условия за пребиваване на задържаните лица, отговарящи на закона и международните стандарти. От събраните по делото доказателства не се установява изпълнение на това задължение, поради което и ответникът като представител на държавата следва да понесе отговорността за неизпълнението. Съдът намира за основателно и оплакването на ищеца, че за целия исков период не му е бил осигурен пряк достъп на дневна слънчева светлина и възможност за естествено проветряване (липса на чист въздух), каквото е изискването на чл. 20, ал. 2, изр. първо от ППЗИНЗС. По делото не е спорно, че килиите в ареста не разполагат със собствени прозорци, които да са източници на пряка дневна светлина, а притокът на светлина се осигурява косвено – от прозорците на външния коридор, към който са вратите им. Естествена светлина прониква чрез отвор над вратите на килиите и при възможност – чрез отваряне на масивните врати на килиите, които са дублирани с решетка. В килиите има изкуствено осветление от луминесцентни осветителни тела. Съдът намира, че по този начин не е обезпечено в достатъчна степен естествено проветряване и приток на дневна светлина, отговарящи на изискванията на съответните стандарти за обществени сгради. На съда е служебно известно, че при липса на движение по коридорите вратите на спалните помещения се отварят, но описаният начин не осигурява достъп до чист въздух, доколкото проветрението е чрез коридора. Обяснението, че сградата е проектирана така през 1982 година и това е конструктивното решение не освобождава ответника от отговорността да изпълни законовите си задължения и да осигури пряк достъп на дневна светлина и възможност за естествено проветряване в спалните помещения, а липсват данни и твърдения към релевантния период и към настоящия момент, тези условия да са променени. В пилотното решение по делото "Н. срещу България" се посочва, че последните са основни елементи на живота, до които всеки затворник има право на достъп; нещо повече, отсъствието на тези елементи създава условия за разпространение на болести и по-специално на туберкулоза. Следователно, това нарушение толкова съществено накърнява правата на задържаното лице, че дори само неговото наличие води до извод за нарушение на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС и чл. 3 от Конвенцията. В исковата молба се съдържа и оплакване, че тоалетните са в коридора и при необходимост от използване задържаният следва да сигнализира чрез почукване, като се твърди още, че често им е отказвано, или иначе казано, твърдението на ищеца е за неосигурен постоянен достъп до санитарен възел. В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС е регламентирано, че на лишените от свобода се осигурява достъп до санитарен възел и течаща вода, като в заведенията от закрит тип ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. В ПРЗ на ППЗИНЗС е записано, че тази норма влиза три години след приемане на програмата по § 11 от ПЗР на ЗИНЗС. Съгласно чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съгласно трайната практика на Европейския съд по правата на човека „достъпът до правилно оборудвани и хигиенични санитарни помещения е от изключително значение за запазване на чувството на затворниците за лично достойнство. Не само че хигиената е неразделна част от уважението, което тези лица дължат на телата си и на другите, с които те споделят помещения, особено за дълги периоди от време, но тя също представлява предпоставка за запазване на здравето. Наистина хуманна среда не е възможна без непосредствен достъп до тоалетни помещения или на възможността за поддържане на тялото на човек чисто.” – Н. срещу България. След като компетентния съд приема за нарушение на чл. 3 от Конвенцията липсата на санитарни помещения в килиите, то това обстоятелство представлява забраненото и от Конституцията на Република България и закона нечовешко и унизително отношение към задържания, респективно нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС. По делото не е спорно, че в килиите не е изграден самостоятелен санитарен възел, а задържаните лица имат възможност да ползват общ такъв с осигурена течаща вода през цялото денонощие, но след подаване на сигнал до охранителния състав и извеждането им по ред. Това се потвърждава и от показанията на разпитаните по делото свидетели, според които при всяко едно почукване задържаните се извеждат покилийно при възможност. От свидетелските показания обаче се установява също, че има случаи, в които сигнал се подава едновременно от няколко килии и се налага да се изчаква. Необходимостта от извеждането на арестантите във всеки отделен случай до тоалетната и то само при обективна възможност за това, несъобразена с физиологичните нужди на всеки арестант, включително и на