Решение № 846 от 21.6.2023 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 846/2023 г.

Предявен е иск с правна квалификация чл.76 от ЗС. В исковата молба се твърди, че към момента на одобрение на КК и КР на с. ••••••••••, със заповед №300-5-67/08.11.2004 г. на Изпълнителния директор на АГКК-София, държавата е собственик на имот с №02974.12.31, като върху част от имота са ситуирани 21 паркоместа - по северната и западната граница, която се ползва като паркинг. Твърдят, че имотът представлява старото трасе на пътя Пловдив - Смолян и е публична държавна собственост - чл.3, ал.2 от Закона за пътищата. Съгласно разпоредбата на чл. 8, ал. 1 и ал.2 от същия закон, републиканските пътища били изключителна държавна собственост. Собствеността върху тези пътища не можела да бъде придобивана на основания, различни от посочените в Закона за пътищата и правилника за прилагането му. Твърдят, че на основание разрешения за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях с №13-ОИ/02.12.2010 г. и №5-О-Е/03.05.2011 г., и договори към тях, ищцовото дружество е държател на описаната част от имот 02974.12.31. Въз основа на даденото разрешение за експлоатация ищецът ползвал имота за извършване на търговска дейност повече от десет години, като предоставял места за паркиране пред ресторант „Водопада“. Разрешенията са издадени на основание чл.18, ал.1 във връзка с чл.26, ал.3 от Закона за пътищата и чл.11 от Наредбата за специално ползване на пътищата. На базата на тези разрешения, след съответното проектиране и съгласуване, ищецът е получил и удостоверение за въвеждане в експлоатация на строеж „Паркоместа “ №51/12.04.2011 г., издадено от Община Асеновград. Паркоместата в имота са 21 броя. На 31.07.2021 г. ответното дружество „••••••••••“ ООД, чрез своя управител, заявил на управителя на ищцовото дружество, че е наемател на описаната част от ПИ 02974.12.31, като представил договор за наем, сключен с ••••••••••, по силата на който му е предоставен за ползване описания имот, предмет на договора. Управителят на ищцовото дружество се легитимирал с разрешенията за специално ползване и договорите с държавата, като категорично се противопоставил на искането да освободи имота. Въпреки това, на следващия ден - 01.08.2021 г., управителят на „•••••••••••“ ООД - Г. Р., в присъствието на Л. А. и на сина си, завладял паркоместата, като изгонил с груба сила служителката на „••••••••••” ЕООД Е. В. От 02.08.2021 г. ответното дружество предоставяло на трети лица паркоместата, за което събира такса в размер на 2 лева за час. Твърдят, че отнемането на фактическата власт върху паркинга става по насилствен начин и в отсъствието и против волята на управителя на ищцовото дружество. От 02.08.2021 г. ответното дружество „••••••••••“ ООД ползва паркоместата, без да има основание за това, с което пречи на ищцовото дружество да го ползва, като не допуска служителите на ищеца до обекта. Към момента на отнемането на фактическата власт ищецът единствен е бил държател на вещта. Молят да се постанови решение, с което да бъде осъден ответникът да възстанови отнетото държане, както и да предаде завладения паркинг, ситуиран в имот 02974.12.31, представляващ 21 паркоместа - по северната и западната граница на същия имот, и възстанови фактическото състояние от преди нарушението. Ангажира доказателства, претендират разноски. В срока по чл.131, ал.1 от ГПК е постъпил отговор от ответника, като се твърди, че предявеният иск е недопустим, неоснователен и недоказан. Твърдят, че са неоснователни опитите на ищцовото дружество да се легитимира като владелец на имота с твърдението, че държавата е собственик и то упражнява делегирани права върху част от имота, тъй като владението е фактическо отношение по повод собствеността на недвижимия имот, което в случая е ирелевантно. Правото на владение е призната от закона възможност на собственика да упражнява фактическа власт - фактически действия върху вещта, без за това да е налице предварително съгласие на друго лице или орган. Принадлежи само на собственика на вещта и само той може да я прехвърли или отстъпи на други лица. Придобива се и се изгубва с придобиването и изгубването на правото на собственост. Не е спорно, че към 31.07.2021 г. ищцовото дружество е осъществявало търговска дейност в част от ПИ с кад. номер 02974.12.31, на отпаднало основание. И двете цитирани разрешения за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях са индивидуални административни актове. Ищецът не сочил доказателства за дадените му права по отношение на несъществуващия ПИ 02974.12.52 да са относими и към ПИ 02974.12.31. Независимо, че дейността на ищеца е на отпаднало основание, нямало спор, че към 31.07.2021 г. дружество „•••••••••••” ЕООД е