Решение № 5199 от 21.6.2016 г. на Софийски градски съд по дело № 13712/2013 г.

производството по делото се възобновява. По иска с пр. осн. чл. 26, ал. 1 предл.1, вр. чл. 38, ал. 1 от ЗЗД: Искането е да бъде признато за установено, че съдебна спогодба от 04.06.2013 г. е нищожна поради противоречие със закона, тъй като тя е върху непозволен договор, а именно договор за заем от 20.05.2002 г., който от своя страна е сключен в нарушение на чл.38, ал. 1 ЗЗД. Разпоредбата на чл.38, ал.1 от ЗЗД предвижда, че представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. Въпросът за приложението на общите правила на чл. 38, ал. 1 ЗЗД при договаряне сам със себе си към органното представителство, поставен в контекста на търговска сделка, сключена чрез едно и също лице, като органен представител на две търговски дружества, е разрешен със задължителна практика на настоящия състав, а именно ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 3/2013 от 15 ноември 2013 год. по т.д. №3 от 2013г. на ОСГТК на ВКС. В мотивите на същото е прието, че органният представител, чрез който ЮЛ влиза в правоотношения с трети лица, е част от организационната структура на юридическото лице. Той прави не свое волеизявление, като отделен правен субект, а волеизявление, принадлежащо на ЮЛ. Във външните действия органният представител представлява ЮЛ, но волята, която изразява, не е собствена, на субект, различен от ЮЛ, а е волята на самото ЮЛ. Външно изразената от органния представител воля спрямо третите лица, е функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Когато едно лице действа като органен представител на две юридически лица, няма лице - правен субект, различно от тях, което да изявява своя воля като представител. Договарящи са юридическите лица. Волеизявлението е на овластения представител, който на основание представителната власт, извършва правни действия, пораждащи правни последици в сферата на представлявания. Не са налице два самостоятелни правни субекта - представител и представляван. Не са налице действия, извършени от лице, различно от представлявания, за да се приложи ограничението на представителната власт на представителя по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Разпоредбата на чл. 38 ал. 1 ЗЗД, относима към представителната власт, не може да се пренесе механично към органното представителство, при което се касае до формиране и изразяване на воля, тъй като ще се стигне до стесняване компетентността на органния представител. Ето защо, крайният извод е, че към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски дружества, не се прилага забраната на чл. 38 ал. 1 ЗЗД. Според настоящия състав, не съществуват разумни аргументи разрешението на дадения въпрос да не бъде приложено и към хипотезата, когато органният представител е договарял не с друго търговски дружество, на което също е органен представител, а със самия себе си като физическо лице. Това е така, защото в последния случай валидни са абсолютно същите изводи, направени от ВКС по отношение на особеностите на органното представителство на юридическите лица, касаещи волеобразуването и волеизявяването, тъй като органът е част от юридическото лице, а проявата на действията на органа към трети лица, е проява на самото юридическо лице. Когато волеизявява като органен представител, същият не прави свое волеизявление, като отделен правен субект, което да породи правни последици в чуждата правна сфера, /както би било в случаите на сключена чрез упълномощено лице сделка/, а волеизявление, принадлежащо на самото юридическо лице. Ето защо, договарящите страни по сделката са юридическото лице и физическото лице в личното си качество, при което по същите, изложени по-горе съображения, правилото на чл.38, ал.1 от ЗЗД е неприложимо. Страните не спорят по обстоятелството, че към датата, посочена в представения по делото договор за заем като дата на неговото сключване – 20.05.2002г., ответницата Б. е била управител на ищцовото дружество и то се е представлявало от управителя. Следователно, не могат да бъдат споделени аргументите на ищцовата страна, че договорът за заем, сключен на 02.05. 2002г. между А.К.Б. като заемодател и „А.В.“ ООД, представлявано от управителя А.К.