Решение № 139 от 17.2.2025 г. на Районен съд - Стара Загора по дело № 3417/2024 г.

Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Ищецът Д. П. М. твърди в исковата си молба, че на 18.12.2020 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит №.... По силата на договора ответното дружество се задължило да предостави на ищеца заем в размер на 1000 лв., а ищецът се задължил да върне предоставената сума в срок до 05.03.2021 г., на 11 седмични вноски, при фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 40, 05 % и годишен процент на разходите /ГПР/ - 49, 82 %. Посочено било, че общата сума за плащане от ищеца била в размер на 1051, 09 лв. В чл.3 от договора били посочени параметрите на заема, като било посочено, че размерът на първата вноска бил 7, 79 лв., а на останалите десет вноски бил 104, 33 лв. В чл.6 от договор за потребителски кредит №... от 18.12.2020 г. било предвидено задължение за заемателя да обезпечи договора за кредит с поне едно от посочените обезпечения: банкова гаранция или поръчител отговарящ на условията на чл.23 от Общите условия към договора за кредит. В чл. 8 от договора било посочено, че в случай че кредитополучателят не представи договореното в чл.6 обезпечение в тридневен срок от сключването на договора или представеното обезпечение не отговаря на посочените в чл.23 от ОУ условия, то кредитополучателят дължал неустойка в размер на 301, 90 лв., която се заплащала разсрочено, съгласно включения в договора погасителен план. В общите условия на ответника, в чл.33, ал.1 било предвидено, че предоставеното обезпечение можело да е: 1. поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните условия: да имали осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размерът на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябвало да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не били поръчители по други договори за кредит, сключени от кредитора; не били заематели по сключени и непогасени договори за кредит, сключени с кредитора; нямали кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „Редовен” както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представи служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход; 2. предоставяне на безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва. В ал.2 на същия член било посочено, че заемодателят си запазвал правото еднолично и без да се мотивира, да прецени дали предложеното му обезпечение било годно да обезпечи заема и да откаже сключване на договор за заем, докато не е предоставено исканото обезпечение или да откаже сключване на договор за заем при непредставяне на исканото обезпечение. Предвид задължението предвидено в чл.6 от договора, към погасителния план, била включена и неустойка, като размерът и падежът на всяка погасителна вноска с включена неустойка били както следва: 1. на 25.12.2020 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 0 лв. главница, 7, 79 лв. лихва и 115, 21 лв. неустойка; 2. на 01.01.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 96, 54 лв. главница, 7, 79 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 3. на 08.01.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 97, 29 лв. главница, 7, 04 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 4. на 15.01.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 98, 05 лв. главница, 6, 28 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 5. на 22.01.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 98, 82 лв. главница, 5, 51 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 6. на 29.01.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 99, 59 лв. главница, 4, 74 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 7. на 05.02.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 100, 36 лв. главница, 3, 97 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 8. на 12.02.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 101, 14 лв. главница, 3, 19 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 9. на 19.02.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 101, 93 лв. главница, 2, 40 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 10. на 26.02.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 102, 72 лв. главница, 1, 61 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка; 11. на 05.03.2021 г. - вноска в размер на 123 лв., от които 103, 56 лв. главница, 0, 77 лв. лихва и 18, 67 лв. неустойка. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит бил договор, въз основа на който кредиторът предоставял или се задължавал да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на плащане. Доколкото договор за потребителски кредит №... от 18.12.2020 г. бил договор на свободно договаряне, съгласно чл.9 от ЗЗД, то неговото съдържание следвало да не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване била посочена в разпоредбата на чл. 26, ал.1 от ЗЗД, според който били нищожни договорите, които накърнявали добрите нрави. В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. В този смисъл била и практиката на ВКС. Такъв основен принцип била добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като в конкретния случай ставало дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип е чл. 289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение - чл. 8, ал. 2, чл. 9. Според практиката на ВКС преценката дали бил нарушен някой от посочените основни правни принципи, се правела от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнявало добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Сделки, противоречащи на добрите нрави, се считали, тези, които водели до значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на другата. В конкретния случай било налице имено такова несъответствие, доколкото на ищеца било вменено