Решение № 2434 от 23.12.2025 г. на Административен съд - Кърджали по дело № 632/2025 г.

Производството е по чл. 118, ал. 1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО). Делото е образувано по жалба на С. М. Ю. от [населено място], [община], чрез пълномощник, срещу Решение № 2153-08-321/ 10.11.2025 г. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на лицето срещу Разпореждане № 2112-08-3546#1/ 06.10.2025 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Кърджали. С последния административен акт е отказано отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл. 74 от КСО и не е зачетен за действителен осигурителен стаж периодите: от 23.11.1988 г. до 23.11.1991 г. и от 07.01.1994 г. до 07.01.1997 г., с обща продължителност от 6 години, през които жалбоподателката е била неработеща майка. Изложени са съображения за неправилност на горното решение, като постановено в противоречие с материалния закон и неговата цел. Оспорва се извода на директора на ТП на НОИ – Кърджали, че времето, през което жалбоподателката е била в майчинство като неработеща майка, не следва да се зачита за „действителен стаж“. Искането е да се отмени оспорения административен акт. Претендира се присъждане на деловодни разноски. В съдебно заседание, редовно призована, жалбоподателката не се явява и не се представлява. В молба на пълномощник заявява, че поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Ответникът – Директор на ТП на НОИ – Кърджали, в писмено становище на пълномощник, оспорва жалбата като неоснователна и моли за отхвърлянето й. Излага се становище, че по отношение на С. М. Ю. не са налице предпоставките за отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване по чл.74 от КСО. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар. Настоящият състав на АС – Кърджали приема, че жалбата е допустима като подадена в предвидения в чл. 118, ал. 1 от КСО 14-дневен срок и от лице, което е засегнато от обжалвания административен акт. При извършена проверка на събраните по делото доказателства, съдът приема за установена следната фактическа обстановка: Със заявление, вх. № 2112-08-3546/ 02.09.2025 г. С. Ю. поискала отпускане на лична пенсия за инвалидност поради общо заболяване (ЛПИОЗ) по чл.74 от КСО, като приложила изискуемите документи. С Разпореждане № 2112-08-3546#1/ 06.10.2025 г. на ръководителя на пенсионното осигуряване в ТП на НОИ – Кърджали е отказано отпускане на ЛПИОЗ при условията на чл.74, ал.1, т.4 от КСО с мотив, че не е изпълнено условието за наличие на 5 години осигурителен стаж, от които 1/3 /1 год. и 8 мес./ действителен. Въз основа на наличните документи, длъжностно лице по пенсионно осигуряване в ТП на НОИ – Кърджали е зачело осигурителен стаж до датата на инвалидизиране 06 год. 00 мес. 00 дни, които обаче не са зачетени за действителен осигурителен стаж. Изложени са мотиви, че периодите на отглеждане на дете като неработеща майка: от 23.11.1988 г. до 23.11.1991 г. и от 07.01.1994 г. до 07.01.1997 г., с обща продължителност 06 г. 00 м. и 00 дни въпреки, че се зачитат за осигурителен стаж, не са зачетени за действителен осигурителен стаж по смисъла на §1, ал.1, т.12 от ДРКСО. Поради изложеното е прието, че С. Ю. няма 1 год. и 8 мес. действителен осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране и на основание чл.74, ал.2 от КСО е отказано отпускане на ЛПИОЗ. По жалба на С. Ю. срещу разпореждането на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ – Кърджали е издадено оспореното в настоящото производство решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е отхвърлена жалбата на С. Ю. срещу разпореждане №2112-08-3546#1/ 06.10.2025 г. на ръководител „Пенсионно осигуряване“ в ТП на НОИ – Кърджали като неоснователна. В мотивите на обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали е прието, че следва да се прави разлика между „осигурителен стаж“ и „действителен осигурителен стаж“ по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДРКСО. Посочено е, че времето, което се зачита за осигурителен стаж е регламентирано в чл. 9 от КСО, като от съдържанието на тази норма е видно, че като осигурителен стаж се зачита както времето, през което лицата са упражнявали трудова дейност, за която са подлежали на осигуряване, независимо от вида