Б., е непозволен договор по смисъла на чл.366 от ЗЗД, което повлича нищожността на сключената върху него спогодба. Ето защо, съдът намира, че искът е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. При този изход на спора по главния иск, съдът дължи произнасяне по евентуално съединения иск с пр. осн. чл.40 от ЗЗД от ЗЗД за признаване за установено, че процесната съдебна спогодба е недействителна, тъй като е сключена при сговор за увреждане: Разпоредбата на чл. 40 от ЗЗД не прави разграничение между формата на представителство – доброволно или по закон, използвайки обобщеното понятие „представител”. Освен това, самият ТЗ, чрез нормата на чл.288 при липса на изрична уредба в ТЗ препраща към общото гражданско законодателство или в случая към чл. 40 от ЗЗД. Изискването за добросъвестност следва да се отнася към представителството на търговските дружества дори по-стриктно, тъй като за разлика от упълномощаването, което се прекратява с простото оттегляне, прекратяването на органното представителство на юридическите лица изисква извършването на поредица от стъпки, вкл. и оповестяване на това прекратяване чрез вписването му в ТР, за да има действие прекратяването на овластяването за трети лица, което като цяло представлява една далеч по-сложна и продължителна процедура. Независимо от последиците, които чл.40 от ЗЗД свързва с недобросъвестното представителство, управителят носи отговорност и пред дружеството на осн. чл. 145 от ТЗ за причинените вреди. По аналогичен начин е уредена отговорността на довереника във вътрешните отношения с доверителя при договора за поръчка – чл. 281, чл.283 ал.4, чл. 289 от ЗЗД. Когато представител или пълномощник е действал съзнателно против законните интереси на представлявания, той носи и наказателна отговорност по чл. 217, ал.2 от НК. Всичко гореизложено дава основание да се приеме, че разпоредбата на чл.40 ЗЗД е приложима спрямо органния представител и когато той и лицето, с което е договарял, се споразумеят във вреда на юридическото лице, договорът не произвежда действие за последното. Този извод не е в противоречие с приетото в цитираното по-горе тълкувателно решение, доколкото изводът, че безспорно в случая се касае за изявяване на воля на самото юридическо лице, а не на друг субект, е валиден и в конкретния случай, но не може да не се вземе предвид факта, че това всъщност е правна фикция и законът придава на изявлението на органния представител значението на изявление на самото юридическо лице, защото без органите си то не би могло да участва по друг начин в гражданския оборот, което би лишило съществуването му от смисъл. Но тази фикция не следва да се абсолютизира, при което да се приеме, че органният представител, чрез лицето, което е негов персонален субстрат, не може да договаря във вреда на юридическото лице, защото това е развнозначно на договаряне в собствена вреда. Такъв извод според съда не съответства нито на житейската логика, нито на смисъла и духа на закона. Фактическият състав на нищожността по чл. 40 ЗЗД включва следните елементи: а) сключен договор от представител с трето лице; б) действията на представителя да са в рамките на предоставените му представителни права; в) договорът да е във вреда на представлявания; г) представителят и третото лице да са имали намерение да увредят представлявания. Страните не спорят по наличието на първата и втората предпоставки: a) сключена съдебна спогодба по гр. д. №2786 по описа за 2013г. на СГС, страни по която са А.Б. и „А.В.“ ООД, представлявано от управителя К.Т., с която „АБ В.“ признава задълженията си по договор за заем в общ размер от 127 432, 55 лева, включващи главница от 74 318, 22 лева, договорна лихва в размер на 23 571, 72 лева, дължима за периода 01.01.2003г. – 20.05.2002г., мораторна лихва в размер на 29 542, 61 лв., законната лихва върху посочените главница и договорни лихви, считано от 28.02.2013г. до окончателното плащане, както и разноски по делото и се задължава да плати на А.Б. посочените суми в едноседмичен срок от одобряване на спогодбата; б ) К.Т. е управител на „А.В.“ ООД с право самостоятелно да представлява дружеството към датата на сключване на процесната спогодба. Спори се по наличието на третата и четвъртата предпоставки. в) По въпроса дали процесната спогодба е сключена във вреда на дружеството, съдът намира следното: Чрез съдебната спогодба страните прекратяват една съществуващ помежду си спор, който вече е отнесен пред съда, чрез взаимни отстъпки. Последното не следва да се довежда до крайност и в този смисъл, извън хипотезата на чл.29 от ГПК, съдът няма задължението да проверява дали спогодбата защитава интересите на страните и съответства на действителното правно положение. От значение е съгласието на страните за доброволно уреждане на спора, без да е безусловно необходимо да се уговаря, че всяка от тях отстъпва нещо на другата. Ето защо, допустимо е чрез договора за спогодба едната страна да признае изцяло задълженията, предмет на иска, което обичайно тя би направила срещу съгласието на другата страна за разсрочено плащане, опрощаване на изтекли лихви и спестяване на съдебни разноски, но както съдът вече отбеляза – последното не е задължителен елемент на спогодбата и не представлява опорочаване