Решение № 628 от 30.1.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 12472/2023 г.

Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 14243 от 22.08.2023 г., постановено по гр. д. № 35296/2022 г. на Софийски районен съд, е признато за установено по предявените от Н. П. П. срещу Столична община искове с правно основание чл. 124 от ГПК, че Н. П. П. е собственик на основание давностно владение на следните недвижими имоти: парцел ІІ – 324 и парцел ІІІ – 324 от кв. 119 по регулацонния план на гр. Нови Искър, кв. „Гниляне”, одобрен със Заповед № РД-50-09-234/12.06.1984 г., при общи за двата съседни парцела граници по скица: парцел І – 324, парцел ІV- 318, находящи се в гр. Нови Искър, кв. „Гниляне”, идентични с поземлени имоти № 00357.5353.261 и № 00357.5353.260 по кадастралната карта, одобрена със Заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изп. директор на АГКК и поземлен имот № 180 по кадастрален план, лист 16 от 1960 г. за кв. „Гниляне”. Столична община е осъдена да заплати на Н. П. П. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски в размер на 3450 лв. Решението е обжалвано от ответника Столична община, чрез гл. юрисконсулт на район „Нови Искър”- П. Е.-Д., като нищожно и неправилно, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В жалбата се излага оплакване, че първоинстанционният съд се е позовал само на свидетелски показания, но не е обсъдил в цялост представените от ищеца документи, с които той се легитимира като собственик, и неправилно е обсъдил представените актове за общинска собственост. Сочи се, съдът не отчел представения акт за държавна, съответно общинска собственост, издадени на основание Разпореждане 404 от 28.10.1968 г. на Бюрото на Министерски съвет, като погрешно е приел, че актовете за общинска собственост не касаят процесния имот. Навежда се довод, че в актовете за държавна и общинска собственост ясно са описани имотите, техните граници, както и предходно съставените актове, които се отнасят за процесните имоти. Излага се възражение, че в саморъчното завещание, съставено от Н. М. П., на което ищецът се легитимира като собственик на процесните имоти, не с конкретизирани имотите, които се завещават, поради което това завещание не може да има правно действие за процесните имоти. Сочи се също, че представеният от ищеца договор за покупко-продажба се отнася за имоти в землището на с. Гниляне, м. „Ранова нива”, а процесните два имота не се намират в м. „Ранова нива”, с оглед на което жалбоподателят счита, че ищецът не може да се позовава на сделка с единия имот, съседен на процесните. Изтъква се, че предвид твърдението на ищеца, че владее и трите имота, и същият се е снабдил с нотариален акт само за ПИ № 00357.5353.115 по КККР на гр. Нови Искър, но за другите два имота ищецът не е предприел съответните правни действия, той е бил наясно, че процесните имоти към 1991 г. са държавна собственост. Въззивникът навежда и възражение, че ищците не могат да придобият по давност процесния имот, тъй като този имот е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, във връзка с което се позовава на разпоредбата на чл. 10, ал. 13 от ЗСПЗЗ и на т. 2а от ТР № 6/10.05.2006 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2005 г. на ОСГК. Сочи, че ищецът не представил по делото документи, а и администрацията на гр. Нови Искър не разполага с такива, че е предприета процедура за възстановяване на собствеността върху обобщената земеделска земя, и предвид гореизложеното, следва да се приеме, че тя не е възстановена на собственика на процесните имоти. На следващо място, въззивникът излага оплакване, че при прилагане на придобивната давност съдът не е взел предвид факта, че ищецът не е владял имота необезпокоявано. Сочи в тази връзка, че ответната община се е противопоставила на упражняваната от ищеца фактическа власт върху имота посредством процедурите по съставяне на актове за общинска собственост. Счита, че от събраните доказателства по делото не са доказани елементите от фактическия състав на придобивната давност по чл. 79 от ЗС. Въззивникът настоява обжалваното решение да бъде отменено. Въззиваемата страна Н. П. П. е представил писмен отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита, че жалбата е неясна, немотивирана, бланкетна и необоснована, като изложените в нея твърдения не обосновават нито едно от сочените пороци на обжалваното решение. За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното: Производството по гр.