на осигуряването, така и определени периоди, в които лицата не са упражнявали трудова дейност, но по силата на закона са подлежали на осигуряването, а дори и отделни хипотези, в които за съответните периоди не се дължат осигурителни вноски. В решението на директора на ТП на НОИ – Кърджали е прието, че осигурителният стаж обхваща както същински такъв, така и периоди, приравнени по силата на закона на същински осигурителен стаж. Посочено е, че действителния стаж обхваща единствено периоди, в които лицата са извършвали трудова дейност, за която са били осигурени за инвалидност, старост и смърт. Действителният стаж не включва в себе си останалите периоди, в които лицата не са работили, но по силата на закона им се признава осигурителен стаж. Поради изложените съображения е направен извод, че не може да се зачете за действителен стаж: времето, през което неработеща майка е гледала дете до 3-годишна възраст; времето, през което лицето е получавало обезщетение за безработица; времето, за което са внесени осигурителни вноски по реда на чл. 9а, ал. 1 и 2 от КСО и по реда на отменените от 01.01.2011 г. ал. 2 и 3 на § 9 от ПЗР на КСО и др. В оспореното решение са изложени мотиви относно незачитане за действителен осигурителен стаж на периодите от 23.11.1988 г. до 23.11.1991 г. и от 07.01.1994 г. до 07.01.1997 г., с обща продължителност 06 г. 00 м. и 00 дни, през които жалбоподателката е била в майчинство. Прието е за правилно твърдението в жалбата срещу разпореждането на ръководител „ПО“, че периодите на отглеждане на дете от С. Ю. като неработеща майка, следва да се зачетат за осигурителен стаж, но предвид горните съображения е прието, че те не представляват „действителен стаж“ по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДРКСО. Поради изложените съображения е изведен извод, че незачитайки на С. Ю. за действителен осигурителен стаж периода от 6 год. 00 мес. 00 дни, през който същата е била неработеща майка, пенсионния орган в ТП на НОИ – Кърджали правилно е отказал отпускане на ЛПИОЗ при условията на чл. 74 от КСО, поради което постановеното от него разпореждане се явявало законосъобразно. При така установената фактическа обстановка съдът приема, че жалбата е основателна. Оспореното решение е издадено от компетентен административен орган съгласно чл.117, ал.3 от КСО – директор на ТП на НОИ – Кърджали. Оспореното пред него Разпореждане № 2112-08-3546#1/ 06.10.2025 г. на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ – Кърджали, също е издадено от компетентен орган. Спазено е изискването в чл.59, ал.2 от АПК за мотивираност на акта, доколкото са посочени фактическите и правните основания за постановяването му. При издаване му не са допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, които да са от такова естество, че да доведат до отмяна на същото. Оспореното решение и потвърденото с него разпореждане обаче са издадени в противоречие с материалния закон, като съображенията на съда за това са следните: Съгласно разпоредбата на чл.74, ал.1, т.4 от КСО осигурените придобиват право на пенсия за инвалидност поради общо заболяване, ако са загубили работоспособността си и имат осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизирането, както за лицата над 30-годишна възраст необходимият осигурителен стаж е 5 години. В разпоредбата на чл.74, ал.2 от КСО е предвидено, че една трета от този осигурителен стаж трябва да е действителен. Съгласно посоченото фактическо основание в оспореното решение, жалбоподателката не отговаря на изискването на чл.74, ал.2 от КСО – една трета от осигурителния стаж, определен в чл.74, ал.1 от КСО, да е действителен. Между страните не се спори, че С. Ю. е загубила работоспособността си към 30.01.2024 г. и до тази дата същата има придобит осигурителен стаж, в съответствие с изискването на чл.74, ал.1, т. 4 от КСО. Спорният въпрос между страните е следва ли да се зачете за действителен осигурителен стаж периода, през който жалбоподателката е била в майчинство, като неработеща майка. Като е взел предвид представените писмени документи административният орган е зачел осигурителен стаж до датата на инвалидизиране /30.01.2024 г./ от 06 год. 00 мес. и 00 дни, като е извел извод, че те не съставляват действителен осигурителен, тъй като през тези