държател на част от ПИ 02974.12.31. Ищецът не е владелец, а е бил държател на съответната част от имота, предоставен му за ползване. Безспорно държателят има правна възможност за защита срещу трети лица, които препятстват упражняването на фактическата власт по реда на чл. 76 ЗС, но само в случаите на отнемане на държането - когато то е извършено чрез насилие или по скрит начин. Твърдят, че няма спор, че бившият управител на „••••••••••” ООД - Г. Р. се е легитимирал пред управителя на ищцовото дружество на 31.07.2021 г. като надлежен държател на ПИ 02974.12.31, а не само на част от него, както твърди ищеца, по силата на договор за наем, сключен със собственика на имота - ••••••••••••”. Считано от следващият ден - 01.08.2021 г., ответното дружество е упражнявало фактическа власт върху ПИ 02974.12.31. Ответникът твърди, че е започнал да реализира приход от търговска дейност по преотдаване под наем на площи от 01.08.2021 г., а не от 02.08.2021 г. както сочи ищецът. Ответникът можел да търси защита по реда на чл.76 от ЗС в шестмесечния срок и искането му е преклудирано поради бездействието му в срока, в който е можел да го упражни. Считано от 01.08.2021 г. до 01.02.2022 г. ищецът е имал право да потърси защита чрез предявяване на иск по реда на чл. 76 от ЗС. В случая ищецът предявил иска след изтичането на този срок, на 02.02.2022 г. При започването на търговска дейност от ответника на 01.08.2022 г. не е имало напрежение, тъй като обособените паркоместа в част от имота не били оградени, нито ограничени с контролиран достъп. На 01.08.2021 г. служителите на ответното дружество започнали нормална търговска дейност. В последствие управителят на ищцовото дружество започнал да отправя заплахи за здравето и живота на служителите на наемателя и наемодателя ••••••••••••“. Стигнало се до известяване на органите на МВР и съставяне на предупредителни протоколи от същите срещу Г. П. В следващите дни се е стигало до опити за саморазправа между Г. П. и лица, наети от него, със служители на ответника. Твърди, че служителите на ответното дружество са разрешавали на Г. П. и служителите на ищцовото дружество да паркират личните си автомобили в повечето дни след месец август до настоящия момент, за да не влизат в пререкание, дори са позволявали на служителите на ищцовото дружество да събират такса на 10 паркоместа за периода след месец октомври 2021 г. до настоящия момент. Ангажират доказателства, претендират за разноски в производството. Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието за установено следното: С разрешение за специално ползване на пътищата чрез изграждане на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях от 01.12.2010 г., на „•••••••••••“ ЕООД е разрешено да извърши изграждане на паркоместа в прилежаща част от път ІІ-86 Асеновград-Бачково-Смолян в ПИ 02974.11.577 и ПИ 02974.12.52, при км 35+608 - ляво и пътни връзки към тях, при дейност „Паркиране“, като се разрешава дейност „Паркиране“ без извършване на друга търговска дейност на територията на паркинга (като разрешението е валидно до 02.12.2011 г.). С разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях от 03.05.2011 г. на „••••••••••“ ЕООД е разрешено да експлоатира обект „Паркоместа“ и пътна връзка към него в обслужващата зона на път ІІ-86 Пловдив-Смолян, при км 35-608 в ляво, в имот 02974.11.577 и 02974.12.52 по КК на с. Б. и пътна връзка към него в обслужващата зона на път ІІ-86 Пловдив-Смолян при км 35+608 (разрешението е без срок). От Община Асеновград се издадени разрешение за строеж от 27.01.2011 г. и удостоверение №51/12.04.2011 г. за въвеждане в експлоатация на строеж „Паркоместа чрез специално ползване на прилежаща част от републикански път ІІ-86 Асеновград-Бачково-Граница Гърция, находящ се в ПИ 02974.11.577 и ПИ 02974.12.52, на км 35+608 в ляво растящия километраж по КК на с.Б., с възложител „•••••••••“ ЕООД. На 27.07.2021 г. между ••••••••••“ и „••••••••••“ ООД е сключен договор за наем за недвижим имот с идентификатор 02974.12.31 по КККР на с. Б., с площ 2115 кв.м, като срока на договора е 1 година, от 01.08.2021 г. до 01.08.2022 г. От ответника е представен НА за собственост на недвижим имот (констативен) от 01.11.2018 г. от които е видно, че ••••••••••“ е призната за собственик на недвижим имот: ПИ с идентификатор 02974.12.31 по КККР на с. Б., с площ 2115 кв.