Решение № 260 от 28.3.2019 г. на Окръжен съд - Варна по дело № 134/2019 г.

Производството е по чл.258 и сл. от ГПК. Образувано е по въззивна жалба на ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ АД, ЕИК 030269049, срещу решение №4918/30.11.2018г., постановено по гр.дело №8225/2018г. на ВРС, с което дружеството „Дженерали застраховане“АД, ЕИК 030269049, седалище и адрес на управление гр.София, район „Оборище“, бул.”Княз Ал.Дондуков“ 68, представлявано от Д Х Д и Ж.М.Д., е осъдено да заплати на Х.К.П., ЕГН ••••••••••, •••, сумата 10 /десет/ лева, представляваща част от общо дължимо застрахователно обезщетение в размер на 414.88 лева по договор за застраховка „Каско на МПС”, по застрахователна полица №0312170012013482 от 09.08.2017г. за увреждане на лек автомобил марка и модел „Ф г •“ с ДК №•••, от застрахователно събитие на 08.05.2018г. в гр.Варна, съгласно Опис -заключение №210330023/10.05.2018г. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба на 29.05.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, на осн.чл.405, ал.1 КЗ и чл.86 ЗЗД, ведно със сторените разноски в размер на 510 /петстотин и десет/ лева, на осн.чл.78, ал.1 ГПК. С въззивната жалба се твърди, че постановеното от ВРС решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Според въззивника, първата инстанция неправилно е преценила събраните по делото доказателства, от което е формирала и погрешни правни изводи по същество на спора. Неправилно съдът е възприел посочена в заключение на вещото лице по СТЕ стойност на застрахователно обезщетение от 736.13 лева въз основа единствено цени на автосервизи с определен сертификат за качество. Въззивникът твърди, че тази цена не съответства нито на уговореното в договора между страните, нито на понятието среднопазарна стойност. Прави се довод, че съдът е възприел стойност, която е определена при съобразяване на цени, предлагани от твърде ограничен сегмент на пазара, поради което не отговаря на изискването за осреднена стойност. Твърди се извършено от съда процесуално нарушение, изразяващо се в това, че въпреки своевременно зададени от пълномощника на застрахователя въпроси към вещото лице, съдът не е отразил и не допуснал същия въпрос към вещото лице. Поради това, въззивникът претендира допускане пред настоящата инстанция заключение на експертизата и по тези въпроси – форчулирани като доказателствено искане в жалбата. На следващо място, във ВЖ се претендира, че застрахователното обезщетение следва да бъде определено въз основа на договора между страните и действащите ОУ по застраховката, конкретно т.54.4.2 от същите във връзка с остойностяване на вредите по експертна оценка съгласно чл.53 и чл.56 от ОУ. Застрахованото лице изрично е посочило в договора, че е запознато с Методиката за определяне размер на застрахователно обезщетение по Каско на МПС. Въззивникът поддържа, че тези клаузи са задължителни за страните с оглед доброволния характер на застраховката. Този и характер според въззивника сочи, че страните са свободни да уговорят както по-висок размер на обезщетението, така и по-нисък, вкл. да определят и тарифното число, въз основа на което се изчислява премията. Поради това се поддържа, че релевантен размер на обезщетението в случая се явява посочения от вещото лице в т.4 от СТЕ от 382.02 лева. Претендира се отмяна на постановеното от ВРС решение ведно с присъждане на въззивника разноски за двете инстанции. Пред въззивния съд, въззивникът редовно призован, не изпраща представител и не изразява становище по жалбата. В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от адв.А., пълномощник на ищеца Х.К.П.. В отговора се оспорва основателността на жалбата като се поддържа правилността на постановеното от ВРС решение. Претендира се потвърждаването му от въззивния съд ведно с присъждане на ищеца сторените за производството разноски. В насроченото открито заседание не се явява въззиваемия нито негов пълномощник. С докладвана в заседанието писмена молба адв.А. като пълномощник на Х.П., поддържа отговора на жалбата, прилага списък на сторените разноски и желае присъждането им, прави възражение за прекомерност на договореното от насрещната страна адв.възнаграждение. За да се произнесе по спора, въззивният съд съобрази, че производството е било образувано по иск с правно осн.чл. 405 КЗ, предявен от Х.К.П. с ЕГН ••••••••••, ••• против „Дженерали застраховане“ АД, ЕИК 030269049, гр.