периоди С. Ю. е била неработеща майка и е отглеждала децата си. Около това е съсредоточен и спора между страните. Съгласно § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. От приложен към административната преписка Опис на осигурителен стаж на С. Ю. се установяват периодите, през които жалбоподателката е била в майчинство. Това обстоятелство не е спорно по делото, като е възприето и от административният орган в издадения административен акт. В настоящия случай спорен е въпросът относно признаване на действителен стаж за периодите: от 23.11.1988 г. до 23.11.1991 г. и от 07.01.1994 г. до 07.01.1997 г., с продължителност 6 години, през който жалбоподателката е била в майчинство за отглеждане на двете си деца, поради което на основание § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО неговата действителност следва да се прецени съобразно действалите разпоредби до 31.12.1999 г. Приложимата материалноправна разпоредба за процесния период е нормата на чл. 80 от Правилник за прилагане на Закона за пенсиите (отм.), която през целия период на действието си не е изменяна и е гласяла, че за трудов стаж по смисъла на Закона за пенсиите (отм.) се зачита и времето, прекарано законно в установения платен и неплатен отпуск, който се признава по Кодекса на труда. Към процесния период е действала и Инструкция № 2492 от 29.12.1967 г. за реда и начина за издаване на документи за трудов стаж (отм.), според която времето на ползване на отпуск по болест, поради бременност и раждане, платен и неплатен отпуск, също се зачита за трудов стаж по ЗП (отм.). Относим към случая е и Указ за насърчаване на раждаемостта (отм.), като в чл. 3ж, ал. 2 от същия (доп., ДВ, бр. 51 от 1984 г., в сила от 03.07.1984 г.) е предвидено, на майките и осиновителките, които не работят по трудово правоотношение, времето, до навършване на 3-годишна възраст на детето, се зачита за трудов стаж. В същия дух е и нормата на чл. 354, т. 6 от Кодекса на труда (в действащата за този период от време редакция), според която за трудов стаж се признава и времето, през което не е съществувало трудово правоотношение, в случаите, когато майката или осиновителката се грижи за отглеждане на дете до навършване на тригодишна възраст. По делото не съществува спор, че през процесните периоди от 23.11.1988 г. до 23.11.1991 г. и от 07.01.1994 г. до 07.01.1997 г., жалбоподателката не е работеща майка. При сега действащата уредба съгласно нормата на чл. 9, ал. 2, т. 1 и т. 2 от КСО за осигурителен стаж, без да се правят осигурителни вноски, се зачита и времето на платен и неплатен отпуск за отглеждане на дете и за бременност и раждане, а съгласно чл. 9, ал. 7 от КСО за осигурителен стаж при пенсиониране се зачита времето, през което неработеща майка е гледала дете до 3-годишна възраст. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 38, ал. 3, т. 6 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж ( НПОС), която гласи, че за осигурителен стаж се зачита и изчислява времето на отпуските за бременност, раждане и отглеждане на дете в размерите, определени от КТ – изцяло, независимо от продължителността на работното време. Очевидно е, че при общественото осигуряване при майчинство и преди и сега законотворецът не прави разлика между жените, които не работят, защото са майки на малки деца, и другите жени, които полагат труд и са осигурени за този риск, вкл. и в хипотезите на чл. 68, ал. 1-3 от КСО. Ето защо и в § 9, ал. 1 от ПЗР на КСО изрично законодателят регламентира, че времето, което се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, положен до 31 декември 1999 г. съгласно действащите дотогава разпоредби, се признава за осигурителен стаж по този кодекс. Следователно и при двата пенсионни режима по отменения ЗП, и по сега действащия КСО отпускът по майчинство (или майчинството) се зачита за трудов стаж и за трудов стаж при пенсиониране, респективно осигурителен стаж при пенсиониране и това не е в зависимост от обстоятелството дали жената-майка е била работеща или неработеща. Това право е признато към процесния период и за „неработещата майка“, поради което липсва правно основание за позоваване от страна на административният орган на нормата на § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО. Законодателят не е имал