м. От удостоверение на Областна администрация Пловдив е видно, че при проверка в актовите книги за държавни имоти не се е оказало да е съставен АДС след 01.06.1996 г. за ПИ с идентификатор 02974.12.31 по КККР на с. Б. От удостоверение на Община Асеновград е видно, че при проверка в актовите книги за общински имоти не се е оказало да е съставен АОС след 01.06.1996 г. за ПИ с идентификатор 02974.12.31 по КККР на с. Б. Със заповед от 27.04.2022 г. на АПИ е прекратено разрешение за специално ползване на пътищата чрез експлоатация на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към №5-0-Е/03.05.2011 г., издадено на „•••••••••“ ЕООД. В същата е посочено, че е налице очевидно разминаване в площта и очертанията на имота с ид. 02974.12.52 към 03.05.2011 г., и имот с ид. 02974.12.31 към датата на издаване на заповедта, както и, че е налице очевидно разминаване в площта и очертанията на имоти с ид. 02974.11.577 и имот с ид. 02974.11.677. Заповедта е обжалвана, като няма данни да е влязла в сила. От показанията на свидетелите на ищцовата страна - П. А. и Г. К., които съдът е кредитирал, се установява, че ресторант „Водопада“ ползва паркинг, предоставен от АПИ, повече от 10 г., за което плащат такси всяка година. На 01.08.2022 г. Л. А. и Г. Р. пристигнали на паркинга, пред ресторанта, след което започнали да бутат служителката Е., която събирала такси за паркинга. Заявили, че вече те ще събират таксата, защото били собственици на паркинга. Друга служителка на име В. се опитала да събира такси, но те избутали и изгонили и нея от паркинга, което наложило да искат съдействие от полицията. При идване на служителите от полицията, Г. П. представил документите, въз основа на които му е разрешено да ползва паркинга и събира такси за ползването. Няколко дни след този случай имало конфликти, при опит да се ползва паркинга от Г. П., чрез служителите му, които са събирали такси – те са били избутвани със сила от служители на ответника. От тогава паркинга не може да се ползва от ••••••••••“, за което той отново е сезирал полицията и прокуратурата. От показанията на свидетелите на ответната страна - В. А. и Т. К., които съдът е кредитирал, се установява, че Бачковския манастир има паркинг – имот №12.31 срещу ресторант „Водопада“ с 20 паркоместа. През 2022 г. Манастирът сключил договор с фирма „•••••••••••“, на които е отдаден под наем паркинга. Още от сключване на договора фирмата започнала да ползва паркинга, като нейни служители събирали такса за паркиране. Между Г. П., който преди сключване на договора ползвал паркинга, негови служители и служители на ответника са възниквали спорове, конфликтни ситуации през август 2022 г. относно ползване на същия, за което са искали съдействие от полицията. Първоначално такси за паркинга са събирани от служители на ищцовото дружество, от 01.08.2022 г. - от служителите на ответното, а в последствие имало договорка да ползват/събират такси за по 10 паркоместа и двете дружества. От „••••••••“ АД са представени справки от пропусквателната система на дружеството, за регистрирано присъствие на работника Г. К., а от РУП Асеновград е представена справка за подадени жалби и оказано съдействие във връзка с нарушено владение, ползване паркинг, находящ се пред ресторант „•••••••••. От приетата по делото СТЕ на вещото лице инж. М. Г., неоспорено от страните, което съдът е кредитирал като компетентно изготвено, се установява, че имот с ИД 02974.12.52 съставлява част от имот с ИД 02974.12.31 и е налице частична идентичност между двата. Имот 12.52 заема по-голяма част от сегашния имот с ИД 12.31, които са ситуирани в северната част. За да се произнесе, настоящата инстанция взе предвид следното: Исковата молба е депозирана в съда (Районен съд Асеновград) на 01.02.2022 г., но е изпратена по пощата и датата на пощенското клеймо е 31.01.2022 г. Твърди се, че владението е отнето на 01.08.2021 г. Искът е процесуално допустим – предявен е в преклузивния шестмесечен срок по чл.76 от ЗС от легитимирана страна – лице, лишено от държането, упражнявано в период от повече от шест месеца преди нарушаването му. В този смисъл не се възприемат доводите във въззивната жалба за настъпила преклузия. Изчисляването на шестмесечния срок в случая е съобразено с нормата на чл.60, ал.3 от ГПК и изтича на 01.02.2022 г., на която дата е и входирана исковата молба. Ето защо доводите на жалбоподателя, че искът е недопустим, не се възприемат от настоящата инстанция. Нормата на чл.76 ЗС дава защита на владелец или държател на движима вещ или недвижим имот. Нормата на чл.358 ГПК предвижда какви са правомощията на гражданския съд в производството по предявени искове по чл.75 ЗС и чл.76 ЗС, когато се твърди от ищеца, че владението му върху имота е отнето чрез насилие. По владелческите искове съдът е ограничен да установи само факти – факта на владение, факта на нарушение и кой владее имота към момента на спора /решение №733/04.11.2010 г. по гр.д. №1536/2009 г. на ВКС, I г.о./. Според решение №73/02.04.2014 г. по гр.д. №731/2014 г. на ВКС, III г.