ищеца безспорно нарушава нормативно посоченото изискване. Твърденията на ответника, че достъп до тоалетна и течаща вода е осигуряван, не изпълняват изискването на закона ползването им да се осъществява в спалните помещения. При липсата на санитарен възел и течаща вода в помещението основателно се явява оплакването на ищеца. Основателно отново за целия период е и оплакването за липсата на гарантирания от чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС едночасов престой на открито. В чл. 71, ал. 2 от ППЗИНЗС е записано, че престоят на открито се провежда на специално определени места в затвора, като по възможност същите предлагат защита при лошо време. По аргумент на чл. 240 и чл. 256, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, такова право имат и задържаните лица. Престоят на открито означава възможност за задържаните лица да бъдат извън сградата, под естествени атмосферни условия, с възможност за подслон ако същите са неблагоприятни. От представените по делото доказателства, в т.ч и свидетелските показания на главния надзирател в ареста, се установява, че престоят на открито се осъществява в стая с прозорци с решетки на друг етаж в сградата, което несъмнено не отговаря на изискванията на закона. Привеждането от една стая в друга, с разликата, че последната има отварящи се прозорци не е престой на открито. В решението Н. срещу България Европейският съд по правата на човека приема, че за упражненията на открито трябва да бъде осигурено достатъчно пространство, като физическите характеристики на външните съоръжения за упражнения също имат значение. Даден е пример за двор за упражнения, който е само два квадратни метра по-голям от килията, заобиколен е от стени с височина от три метра и има отвор към небето, покрит с метални пръти и дебела мрежа, като този двор не предлага на затворниците подходящи възможности за почивка и възстановяване. След като описаното в решението пространство за упражнения на открито е двор и въпреки това не удовлетворява изискванията на Конвенцията, то на по-голямо основание стая с прозорци също не представлява място за упражнения на открито, което ответникът е длъжен да осигури по силата на българското законодателство и международните стандарти. Вярно е, че е налице Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. за вътрешния ред в арестите на Главния директор на ГД "ИН", както и че разпоредбата на чл. 55.1 от тази заповед предвижда, че в арестите, където няма възможност за изграждане на места за престой на открито, провеждането се извършва в изградени за целта закрити помещения с осигурен достъп на свеж въздух или вентилация. Тази разпоредба не следва да се прилага, тъй като от една страна е в противоречие с нормативен акт от по-висока степен – чл. 86, ал. 1, т. 1 от ЗИНЗС, а от друга страна е издадена без законова делегация за това – разпоредбата на чл. 256, ал. 5 от ЗИНЗС предвижда вътрешният ред в арестите, броят свиждания и времето за престой на открито се определят със заповед на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията", т.е. административният орган може да определя времето за престой на открито, но не и да предвижда провеждането му в закрити помещения. Претенцията на ищеца, че килиите са мръсни е неоснователна, доколкото почистването на спалните помещения се извършва от задържаните лица, съгласно чл. 176, ал.1 от ППЗИНЗ. При поискване от тяхна страна охраната е ангажирана с предоставянето на препарати и други помощни средства за почистване, поради което съдът намира, че ответникът е поддържал добра хигиена в помещенията. Съдът намира, че по конкретното дело не се установи възпрепятстването на комуникация с адвокат и нарушаване на нейната неприкосновеност. Според приложимата разпоредба на чл. 256, ал. 1, т. 2 от ЗИНЗС обвиняемите и подсъдимите имат право на телефонна връзка с роднини, близки, защитници и повереници по ред, установен от главния директор на ГДИН. Това право е уредено и в чл. 79 от ППЗИНЗС. По делото не са представени доказателства, че е бил прекъсван или че е нарушена по някакъв начин неприкосновеността на проведените телефонни разговори и срещи с адвокат. Субективните възприятия и безпокойство, че някой от другите задържани би могъл да запомни диктуваният от ищеца телефонен номер, след което да злоупотреби с тази информация е ирелевантно относно преценката за изпълнение на задължението на администрацията за осигуряване на правото на задържаните лица (а и на лишените от свобода) да провеждат телефонни разговори с близки, роднини и адвокати, в това число нарушаване на правото на неприкосновеност на личната информация при провеждане на телефонни разговори. Недоказани са и претендираните неимуществени вреди, причинени от различни вредители. В тази връзка