д. № 35296/2022 г. на Софийски районен съд е образувано по предявени от Н. П. П. срещу Столична община искове за признаване за установено, че същият е собственик на основание давностно владение, упражнявано в периода 1967 г.- 2022 г., на недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор № 00357.5353.261 и поземлен имот с и идентификатор № 00357.5353.260 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД- 18-3/11.01.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, находящи се в гр. Нови Искър, кв. „Гниляне”. Ищецът твърди в исковата молба, че е собственик по силата на завещание от чичо му Н. М. П. на следните недвижими имоти: дворно място, находящо се в гр. Нови Искър, кв. „Изгрев”, съставляващо парцел І-324 от кв. 119 по плана на гр. Нови Искър, кв. „Гниляне”, одобрен със заповед № РД-50-09-234/12.06.1984 г., с площ 550 кв.м., ведно с построената в него жилищна сграда със застроена площ 73, 10 кв.м.; парцел ІІ-324 и парцел ІІІ-324 от кв. 119 по плана на гр. Нови Искър, които са идентични с поземлени имоти с идентификатори № 00357.5353.115, № 00357.5353.261 и № 00357.5353.60 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД -18-3/11.01.2012 г.; поземлен имот № 180 по кадастрален план, л. 16 от 1960 г. на кв. „Гниляне”, съхраняван в архива на Софийския кадастър. Ищецът твърди, че с цел снабдяване с констативен нотариален акт на негово име за ПИ с идентификатор № 00357.5353.115, той поискал да се снабди с данъчна оценка на имота, но издаването на такава му било отказано от МДГ „Нови Искър” поради това, че трите гореописани парцела, които били декларирани като един имот, следвало да бъдат декларирани отделно и да се представи скица от АГКК за всеки от имотите. Твърди, че се снабдил със скица само за имот с идентификатор № 00357.5353.115, а по отношение на останалите имоти с идентификатори № 00357.5353.261 и № 00357.5353.260 по кадастралната карта били налице данни, че като техен собственик е посочен Столична община и същите са актувани като общински. Ищецът сочи, че тези процедури са били проведени без знанието на завещателя му и въпреки безспорно установеното негово и на праводателя му фактическо владение върху имотите. Твърди, че и трите имота са заградени с масивна ограда и никога завещателят, нито ищецът са губили владението върху тях. Сочи, че по сведения на праводателя му той е придобил имотите през 1967 г. с договор от бивш член на ТКЗС, но този договор не бил открит. Твърди се, че наследодателят П. от датата на закупуването на имотите през 1967 г. до смъртта си на 11.12.1991 г. ги е владял непрекъснато и необезпокоявано, и никой друг не е манифестирал намерението за своене на имотите. След смъртта на праводателят ищецът владеел имотите и ги декларирал в съответното данъчно подразделение, като от 1991 г. редовно заплащал данъци за тях. Ищецът претендира, че е собственик на процесните имоти на основание изтекла в негова полза и присъединена от праводателя му Н. П. придобивна давност в периода от 1967 г. до подаване на исковата молба, в който период праводателят му и той са упражнявали фактическа власт върху имотите явно и необезпокоявано, с намерение, че ги владеят за себе си, без това владение да е било оспорвано от когото и да било. В писмения отговор на исковата молба ответникът оспорва исковете. Излага възражение, че ищецът не е представил необходимите доказателства, които да установяват, че е собственик на процесните имоти. Сочи, че ищецът, който твърди, че владее и трите имота, се е сдобил с нотариален акт само за ПИ № 00357.5353.115, а за другите два имота не е предприел съответните действия, което според ответника означавало, че ищецът е бил наясно, че тези имоти към 1991 г. са държавна собственост. Изтъква, че ищецът не е представил твърденият от него договор от 1967 г. за закупуване на имотите от бивш член на ТКЗС, а представеното саморъчно завещание няма конкретизиране на имотите, които се завещават, поради което същото няма правно действие за претендираните имоти. Ответникът излага твърдение, че за имотите има издадени акт за държавна собственост и акт за общинска собственост. Поддържа, че съгласно § 42 от ЗИД на ЗОС тези имоти са общинска собственост. След преценка на събраните доказателства въззивният съд намира следното от фактическа страна: Със саморъчно завещание, съставено на 25.12.1977 г. от Н. М. П., същият завещал на племенника си Н. П. П. всичките негови имоти, вила с овощна градина, къщата с имуществото, апартамент в кв. ••••, на третия етаж с покъщнината, както и всички пари, които се намерят след неговата смърт. Завещанието е обявено на 18.12.1991 г. от V нотариус при Софийски районен съд - С.