задължение да обезпечи задължението си по договора в тридневен срок от сключването на договора за кредит, като в противен случай дължал неустойка в размер на 301, 91 лв. По отношение на сключения между страните договор за потребителски кредит следвало да се прилагат правилата на Закона за потребителския кредит. В ЗПК било посочено изчерпателно какво следвало да е съдържанието на договора за кредит. В чл.6 от договора било предвидено ищецът да представи обезпечение под формата на банкова гаранция или поръчителство. В Глава четвърта на ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключването на договора за кредит, да извършил оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел сключването на договора изобщо или в искания размер на заема. Така клаузата, съдържаща се в чл.8 във вр. с чл.6 от договора, според която се дължала неустойка при непредставяне на обезпечение в тридневен срок от сключването на договора за кредит чрез банкова гаранция или поръчителство се намирала в пряко противоречие с преследваната от закона цел и съответното задължение на потребителя. Претендираната неустойка в размер на 301, 91 лева предвиждала задължение за Д. П. М. за заплащане на обезщетение за непредставяне в срок на гаранция или поръчителство по заема. Такава уговорка се явявала нищожна поради противоречие с добрите нрави, доколкото излизала извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена облага от насрещната страна в определен размер, без обаче да се престира от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по заема, което водело до неоснователно обогатяване и нарушавало принципа на справедливост. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Съгласно чл.16 ЗПК оценката на платежоспособността се извършвала преди разрешаване отпускането на кредита, като едва след предоставяне на исканите обезпечения се сключвал договорът за кредит. Чрез цитираната клауза на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение на кредита си, след като той вече бил отпуснат, като ако не го направел, дългът му нараствал, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Същевременно задължението за неустойка възникнало въз основа на задължение, което не било свързано пряко с претърпени от кредитора вреди, водело до извода, че целта на регламентираната неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, т.е. същата противоречала на добрите нрави, което правело уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл били и задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т. 3. За съответствието на тази уговорка със закона съдът следял служебно, като валидността й се преценявала към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно неизпълнение. С нея се постигало и заобикаляне на закона, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - непредставено обезпечение, от което пряко обаче не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка, били, че вземането нямало да бъде събрано. Така се стигало до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо. Поради това клаузата за неустойка, предвидена в чл.8 във вр. с чл.6 от Договор за потребителски кредит №... от 18.12.2020 г., била нищожна. Съгласно разпоредбата на чл.92, ал.1 ЗЗД, неустойката обезпечавала изпълнението на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да било нужно те да се доказват, като с нея законодателят уредил две от функциите на неустойката - обезпечителна и обезщетителна. Като форма на договорна отговорност неустойката имала и санкционна функция, която макар и неуредена изрично от закона била допустима, предвид договорната свобода по чл.9 ЗЗД и очертаните от законодателя нейни граници. Тази наказателна функция несъмнено намирала приложение тогава, когато размерът на същата бил по- голям от размера на претърпените вреди, но и в тази хипотеза уговорената неустойка следвало да е в съответствие с императивните норми на закона и на добрите нрави - морална категория, съпътстваща развитието на обществото на даден негов етап. Именно последните не допускали и използването на договорната неустойка, като средство за несправедливо обогатяване на кредитора и един от корективите на последното била предвидената от законодателя в чл.26, ал.1, пр.З ЗЗД възможност за прогласяването й за нищожна. В този смисъл били и задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/ 15. 06. 2010 г. на ОСТК на ВКС съгласно които нищожна, поради накърнавяне на добрите нрави, била всяка неустойка, уговорена от страните извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършвала към момента на сключване на договора в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размера на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което била предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Дължимата по договора неустойка не била съобразена с действащата към момента на сключване на договора правна уредба и в предвидените в ЗПК ограничения, както и с Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. От член 8, параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 ставало ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направела справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочвало, че в условията на разрастващ се кредитен пазар бил особено важно кредиторите да не кредитирали по безотговорен начин или да не предоставяли кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложели необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедирали по този начин. Предцоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото целяло да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринасяло за постигането на целта на Директива 2008/48, която се състояла, както ставало ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приемало като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565/12 