Решение № 336 от 18.1.2024 г. на Софийски градски съд по дело № 3157/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 748 от 17.01.2023 г. по гр. д. № 24072/2022 г. на Софийски районен съд е признато за установено по предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К. А. С. искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.150 от ЗЕ и чл. 86 от ЗЗД, че К. А. С. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата 2756, 65 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2019 г., ведно със законна лихва от 12.01.2021 г. до изплащане на вземането, сумата 381, 42 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.07.2019 г. до 14.12.2021 г., сумата 43, 28 лева, представляваща цена за услугата дялово разпределение за периода от 01.12.2018 г. до 3103.2020 г., ведно със законната лихва от 12.01.2022 г. до изплащане на вземането, сумата 9, 44 лев, представляваща мораторна лихва върху горната сума от 31.03.2019 г до 14.12.2021 г. С решението е отхвърлено възражението на К. А. С. на клаузата в договор за дарение, обективиран с нотариален акт № 182, том 1, рег. № 3205, дело № 168/2016 г. на нотариус З.Т. с рег. № 438 и район на действие СРС, вписан под акт № 136, том СХІІ, дело № 39118/2016 г. на Службата по вписванията – гр. София, с която е учредено право на ползване върху имота в негова полза, като нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД. Ответникът К. А. С. е осъден да заплати в полза на „Т.С.” ЕАД разноските в заповедното производство и в исковото производство. Решението е обжалвано от ответника К. А. С. като недопустимо в частта, с която е отхвърлено възражението му за нищожност на нотариален акт за дарение № 182, т. 1, рег. № 3202, нот. дело № 168/05.08.2016 г. на нотариус З.Т. с рег. № 438 на НК, с която дарителят си е запазил право на ползване върху дарения имот, и като неправилно в останалата му част. Излага се възражение, че нищожността на част от клаузата в посочения нотариален акт за дарение е била въведена от ответника в процеса с възражение, а не с иск, поради което първоинстанционният съд е следвало да се произнесе по това възражение само в мотивите на решението си. Като е постановил отхвърлителен диспозитив по така направеното възражение за нищожност, съдът е постановил недопустимо решение, поради което въззивникът настоява в тази му част решението да бъде обезсилено. В останалата част на решението въззивникът счита същото за неправилно като постановено в нарушение на съдопроизводствените правила и иска да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се отхвърлят предявените искове. Оспорва извода на районния съд, че ответникът е бил ползвател на процесния имот в исковия период, по съображенията, изложени подробно в отговора на исковата молба. Въззиваемата страна „Топлофикация” ЕАД с писмения си отговор оспорва жалбата и настоява за потвърждаване на обжалваното решение. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното: ”Топлофикация – София” ЕАД е предявило срещу К. А. С. иск за признаване за установено, че ответникът му дължи сумата 2756, 65 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия в имот, находящ се в гр. София, ул. „••••••• аб. № 17527, за периода от м. 05.2018 г. до м.04.2020 г., сумата 381, 42 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 16.07.2019 г. до 14.12.2021 г., сумата 43, 28 лева, представляваща цена за услугата дялово разпределение, сумата 9, 44 лева, представляваща мораторна лихва върху сумата за дялово разпределение за периода от 31.01.2019 г. до 14.12.2021 г., ведно със законната лихва върху главниците за топлинна енергия и за дялово разпределение, считано от 12.01.2022 г. до окончателното изплащане на сумите. В исковата молба се твърди, че ответникът е клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ за горепосочения топлоснабден имот, и че в периода от м. 05.2018 г. до м.04.2020 г. той е използвал доставяната от ищцовото дружество топлинна енергия, но не е заплатил стойността на доставената топлинна енергия, както и цената на услугата дялово разпределение, извършвана от лице по чл. 139а от ЗЕ, за същия период. За претендираните суми ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, като по образуваното по това заявление ч.гр.д. № 1194/2022 г. на СРС същото било изцяло уважено, и срещу издадената заповед за изпълнение длъжникът подал възражение в срока по чл. 414 от ГПК. С писмения си отговор ответникът оспорва исковете. На първо място излага възражение, че не притежава пасивна материалноправна легитимация да отговаря по така предявените искове, тъй като през процесния период той не е бил клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 163, ал. 1 от ЗЕ за процесния обект, респ. не е бил страна в облигационно правоотношение с ищеца по доставка на топлинна енергия. Твърди, че с нот. акт за продажба на недвижим имот № 136/09.03.2006 г. на нотариус И.И. е придобил собствеността върху имота, но впоследствие с нот. акт. № 135/10.05.2006 г. е учредил право на ползване върху този имот на децата си В.К. С. и С.К. С., както и на бившата си съпруга С.Г.И.. Ответникът твърди, че с нот. акт № 182/2016 г. на нотариус З.Т. е дарил на сина си С.