М., за което е съставен протокол по н.д. № 2899/91 г., подписан от молителя Н. П. М. и нотариуса. В протокола е вписано, че съгласно представен смъртен акт Н. М. П. е починал на 11.12.1991 г. Съгласно представеното удостоверение изх. № 000164/10.04.2012 г. на СО - район „Възраждане” имената Н. П. П. и Н. П. М. са имена на едно и също лице. От представените скици, издадени от СГКК, се установява следното: Поземлен имот с идентификатор № 00357.5353.115 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота гр. Нови Искър, ул. ••••, с площ 597 кв.м., е идентичен с парцел І-324, кв. 119, и като собственик на този имот в КРНИ е вписан Н. П. П. въз основа на документ за собственост – „други № 199 от 30.01.1992 г., издаден от СРС”, като е посочено, че същият е собственик на 1500 кв.м. Посочено е, че в имота попада жилищна сграда с идентификатор № 00357.5353.115.1. Поземлен имот с идентификатор № 00357.5353.261 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота гр. Нови Искър, ул. ••••, с площ 505 кв.м., е идентичен с парцел ІІ-324, кв. 119, и като собственик на този имот в КРНИ е вписана Столична община въз основа на АОС № 28/01.10.1996 г. Поземлен имот с идентификатор № 00357.5353.260 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота гр. Нови Искър, ул. „Спортна”, с площ 417 кв.м., е идентичен с парцел ІІІ-324, кв. 119, и като собственик на този имот в КРНИ е вписана Столична община въз основа на АОС № 29/01.10.1996 г. Съгласно представеното удостоверение, издадено от ЕТ „УРСА”, изх. № 58-00- 42/28.01.2016 г., поземлени имоти № 00357.5353.115, № 00357.5353.260 и № 00355353.261 по КК на кв. „Гниляне”, гр. Нови Искър, одобрена със заповед № РД-18-3/11.01.2012 г. на изп. директор на АГКК, са идентични с УПИ І-324, УПИ ІІ-324 и УПИ ІІІ-324, кв. 119 от регулационния план на кв. „Гниляне”, одобрен със заповед № РД-50-09-234/12.06.1984 г., и с поземлен имот № 324 от архивен кадастър и с част от поземлен имот № 180 от л. 16 от кадастралния план от 1960 г. за кв. „Гниляне”, район „Нови Искър”, Столична община. Съгласно удостоверението имот с идентификатор № 000357.5353.115 е с площ 598 кв.м.; имот с идентификатор № 00357.5353.261 е с площ 505 кв.м.; имот с идентификатор № 00357.5353.260 е с площ 418 кв.м. Според приетото заключение на СТЕ, действащият регулационен план на кв. „Гниляне”, гр. Нови Искър, е одобрен със заповед № РД-50-09-234/12.06.1984 г. на Гл. архитект на гр. София. Урегулирани поземлени имоти І-324, ІІ-324 и ІІІ-324 от кв. 119 по този регулационен план са идентични с поземлени имоти с идентификатори № 00355353.115, № 00357.5353.261 и № 00357.5353.260 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД- 18-3/11.01.2012 г. на ИД на АГКК. Преди регулационния план от 1984 г. за кв. „Гниляне” има одобрени регулационни планове от 1965 г. и от 1930 г., но по тези планове имотите са били извън регулация, т.е. за тях сега действащият регулационен план е първи. На комбинирана скица към заключението са изобразени имотите по кадастралната карта и по действащия регулационен план. Представен е Акт за частна общинска собственост № 28/01.10.1996 г., издаден от кмета на район „Нови Искър”, СО, с който е актуван незастроен жилищен парцел ІІ-324, кв. 119 по плана на гр. Нови Искър от 1984 г., с площ 550 кв.м. Като правно основание за издаване на акта е посочено „404 Разпореждане на Бюрото на МС, изменено ДВ, бр. 9/81 г., и чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОС. Като бивш собственик на имота в АОС е посочен АПК „Средец”. Представен е и Акт за частна общинска собственост № 29/01.10.1996 г., издаден от кмета на район „Нови Искър”, СО, с който е актуван незастроен жилищен парцел ІІІ-324, кв. 119 по плана на гр. Нови Искър от 1984 г., с площ 450 кв.