Решение № 375 от 28.11.2025 г. на Районен съд - Разлог по дело № 1335/2024 г.

Производство e образувано е по ИМ, депозирана от „И.Ф.“ЕООД, ЕИК•, с адрес: г.С., р-н „Т.“, ж.„И.В.“, у.“Б.“№17, а.1, представлявано от Б.И.Н., ч/з А.С.Г. – юрк., с/у В.И.Р., с ЕГН•, от с.Б., о.Р., у.“А.С.“№89. Иска се съдът да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на ответника, че дължи сумата от 1726.97 лева, от които 1578.50 лева - главница по Договор за предоставяне на кредит №• от 15.12.2023 г. и 148.47 лева - договорна лихва за периода от 13.05.2024 г. до 11.08.2024 г., ведно със законната лихва в/у сумата от датата на подаване на заявлението – 15.08.2024 г., до окончателното изплащане на вземането. Претендират се и сторените от ищеца съдебни и деловодни разноски. В СЗ ищецът не се явява, процесуалният му представител представя писмено становище, с което поддържа предявените искове и направените доказателствени искания. В едномесечния срок по чл.131, чл.1 от ГПК, от страна на ответника е депозиран писмен отговор, с който прави възражение за неоснователност на исковете, като оспорва изцяло всички фактически твърдения в ИМ. Прави възражение за нищожност на договор за предоставяне на кредит №• от 15.12.2023 г. на основание чл.26, чл.1 от ЗЗД, вр. с чл.22 от ЗПК, вр. с чл.11, чл.1, т.10 от ЗПК. В СЗ ответникът не се явява, ч/з процесуалния си представител депозира писмено становище, с което оспорва основателността. Претендира да бъдат заплатени разноските по делото. От събраните по делото писмени док-ства, както и от становището на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установена следната фактическа обстановка: Въз основа на депозирано от ищеца Заявление по чл.410 от ГПК, е образувано ч.гр.д. №1050/2024 г. по описа на Рг.РС, по което е издадена Заповед №588 от 26.08.2024 г., с която е разпоредено ответникът да заплати на ищеца сумата 1`578.50 лв. дължима по договор за предоставяне на кредит №•, сключен на 15.12.2023 г. м/у „И.Ф.“ЕООД и В.И.Р., ведно със законната лихва в/у нея от датата на подаване на заявлението – 15.08.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, 148.47 лв. – договорна лихва за периода от 13.05.2024 г. до 11.08.2024 г., както и сумата от 87.00 лв. – направени от заявителя разноски за заплащането на държ. такса и юрк. възнаграждение.

Ответникът е получил по надлежния ред заповедта за изпълнение на 03.09.2024 г. В срока по чл.414 от ГПК, е подал възражение с/у издадената заповед за изпълнение. С разпореждане №1855 от 18.10.2024 г., съдът е указал на заявителя, че в едномесечен срок от получаване на съобщението, може да предяви установителен иск за вземанията, предмет на заповедното производство, като с предявяване на иска следва да се довнесе дължимата държ. такса. На 28.10.2024 г. заявителят по ч. г.д. №1050/2024 г. по описа на Рг.РС е депозирал ИМ в срока по чл.415, чл.1 от ГПК, във вр. с чл.422, чл.1 от ГПК. От представеното по делото заверено копие на договор за предоставяне на кредит №• от 15.12.2023 г. се установява, че м/у „И.Ф.“ЕООД и В.И.Р., ЕГН• е сключен договор, по силата на който ищцовото дружество е предоставило на ответника паричен заем от 2000.00 лева, която сума ответникът е усвоил веднага след сключване на договора, а Заемателят се е задължил да го ползва и върне съгласно условията на сключения договор, а именно ч/з заплащане на 24 месечни погасителни вноски, платими в периода 14.01.2024 г. - 24.04.2025 г. Общата дължима сума по кредита е 2824.69 лв. Срокът на договора е 720 дни, фиксиран годишен лихвен процент 40, 15%, при лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора 0, 11%. ГПР по кредита е 48, 44%. Съгласно чл.2, чл.2 от договора, кредиторът се задължава да предаде на потребителя сумата по договора /главницата/ в деня на сключване на договора, ч/з превод по посочената от потребителя банкова сметка или в офис на „И.П.“АД. В случая сумата по договора е преведена по банкова сметка с титуляр ответницата В.И.Р. в „УКБ“АД, видно от приложеното и неоспорено платежно нареждане от 15.12.2023 г. Съгласно чл.3, чл.1 от Договора, страните договорили че потребителят се задължава в срок до 3 дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора обезпеченията, посочени в т.1 и 2 – банкова гаранция или 2 физически лица – поръчители, като при непредставяне на обезпечение в срок, потребителят ще дължи неустойка от 773.88 лева, която ще се плаща разсрочено заедно с всяка една от погасителните вноски. В договора за кредит е инкорпориран погасителен план, видно от който връщането на кредита е уговорено на 24 месечни вноски, като в същия е налице и вариант на погасителните вноски при непредоставено обезпечение, съгласно който в първите 6 месечни вноски се дължи неустойка от 128.98 лв. на месец. По делото са представени Общи условия към договорите за предоставяне на кредит от „И.