на сделката сключването й чрез простото признание съществуването на вземането и поемането на задължението същото да бъде изпълнено в уговорен между страните срок. Ето защо, при наличието на валидно задължение, предявено пред съд, сключването на съдебна спогодба, с която то се признава и страната се задължава да го заплати в договорения между страните срок, не представлява договор във вреда на същата тази страна, а доброволно уреждане на отношенията между страните, което винаги е в техен интерес. Не стои така въпросът със сключването на спогодба, с която се признава и поема задължението за плащане на едно несъществуващо задължение. Такава спогодба уврежда интересите на страната и когато тя е сключена от представител в сговор с насрещната страна, същата не произвежда действие за представлявания. Ето защо, за да се установи наличието на третата предпоставка за нищожността на процесната спогодба, съдът трябва да изследва въпроса за наличието на валидно задължение по договора за заем от 20.05.2002г. Договорът за заем на парична сума е реален договор, поради което същият се сключва с предаването на заетите пари на заемателя. Както съдът е посочил по –горе, при устанояването на фактическата страна на спора, от представеното по делото като доказателство писмо изх.№ 92-328-191/19.07.2011 г. на МКБ Ю., отразяващо информация за осъществени банкови операции по открита сметка в щатски долари на ищцовото дружеството за периода 01.01 - 31.12.2002 г., както и копие от мемориални ордери за всяка осъществена операция, се установява, че по посочената сметка е постъпила сума в размер на 37 900 щатски долара или 74 318, 22 лв. Сумите са били внасяни на каса от А.Б. в качеството й на титуляр или служител и Л. П. в качеството й на служител. Установено е от заключението на ССчЕ, че за периода от 2002 г. до 2009 г.включително в пасива на балансите, в групи „Дългосрочни задължения“ и „Краткосрочни задължения“, в статия „Задължения по търговски заеми“ няма вписани никакви задължения за получени в заем суми. В „Справки за вземанията, задълженията и провизиите“ за период 2002 г. – 2006 г. също не са посочени никакви „Задължения по търговски заеми“, съответно такива задължения не са участвали във формирането на годишния финансов резултат с оглед данъчното му третиране и не са намерили отражение в ГДД по ЗКПО за същия период. В Годишен баланс към 31.12.2002г. на ищцовото дружество са отразени „Други краткосрочни задължения“ в размер 101 хил.лв. Тъй като липсват всички счетоводни данни за периода до 31.12.2008г. ( с изключение на ГФО), липсват данни и за лицата, към които „А.В.“ ООД има краткосрочни задължения и в какъв индивидуален размер са те. Към 31.12.2012г. в пасива на Годишен баланс в статия „Други задължения“ за включени 150 000 лева краткосрочни задължения, натрупани в предходните години /2002 – 2008г./, без да са налице данни за лицата, към които са задълженията, индивидуалните суми и основанието, на което са формирани. В справка за паричните потоци на ищцовото дружество за 2002г. са отразени постъпления на парични потоци от основна дейност и няма постъпления от инвестиционна или финансова дейност. Размерът, отразен в статия „Други парични потоци от основна дейност“ е по-голям от останалите две статии, което според вещото лице е недопустимо, т.к. тази статия е несъществена за раздела. Не е представен ОПР за 2002г., като само от него би могло да се установи какъв е конкретният източник на постъпленията, отразени в статиите „Други парични потоци от основна дейност“ и „Парични потоци от валутни курсови разлики“. Същевременно, от свидетелските показания се установява, че дружеството се е занимавало с търговия на едро и дребно и когато се набирала по-голяма сума, практиката е била сумите да се в•••сят в банката, което се случвало регулярно. Като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, съдът намира, че не са налице категорични доказателства за наличието на договор за заем, сключен между „АБ В.“ и А.Б.. От заключението на ССчЕ е видно, че такъв договор не е осчетоводен при ищеца по начин, от който да може да се направи категоричен извод за неговото реално сключване, нито пък постъпленията от такъв договор са декларирани пред данъчните органи. Постъпленията по валутната сметка на дружеството, за които се твърди да са плащания по договор за заем, са от вноски на каса, без изрично да е посочено основанието, на което са направени от лицата Б. и П., а както е видно – две от плащания са направено без въобще да е посочено от кого. Установява се, че практиката в дружеството е била по сметката му да се внасят натрупаните от търговската му дейност обороти. Същевременно, представеният писмен договор за заем е сключен между дружеството, представлявано от управителя А.