м. Като правно основание за издаване на акта е посочено „404 Разпореждане на Бюрото на МС, изменено ДВ, бр. 9/81 г., и чл. 2, ал. 1, т. 4 от ЗОС. Като бивш собственик на имота в АОС е посочен АПК „Средец”. В горепосочените актове за общинска собственост е вписано, че за имотите има съставени по-рано актове – съответно акт за държавна собственост № 93/22.09.1989 г. и акт за държавна собственост № 94/22.09.1989 г., копия от които актове за държавна собственост са представени по делото. Според показанията на св. В. Г., тя е съсед на имота на Н. П. в гр. Нови Искър, който се намира на ул. ••••. Този имот бил доста голям, а преди няколко години бил продаден част от него. Имотът бил ограден с оградна мрежа с цимент, като през 2022 г. от общината махнали част от оградата откъм ул. „Спортна”. В началото на парцела имало къща, в която старият П. живеел със съпругата си поне от 1964 г., откогато свидетелката живеела в съседство. В имота по това време имало цветя, овошки, зеленчукова градина. След смъртта на стария П. имотът се стопанисвал, като младият П. посещавал имота редовно. Свидетелката не е виждала други хора в имота, не е чувала някой да има претенции за него. Съгласно показанията на св. А. П., той е съсед на имота на Н. П. в гр. Нови Искър. Още от времето, когато бил дете, свидетелят посещавал Н. П.. Имотът на Н. П. граничел от запад с ул. „Христо Ботев”, от север – с място на И.Г., от което впоследствие направили ул. „Спортна”, а от изток – с П.Г., В.П. и В.. Имотът бил около 2 дка. Същият бил ограден от всички страни. В имота имало овощни дървета и се поддържал много добре. В него Н. П. живеел, а след като починал в имота в определени моменти имало квартиранти. От около 1-2 години свидетелят виждал в имота племенника на Н. П., който правил къща. Свидетелят не е виждал някой да ида да събаря или да бута къщата в имота. От така установените по делото факти, правните изводи на съда са следните: Предявени са искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, а. 1 от ЗС – за признаване за установено, че ищецът е собственик на недвижими имоти – поземлен имот с идентификатор № 00357.5353.261 и поземлен имот с идентификатор № 00357.5353.260 по действащата кадастрална карта на гр. Нови Искър. Така предявените установителни искове са допустим предвид твърденията в исковата молба, че ищецът е придобил правото на собственост върху имотите на конкретно придобивно основание – давностно владение и наследяване, и че за тези имоти са съставени актове за общинска собственост, с което ответникът оспорва това негово право. Ответникът е оспорил твърдяното от ищеца придобивното основание с твърдението, че за имотите са съставени актове за държавна собственост, както и актове за общинска собственост, като е въвел възражение, че собствеността върху имотите е придобита от него на основание § 42 от ЗИД на ЗОС. Предпоставка за уважаване на предявените искове е ищецът да докаже, че е собственик на процесните имоти на твърдяното основание – давностно владение и наследяване. С оглед въведените от ответника възражения в негова тежест е било да докаже, че са били налице пречки за придобиване по давност на процесните имоти, доказателствената тежест за което му е разпределена от първоинстанционния съд с доклада по делото. От събраните гласни доказателства безспорно се установява, че Н. М. П. от 1967 г. е упражнявал фактическата власт върху имот в гр. Нови Искър, който имот е бил с площ около 2 дка и граничел от запад с ул. „Христо Ботев”, а от север с ул. „Спортна”, като живеел в къщата, построена в началото на имота, и обработвал целия имот като го засаждал с овошки и зеленчуци. Имотът бил ограден от всички страни. Изложеното от свидетелите В. Г. и А. П. описание на имота, в който имот според тях Н. М. П. е живял до смъртта си - неговата площ, съседи, местонахождение на къщата и наличието на ограда, преценено във връзка с установения от заключението на СТЕ факт, че процесните имоти са обособени като урегулирани имоти с плана от 1984 г., обосновава несъмнен извод, че възприятията на тези свидетели касаят имот, част от който са процесните УПИ ІІ-324 и УПИ ІІІ-324 от кв. 119 по регулационния план на гр. Нови Искър от 1984 г., заснети с действащата кадастрална карта като поземлени имоти с идентификатори № 00357.5353.261 и № 00357.5353.260. Установява