Ф.“ЕООД. Съдът като взе предвид направените доводи и обсъди събраните по делото док-ства поотделно и тяхната съвкупност по реда на чл.235 от ГПК, приема за установено следното: Съдът намира предявения иск за процесуално допустим, предявен пред компетентния съд – РС-Рг, в съд. р-н на който е местожителството на ответника. В тежест на ищцовото дружество е да докаже, при условията на пълно и главно доказване съгласно чл.154, чл.1 от ГПК, е да докаже че м/у страните е сключен Договор за предоставяне на кредит №• от 15.12.2023 г., съответстващ на изискванията на ЗПК, по силата на който ищецът е предоставил на ответника претендираната главница и е била уговорена претендираната договорна лихва, а ответникът се е задължил да върне заетата сума при уговорените условия и в уговорените срокове, в това число с възнаградителна лихва в претендирания размер, както и настъпване изискуемост на вземанията – главница и възнаградителна лихва. По иска по чл.422, чл.1 ГПК, вр. чл.86, чл.1 ЗЗД, в тежест на ищеца е да докаже наличието на главен дълг и изпадането на длъжника в забава. В тежест на ответника по този иск е да докаже погасяване на дълга на падежа. Безспорно ответното дружество „И.Ф.“ЕООД е финансова институция по смисъла на чл.3, чл.2 от ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени ч/з публично привличане на влогове или други възстановими средства. Дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по смисъла на чл.9, чл.4 от ЗПК. Страните не спорят, че ответницата има качеството на потребител по смисъла на чл.9, чл.3 от ЗПК, и §.13, т.1 от ДР на ЗЗП. Сключеният м/у ищеца и ответницата Договор за кредит по своята правна хар-ристика и съдържание е потребителски кредит по смисъла на чл.9, чл.1 от ЗПК, и за неговата валидност и последици важат изискванията на ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10, чл.1, чл.11, чл.1, т.7-12 и 20 и чл.2 и чл.12, чл.1, т.7-9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Цитираните разпоредби са императивни за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, установени в защита на потребителите. Императивната норма на чл.11, чл.1, т.10 от ЗПК, предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение №1 начин. Целта на посочената разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във вр. с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Съгласно чл.19, чл.1 от ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Същият не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определени с постановление на МС на Р.Б.. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на §.1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя " са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В тази насока е и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 на СЕС, 9-ти състав, съгласно което в ГПР следва да бъдат включени всички разходи, които ще понесе потребителят. Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъстват някои от предвидените в чл.3, б.„ж“ от Директива 2008/48 разходи, договорът за кредит следва да се счита за нищожен, което води до връщане само на главница. В настоящия случай в Договор за предоставяне на кредит №• от 15.12.2023 г. е посочен процент на ГПР от 48.44%. Същият не надвишава максималния по чл.19, чл.4 от ЗПК, и формално е изпълнено изискването на чл.11, чл.1, т.10 от ЗПК. Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно – неустойката от 773.88 лв. Заплащането на неустойката представлява разход за потребителя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма хар-ристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на сумата по кредита и от срока за ползването му, но неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за потребителя, които са били известни на кредитора към момента на сключване на договора и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл.19, чл.1 и чл.2 от ЗПК. В случая това не е сторено. По този начин отразената в договора стойност на ГПР се оказва невярна и много по-ниска от действителната такава. По този начин, освен че се заблуждава потребителят за реалната икономическа