Решение № 18225 от 6.11.2023 г. на Софийски районен съд по дело № 60423/2022 г.

производство № ЗМ 1127/2020г. по описа на 06 РУ – СДВР, което е спряно с постановление от 15.04.2022г. на прокурор от Софийска районна прокуратура, поради неразкриване на извършителя в срока по чл.234, ал.1 НПК. Основният спорен между страните в настоящото производство въпрос е правомерен ли е отказът на ответното дружество за изплащане на обезщетение основано на клаузата на т.14.8 от раздел IV от Общите условия, съгласно която не се покрива пълна загуба или частична щета на застрахованото МПС причинени при от или вследствие на заблуда застрахователя, чрез предоставяне на неверни данни за застрахованото МПС или за застрахователното събитие. Общата разпоредба, съдържаща основанията за отказ, е тази на чл. 408, ал. 1 КЗ, която предвижда, че застрахователят може да откаже плащане на обезщетение само: 1. при умишлено причиняване на застрахователното събитие от лице, което има право да получи застрахователното обезщетение; 2. при умишлено причиняване на застрахователното събитие от застраховащия с цел получаване на застрахователното обезщетение от друго лице; 3. при неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване на застрахователното събитие; 4. в други случаи, предвидени със закон. Или най-общо, за да бъдат защитени интересите на застрахования, не всяко неизпълнение на договорно задължение води до изключване отговорността на застрахователя. Правно релевантно за правото да откаже плащане на застрахователно обезщетение е единствено неизпълнението на тези задължения, които са значителни с оглед интереса на застрахователя. Терминът "значителни" следва да се разбира не само като значителност на неизпълнението, но и на самото задължение с оглед неговия вид и характер. Това е такова задължение на застрахования, което е от съществено значение за застрахователя и без чието изпълнение биха се създали съществени пречки за него да осъществява своята дейност. Едната група задължения имат преддоговорен характер, тъй като са свързани с деклариране от страна на бъдещия застрахован на съществени за застрахователя и за риска обстоятелства, както и за определяне на условията, при които може да бъде сключен застрахователният договор ( чл. 363 КЗ). Другата група задължения имат отношение към изпълнението на самия застрахователен договор, например задължение на застрахования да уведоми застрахователя за настъпилото застрахователно събитие; задължение на застрахования да вземе мерки за предотвратяване или ограничаване на вредите и др. В съдебната практика последователно се приема, че за да възникне правото на застрахователя да откаже плащане на обезщетение, трябва да е налице причинна връзка между неизпълнението на задължението и настъпилото застрахователно събитие, респ. възможността за предотвратяване и/или за доказване на вредите от него. Или неизпълнението на задължението от страна на застрахования трябва да е в пряка причинна връзка със съществено увеличаване на риска или да е довело до неговото реализиране и затова следва да се приеме, че при изпълнение на това задължение не би се стигнало до настъпване на застрахователното събитие. Тази причинна връзка следва да е налице и в случаите, когато неизпълненото задължение произтича не от закона, а от договора съгласно разпоредбата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ. Недопустимо е по договорен път причинната връзка да бъде презюмирана. Същата следва да бъде доказана в процеса на основание чл. 154 ГПК от застрахователя дори когато в застрахователния договор или в общите условия към него е предвидено, че при конкретно неизпълнение застрахователят може да откаже плащане или да намали дължимото застрахователно обезщетение (вж. Решение № 49 от 29.07.2013 г. по т. д. № 840/2012 г., І Т. О., ВКС, Решение № 207 от 13.01.2017 г. по т. д. № 3394/2015 г., ІІ Т. О., ВКС, Решение № 102 от 02.10.2012 г. по т. д. № 615/2011 г., І Т. О., ВКС, Решение № 167 от 07.02.2017 г. по т. д. № 1655/2015 г., ІІ Т. О., ВКС и цитираната в последното решение практика). С отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение, обосновано в твърдения за наличие на изключен риск съгласно чл. 14. 8 от ОУ. В конкретиката на наведените твърдения ответникът е посочил, че: при подаване на 25.06.2020г. на заявление за изплащане на обезщетение за вреди на МПС по застраховка „Каско”, е отразено, че застрахованият автомобил -„Мерцедес“, модел „А180 ЦДИ“ с рег. № СВ... е паркиран последно на 23.06.2020г. в 20: 30 ч. в гр. София, на ул. „...” № 9А, а в хода на ликвидационната дейност по щетата и въз основа на проучените материали по ДП № ЗМ 1127/2020г. по описа на 06 РУ на СДВР е установено, че ищцата всъщност е паркирала автомобила на друг адрес – отстрани на блок № 4, на ул. „Проф....”