се от тези свидетелски показания, че упражняваната от Н. М. П. фактическа власт върху имотите е била явна, необезпокоявана и непрекъсната, без никой да оспорва така осъществяваната то него фактическа власт върху тези имоти. Следователно, Н. М. П. от 1967 г. до смъртта си през 1991 г. е упражнявал фактическата власт върху процесните имоти като свои - с признаците по чл. 68, ал. 1 от ЗС. Презумпцията по чл. 69 от ЗС не е опровергана по делото. Ответникът е противопоставил възражение, че процесните имоти са били актувани като държавни с актове за държавна собственост от 22.09.1989 г., а впоследствие като общински с актове за частна общинска собственост от 1996 г., въз основа на които той е придобил собствеността върху тях на основание § 42 от ЗИД на ЗС. Това твърдение на ответника по същество представлява правоизключващо претендираното от ответника придобивно основание възражение - за наличие на пречки за придобиване по давност на процесните имоти като имоти държавна собственост. Това възражение е неоснователно. Съгласно чл. 5, ал. 1 от ЗОС и чл. 5, ал. 1 от ЗДС съставените актове за общинска и държавна собственост имат официална удостоверителна сила относно правото на собственост върху актувания имот, но при оспорване тя може да бъде опровергана, защото актът няма правопораждащо действие – чл. 5, ал. 3 от ЗОС и чл. 5, ал. 3 от ЗДС. Правото на собственост върху актуваните с АДС, респ. с АОС, имоти възниква с осъществяване на посоченото в тях придобивно основание. При оспорване осъществяването на фактите, съставляващи удостовереното в акта придобивно основание, следва да се докаже от този, който черпи права от този акт - държавата, респ. от общината. В случая предвид направеното от ищеца оспорване на съставените актове за общинска собственост, основано на възражение незаконосъобразно актуване на процесните имоти, в тежест на ответника Столична община, който твърди да е придобил правото на собственост върху тези имоти по силата на закон на основание § 42 от ПЗР на ЗОС, е да установи осъществяването на удостовереното в актовете придобивното основание за одържавяването на имотите при актуването им със съставените актове за държавна собственост № 93 и 94 от 22.09.1989 г., както и на придобивното основание, послужило за съставяне на актове за частна общинска собственост № 28 и 29 от 01.10.1996 г., с предмет процесния имот. В случая в представените актове за държавна собственост № 93 и 94 от 22.09.1989 г. като основание за одържавяване на актуваните имоти е в акта е посочено „Съгласно 404 Разпореждане на Министерски съвет, изменено ДВ, бр. 9/81 г.”. Съгласно посоченото Разпореждане № 404 от 28.X.1968 г. на Бюрото на Министерския съвет /т.5/, преди изменението му с § 1 от ЗР на ПМС № 1/1981 г., държавните селскостопански предприятия се задължават да предадат безвъзмездно на общинските народни съвети държавните дворни места, които стопанисват, освен парцелите в стопанските дворове и необходимите им парцели за производствени нужди, като общинските народни съвети, по предложение на държавните селскостопански предприятия, предоставят безвъзмездно право на строеж върху държавна земя на нуждаещи се работници и служители, които се задължават да работят не по-малко от 5 години в държавно селскостопанско предприятие, като при неизпълнение на това задължение те заплащат правото на строеж, а ако парцелът не е застроен, се отнема. Разпореждането има предвид "държавни дворни места", които се предават безвъзмездно на общинските народни съвети. Предаването на тези държавни дворни места на общинските народни съвети става при определени условия и с определена цел. С § 1 от заключителните разпоредби на ПМС № 1 от 1981 г. точка 5 от Разпореждане № 404 от 1968 г. на Бюрото на МС се изменя и остава единствена в разпореждането, като по силата на това изменение се предават безвъзмездно на общинските народни съвети не държавни земи, а всички земи на АПК и другите селскостопански организации, които са включени в строителните граници на населените места от блоковете им, с изключение на парцелите в стопанските им дворове и необходимите им парцели за производствени нужди. Върху предадените безвъзмездно парцели общинските народни съвети, по писмено предложение на управителните съвети на съответните селскостопански организации, са