на четвърти състав на СЕС. В този смисъл клауза, която предвиждала, че се дължала неустойка при неосигуряване на обезпечение /в настоящия случай под формата на гаранция или поръчителство/, което задължение ставало изискуемо след сключване на договора за кредит, била в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направил, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала. Целта била, ако имало съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поискало обезпечение и след предоставянето му да се да отпуснел кредитът, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл.16 от Закона за потребителския кредит. Съдът имал задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следвало да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, което не било свързано пряко с претърпени вреди, била типичен пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла само и единствено да постигане неоснователно обогатяване. По този начин се заобикалял законът, тъй като императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в размера на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за неизпълнението на едно акцесорно задължение - недадено обезпечение - представяне на гаранция или поръчителство, от което пряко обаче не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка били, че вземането нямало да бъде събрано. На практика така се стигало до кумулирана неустойка за забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо. Тези вреди били самопричинени, тъй като, ако имало предварителна оценка, че било нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът, той не би трябвало да се отпуснел преди да се предоставило обезпечението. В случая това изискване не било спазено и от неизпълнение на това задължение за предварителна оценка финансовата институция не можела да черпи права за себе си. Задължение на кредитора било да направи оценка на плтежоспособността на длъжника преди да отпуснел кредита, като при отрицателна оценка, да откажел отпускането на искания заем. Друга разновидност на тази клауза била, че в тридневен срок от сключване на договор заемополучателят бил длъжен да представи гаранция или поръчителство по кредита. Тоест първо се отпускал кредит, а в последствие се искало обезпечение, което също било в директно противоречие с целта на директивата да се предотвратило безотговорното кредитиране. Дължимите суми за неустойка следвало да бъдат включени в обхвата на ГПР. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвял на разбираем език и съдържал годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочвали взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а в т.2 от същата разпоредба било указано, че „обща сума, дължима от потребителя“ бил сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. Ищецът счита, че имало нарушение в посочения процент ГПР, който не съответствал на действително приложения. Съгласно разпоредите на ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест в посочената величина /представлявайки общ израз на всичко дължимо по кредита / следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички разходи, които длъжникът щял да направи и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. ГПР бил величина, чийто алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо. Съгласно Директива 2008/48/ЕО нарушението на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК щяло да е налице не само, когато в договора изобщо не бил посочен ГПР, но и когато формално било налице такова посочване, но това било направено по начин, който не бил достатъчно пълен, точен и ясен и не позволявал на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови величини, както и когато формално било налице такова посочване, но посочения в договора размер на ГПР не съответствал на действително прилагания между страните. С други думи налице била недействителност на договора за кредит във всички случаи, когато потребителят бил лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР. В чл.19, ал.4 от ЗПК било посочено, че максимално допустимият процент на разходите на годишна база по потребителските кредити следвало да е в размер не по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Съгласно чл. 19 ал. 5 от ЗПК клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считали за нищожни. Посочената в чл.8, във вр. с чл.6 от договора неустойка в размер на 301, 91 лв. не била включена в процента на разходите на годишна база, поради което ако била добавена, то тя щяла да надхвърли размера, предвиден в чл.19, ал.4 от ЗПК, което отново обуславяло, че клаузата противоречала на закона и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Съгласно чл. 21 ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на закона, била нищожна. Било налице разминаване между посочения в договора ГПР и действителния размер на ГПР, доколкото в него не били включени начислените суми за неустойка при непредставяне на обезпечение по чл. 6 от договора, което представлявало една от хипотезите на нарушение по чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, водеща до недействителност на договора. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не били спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит бил недействителен. Съгласно чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал само чистата стойност на кредита, но не дължал лихва или други разходи по кредита. Предвид гореизложеното ищецът дължал връщане само на главницата по кредита, но не и заплащане на лихви за времето на ползване на заемната сума и неустойка в размер на 301, 91 лв. Към датата на подаване на исковата молба в съда ищецът бил погасил изцяло задължението си по Договор за потребителски кредит №... от 18.12.2020 г., като на 08.01.2021 г. заплатил сума в размер на 123 лв., на 05.02.2021 г. заплатил сума в размер на 492 лв., на 23.02.2021 г. - сума в размер на 500 лв. и на 28.03.2021г. - сума в размер на 241, 38 лв. Общата сума, заплатена от ищеца на ответника, била в размер на 1356, 38 лв., с които погасил задължението си за главница в размер на 1000 лв., лихва в размер на 54, 47 лв. (за времето на ползване на заемната сума 18.12.2020 г. до 28.03.2021 г.) и 301, 91 лв. неустойка. Ищецът моли съда на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД да осъди ответника да му заплати сумата в общ размер на 356, 38 лв., представляваща лихва за периода 18.12.2020 г. до 28.03.2021 г. в размер на 54, 47 лв. и неустойка в размер на 301, 91 лв., като заплатени без основание по недействителен Договор за потребителски кредит №... от 18.12.2020 г., ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на вземането. Претендира разноски. Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София оспорва исковата молба. Ищецът упражнявал правото си на иск в условията на злоупотреба с право. Същият депозирал пред Районен съд - Стара Загора 4 напълно идентични искови молби, с които се оспорвала една и съща клауза за заплащане на неустойка, която страните неколкократно били уговорили в сключените между тях общо 18 договора. Въз основа на исковите молби били образувани следните дела по описа на Районен съд Стара Загора: гр. д. № 3417/2024 г., гр. д. 1228/2024 г., гр. д. № 1102/2024г. г. и 3232/2022 г. По всички останали производства, с изключение на настоящото, били постановени решения, като в полза на ищеца били присъдени разноски в размер над 1700 лева. Молбите се отнасяли до различен договор за кредит, но във всяко отделно производство се оспорвала една и съща клауза с уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Така ищецът упражнил правото си на иск, като злоупотребил с формалното си право да инициира отделни производства по различните договори с една единствена цел, а именно да се генерират разноски по 4 отделни производства. Процесуалното поведение на ищеца целяло неправомерен резултат, а именно да се увреди другата страна като в нейна тежест се възложи заплащането на разноски в прекомерен размер. Въпреки че ищецът имал възможност да получи защита на правата си в рамките на едно производство, като предяви в една искова молба претенциите си за недействителност на една уговорка, съдържаща се и в 4 договора, сключени между страните в различни периоди от трайните им отношения на заемодател и заемател, той образувал 4 с целта да се обогати за сметка на кредитора си с по-високия размер на присъдените в тежест на последния разноски. Това представлявало очевидна злоупотреба с процесуални права, противоречаща на принципа за законност и добросъвестност в процеса, прогласен в чл. 3 ГПК. Съобразно установената съдебна практика съдът бил длъжен служебно да следи дали извършваните пред него процесуални действия отговаряли на правилото за добросъвестност, която страните си дължали по силата на чл. 3 от ГПК, като при установяване на поведение, несъобразено с това правило, съдът не следвало да уважава неоснователните искания на страните, а да ги дисциплинира със средствата на ГПК, както и да преустановява действия, съставляващи злоупотреба с право. Ответникът моли съда, при успешен развой на делото за ищеца, в полза на същия да не бъдат присъждани разноски. Към настоящия момент съдилищата масово съблюдавали за спазване на принципа на чл. 3 ГПК и установявали неговото нарушение при водене на повече от едно идентични производства, като противодействали на така извършената злоупотреба, редуцирайки или оставяйки без уважение искането за присъждане на разноски. Практиката била постановена именно по дела на ответника и останалите дружества от неговата финансова група. Практиката на СЕС давала указания на националните съдилища в смисъл, че основният критерий, който съдът следвало да прилага при разпределянето на разноските по дела като настоящото, било именно добросъвестното упражняване на права от страна потребителя, както в съдебния, така и в извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца. Неоснователни били доводите на ищеца за недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК и ЗЗД, както и искът за връщане на платени при липсващо основание суми. Не била налице недействителност по смисъла на ЗПК. На основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влечала недействителност на целия договор, доколкото същият можел да се прилага и без нея. Настоящият случай бил именно такъв. Неустоечната клауза не била част от съществените параметри на договора за заем, напротив тя самата била договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри - главница и лихва, били валидно уговорени в изискуемата от закона форма. По отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ били спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно било посочено какъв бил размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, ГПР не можел да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на Република България. При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 50% и ГПР, определен в процесния договор, в размер на 49, 82% било видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърлял пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не било налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената неустойка не била и не следвало да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят бил длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай била уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигурял обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, ставало ясно, че било изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР. ГПР бил сбор от разходите, които представляват цената за