съдът не кредитира показанията на свидетелите, които са общи и бланкетни, не се подкрепят от писмени доказателства – медицински дневник, потвърждаващ твърденията за ухапвания и прочие. Всъщност съдът не кредитира генерално показанията на св. П. С. П., защото от писмените доказателства се установява, че същият е престоял в ареста заедно с ищеца само ден – пролетта на 2023 година, а не продължително пред есента на 2022 г., както твърди той. Накрая, неоснователна е и претенцията, че неполучаването на касови бележки за покупките от затворническата лавка са неправомерни действия/бездействия, които увреждат ищеца. Кат се има предвид, че принципно задържаните и лишените от свобода нямат пари в брой, поначало плащане в същинския смисъл няма как дас е осъществи и съответно да се издаде касова бележка на платеца. Ето защо т. 36 и 37 от Заповед № Л-1321/10.03.2020 г. за вътрешния ред в арестите предвижда, че задържаните купуват със свои средства храна и разрешени вещи, но за тези покупки младши инструктора по охраната или командира водят дневник за взетите, получени и изразходени суми и прилагат касовите бележки за разход в арестантското досие на задържаното лице. В този смисъл е изключено връчването на касови бележки на самия задържан и липсва нарушение, от което да се претендират вреди. Независимо от това обаче, предвид безспорно установените недостатъчна жилищна площ в различни дни за периода от 26.04.2021 г. до 11.12.2024 г., за естествено проветрение и пряк достъп на естествена слънчева светлина, постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода в арестанското помещение, възможност за двигателна активност за целия период означава, че ищецът е поставян в условия, които не отговарят на изискванията, въведени от българския законодател в ЗИНЗС. С поставянето при такива условия съдът приема, че не само се превишава нормалния праг на тежест /строгост/, присъщ на мярката – задържане под стража, а и на условия, които сочат на значително затруднение при удовлетворяването на естествени човешки потребности, каквито са потребностите от светлина, въздух, физиологични потребности, двигателна възможност чрез престой на открито. Тези неблагоприятни битови и хигиенни условия освен пряко водещи до унизително и недостойно отношение към задържаните лица, водят и до извода за заплаха за здравето им, поради липса на осъществени елементарни хигиенни стандарти. Всички наведени аспекти в своята съвкупност, безспорно имат негативно влияние върху психиката на задържаното лице, т.е. то търпи неимуществени вреди, изразяващи се в психическо и физическо неудобство, дискомфорт. При това положение, правилото на чл. 284, ал. 5, във връзка с ал. 1 от ЗИНЗС налага да се приеме, че ищецът М. И. е претърпял посочените по-горе неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата молба негативни психически състояния. Съгласно чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС съдът взема предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора. Т.е. за определяне размера на дължимото се обезщетение от значение са редица обстоятелства, като интензитета на търпените негативни емоционални състояния, продължителността на търпене на неблагоприятните условия на пребиваване в ареста и др. Според редицата решения, постановени от ЕСПЧ в Страсбург против България, Съдът винаги отбелязва, че следва да се извършва глобална преценка дали така визираните от търсещия обезщетението аспекти на условията, при които е изтърпявано наказанието „лишаване от свобода”, водят до нарушение на първо място на разпоредбата на чл.3 от ЕКПЧОС /наричана по-долу Конвенцията/, която съгласно чл.5, ал.4 от Конституция има предимство пред законовите норми на вътрешното право, ако последните му противоречат. По делото няма данни за извършени умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия, до унизително отношение, което уронва човешкото достойнство на осъдения и до емоционални и физически страдания, но липсата на подобна цел не може категорично да изключи нарушението на чл.3 от ЕКЗПЧОС (решение от 09.06.2005г. И. срещу България, решение от 15.07.2002г. К. срещу Р.). Липсата на осигурени елементарни хигиенни и битови стандарти неминуемо водят до потискане, унижаване и неблагоприятно засягане на личността. При отчитане на кумулативния ефект на описаните отделни аспекти на конкретните условия, при които е поставен ищецът в следствения арест през заявения период, съдът приема, че те действително са причинили у него негативни преживявания, емоционално и морално страдание, които надвишават неизбежното ниво, присъщо на изпълнението на мярката за неотклонение "задържане под стража". За ангажиране отговорността на държавата по чл.1, ал.1 от ЗОДОВ и чл.284 от ЗИНЗС е ирелевантно