К. С. процесния имот, като в пункт втори от нотариалния акт е вписано, че дарителят си запазва за себе си, пожизнено и безвъзмездно, правото на ползване върху дарения имот. Ответникът излага довод, че така вписаната в пункт втори от горепосочения нотариален акт за дарение клауза за запазване правото на ползване на дарителя е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД - поради противоречие със закона, евентуално – на основание чл. 26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД – поради противоречие с добрите нрави. Във връзка с това свое възражение ответникът излага довод, че учреденото вещно право на ползване в полза на С.И., В. С. и С. С. е продължило във времето, включително и през процесния период, и няма доказателства така учреденото в полза на тези лица право на ползване да е било прекратено поради настъпване на някоя от предвидените в чл. 59 от ЗС предпоставка. Ответникът сочи, че предвид съществуващото право на ползване в полза на тези лица, с нотариалния акт за дарение от 2016 г. той не е могъл да валидно да запази за себе си вещното право на ползване върху имота, тъй като той като „гол” собственик на имота, не може да го ползва лично, както не може и да предоставя /запазва/ за себе си или за другиго това право. С оглед нищожността на посочената клауза в договора за дарение, ответникът счита, че той не е бил ползвател на имота в процесния период, следователно не е бил клиент на топлинна енергия, а такива са били носителите на валидно учреденото им вещно право на ползване - С.И., В. С. и С. С.. В условията на евентуалност ответникът излага възражения срещу твърденията на ищеца за изпадане в забава по отношение на претендираната главница за топлинна енергия и срещу дължимостта на претендирането вземане за дялово разпределение, както и възражения за незаконосъобразно начисляване на процесните суми. Излага и възражение за погасяване по давност на част от претендираните вземания. С определението по чл. 140 от ГПК като трето лице-помагач на страната на ищеца е конституирано „Т.С.” ЕООД, което заявява становище за основателност на исковете. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна: Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ. Така предявените установителни искове са допустими с оглед предходно развилото се заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение в полза на ищеца срещу ответника за исковите суми, срещу която заповед е подадено възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а ищецът е предявил исковете за установяване съществуването на вземанията в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК. По така предявените искове следва да се установи, че в процесния период между страните е съществувало валидно облигационно правоотношение по продажба на топлинна енергия, както и че ищецът е изпълнил задължението си, като е доставил конкретно количество топлинна енергия в процесния имот и е начислил суми за доставена енергия съобразно действащите към този момент разпоредби. Облигационното правоотношение по продажба на топлинна енергия възниква между клиентите на топлинна енергия и топлопреносното дружество. Съгласно разпоредбата на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, клиенти на топлинна енергия, респ. битови клиенти по смисъла на т.2а пар. 1 от ДР на ЗЕ, са всички собственици и титуляри на вещно право върху топлоснабден имот. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и трети лица, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот по силата на договорно правоотношение със собственика или носителя на вещно право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото лице придобива качеството на клиент на топлинна енергия за битови нужди, респ. битов клиент по смисъла на т.2а пар. 1 от ДР на ЗЕ и дължи цената на доставената топлинна енергия на топлопреносното предприятие – ТР № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС. В случая от представените доказателства не може да се направи извод, че ответникът е бил клиент на топлинна енергия в процесния период по смисъла на горепосочените разпоредби. От представените нотариални актове / № 136, т. І, рег. № 1529, дело № 118/09.03.2006 г. и № 135, т. ІІ, рег. № 3264, дело № 295/10.05.2006 г., и двата на нотариус И. И. с рег. № 384 на НК/ се установява, че преди процесния период ответникът е придобил собствеността върху имота, представляващ апартамент № 8, находящ се на ет. 3 на жилищна сграда на ул. „Граф Игнатиев”, след което е учредил право на ползване върху целия този имот в полза на децата си В. С. и С. С. и на бившата си съпруга С.И., пожизнено. Така тези лица са станали носители на вещно право върху чужд имот – правото на ползване, съгласно чл. 56, ал.1, вр. чл. 55 от ЗС. Вещното право на ползване е лично и неотчуждимо, и същото се прекратява при наличие на предвидените в чл. 59 от ЗС способи – изтичане на срока /ако е учредено със срок/, смърт на ползвателя и неупражняването му в продължение на 5 години, предсрочно - при наличие на предпоставките на чл. 61 от ЗС, както и чрез отказ от вещния ползвател по реда на чл. 100 от ЗС. По делото не се твърди, а и няма доказателства за възникнали след учредяването на правото на ползване в полза на посочените лица основания, водещи до неговото прекратяване. Така към момента на сключване между ответника и С. С. на договора за дарение с нот. акт № 182, т. І, рег. № 3202, дело № 102/06.08.2016 г., вещно право на ползване върху дарения имот са имали С.