. Посочената клауза от договора не регламентира застрахователен риск, изключен от обхвата на застрахователно покритие, а урежда конкретно основание за отказ за плащане на застрахователно обезщетение, а именно предоставяне на неверни данни за застрахованото МПС или за застрахователното събитие. В настоящия случай съдът намира, че следва да бъде съобразено възприетото в Решение № 207 от 13.01.2017 г. по т. д. № 3394/2015 г., ІІ Т. О., ВКС, че макар да е включена в Раздел ІV "Изключени рискове" на общите условия, клаузата на т. 14. 8 обуславя правото на застрахователя на отказ за изплащане на застрахователно обезщетение от насрещно поведение на застрахования, което да е несъвместимо с общото изискване на чл. 63, ал. 1 ЗЗД за добросъвестно изпълнение на задълженията по договора и да се намира в причинна връзка с произлязлата от застрахователното събитие вреда. Причинната връзка между поведението на застрахования и настъпването на вредата, дефинирана в т. 14 от общите условия като "пълна загуба" или "частична щета", е въведена изрично като елемент от съдържанието на т. нар. "изключен риск" по т. 14.8. о т текста на общите условия, предвиждащ пълната загуба или частичната щета на застрахованото МПС да е причинена при, от или вследствие на заблудата на застрахователя. Следователно, по обща воля на страните в застрахователното правоотношение изключването на отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите от кражбата в хипотезата на т. 14. 8 от Общите условия е обусловено от кумулативното наличие на следните предпоставки – предоставяне на неверни данни от застрахования за застрахованото МПС или за застрахователното събитие, неверните данни да са предоставени от застрахования с намерение да въведе застрахователя в заблуждение и вредите, за които се търси обезщетение, да са причинени при, от или вследствие на това неправомерно поведение. Въвеждането в заблуждение предполага умисъл у застрахования, т.е. същият трябва да е действал с намерение да заблуди застрахователя относно обстоятелствата, при които е отнет автомобилът, за да получи застрахователно обезщетение, което не му се дължи. Установяването на всички елементи от фактическия състав на правото на отказ от изплащане на застрахователно обезщетение е в тежест на застрахователя, след като именно той чрез позоваване на обстоятелствата по т. 14. 8 от общите условия цели да се освободи от изпълнение на основното си задължение по застрахователния договор. Настоящият съдебен състава намира, че от трите предпоставки по делото е установена само първата – предоставяне от застрахования на неверни данни. Действително, при уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, чрез подаване на заявление за изплащане на застрахователно обезщетение за вреди на МПС от 25.06.2020г. /лист 31/, представител на застрахованото лице е декларирал, че на 23.06.2020г. в 20: 30 часа, процесният лек автомобил „Мерцедес“, модел „А180 ЦДИ“ с рег. № СВ... е паркиран от в гр. София, на ул. „...” №9А, като липсата му е установена на следващия ден - 24.06.2020г. в 20.15 часа. Същевременно от приложените материали по ДП № ЗМ 1127/2020г. по описа на 06 РУ – СДВР, в т.ч. изготвените в хода на ОИД докладни се изяснява, че ищцата Ч. първоначално е заявила пред компетентните органи по разследването, че е паркирала автомобила на ул. „...” №9А, който съвпада с адреса на живеене. Впоследствие в хода на досъдебното производство е пояснила, че в действителност е паркирала застрахованото МПС на черен път на ул. „Проф. Велизар Великов”, отстрани на блок № 4, в близост до домашния си адрес, където обичайно го оставя. Посочила е, че нейният баща постоянно казвал да не паркира на последното място, а пред дома им, тъй като автомобилът бил надраскван неколкократно, като включително на посочената дата 23.06.2020г. направил забележка да го премести пред къщата, в която живеят на ул. „...”. Последното разминаване аргументира с обстоятелството, че не искала баща да разбере, че е оставила лекият автомобил за дълго време на друго място и че не го е преместила на адреса на който живеят - ул. „...” № 9А. Горната фактическа обстановка се потвърждава включително от показанията на свидетеля Филипов, които съдът при преценката си по реда на чл.172 ГПК кредитира, доколкото същите са логични, последователни, кореспондиращи с приетите по делото писмени доказателства. При разпита си в откритото съдебно заседание проведено на 03.10.2023г. свидетелят заявява, че в края на месец юни 2020г. ищцата му се обадила и съобщила, че автомобилът бил откраднат. Изяснява, че лично възприел предния ден