предоставената на потребителя услуга. За да било информирано решението на кредитополучателя, то същият следвало да е наясно предварително за размера на тази цена. Именно поради това законодателят установил императивното задължение за институциите, предоставящи заеми и кредити по занаят да посочват сбора и компонентите на ГПР. Съгласно чл. 19, т. 2 от Директива 2008/48/ЕО за целите на изчисляването на годишния процент на разходите се определяли общите разходи по кредита за потребителя, с изключение на сумите, дължими от потребителя за неспазване на някое от задълженията му според договора за кредит. Неустойката, от своя страна, обслужвала неизпълнението и нейната функция била да обезщети страната по сключения договор. Тя представлявала право на изправната страна и подлежала на договаряне между страните. В настоящия случай, освен че неустойката била дължима от потребителя за неспазване на конкретно задължение по договора, тя била уговорена като фиксиран размер и двете страни били напълно наясно с размера й още преди да настъпил фактът на неизпълнение на задължението, което обезпечавала. Двете понятия не бивало да се смесват, те нямали обща, дори близка правна характеристика и функция. Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. Неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема - такава щяла да бъде дължима след сключване на договора и само в случай че заемополучателят не предложил обезпечение на задължението си. Т.е. към датата на сключване на договора кредиторът не знаел дали щяло да възникне основание за плащане на неустоечната сума. Неустойката била уговорена като фиксирана сума и изцяло в полза на потребителя била разсрочена на вноски, които можел да изплати заедно със съответната част за главница и лихва на всеки падеж. Търговецът внесъл достатъчно яснота по този въпрос, като в погасителния план към договора, била посочена възможната вноска за неустойка за целия период на погасяване. Обстоятелството, че тя се дължала само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение било посочено изрично в плана за погасяване, като в 6-та и 7-ма колона от него с знак „•“ и съответната бележка след плана било посочено, че тези суми щели да бъдат дължими само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение по кредита. Ясно и точно били посочени размерите на вноските с и без неустойка, каква част от тях представлявала лихва и главница към всеки един падеж. Смисълът да бъдат посочени сумите бил именно пълна и изчерпателна информираност на потребителя за задължението му към търговеца при всяко възможно развитие на правоотношението им. Към исковата молба бил приложен подписания от потребителя погасителен план, поради което твърденията, че кредитополучателят не бил наясно със задължението, което поемал преди и при сключване на договора е неоснователно. При така формулираните клаузи и от съдържанието на подписаните от потребителя документи ставало ясно, че още към момента на сключването на договора ищецът бил уведомен за всички възможни суми, с които можел да се задължи към ответника при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят бил наясно предварително, като имал възможността да се откаже от договора без каквито и да било последици при сключването му, както и след това. Неоснователни били и аргументите за нищожност поради липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Такава проверка била извършена при отправяне на искането за отпускане на кредит от страна на кредитополучателя. Нещо повече, ЗПК предвиждал единствено административнонаказателна отговорност за кредитодател, който не бил извършил такава проверка на кредитополучателите си. Последица от липсата й не можело да бъде нищожност на клауза, с която се уговаряла неустойка. Цитираният наднационален акт бил транспониран в българското законодателство в посочения смисъл. Дори и в самата Директива нищожността на клауза като процесната не била изведена като последица, която националното законодателство следвало да предвиди в случаите, в които кредитодателите не извършвали проверка на кредитоспособността на клиентите си. Оспорената от ищеца неустойка била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълнил поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора си поне едно от следните обезпечения - банкова гаранция или поръчител, отговарящ на посочените в договора условия. Съгласно чл. 11, т. 18 ЗПК предоставянето на обезпечения при потребителското кредитиране било съобразено със закона практика, която не водела задължително до неравновесие в правата и задълженията на страните: ответникът предоставил паричен заем срещу обезпечение, а кредитополучателят се задължил да върне заетата сума и договорената лихва. Процесният договор за потребителски кредит бил сключен изцяло по волята на ищеца, който попълнил искане за сключване на договор за кредит, получил подробна информация за желания от него кредитен продукт под формата на Стандартен европейски формуляр и имал пълното право да се съгласи или не с отделни клаузи на договора, вкл. да предложи различни формулировки. Това се доказвало и от приложения към исковата молба СЕФ, който бил подписан от потребителя. Дори да не могъл да обмисли достатъчно добре ангажимента, който поемал по силата на клаузата от договора, задължаваща го да предостави обезпечение по кредита, кредитополучателят разполагал с цели 14 /четиринадесет/ дни, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл. 29 ЗПК, информация за което получил още със Стандартния европейски формуляр, без да бил обвързан по никакъв начин от оспорената неустойка, както и без никакви други отрицателни последици - заплащане на обезщетения или такси. Именно чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най-пълна степен правата на потребителя, в случай че последният решил, че