София, с искане за постановяване на решение за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 10 /десет/ лева, представляваща част от общо дължимо по застраховка „Каско” обезщетение, по застрахователна полица №0312170012013482 от 09.08.2017г., цялото в размер на 414.88 лева, ведно със законната лихва от подаване на молбата до окончателното изплащане на сумата. В исковата молба ищецът твърди, че на 08.05.2018г. автомобилът на ищеца „Ф г •“ с ДК№ •••бил увреден чрез надраскване на лява и дясна задни врати и ляво странично огледало с твърд и остър предмет от неизвестно лице, за което било уведомено Първо РУ на МВР Варна. Твърди се уведомяване на застрахователя, който след оглед на автомобила изготвил снимков материал и съставил опис-заключение № 210330023/10.05.2018г. с посочване на всички увредени детайли на автомобила: врата задна дясна, врата задна лява и капак огледало ляво. За заведената щета застрахователят изплатил обезщетение в размер на 205.72 лева. След направено проучване на цените на увредените части ищцата установила, че за ремонт на същите е необходима сумата 620.60 лева. Искът е заведен именно на основание недостатъчно покритие на ремонта на автомобила като частичен за сумата от 10.00 лева от дължима общо в размер на 414.88 лева, представляваща разликата между изплатеното и дължимото обезщетение в размер на 620.60 лева ведно със законната лихва за забава от подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и разноски за производството. В срока по чл.131 ГПК ответникът ДЖЕНЕРАЛИ ЗАСТРАХОВАНЕ АД, оспорва предявения иск по основание и размер. Не оспорва твърденията, че между страните е налице застрахователен договор „Каско на МПС”, сключен при Общи условия. Съгласно т.54.4.2 от ОУ, при частична щета на автомобил, който е на възраст над 10 години /съобр. процесното МПС/, застрахователното обезщетение се определя по експертна оценка, съгласно т.53 и т.56 като размерът се определя по методика, цени и каталози на застрахователя. Застрахованото лице е информирано изрично за това в т.4.6 на полицата. Твърди се, че Методиката представлява общодостъпна информация. Освен това, застрахователя възразява, че ищцата е завела още три претенции, по които е изплатено обезщетение, поради което обезщетението по процесната претенция е било редуцирано с коефициент за подзастраховане. По образуваните преписки по щети с №№ 210270678, №210306658 и №210306661 застрахователят е изплатил на ищцата обезщетения в общ размер на 661.07 лева. Доколкото застрахованият не е направил дозастраховане до първоначално определената застрахователна сума, ответникът счита за приложима разпоредбата на чл.407, ал.1 КЗ, вр.чл.389 КЗ и т.15 от Общите условия. В този случай обезщетението се определя с коефициент 0.87, който е определен след корекцията на действителната стойност на МПС към датата на настъпване на вредите, изчислен като съотношение между застрахователната сума и действителната стойност на МПС към датата на застрахователното събитие /4388.93 лв./5050 лв./. Ответникът заявява, че е изплатил реалният размер на дължимото обезщетение до размера на 205.72 лева и е изпълнил коректно и в срок задълженията си по договора за застраховка „Каско на МПС“. Въз основа на твърденията, доводите и възраженията на страните, събраните доказателства в съвкупност, приложимите разпоредби от нормативните актове, съобразно ограничения въззив, въззивният състав намира за установено следното: При преценка редовността на жалбата, съдът констатира, че същата е подадена в преклузивния срок, срещу подлежащ на обжалване акт, от надлежна страна, чрез редовно упълномощен процесуален представител ю.к.Г.Р., вкл. за производството пред въззивния съд. Съгласно чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта – в обжалваната му част, а по отношение на правилнотта на първоинстанционния акт е обвързан от оплакванията във въззивната жалба. Видно от съдържанието на жалбата, предмет на въззивното производство е единствено преценката на съда, обективирана в решението му, относно определяне размера на обезщетението за причинените имуществени вреди по застрахованата вещ. Страните не спорят относно останалите предпоставки по иска по чл.405 КЗ, а именно наличието на валидно застрахователно правоотношение по застраховка Каско на МПС за процесния автомобил, действаща към периода на застрахователното събитие; настъпване на събитието на 09.08.2017г. с установените вреди по автомобила; уведомяване на застрахователя за реализиране договорната му отговорност с изплащане на застрахователно обезщетение, изготвянето на опис-заключение по щета и изплащане реално на увреденото лице на обезщетение в размер на 205.72 лева. Не се спори относно характера и степента на увреждане на амтомобила както и относно механизмът на увредата. Спорът както в първоинстанционното производство, така и пред въззивния съд е за начина на определяне на застрахователното обезщетение, респ. неговия размер. Ответникът, сега въззивник, претендира, че обезщетението следва да се определи въз основа на средно-пазарни стойности, каквито заключението не дава или въз основа на клаузите от Общите условия към договорите за този вид застраховане, по експертна оценка съобразно методиката на застрахователя. Поддържа, че именно въз основа на ОУ е определен начина и размера на обезщетението както че е изплатил пълната дължима сума на същото в размер на 205.72 лева. Пред първата инстанция е изслушано заключение на САТЕ, възприето и кредитирано от съда, неоспорено от страните, съобразно което процесния автомобил е над 10г. /произведен 2003г./ В заключението са посочени средни пазарни цени на щетите по процесния автомобил Фолксваген Голф в таблица №1 на л.65 по делото, съобразно които възлизат на сумата от 736.13 лева, вкл. боя, консумативи и труд. Посочена е и цена на щетите по Методиката съгласно Наредба №24/2006г. в размер на 382.02 лева. Вещото лице изрично е заявило, че не е могло да установи калкулацията на щетите по ползваната от застрахователя система Аудатекс. Посочена е пазарна стойност на автомобила към датата на събитието, в размер на 4 045 лева както и е установено, че не е налице подзастраховане, поради което в заключението липсва коефициент на подзастраховане съгл.