процесният автомобил паркиран на широко място, на около 20-30м. от адреса, на който ищцата Ч. живее. Допълва, че бил помолен от нея да премести колата пред дома, защото била млад шофьор и съответно изпитвала затруднения при паркиране, но тъй като ключовете от автомобила не били в нея, се разбрали за следващия ден. Споделила му, че при деклариране на кражбата пред полицията първо казала, че е паркирала пред тях, но след това обяснила мястото, където всъщност била спряла. При анализа на свидетелските показания, съдът намира, че до голяма степен същите установяват по идентичен начин обстановката около настъпването на процесното застрахователно събитие, като описаната от св. Филипов такава съответства и на установената в хода на ДП. Същевременно съдът намира, че обстоятелствата, с които ответникът - застраховател е обосновал отказа си от изплащане на застрахователно обезщетение по повод на настъпилото застрахователно събитие, не се припокриват със субективните и обективни елементи от фактическия състав на т.14.8 от ОУ. По обща воля на страните в застрахователното правоотношение изключването на отговорността на застрахователя за обезщетяване на вредите от кражбата в хипотезата на т.14.8 е обусловено от кумулативното наличие на още две предпоставки - неверните данни да са предоставени от застрахования с намерение да въведе застрахователя в заблуждение и вредите, за които се търси обезщетение, да са причинени от или вследствие на това неправомерно поведение. Въвеждането в заблуждение предполага умисъл у застрахования, а по делото няма доказателства при подаване на уведомлението от 25.06.2020г. ищецът да е действал с намерение да заблуди ответника относно обстоятелствата, при които е отнет автомобила, за да получи застрахователно обезщетение, което не му се дължи. Нещо повече, прави впечатление, че в уведомлението за щета не изхожда от водача на автомобила, а от представител на застрахования – Росен Чалъков, баща на ищцата, който е възпроизвел обстоятелствата около настъпилото застрахователно събитие, съобразно съобщеното му от ищцата. В допълнение към горното подаването на уведомлението следва по време отнемането на застрахования автомобил, което изключва и другата кумулативно необходима предпоставка - вредите да са причинени вследствие на предоставянето от застрахования на неверни данни за застрахователното събитие. В допълнение към горното по делото безспорно е установено, че е настъпило процесното събитие – кражба на цялото МПС, във връзка с което по образуваното ДП № ЗМ 1127/2020г. по описа на 06 РУ – СДВР, пр. пр. № 25576/2020г. като на 15.04.2022г. е издадено постановление прокурор от СРП за спиране на наказателното производство, поради неразкриване на извършителя. От съдържанието на същото се установява, че след допълнително извършените действия по разследване и разпит на пострадалата /ищцата Ч./, компетентният орган е заключил, че мястото на което действително е настъпило противозаконното отнемане на автомобила е в близост до домашния адрес на ищцата в гр. София, ул....” № 9. Ето защо може да се заключи, че не е налице съобщаване на обстоятелства около настъпилото събитие, различаващи се от обективната действителност в значителна степен, респективно не следва да бъдат споделени и доводите на ответника за неизпълнение на договорно задължение, което е значително с оглед интереса на застрахователя, обуславящо правото му на отказ от изплащане на застрахователно обезщетение. По отношение размера на дължимо от ответника застрахователно обезщетение следва да се има предвид на първо място разпоредбата на чл. 386, ал. 2 КЗ, съгласно която при настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност. Съгласно задължителната съдебна практика дължимото обезщетение следва да бъде определено по пазарната стойност на ремонта за отстраняване на претърпяната вреда към момента на настъпване на застрахователното събитие. Застрахователното обезщетение не може да надвишава действителната (при пълна увреда), респ. възстановителната (при частична увреда) стойност на увреденото имущество, а действителната, респ. възстановителната стойност не може да бъде по-голяма от пазарната му стойност към деня на настъпване на събитието. Съгласно чл. 400, ал. 1 КЗ за действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи друго от същия вид и качество. А чл. 400, ал. 2 КЗ определя възстановителната застрахователна стойност като стойността за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качество, в това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други, без прилагане на обезценка. Следователно, размерът на застрахователното обезщетение се определя съобразно доказания размер на претърпяната вследствие