Б. и самата А.Б., като достоверната му дата на осн. чл.181 от ГПК е 28.02.2013г. – датата, на която същият е депозиран като писмено доказателство пред съда към исковата молба, по която е образувано гр. д. №2786/2013г. на СГС. Справката за счетоводен запис, в която е посочено, че касае „внесени щатски долари в банкова сметка на „А.В.“ ООД от А.Б. по договор“ също е подписана от А.Б. като управител на дружеството. Реално няма нито едно доказателство, че внасяните на каса суми по сметката на дружеството, са суми по договор за заем, което обективно да не изхожда от А.Б. в лично качество или като органен представител на дружеството. Ето защо, съдът намира, че сключената спогодба, признаваща наличието на задължение за главница по гореописания договор за заем и произтичащите от него задължения за договорна и мораторна лихва, е сключена във вреда на дружеството. г/ Независимо от всичко изложено, договорът за спогодба, като сключен в рамките на представителната власт, макар и увреждащ дружеството, би запазил валидността си, ако съдоговорителят е добросъвестен, като в този случай дружеството би разполагало само с претенцията си за вреди към управителя. Ако обаче е налице споразумяване, сговор между представителя и третото лице във вреда на представлявания, то фактическият състав на чл.40 е налице и сделката е недействителна по отношение на представлявания. По въпроса за доказването на споразумяването за увреждане на представлявания съдебната практика приема, че е обяснимо представляваният да не разполага с преки доказателства за сговор между представителя и третото лице, поради което то може да бъде установено с косвени доказателства, които, ценени в съвкупност, да обуславят извод за сговаряне за увреждане. Такива косвени доказателства според ВКС могат да бъдат: близки родствени отношения между представителя и третото лице в степен, в която законът презумира знание за увреждането (чл. 135, ал. 2 ЗЗД) или заинтересованост (чл. 172 ГПК), включително даваща право на отказ от свидетелствуване (чл. 166, ал. 1, т. 2 ГПК) – така Р № 21 от 24.03. 2015 г. по гр. дело № 3529 по описа за 2014 г. на ВКС, IV ГО и цитираната в същото съдебна практика. Съдът намира, че конкретния случай са събрани достатъчно доказателства за наличието на сговор за увреждане на юридическото лице – ищец между управителя К.Т. и бившия управител на дружеството А.Б., чрез сключването на процесната съдебна спогодба, с която е имуществото на дружеството е неоправдано обременено. Косвените доказателства в тази посока са множество – близката родствена връзка между двете лица, които са майка и дъщеря, връчването на препис от исковата молба на дружеството чрез управителя му К.Т. не на адреса по седалище на юридическото лице, а в канцеларията на Бюро „Призовки“, връчването по същия начин и на призовката за открито съдебно заседание – начин на връчване, позволен от закона, но който навежда на положени усилия в канцеларията на търговеца да не бъдат връчвани съдебни книжа, което от своя страна обуславя извод за целта, а именно – факта на образуваното дело по иск с пр. осн. чл.240 от ЗЗД да не става достояние на никой друг в дружеството, освен управителя Т.; подаването на отговор от „АБ В.“, представлявано от управителя Т., в който е направено цялостно признание на исковете и сключването впоследствие на спогодба, което освобождава ищеца от задължението му да осъществи пълно и главно доказване на претенциите си. Воден от изложеното, съдът намира, че е са налице доказателства за общо намерение за увреждане на ответното дружество и тъй като са налице и всички останали елементи на фактическия състав на чл.40 от ЗЗД, процесната спогодба не поражда действие за дружеството. С оглед изхода на делото съдът намира следното по исканията на страните за присъждане на разноски: Съгласно представения списък по чл.80 от ГПК, срещу който ответната страна не е възразила, както и представените за това доказателства, сторените във връзка с производството разноски от ответната страна възлизат на 13 928, 69 лева, в който размер следва да бъде осъден ответникът да ги заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Това е така, защото съдебната практика приема, че правните последици от отхвърлянето на главния иск, когато има предявен евентуален, се изразяват в това, че съдът се счита сезиран с евентуално съединения иск, при което о тговорността за разноски по делото се определя от изхода на делото по евентуалния иск, който в случая е основателен, поради което сторените от ищеца разноски следва да бъдат възложени на ответника. Мотивиран от гореизложеното, съдът намира за неоснователно искането на ответната страна за присъждане на разноски. Воден от горното, съдът