за цел да отпадане правото на зачитане на отпуска по майчинство (майчинството) за трудов и осигурителен стаж, поради което неправилно и незаконосъобразно пенсионният орган отказва на основание § 1, ал. 1, т. 12 от ДР на КСО отказва да признае процесния период за действителен осигурителен стаж. Незачитането на времето на майчинството като действителен осигурителен стаж противоречи и на чл. 17 и 47 от Конституцията, регламентиращи закрила на майчинството и равенство на майките относно трудови и осигурителни права, като съображения как следва да се тълкуват тези текстове са изложени в решение № 2 от 4.04.2006 г. по конституционно дело № 9/2005 г. на Конституционния съд на Република България. След като времето на майчинство за процесния период се зачита за трудов такъв и е положен до 31.12.1999 г. при действието на нормата на чл. 80 от ППЗП (отм.), то с оглед разпоредбата на § 9, ал. 1 от ПЗРКСО, същият следва да бъде признат за действителен осигурителен стаж по смисъла на § 1, ал. 1, т. 12 от ДРКСО. Не може да бъде споделен довода в депозираното от пълномощника на ответника становище, че ако законодателя е считал, че майчинството на неработеща майка е действителен стаж, същото е следвало да бъде включено в допълнението на разпоредбата на §1, ал.1, т.12 от ДР на КСО, направено със Закона за допълнение на Кодекса за социално осигуряване (обн., ДВ, бр. 8 от 2023 г., в сила от 29.01.2023 г.). С направеното изменение на посочената норма, даваща дефиницията на понятието „действителен стаж“, същата се привежда в съответствие с трайната и безпротиворечива съдебна практика, че периодите на наборна военна служба (мирновременна алтернативна служба) и периода на претърпяна незаконна репресия, следва да се зачитат за действителен осигурителен стаж при пенсиониране. Подобна съдебна практика обаче е налице и по отношение на периода на майчинство на неработещите майки, което означава, че се касае по-скоро за законодателен пропуск от страна на законодателя при изменението на горепосочената разпоредба, което обаче не следва да бъде тълкувано в обратна насока, а именно, че с невключването на майчинството на неработещите майки в направеното допълнение, този период се изключва като действителен осигурителен стаж при пенсиониране. При така установените факти се явява неправилен извода в оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали, че жалбоподателката не отговаря на изискването в разпоредбата на чл.74, ал.2 от КСО – да има действителен стаж от 1 години и 8 месеца до датата на инвалидизиране. В обжалвания административен акт е установено, че С. Ю. няма действителният осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране. При зачитане на периодите на майчинство от 23.11.1988 г. до 23.11.1991 г. и от 07.01.1994 г. до 07.01.1997 г., с обща продължителност 06 год. 00 мес. и 00 дни, за действителен осигурителен стаж, следва че към датата на подаване на заявлението за отпускане на ЛПИОЗ по чл. 74 от КСО, жалбоподателката е отговаряла на изискванията за минимум 5 години осигурителен стаж, придобит до датата на инвалидизиране, от който една трета /1 год. и 8 мес./ да е действителен, поради което отпускането на ЛПИОЗ по чл. 74 от КСО неправилно е било отказано. От изложеното следва, че жалбата е основателна и следва да се уважи, като се отмени оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали и потвърденото с него разпореждане на ръководител „ПО“ в ТП на НОИ – Кърджали. При този изход на спора е основателно своевременно заявеното искане на жалбоподателката за присъждане на деловодни разноски. Доказани са направени разходи в размер на 500 лв., представляващи реално заплатено адвокатско възнаграждение по ДПЗС от 07.11.2025 г. Заплатеното възнаграждение за един адвокат не е прекомерно с оглед фактическата и правна сложност на делото и проявената от пълномощника на жалбоподателката процесуална активност, който е изготвил жалбата срещу решението на директора на ТП на НОИ – Кърджали, представил е становище по хода на делото. На основание чл.143, ал.1 от АПК ТП на НОИ – Кърджали следва да бъде осъдено да възстанови направените от жалбоподателката деловодни разноски в размер на 500 лв. Водим от горните мотиви и на основание чл. 172, ал. 2, предл. 2-ро и чл. 173, ал.2 от АПК, АС – Кърджали