о., предпоставките за уважаване на иска с правно основание чл.76 от ЗС, са: 1. наличие на фактическа власт на ищеца върху вещта /като тази власт не трябва да е случайна и инцидентна, а трайна и постоянна, без да е необходимо във всеки момент да се извършват конкретни действия, израз на намерението да държи вещта като своя/, 2. отнемане на фактическата власт от ответника и 3. това отнемане да е извършено по „скрит начин“ /по време и начин, които правят трудно възприемането му от ищеца/. По аналогия за предвидената друга хипотеза в чл.76 ЗС следва да се докаже, че отнемането на държането е станало чрез насилие. Неоснователни са и доводите, че не е установено държане на договорно или законово основание на паркоместата от „••••••••••“ ЕООД в законоустановения срок, както и отнемане чрез насилие или по скрит начин държането на паркоместата или на част от тях. Безспорно установено е по делото, че до 31.07.2021 г. фактическата власт върху процесните 21 паркоместа е била на въззиваемото дружество, което е събирало и такси за ползването на тези места. Безспорно установено е, че ползването е предоставено през 2011 г., след дадено разрешение за построяването на тези паркоместа именно на „•••••••••••“ ЕООД, а впоследствие е издадено и разрешение за ползване на обекта. Не се установи фактическата власт да е прекъсвана, като се прие, че дружеството е държало имота през целия период, събирало е такси за паркиране на автомобили в него, като според свидетелските показания е заплащало такси за ползването на обекта (паркоместата, изградени в недвижимия имот). Съгласно представеното разрешение за специално ползване на пътища чрез изграждане на търговски крайпътни обекти и пътни връзки към тях №13-О-И/02.12.2010 г., е разрешено на дружеството да осъществява дейност по паркиране, без да се извършва друга търговска дейност на територията на паркинга, а с последващо разрешение №5-О-Е/03.05.2011 г. не е посочен срок на ползването. Дали разрешението е законосъобразно е въпрос, който е ирелевантен за настоящето производство. Но въз основа на него е предоставена фактическата власт върху процесните паркоместа на въззиваемото дружество. Тази фактическа власт е трайна и постоянна. Съдебната практика е категорична, че не следва да се доказва владението/държането във всеки един момент от посочения период, което е от 2010 г. до 01.08.2021 г. От показанията на св. ••••••••••• се установи, че на 31.07.2021 г. е проведен разговор между управителите на двете дружества, като са започнали да си повишават тон и да се карат. На 01.08.2021 г. служители на жалбоподателя са започнали да бутат служителката на „••••••••••••“ ЕООД, която е събирала таксите за паркинга, за да ги получават те. Наложило се е намеса на полиция, като това се е повторило и с друг служител. Изложеното – че е имало скандал и бутане на служител, се потвърждава и от показанията на останалите разпитани по делото свидетели -К., А. и К., като св. А. е категоричен, че бутане е имало само от служители на въззиваемото дружество. Последните двама са категорични, че за продължителен период от време – до около месец преди разпита им (проведен в с.з. на 24.06.2022 г.) са били разделени паркоместата, като и двете дружества са събирали такси. Не е установено понастоящем въззиваемата страна да събира такси, респективно – да държи имота. Ето защо се прие, че държането е отнето. Доколкото имотът се е ползвал за събиране на такси за паркиране, като това е ставало чрез служители на въззиваемото дружество, спрямо които е осъществено физическо посегателство – бутане, блъскане, се прие, че отнемането на държането е станало чрез насилие. Не се възприемат твърденията във въззивната жалба, че показанията на св. К. са опровергани, тъй като същият се е намирал на работа. Видно от приложената справка (л.86 от първоинстанционното дело), същият действително е бил на работа на 01.08.2021 г., но от 13: 50 ч. до 21: 31 часа, а не както се твърди от жалбоподателя. Не следва да се обсъждат доводите за отнемане на държането по скрит начин – такова твърдение няма в исковата молба, не е въведено и при разглеждане на делото в първоинстанционния съд. Тъй като посочените три кумулативно предвидени предпоставки са налице, искът е основателен и доказан. До същият краен резултат е достигнал и първоинстанционния съд. Ето защо жалбата е неоснователна, първоинстанционното решение – правилно и законосъобразно, като следва да се потвърди. Разноски са поискани от двете страни, но, с оглед изхода на делото, такива следва да се присъдят на въззиваемата страна съобразно приложения списък по чл.80 от ГПК в размер на 1200 лв. за адвокатско възнаграждение, за които в договора за правна защита и съдействие изрично е посочено, че са заплатени изцяло и в брой. Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V граждански състав,