застрахователното събитие вреда, който не може да надхвърля действителната, респ. възстановителната стойност на увреденото имущество, определено по пазарната му стойност. При изчисляване размера на обезщетението не следва да се прилага коефициент на овехтяване, тъй като последният е инкорпориран в самата застрахователна стойност (вж. Решение № 79 от 02.07.2009 г. по т. д. № 156/2009 г., І Т. О., ВКС, Решение № 6 от 02.02.2011 г. по т. д. № 293/2010 г., І Т. О., ВКС, Решение № 37 от 23.04.2009 г. по т. д. № 667/2008 г., І Т. О., ВКС). С оглед изложеното и при съобразяване на цитираната съдебна практика съдът намира, че изчислената от вещото лице по приетата съдебно-автотехническа експертиза средна пазарна стойност на автомобила в размер на 6370 лева представлява действителната стойност на противозаконно отнетото имущество, до който размер следва да бъде определено и застрахователното обезщетение, дължимо от ответното дружество. Изчислената от вещото лице пазарна стойност е в рамките на договорената застрахователна сума – 7000 лева. Същевременно ответникът е релевирал възражение за намаляване на застрахователното обезщетение с приспадане на изплатените до момента застрахователни обезщетения по частични щети, основано на разпоредбата на т.22 от Общите условия. Настоящият съдебен състав намира, че съгласно чл. 407 КЗ, при частично погиване на застрахованото имущество, то се смята за застраховано до изтичане срока на застрахователния договор в размер, равен на разликата между първоначалната застрахователна сума и изплатеното застрахователно обезщетение, освен ако в застрахователния договор е уговорено друго – смисълът на разпоредбата е да ограничи общия размер на обезщетенията за застрахованото имущество до размера на уговорената застрахователна сума. В сключения между страните застрахователен договор не е уговорено друго, видно от т. 22 от Общите условия. Първоначалната застрахователна сума по процесния договор е 7000 лв. Прилагайки цитираната разпоредба и след приспадане на платеното обезщетение по предходни щети в общ размер на 1425, 87 лв., разликата, за която се счита застрахован автомобила, е 5574, 13 л в. Ето защо при съобразяване нормата на чл.407 КЗ и липса на твърдения и представени доказателства за дозастраховане на процесния автомобил, искът на ищцата е основателен до размера на сумата 5574, 13 лв, а за горницата над него до пълния предявен размер от 7000 лева следва да се о т х в ъ р л и. По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. А разпоредбата на чл. 409 КЗ предвижда, че застрахователят дължи законната лихва за забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичане на срока по чл. 405 КЗ, освен в случаите на чл. 380, ал. 3 КЗ. Срокът за произнасяне по щетата съгласно т. 82 от общите условия е 15 дни след представяне на всички изискани от застрахователя документи. По делото е представен списък от 25.06.2020г., видно от който към 30.09.2020г. на застрахователя са предадени необходими за установяването на застрахователното събитие и вредите документи, поради което към 22.10.2020г., ответникът е изпаднал в забава за изпълнение на паричния си дълг. Обезщетението за забава за периода от 22.10.2020г. до 07.11.2022г. включително, изчислено от съда на основание чл.162 ГПК, чрез използване на лихвен калкулатор възлиза на 1159, 72 лева, поради и акцесорният иск се явява основателен до посочения размер, а за разликата над него до пълния претендиран размер от 1493, 33 лева следва да бъде отхвърлен. По разноските: Процесуалният представител на ищеца е поискал присъждане на направените по делото разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК. В настоящото производство ищецът е извършил следните разноски: 339, 73 лева за внесена държавна такса, 200 лева за депозит за вещо лице и 1000 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените в настоящото производство разноски в общ размер на 1216, 39 лева за внесена държавна такса, депозит за вещо лице и заплатено адвокатско възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете. Ответникът също е поискал присъждане на направените по делото разноски, като е представил списък по чл. 80 ГПК. В настоящото производство ответното дружество е извършило следните разноски: 150 лева за депозит за вещо лице и 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК (изм. ДВ, бр. 8 от 24.01.2017 г.), вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. С оглед изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника направените в настоящото производство разноски в общ размер на 52, 50 лева за депозит за вещо лице и юрисконсултско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете. Така мотивиран, съдът