И., В. С. и С. С. по силата на нот. акт № 135/2006 г., което право не е било погасено чрез някой от законустановените способи. Отстъпеното в полза на тези лица вещно право на ползване не е било ограничено за определени части от имота, а предмет на договора за учредяване право на ползване е бил целия имот, което е изрично посочено в нотариалния акт. Със сключването на договора за дарение през 2016 г. съществувалото преди това ограничено вещно право на ползване на надарения С. С. се е прекратило, тъй като той е станал собственик на имота. От момента на придобиването на собствеността приобретателят престава да бъде носител на учреденото му преди това от собственика ограничено вещно право на ползване, защото от този момент той има право да ползва имота в качеството си на собственик, т.е. правомощието му да ползва имота е елемент от придобитото право на собственост. Учреденото обаче право на ползване в полза на С.И. и В. С., на които имотът не е бил дарен, е продължило да съществува и след извършеното дарение в полза на С. С.. Както бе посочено, учреденото в полза на тези лица вещно право на ползване не е било ограничено в предметно отношение, а е било върху целия имот. След върху разпоредения чрез дарение имот е имало валидно учредено вещно право на ползване в полза на трети лица, каквито са С.И. и В. С., то дарителят - ответник не е могъл валидно да учреди /запази/ в своя полза вещно право на ползване, тъй като самият той не е имал такова. Поради това вписаната в пункт 2 на нотариалния акт за дарение № 182/2016 г. уговорка между страните, че дарителят си запазва правото на ползване върху дарения имот, не поражда вещно-правни последици. Тази уговорка не е нищожна, но няма вещно-транслативно действие по отношение на правото на ползване върху имота, т.е. ответникът не е станал носител на това право. С оглед на гореизложеното се налага извод, че ответникът не е бил нито собственик, нито вещен ползвател на процесния топлоснабден имот в претендирания период от м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г. Няма данни по делото ответникът да е ползвал процесния топлоснабден имот по силата на договорно правоотношение със собственика или носителя на вещно право на ползване за собствени битови нужди и да е сключил с топлопреносното предприятие договор за продажба на топлинна енергия битови нужди. Този извод се подкрепя от писмените доказателства по делото – молба за откриване на партида от С.Г.И. и сключено от нея с ищеца споразумение за разсрочено плащане на задължения, в което тя е признала, че е длъжник на топлофикационното дружество. С оглед на това обоснован е извод, че ответникът не е бил клиент на топлинна енергия в процесния период, респ. между него и ищеца не е съществувало облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия в процесния имот. При липса на договорна обвързаност с ищеца ответникът не дължи заплащане на цената на доставената топлинна енергия и на извършваната услуга дялово разпределение. По тези съображения предявените установителни искове са изцяло неоснователни. Обжалваното решение в частите, с които е признато за установено съществуването на вземания на ищеца за исковите суми по издадената заповед за изпълнение на парично задължение, следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което се отхвърлят предявените искове. Първоионстанционното решение е недопустимо в обжалваната част, с която е отхвърлено направеното от ответника К. С. възражение за нищожност на договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 182, т.1, рег. № 3205, дело № 168/2016 г. на нотариус З.Т. с рег. № 438 на НК, в частта, с която дарителят К. А. С. е запазил за себе си правото на ползване върху процесния имот. След като твърдението за нищожност на правна сделка /респ. отделна клауза/ е въведено в процеса чрез възражение, по него съдът следва да се произнесе само в мотивите си, но не и в диспозитивната част. В чл. 298, ал. 4 от ГПК изрично са посочени възраженията, по които се формира сила на пресъдено нещо, следователно само по тях съдът дължи изричен диспозитив. Като се е произнесъл с изричен отхвърлителен диспозитив по направеното от ответника възражение за нищожност на част от договора за дарение, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение в тази част. Така допуснатото процесуално нарушение е основание за обезсилване на решението в тази недопустима част. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция – отхвърляне изцяло на предявените искове, обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът К. А. С. е осъден за разноски. Въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на представляващия въззивника адвокат Т. П. от САК възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по чл. 38, ал. 2 от ЗА, в размер на 619, 08 лв., определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Воден от горното, Софийски градски съд