могли да учредяват право на строеж на работници и служители, които се задължават писмено да работят не по-малко от 5 години в тези селскостопански организации. Посоченото разпореждане № 404 на МС не валидно основание за одържавяване на имоти, доколкото то само предоставя земи, отговарящи на определени условия, на народните съвети. Следователно – то не е годно основание за придобиване на собственост от страна на държавата. В подкрепа на това е изразеното сатновище в мотивите към Решение № 12 от 8.VII.1993 г. на КС на РБ по конст. д. № 12/93 г., че "безвъзмездното предоставяне", уредено в това разпореждане, не прехвърля собствеността, както и че общинският съвет, бидейки несобственик, не е имал правно основание да учредява право на строеж или други ограничени вещни права върху предоставените земи. Изрично е посочено, че „Министерският съвет не може с административен акт да отчуждава или да се разпорежда с внесена от кооператорите земя в блоковете на селскостопанските организации. Тя е останала в собственост на лицата, които са я внесли, макар и не в реални граници“. Ако се приеме за принципно възможно собствеността да бъде отчуждена по силата на Разпореждане № 404 на МС от 28.Х.1968 г., то в случая не е доказано нито наличие за предпоставките за това, нито спазване на съответната процедура. Съгласно разпоредбата на чл. 28 от действалата към този момент Конституция на НРБ от 1971 г., държавата може да отчуждава или да ограничава правото на собственост върху имоти на гражданите, кооперациите и обществените организации за държавни и обществени нужди срещу справедливо обезщетение. Редът на отчуждаване и начинът на обезщетяване се определят със закон. Този ред е регламентиран с разпоредбите на чл. 101 – 107 от Закона за собствеността /в актуалните им към съответния момент редакции/. Така в разпоредбата на чл. 102, ал. 2 от ЗС /отм./ също е било предвидено, че отчуждаването е съпътствано от обезщетение. В настоящия случай обаче няма доказателства за проведена отчуждетилена процедура досежно процесните имоти получено обезщетение, а това сериозно компрометира твърдението на ответника за валидно извършено отчуждаване. Също така, съгласно разпоредбата на чл. 104, ал. 1 ЗС /отм./, завземането на отчуждения имот става след заплащането или заменяването му с друг, а по делото не се твърди и не са налице доказателства, държавата някога да е завзела процесните имоти, което поставя на свой ред поставя под съмнение дали тези имоти са били отчуждени. На последно място, по делото няма данни тези имоти да са били включен в ДЗС или друга селскостопанска организация. От заключението на СТЕ се установява, че първият регулационен план досежно процесните имоти е от 1984 г. и с него същите са обособени като самостоятелни урегулирани поземлени имоти, а преди това те са били имоти извън регулация, но няма данни имотите да са били част от стопанисваната от селскостопанска организация земя. Поради това съдът приема за недоказана основната предпоставка за прилагане на Разпореждане № 404 на МС от 28.Х.1968 год., а именно – имотът да е бил част от внесената от кооператорите земя в блоковете на селскостопанска организация. С оглед на гореизложеното, недоказано е по делото надлежното одържавяване на процесните имоти. С оглед липсата на конкретно придобивно основание за одържавяване на имота при актуването им през 1989 г., т.е. при невъзникналото право на собственост в полза на държавата, не е имало пречка имотът да бъде придобит по давност. Оттук следва и липсата на легитимация на ответната община като собственик на релевираното от нея придобивно основание - § 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС, тъй като това основание представлява общо нормативно основание за трансформиране на държавната собственост в общинска. Към момента на съставяне на АОС № 28/01.10.1996 г. и АОС № 29/01.10.1996 г. актуваните имоти не са били държавна собственост, следователно, ответната община не е имала възможност да придобие собствеността върху тези имоти по правоприемство от държавата. С оглед на гореизложеното – предвид доказаното осъществяване на фактическата власт върху процесните имоти от Н. М. П. с признаците по чл. 68, ал. 1 от ЗС, считано от 1967 г. и продължило в период, достатъчен за придобиването му по давност, както и липсата