тежест на кредита, а се заобикаля императивното изискване на разпоредбата на чл.19, чл.4 от ЗПК, за максималния допустим размер на разходите по кредита. Горното противоречи и на задължителното изискване на чл.11, чл.1, т.10 от ЗПК, за посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Това води до недействителност на договора, съгласно чл.22 от ЗПК. Действително с молба-становище от 11.08.2025 г. ищецът заявява, че неустойка по договора вече няма, предвид взетото решение на Комисията за защита на потребителите, с което клаузата за нейната дължимост е счетена за неравноправна. До произнасянето на Комисията, обаче, ищецът е претендирал и изисквал заплащането на такава. Процесният договор за кредит е сключен през 2023 г. и към този момент изискването за представяне на обезпечение, както и за заплащането на неустойка при непредставяне на такова, са били валидни. Освен това, от изпратените електронни писма до ответницата е видно, че спрямо нея е прилаган погасителният план, валиден при непредставяне на обезпечение – изискват се месечни вноски в по-високи размери, предвидени във втория вариант на погасителния план – при непредставяне на обезпечение. Нещо повече ищецът не представя док-ства да е уведомил ответника, че счита тази клауза за нищожна и че не се дължат плащания за неустойка. На следващо място процесният договор за кредит противоречи и на добрите нрави, с оглед размера на уговорения лихвен процент. Съгласно установената съдебна практика клаузата за заплащане на възнаградителна/договорна лихва противоречи на добрите нрави, когато надвишава 3 пъти размера на законната лихва за забава, а по обезпечените кредити - 2 пъти. Към датата на сключване на процесния договор за потребителски кредит - 15.12.2023 г., размерът на законната лихва по просрочени парични задължения, определена по реда на чл.1, чл.1 от ПМС №426 от 18.12.2014 г., е 10%. В случая дори да се приеме, че процесният кредит не е обезпечен, тъй като не е предоставено предвиденото в договора обезпечение, то максималният размер, до който може да бъде уговаряна възнаградителна лихва е 30%. Уговореният по договора ГЛП е от 40.15%. Този размер на ГЛП надхвърля допустимия, съгласно морала размер, противоречи на добрите нрави, на принципа за справедливост и добросъвестност в гражданския и търговския оборот и за еквивалентност на насрещните престации. Възнаградителната лихва е съществен елемент от съдържанието на договора за потребит. кредит, предоставен от кредитна институция, предоставяща заеми по занятие, което изключва възможността да бъде сключен без уговорката за заплащане на възнаградителна лихва. В случая липсват и повелителни правила на закона, които да заместят нищожната клауза на договора, поради което договорът за потребителски кредит е нищожен, съгласно чл.26, чл.4 от ЗЗД. С оглед на гореизложеното, сключеният м/у страните договор за кредит е нищожен и не е породил правно действие. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗКП, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, като не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая кредиторът е изпълнил задължението си да предостави на потребителя – ответника, сумата по договора за потребителски кредит от 2000.00 лева, което е видно от приетото и неоспорено преводно нареждане от 15.12.2023 г. В конкретния случай от тази сума следва да бъдат приспаднати извършените от ответницата плащания общо на 426.35 лева, съгласно изложеното в ИМ. С оглед гореизложеното, основателен е предявеният иск за сумата от 1573.65 лева, като доколкото съдът прие, че договорът за потребителски кредит е недействителен на основание чл.22 ЗПК, а искът за сумата от 148.47 лв. договорна лихва за периода от 13.05.2024 г. до 11.08.2024 г. се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен. По разноските в производството. При този изход на спора, право на разноски имат и двете страни.

На основание чл.78, чл.1 и 8 от ГПК, разноските в заповедното и исковото производство, в т.ч. юрк. възнаграждение определено от съда, съгласно чл.37 от ЗПрП, Във вр. с чл.25, чл.1 от НЗПП в минимален размер, предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, следва да се възложат в тежест на ответника, съобразно уважената част от иска, а именно 319.93 лева. На основание чл.78, чл.3 ГПК, в тежест на ищеца следва да бъдат поставени направените от ответника разноски, съразмерно на отхвърлената част от предявените искове – 430.10 лева. Мотивиран от горното, съдът