бил сключил договор при недостатъчно изгодни за него условия. Друга възможност за кредитополучателя било удължаването на тридневния срок чрез предоставянето на нарочна молба до кредитора и/или предоставянето на различно заместващо обезпечение като издаването на запис на заповед например. В случая ищецът не се възползвал от нито една от договорно и законоустановените си права. От фактическата обстановка на казуса и процесуалното поведение на ищеца ставало ясно, че потребителят изобщо нямал намерение да предоставя обезпечение, тъкмо обратното, с изтеглянето на кредита целял да се обогати неоснователно от кредитодателя си, като впоследствие заведе максимален брой неоснователни искове срещу своя кредитор. Очевидно било, че същият договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип на правото, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Нямало как в случая да се твърди противоречие на договорната неустойка с добрите нрави поради изброените по-горе причини и възможността кредитополучателят да въздейства върху обстоятелствата, водещи до начисляването й, респективно върху цялостното й отпадане. Неустойката имала предварително определен начален и краен момент, също така била с фиксирани параметри за срока на договора. И доколкото преценката за нищожност на неустойката на това основание се правела за всеки конкретен случай, както задължавало Тълкувателно решение № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г на ОСТК на ВКС, в разглеждания такъв противоречие с добрите нрави не било налице, още повече, доколкото при изследването на този въпрос се правела проверка за наличие и на допълнителни критерии, които също отсъствали, като например този дали изпълнението на задължението било обезпечено с други правни способи като поръчителство, залог или ипотека, както и дали неустойката била в прекомерно съотношение с очакваните от неизпълнението вреди. При сключване на процесния договор кредитополучателят не предоставил обезпечение, което да гарантира интереса на кредитора от връщането на предоставения заем, въпреки изискването за това, а от своя страна кредиторът направил предварителна оценка на вредите от липсата на такова обезпечение в хипотезата на несъбираемост на вземането, калкулирайки я в договорната неустойка, като дал възможност и допълнителен срок на клиента да предостави такова обезпечение и съответно да не плаща неустойката. Следвало да се вземе предвид също, че в практиката на ВКС се приемало, че кредиторът има право на неустойка само ако била налице формата на неизпълнение на длъжника, за която същата била уговорена. В този смисъл, когато договорената неустойка била компенсаторна, в единовластна преценка на кредитора в хипотезата на чл. 79, ал. 1 ЗЗД било да иска или реално изпълнение, заедно с обезщетение за вредите по общия ред, или уговорената за неизпълнението на длъжника компенсаторна неустойка. Във връзка с това, напълно неоснователно ищецът се позовавал на чл. 33, ал. 1 ЗПК, доколкото цитираната разпоредба уреждала правило при забава на погасяванията на потребителя. Неустойката била уговорена за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, не при забавено изпълнение на потребителя. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборвали от факта, че в периода 2020 г. - 2022 г. ищецът сключил общо 18 договора, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение по кредита. Наличието на 18 договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържал оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавало твърденията на ищеца. В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още при сключване на първия договор - да прекрати договора, да поиска удължаване на срока за предоставяне на обезпечение или за замяната му с друг вид, ищецът по своя инициатива сключил още 17 договора с уговорка за плащане на неустойка, респективно при идентични условия. Очевидно било, че при сключването на всеки следващ договор потребителят бил наясно с условията за предоставяне на обезпечение и за плащането на неустойка, в случай че обезпечение не било осигурено, но въпреки това изтеглил заемните суми и се ползвал от тях. От тази фактическа постановка ставало ясно, че ищецът сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми над главницата. Това било в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължали в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не можел да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не била такава, то потребителят щял да се откаже още от първия договор или просто нямало да сключи 18 при същите условия, в който случай щял да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го сторил, а впоследствие е образувал съдебно дело, водело до пълна неоснователност на претенциите за недействителност на клаузи от договора и за връщане на недължимо платени суми. Отделно от недобросъвестността на ищеца, гореизложените факти водели и до явния извод, че било налице индивидуално договаряне и добросъвестност от страна на кредитора, тъй като в продължение на 2 години ищецът ползвал многократно един вид кредитен продукт, респективно многократно се бил запознавал с условията му, като по всеки отделен кредит получавал преддоговорна информация и сам избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. В същия смисъл била и съдебната практика, постановена при идентична фактическа обстановка, в която потребител оспорвал клауза, с която се задължил повече от един път. Това опровергавало твърденията за недобросъвестност, нарушение на принципа за справедливост и добрите нрави от страна на кредитодателя. Въпреки твърденията си за нищожност на процесния договор и уговорената неустойка, които били предмет още на първото дело на ищеца, образувано на 28.07.2022 г., след завеждане на първата искова молба, същият