т.15 от ОУ на застрахователя. Съдът съобрази, че във въззивната жалба не се поддържа оспорване размера по съображения свързани с прилагане на коефициент за подзастраховане, поради което и съдът не дължи произнасяне по същото. Застрахователят не поддържа искането си за определяне размер на обезщета съобразно извършените до момента още три застрахователни претенции и липсата на дозастраховане, за което е представил доказателства пред първата инстанция. /чл.407 КЗ и чл.15 от ОУ/ Съобразно разпоредбата на чл.400, ал.2 КЗ, за възстановителна застрахователна стойност се смята стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и др., без прилагане на обезценка. Съдебната практика е категорична, че при съдебно предявена претенция за заплащане на обезщетение, последното се определя по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие, без да се проверява дали не се надхвърлят минималните размери по Методиката към Наредба №24/2006г. Тази практика е приложима и при сега действащия КЗ, предвид липсата на съществени различия в уредбата на имущественото застраховане с отменения КЗ. Действителната стойност на вредата е съизмерима със средните пазарни цени. Въззивният съд намира за неоснователно направеното с жалбата оплакване, че стойността на обезщетението следва да се определи въз основа на експертната оценка по цитираната по-горе Методика, до размера от 382.02 лева. Изслушаната по делото САТЕ, сочи средните пазарни цени в размер на 736.13 лева. С оглед направеното от въззивника оплакване за допуснато от районния съд процесуално нарушение, съдът констатира и в определение №518/08.02.2019г., че не е налице такова. Експертизата пред първата инстанция е допусната по искане на ищеца като ответникът също е поставил въпроси към същата с отговора на исковата молба. Същевременно, с молба на ответника, докладвана в съдебно заседание е отправен въпрос към експертизата, който съдът коректно е задал на вещото лице и последното е отговорило при изслушване на заключението, в отсъствие на застрахователя. В молбата от 25.10.2018г. застрахователя не е оспорил заключението, заявил е искане за приобщаването му както и не е направил искане за допълнителна/повторна/ експертиза по поставения въпрос. Поради това съдът не е допуснал ново/допълнително/ заключение. Не на последно място, видно от протокола от с.з. на 30.10.2018г. е налице отговор на поставения въпрос от страна на вещото лице, чието изявление подлежи на преценка от съда при съвкупния анализ на доказателствата по делото тъй като представлява част от заключението. Съгласно същото /на л.74 по делото/, посочената цена на труда, участваща в калкулация на обезщетението, е по цени за сервизи, притежаващи сертификат за качество. В останалите сервизи вещото лице сочи, че е налице изключително широка амплитуда при определяне цената на тези услуги. Сочи, че за автомобил от категорията на процесния, над 15 години, от средната цена на труда би била около 15-18 лева на час, но има и сервизи, които биха извършили ремонта при цени от 8 -10 лева със сигурност за сметка на качество. Средната пазарна цена за гр.Варна вещото лице счита, че е 14 лева/час. Видно от заключението е посочена средна пазарна цена в размер на 30.67 лева, или двукратно по-висока от посочената в устното заключение на вещото лице /вж.заключение на л.65/. Изчислени съобразно тази средна пазарна цена от 15 лева на час, размерът на дължимото обезщетение възлиза на сумата от 488.22 лева. След приспадане на платеното от застрахователя в размер на 205.72 лева, се получава остатък от 282.50 лева, които остават дължими на увреденото застраховано лице. Първата инстанция е кредитирала заключението с посочен размер на труда съобразно цени в сертифицирани сервизи по ISO в размер на 736.13 лева. В решението си съдът не е коментирал дадените устни обяснения на вещото лице по поставения от ответника въпрос във връзка със средните пазарни цени. Съгласно общата разпоредба на чл.386 КЗ, при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен за заплати застрахователно обезщетение, което не може да надхвърля застрахователната сума /лимита на отговорност/, освен когато е предвидено в този кодекс. Съответно разпоредбата на ал. 2 от цитирания законов текст, предвижда, че размерът застрахователното обезщетение е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане или застраховане по договорена застрахователна стойност. Видно от приложената по делото полица, застрахователната сума е определена на 5 050 лева /към датата на сключване на полицата през 2017г./, което се приближава до действителната стойност на застрахованото имущество посочена в заключението от 4 045 лева. Настоящият спор касае възстановителна стойност, която според чл.400 КЗ, е стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, труд, материали и други, без прилагане на обезценка. Тълкуването на цитираните норми сочи, че размерът на застрахователното обезщетение се определя в рамките на договорената застрахователна стойност на имуществото, съобразно доказания размер на претърпяната вреда, който не може да надхвърля действителната стойност на увреденото имущество, определено по пазарната му стойност. В този смисъл, съдът намира за основателно възражението на застрахователя във ВЖ, че среднопазарната цена не следва да се определя единствено въз основа на сертифицирани сервизи, а въз основа на най-малко общо кратно от всички предлагани от търговците на тези услуги, цени. Въззивният съд намира, че обезщетението следва да се определи въз основа на даденото устно заключение на в.л.Велчев, в размер на 488.22 лева, поради което като разлика на страната се следва сумата от 282.50 лева. Доколкото искът е предявен за 10.00 лева от сумата от 414.88 лева, съдът го намира за основателен в предявения размер. Тъй като предявения частичен размер формира пресъдено нещо, решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. Разликата не е предмет на настоящото производство. По останалите доводи на въззивника: Застрахователят се позовава в отговора и във въззивната си жалба на доброволния характер на застраховката и клаузите от действащите към договора ОУ и конкретно чл.53 - 56 от същите, където се предвижда способ за изчисляване и обезщетяване на застрахованото лице при частична щета на МПС над 10 години чрез експертна оценка /която е по Методиката на застрахователя/ или чрез отремонтиране в доверен сервиз при цени на алтернативен производител или втора употреба. Ищецът в първоинстанционното производство е релевирал възражение, че клаузите на КЗ имат приоритет пред клаузите на ОУ и по-конкретно, че предвиденото в чл.54 от ОУ противоречи на чл.386, ал.2 КЗ, поради което се явявало нищожно в хипотезата на чл.26 ЗЗД. Безспорно е, че клаузите на КЗ имат приоритет пред клаузите на ОУ и това възражение съдът намира за основателно. Това е така доколкото, цитираната от застрахователя разпоредба от ОУ, препраща при определяне размера на обезщетението по цена съобразно експертна оценка, което директно противоречи на закона, а и на утвърдената практика при приложение на тази норма. Не става въпрос за ограничение на носения от застрахователя риск, а за различно, превратно прилагане на Методиката на застрахователя, т.е. на базовите цени по цит. по-горе методика на Наредба №24/2006г. Определеното по този начин обезщетение във всички случаи би се различавало от действителната пазарна цена на щетата в ущърб на потребителя. При съдебно предявена претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, в хода на която липсват данни за реално извършен ремонт и доказателства за осъществени разходи, съдът следва да определи застрахователното обезщетение по действителната стойност на вредата към момента на настъпване на застрахователното събитие по арг. от чл.386, ал.2 КЗ като ползва заключение на вещо лице, без да е обвързан при кредитирането му да проверява дали не се надвишават минималните размери по Методиката към Наредба № 24/08.03.2006г. на КФН. Не може да се споделят доводите на застрахователя, че ОУ предвиждат ограничение в отговорността му при увредени автомобили, които са на възраст над 10 години, единствено до стойността, определена по експертна оценка. Този извод би противоречал директно на цитираната по-горе клауза на чл.386 КЗ. В тази връзка следва да бъде съобразена практиката на ВКС, обективирана в решение № 155/05.12.2016 г. по т. д. № 1092/2015 г. на ВКС, 2-ро т. о., в което е прието, че не е възможно влезлият в сила и действащ застрахователен договор, по който е заплатена дължима застрахователна премия, да не осигурява застрахователно покритие за поетия застрахователен риск съобразно вредите на застрахованото имущество. Поради това съдът намира, че договорът поражда за застрахователя задължение при настъпване на застрахователно събитие да изплати на застрахования обезщетение за претърпените от събитието вреди, чиято стойност се определя от разпоредбата на чл.386 КЗ. При съдебно предявена претенция, съдът е обвързан при определяне размер на обезщетението от императивните правни норми на КЗ. Поради достигане до идентични правни изводи на първата инстанция по отношение предмета на иска, решението следва да бъде потвърдено. При този краен извод, съдът намира, че разноски за производството се дължат на въззиваемия съобразно приложения списък на л.22 по делото, до размера от 360 лева адв.възнаграждение. Съдът не дължи служебно произнасяне по приложението на чл.78, ал.5 ГПК, а възражения не са направени от въззивника. Водим от горното, съдът НА ОСНОВАНИЕ чл.235 вр.чл.271 от ГПК