обстоятелството, че съществуват обективни трудности за привеждане на арестантските помещения в съответствия с изискванията и европейските стандарти за условията в арестите - необходимо и достатъчно е да бъде установено настъпване на вреди (неблагоприятно засягане на имуществени права и/или на защитени от правото нематериални блага, неимуществени субективни права и основни ценности), което засягане следва закономерно от обективния факт на наличие на незаконосъобразна административна дейност. Липсата на ресурси или други структурни проблеми не са обстоятелства, които изключват или намаляват отговорността на държавата, тъй като задължение на държавата е да организира своята пенитенциарна система по начин, който не води до поставянето на лишените от свобода и задържаните под стража лица в унижаващи човешкото им достойнство условия, независимо от финансовите или логистични затруднения (Решение на ЕСПЧ от 27.01.2015 г. по делото "Н. и други срещу България"). Още повече, че разпоредбата на чл. 43, ал. 2 от ЗИНЗС по императивен начин регламентира, че всеки арест трябва да разполага с необходимите жилищни, битови и други помещения за поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото достойнство на задържаните лица. Обезщетението за претърпените неимуществени вреди (претендирано от ищеца като такова в размер на 8 000 лв.) подлежи на определяне от съда по справедливост на основание чл. 52 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) по препращане от § 1 от ЗР на ЗОДОВ и чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС. Понятието "справедливост" е морално-етична категория и включва съотношението между деянието и възмездието. Всъщност факта на осъждането само по себе си има характер на овъзмездяване, а размерът на обезщетението като паричен еквивалент на причинените неимуществени вреди следва да бъде определен при съобразяване характера, вида, изражението и времетраенето на претърпените вредни последици, ценността на засегнатите нематериалните блага и интереси и при отчитане икономическия стандарт в страната към момента на увреждането, така, че обезщетението да не бъде средство за неправомерно обогатяване. Настоящият състав намира, че при определяне размера на обезщетението следва да бъде взета предвид и практиката на Европейския съд по правата на човека. Този съд при спазване на същите принципи за справедливост многократно определя обезщетения на осъдени лица за лошите условия в затворите в Република България, които до голяма степен съвпадат и с условията в ареста в гр.Велико Търново. Така например в пилотното решение Н. и други срещу България на г-н Н. е присъдено обезщетение от 6 750 евро /13 230 лв./ за период от 3 години и 10 дни или 11, 97лв. на ден. Тази сума съдът приема за справедливо дневно обезщетение. При изчисляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобразява, че искът е доказан за част от твърдените нарушения по чл. 3 от ЗИНЗС и установената пренаселеност в килията е за отделни периоди от престоя на ищеца в следствения арест (216 дни от общо 264). Присъденото обезщетение за претърпени неимуществени вреди не следва да се превръща в прекомерна санкция за затворническата администрация, която стриктно и при спазване на законовите си задължения и правомощия е осигурила на ищеца други благоприятни аспекти на тези условия, което също следва да се съобрази при преценката на кумулативното въздействие на тези условия. С оглед на горните обстоятелства, като справедлив размер на това обезщетение настоящият състава приема сумата от 2 900 лева. Исковата претенция за сумата над този размер до пълния предявен размер от 8 000 лева следва да бъде отхвърлена като неоснователна и недоказана. Съответно основателна съразмерно на главницата е и акцесорната претенция за лихви за периода от 11.12.2024 г. (преустановяване на увреждането) до окончателното изплащане на сумата. При този изход на делото, на основание чл. 286, ал. 3 от ЗИНЗС на ищеца следва да се присъдят и направените по делото разноски за държавна такса в размер на 10 лева. Неоснователно е направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Съгласно чл. 286, ал. 2 от ЗИНЗС, когато искът се отхвърли изцяло, съдът осъжда ищеца да заплати разноските по производството, като разноските се заплащат от ищеца и при оттегляне на иска изцяло или при отказ от иска изцяло. Нормите на чл. 286, ал. 2 и ал. 3 от ЗИНЗС, са специални и дерогират общото правило на чл. 78, ал. 3 от ГПК, съгласно което ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от иска. Ето защо, въпреки частичната основателност на исковата претенция, искането на ответника за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователно. С оглед на гореизложеното и на основание чл.203 и сл. АПК, съдът