на конкретпно фактическо основание за придобиването на правото на собственост върху тези имоти от държавата, следва да се приеме, че същият е станал собственик на тези имоти на основание придобивна давност. Със смъртта на Н. М. П. през 1991 г. правото му на собственост е преминало в патримониума на ищеца Н. П. П. на основание наследяване по завещание – по силата на съставеното от Н. М. П. на 25.12.1977 г. саморъчно завещание, с което същият е завещал на ищеца всичките си имоти, които притежава към момента на смъртта си. Авторството на представеното саморъчно завещание не е оспорено от ответника. Не се твърди по делото и не са налице доказателства така придобитото от ищеца право на собственост върху процените имоти да е било изгубено от него чрез придобиването му от друг посредством предвидените в чл. 77 от ЗС способи. С оглед на това предявените положителни усатновителни искове са основателни. Независимо от горния извод и за пълнота на изложението следва да се посочи, че дори и да се приеме, че процесните имоти са били държавна собственост чрез надлежно одържавяване по силата на посоченото в актовете да държавна собственост Разпореждане № 404 на МС от 1968 г. /изм. през 1981 г./, то към момента на предявяване на исковете в полза на ищеца Н. П. П. е изтекла 10-годишната давност за придобиване на имотите, считано от 01.06.1996 г. - датата на влизане н в сила на ЗДС /обн., ДВ, бр. 44 от 21.05.1996 г./. От събраните гласни доказателства се установява, че след смъртта на Н. М. П. ищецът Н. П. П. е упражнявал фактическата власт върху имота явно, непрекъснато и необезпокоявано – т.е. установени са признаците на владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС. Презумпцията на чл. 69 от ЗС не е оборена. Съгласно трайно установената съдебна практика, когато едно лице веднъж е установило фактическа власт върху недвижим имот, се предполага до доказване на противното, че упражнява тази фактическа власт трайно и непрекъснато, до момента, в който не се установи осъществяване от трето лица на такова действие, която явно и категорично препятства възможността владелецът да упражнява занапред фактическата власт върху имота. В този смисъл е неоснователно възражението на във въззивната жалба, че общината се е противопоставяла на упражняваната фактическа власт върху имота посредством „процедурите по съставяне на актове за общинска собственост.“. Самото съставяне на АОС не съставлява такова действие, насочено срещу владелеца, което явно да препятства упражняваната от последния фактическа власт върху имота. В чл. 2, ал. 1 от ЗДС е предвидено, че собствеността на държавата е публична и частна, т.е, ако се приеме че имотите надлежно са одържавени, същите са станали частна държавна собственост на основание разпоредбата на чл. 2, ал. 3 от ЗДС, доколкото те не попадат в нито една от изброените в ал. 2 на същата разпоредба хипотези, определящи ги като публична държавна собственост. С изменението на разпоредбата на чл. 86 от ЗС /ДВ, бр. 33/1996 г., влязла в сила на 01.06.1996 г./ е предвидена само забрана за придобиване по по давност на имоти, които са публична държавна или общинска собственост, т.е. от момента на влизането в сила на тази разпоредба имотите частна държавна и частна общинска собственост могат да се придобиват по давност. Дългата 10-годишна давност обаче е спряна с изменения в ЗС с обратна сила, считано от 31 май 2006 г. с въведения с § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на ЗС мораториум върху давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост. С решение № 3 от 24.02.2022 г. по к. д. № 16/2021 г. на КС на Република България /обн. ДВ, бр. 18/04.03.2022 г./ са обявени за противоконституционни разпоредбите на § 1, ал. 1 от Закона за допълнение на ЗС /обн., ДВ, бр. 46/2006 г., посл. доп., ДВ, бр. 18/2020 г./ и на § 2 от ЗР на Закона за изменение на ЗС /обн., ДВ, бр. 7/2018 г./. Съгласно първата разпоредба давността за придобиване на имоти - частна държавна или общинска собственост спира да тече до 31.12.2022 г., считано от 31.05.2006 г., включително за придобиване на земеделски земи, които са собственост или върху които е възстановено правото на собственост по реда на ЗСПЗЗ на държавни или общински училища, или на други държавни и общински институции в системата на предучилищното и