сключил още четири напълно идентични договора с ответника. Целта на законодателно заложените изисквания към договорите сключвани с потребители било кредитирането на физически лица да бъде осъществявано при прозрачни и ясни условия, така че договорите за кредит да дават максимално ясна информация за всички финансови последици от тях по начин, позволяващ на кредитополучателя да вземе информирано решение дали да се обвържел с конкретния продукт. Гореизложените факти водели до явния извод, че ищецът се запознал многократно с условията на конкретния кредитен продукт на ответното дружество в периода от 2020 г. до 2022 г., като по всеки кредит получавал преддоговорна информация и сам избирал да се обвърже с клаузите за неустойка при безспорното знание за икономическите последици на тези уговорки. Предвид това всички доводи за нищожност на процесната клауза за неустойка, изложени в исковата молба, били неоснователни. Настоящият договор следвало да се тълкува в контекста на трайните отношения между конкретния потребител и търговец, създадени на база 18 идентични договора. Тълкуването на всеки договор за кредит в контекста на трайните отношения между страните било необходимо, тъй като преценката за действителност на клаузи сключени с потребител на първо място винаги започвало от въпроса налице ли било индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързвал потребителят, му давали достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно това бил и смисълът на законовите разпоредби, които задължавали кредитодателите да посочвали ясно и точно всички параметри и условия по кредитните си продукти. Предвид сключването на множество договори при идентични условия в случая било налице индивидуално договаряне, което изключвало възможността за липса на достатъчно информация за финансовите задължения на потребителя, както и за нарушаване на равноправието между страните. От неоснователността на твърденията за нищожност на договора в цялост следвала и неоснователност на иска за връщане на даденото по него. В случая договорът и отделните му клаузи били действителни, поради което в полза на кредитодателя било налице валидно правно основание да получава и задържи плащанията по договора. Едновременно с това искът бил недоказан и по размер. По отношение на иска за неоснователно обогатяване съдебната практика била константна по въпросите за доказателствената тежест и фактическият състав, че ищецът следвало да докаже при условията на пълно и главно доказване фактът на плащане на сумата, която претендирал да му се върне, а ответникът единствено основание за нейното получаване. Ищецът сочел, че се представяли четири броя платежни, но такива не се откривали приложени към исковата молба. Ответникът моли съда да отхвърли предявените от ищеца, претенции като неоснователни. Претендира сторените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение от ищцовата страна. Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намери за установено следното. Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за връщане на получена парична сума без основание. Основните елементи на фактическия състав, от който възниква вземането по чл.55, ал.1 ЗЗД са: даване, респ. получаване, на имуществена облага и липса на основание за това имуществено разместване. Видно от представения Договор за потребителски кредит №.../18.12.2020 г., ответното дружество е предоставило на ищеца потребителски кредит в размер на 1000, 00 лева, която сума ищецът се е задължил да върне на 11 броя седмични вноски при фиксиран годишен лихвен процент 40, 05% и годишен процент на разходите в размер на 49, 82%. От представените по делото разписки №0300012566349785/23.02.2021 г., №0300012278418076/08.01.2021 г., №0300012782830659/28.03.2021 г. и платежно нареждане от 05.02.2021 г., се установява, че ищецът е извършил към ответното дружество следните плащания във връзка с Договор за потребителски кредит №...: на 23.02.2021 г. е заплатена сумата от 500, 00 лв.; на 08.01.2021 г. е заплатена сумата от 123, 00 лв., на 05.02.2021 г. е заплатена сумата от 492, 00 лв. и на 28.03.2021 г. е заплатена сумата от 241, 38 лв., или от страна на ищеца в полза на ответното дружество е заплатена сума в общ размер на 1356, 38 лева по връзка с процесния договор за потребителски кредит. С оглед на това съдът намира за доказано даването от ищеца и получаването от ответника на паричната сума, предмет на иска. По иска с правно основание чл.55, ал.1 ЗЗД разпределението на доказателствената тежест се определя от въведените в процеса твърдения и възражения, които са обуславящи за съществуването или за отричането на претендираните права на страните. При фактическия състав по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на нещо, получено без основание, ищецът следва да въведе като твърдение и докаже факта на плащането на парична сума, а ответникът - основание за получаването или за задържане на полученото /в този смисъл са: Решение № 721 от 3.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 401/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 556 от 13.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 46/2009 г., IV г. о., ГК, Решение № 189 от 4.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 141/2012 г., I т. о., ТК и др./. В т. 6 от договора страните са уговорили, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл. 23 от Общите условия към договора за кредит. T. 8 от договора предвижда, че в случай че не представи договореното от в чл. 6 обезпечение в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл. 23 от общите условия към договора за кредит, кредитополучателят дължи на кредитора неустойка в размер на 301, 91 лева с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора. Ищецът се позовава на нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя социално- етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения, намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№ 2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да знаят за тези правила /В. Таджер - „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/. Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури поръчител в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в средство за неоснователно обогатяване на кредитора. По тези съображения съдът намира, че клаузата за неустойка по т.8 от Договор №.../18.12.2020 г. за потребителски кредит е нищожна поради накърняване на добрите нрави - чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Отделно от това следва да се отбележи, че в случая спорното материално правоотношение попада в обхвата на легалната дефиниция на договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират приложение разпоредбите на ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последицата по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за кредит. От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер от 49, 82 %/. Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези обстоятелства – например не е посочено дали при определяне на ГПР е включено вземането за неустойка. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя при формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. В случая очевидно при определяне на размера на ГПР не е включена неустойката по т.8 от договора, тъй като размерът на неустойката съгласно погасителния план е 301, 91 лв. и се равнява на над 30% от главното задължение на кредитополучателя. С това допълнително плащане се покриват разходи, които са свързани с договора за потребителски кредит и които са били предварително известни на заемодателя, доколкото сключването заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение е предвидено в самия договор за потребителски кредит. Ето защо размерът на това плащане е следвало да бъде включен в ГПР по кредита съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 19, ал. 1 ЗПК. Като се има предвид, че неустойката надвишава значително по размер договорната лихва, то включването й при определяне размера на ГПР би довело до превишаване на законовия мининимум. Така на практика се стига до заобикаляне на императивното изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити, който в случая ще надхвърли допустимия петкратен размер на законната лихва. С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не поражда целените правни последици. Ищецът претендира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД връщане на сумата 356, 38 лв. - платена на несъществуващо основание предвид недействителността на договора за потребителски кредит и нищожността неустоечната клауза. Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Разпоредбата на чл.34 ЗЗД също предвижда реституция на даденото по нищожна сделка. Доколкото по делото се установи, че ответникът е получил сумата в размер на 1356, 38 лева, а видно от договора за потребителски кредит чистата стойност на кредита е 1000, 00 лв., то ищецът е заплатил в повече от дължимото сума в размер на 356, 38 лева. При тези обстоятелства се налага изводът, че липсва основание за задържане от ответника на получената от него при начална липса на основание по смисъла на чл.55, ал.1 ЗЗД сума в размер на 356, 38 лв. по Договор №... от 18.12.2020 г. за потребителски кредит и същата следва да бъде върната на ищеца. Ето защо предявеният иск за заплащане на получена без основание парична сума по Договор №... от 18.12.2020 г. за потребителски кредит е основателен и следва да бъде уважен изцяло в претендирания размер 356, 38 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 30.07.2024 г., до окончателното й изплащане. На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на 50 лв., представляващи държавна такса и 400 лева, представляващи адвокатско възнаграждение. Съдът намира за неоснователно искането на ответника за намаляване поради прекомерност на възнаграждението за един адвокат на ищеца, тъй като същото е в размер на 400 лв. минималния размер, определен съобразно чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Неоснователни са и доводите на ответника за недължимост на разноски поради злоупотреба с процесуални права от страна на ищеца по смисъла на чл. 3 ГПК. Разпоредбата на чл.3 от ГПК предвижда, че участващите в съдебните производства лица и техните представители под страх от отговорност за вреди са длъжни да упражняват предоставените им процесуални права добросъвестно и съобразно добрите нрави. Носителят на процесуалното право е свободен да прецени дали и кога да го упражни или въобще да не го упражни. Затова упражняването на процесуално право поначало е правомерно. Това обаче не изключва възможността от злоупотреба при извършване на допустимото от закона процесуално действие. Последиците от такава злоупотреба са уредени имено в чл. 3 ГПК. Злоупотребата с право е налице, когато правото се упражнява недобросъвестно - за да бъдат увредени права и законни интереси на други лица (чл. 57, ал. 2 от КРБ) или в противоречие с интересите на обществото (чл. 8, ал. 2 ЗЗД), но също и когато правото е упражнено в противоречие добрите нрави (чл. 3 ГПК) - неписани, несистематизирани и неконкретизирани правила, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях. В случая подаването на отделни искови молби за защита по различни спорни материални правоотношения е изцяло правомерна дейност на ищеца и по делото няма данни същото да е извършено с намерение за увреждане на правата и законните интереси на ответника или обществения интерес, като липсва и морално правило, задължаващо ищеца да съедини самостоятелните си претенции си в общо производство. Воден от горните мотиви, съдът