училищното образование. С атакувания § 2 ЗР на ЗИЗС е придадено обратно действие на последното по време удължаване на срока на спиране на давността за придобиване на имоти частна държавна или общинска собственост, прието с § 1 ЗИЗС /обн., ДВ, бр. 7 от 2018 г./. Разпоредбата на § 1 ЗИЗС е обнародвана в ДВ, бр. 7 от 19.01.2018 г., но влизането й в сила е от 31.12.2017 г. - § 2 ЗР на ЗИЗС, като по този начин с обратна сила е отнет вещноправният ефект на давностното владение, осъществявано в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. Конституционният съд е обявил за противоконституционна разпоредбата на § 1, ал. 1 ЗД на 5 ЗС, като противоречаща на чл. 17, ал. 1 и ал. 4 от КРБ. Изрично е посочено, че с обявяването й за противоконституционна не се засяга нейният досегашен ефект, а съгласно чл. 151, ал. 2, изр. 3 КРБ последиците от преустановяване на мораториума настъпват от момента на влизане на решението му в сила /три дни след обнародването му – чл. 151, ал. 2, изр. 2 КРБ/. Нормата на § 2 ЗР на ЗИЗС е обявена за противоконституционна, като противоречаща на чл. 4, ал. 1 и на чл. 17, ал. 1 и ал. 3 от Конституцията, тъй като засяга вече придобити права – в случая правото на собственост, основаващо се на изтекла в периода от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. придобивна давност. В решение № 3 от 28.04.2020 г. по к. д. № 5/2019 г. на КС на РБ е прието, че спрямо правоотношения, предмет на висящи съдебни производства, обявеният за противоконституционен закон не се прилага. С оглед на това настоящият съд, разглеждащ висящия пред него правен спор, не следва да приложи противоконституционната норма на § 2 ЗР на ЗИЗС (обн., ДВ, бр. 7/2018 г.). Предвид задължителния за съдилищата характер на решенията на Конституционния съд /чл. 14, ал. 5 ЗКС/, от горното следва, че за периода 31.05.2006 г. – 30.12.2017 г. и 20.01.2018 г. – 07.03.2022 г. придобивната давност за имоти частна държавна или общинска собственост не е текла по силата на установения от законодателя мораториум; същата започва да тече с влизане в сила на решението на Конституционния съд на 08.03.2022 г. За времето от 31.12.2017 г. до 19.01.2018 г. давностният срок следва да бъде зачетен от настоящия съд, поради което с оглед обстоятелството, че ищецът Н. П. П. е осъществявал непрекъснато, явно и спокойно владение върху имота в периода от изменението на чл. 86 ЗС през 1996 г. /ДВ, бр. 33/1996 г./ и до сега, следва да се приеме, че към момента на предявяване на настоящия иск на 30.06.2022 г. десетгодишният срок по чл. 79, ал. 1 ЗС е изтекъл и същият е придобил по давност процесните имоти. Следователно, дори и да се приеме, че процесните имоти са били частна държавна собстеност /преобразувала се в общинска/ и ищецът не е придобил на основание наследяване по завещание от Н. М. П. процесните имоти /доколкото завещателят не ги е придобил по давност/, то ищецът е придобил на самостоятелно оригинерно придобивно основание правото на собственост върху тези имоти чрез давностно владение, осъществявано в периода от 01.06.1996 г. до предявяване на иска. С оглед на всичко гореизложено предявените установителни искове по чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС, са основателни. Поради съвпадането на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход на делото и направеното от въззиваемия искане, въззивникът следва да бъде осъден да му заплати разноските за настоящото производство. Въззиваемият е претендирал и е представил доказателство за заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция в полза на Адвокатско дружество „Ц. и партньори” в размер на 3800 лв. /с ДДС/, срещу което въззивникът е направил възражение за прекомерност. Съдът намира така направеното възражение за прекомерност за основателно. Съобразявайки фактическата и правна сложност на делото, извършените от пълномощника на въззиваемия процесуални действия във въззивното производство, което е приключило в едно съдебно заседание без събиране на доказателства, както и материалния интерес на спора /съизмерим с данъчната оценка на имотите, предмет на исковете, възлизаща общо на 4729, 70 лв./, съдът намира, че заплатеното от въззиваемия адвокатско възнаграждение е прекомерно и същото следва да бъде намалено на 2000 лв. Воден от горното, Софийски градски съд