Решение № 523 от 11.8.2021 г. на Апелативен съд - София по дело № 221/2021 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК С решение № 1123 от 30.07.2020г., постановено по т.д.№ 5367/2016г. по описа на СГС е признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК, че „И.И. „ЕООД и И. А. И. дължат на „Юробанк България“ АД с предходно наименование „Юробанк И ЕФ ДЖИ България“ АД и „Българска пощенска банка“ АД при условията на солидарна отговорност на „Юробанк България“ АД присъдените със заповед за незабавно изпълнение от 24.06.2017г. вземания по ч.гр.д.№30808 от 24.06.2015г. на СРС, 70 състав въз основа на запис на заповед както следва: - 30 000 /тридесет хиляди/ лв. вземане по запис на заповед с дата на издаване 24.08.2006г. и предявен за плащане на 17.05.2015г. /удостоверено на 22.05.2015г./, ведно със законната лихва от 01.06.2015г. до изплащане на вземането и лихва в размер на 13 231, 25лв. /тринадесет хиляди двеста тридесет и един лева и двадесет и пет стотинки/, дължима за периода 27.05.2012г. до 27.05.2015г. По реда на чл.248 от ГПК е постановено определение № 260759/19.10.2020г., с което е оставена без уважение молба за изменение на решението в частта за разноските. Против това решение е подадена въззивна жалба от И. А. И.. Със същата се твърди, че решението е недопустимо и се моли същото да бъде обезсилено. Счита, че за ищцовата страна не е налице правен интерес от завеждане на делото, тъй като ответниците не са засегнали негово право, което се нуждае от защита, както и че е налице злоупотреба са права. На следващо място са изложени доводи, че процесният запис на заповед е негоден, а ищецът бил извършил финансова измама. В законоустановения срок е подадена и частна жалба против определението, постановено по реда на чл.248 от ГПК. Жалбоподателите считат, че след като е признато от съда, че са налице предпоставките за освобождаване на И. А. И. от такси и разноски и предвид материалното й състояние, то обжалваното определение следва да бъде отменено. Въззиваемата страна „Юробанк България“ АД депозирала писмен отговор на жалбата, с който я оспорва. Развити са подробни съображения във връзка с направените от жалбоподателката оплаквания за недопустимост и неправилност на решението. Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба оплаквания, намира за установено следното: Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. При проверката на правилността на първоинстанционното решение същият е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като служебно има правомощие да провери само спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В случая обжалваното решение е валидно и допустимо. Изпълнени са особените изисквания при предявяване на иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – исковата претенция съответства на заявеното в заповедното производство и искът е предявен в срока по чл. 415, ал.4 от ГПК. Във връзка с оплакванията за незаконосъобразност на решението настоящата инстанция намира следното: С подадената искова молба „Юробанк България“ АД моли да бъде признато за установено на основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.чл.417, т.9 ГПК, вр.чл.538, ал.1, вр.чл. 463 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД, че ответниците дължат при условията на солидарност присъдените със заповед за незабавно изпълнение от 24.06.2017г. вземания по ч.гр.д.№30808 от 24.06.2015г. на СРС, 70 състав въз основа на запис на заповед суми, а именно: 30 000 /тридесет хиляди/ лв. вземане по запис на заповед с дата на издаване 24.08.2006г. и предявен за плащане на 17.05.2015г. /удостоверено на 22.05.2015г./, ведно със законната лихва от 01.06.2015г. до изплащане на вземането и лихва в размер на 13 231, 25лв. /тринадесет хиляди двеста тридесет и един лева и двадесет и пет стотинки/, дължима за периода 27.05.2012г. до 27.05.2015г. Изложени са фактически твърдения, че първият ответник „И.И.“ ЕООД е издал в полза на банката запис на заповед на 24.08.2006г. като се е задължил безусловно и неотменимо да заплати на ищеца сумата от 30 000лв., ведно с годишна лихва от 14, 5%, считано от датата на издаване. Записът на заповед е такъв на предявяване като срокът това да бъде направено е 24.09.2016г. Ценната книга била предявена за плащане на 17.05.2015г. Същата била редовна от външна страна и е била издаден от лицето, което се е подписало като издател и авалирана от физическото лице И. А. И.. С отговора на исковата молба са направени общи възражения за недопустимост и неоснователност на исковете без да са изложени конкретни доводи във връзка с тях. Приложена е частна жалба против разпореждането за издаване на изпълнителен лист, въз основа на процесния запис на заповед, в която се съдържа възражение, че записът на заповед „не представлява действителен документ“ и не съдържа релевантни данни от какви отношения е възникнал. С допълнителната искова молба исковете се поддържат. Изложени са доводи, че записът на заповед съдържа всички необходими реквизити за неговата редовност. Вземането по същия е станало изискуемо, тъй като същият е бил предявен на издателя и авалиста с нотариална покана рег.№5744, т.2, №116 от 27.04.2015г. С подадения отговор на допълнителната искова молба ответниците отново оспорват иска. Считат, че записът на заповед не е годно доказателство за притежаване на определено право. Оспорва се „реалното съществуване“ на записа на заповед. С молба от 30.05.2017г. ищцовата страна е въвела твърдения за наличие на каузално правоотношение между нея и ответниците- договор за банков кредитен продукт „Бизнес револвираща линия“. Със същия на първия ответник е било представено финансиране под формата на револвираща линия до размера от 30 000 лв. Процесният запис на заповед бил издаден за обезпечаване именно на тази револвираща линия. В първото по делото заседание след приемане на доклада по делото ответниците са оспорили твърдението, че е сключен договор за кредит и че процесният запис на заповед носи подписа на управителя на „И.И. „ ЕООД и на И. А. И. като физическо лице. Тъй като предмет на настоящото въззивно производство е решението на СГС, с което е уважен установителният иск против физическото лице, то настоящият състав счита следва да бъдат обсъдени само тези от представените доказателства, които касаят задължението на И. А. И. като авалист по записа на заповед. Претенцията е с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр.с чл.483 от ТЗ и чл.459 от ТЗ. За да бъде уважен такъв иск е необходимо да се установи, че има валиден менителничен ефект, който е авалиран от ответника по иска. В случая е представен запис на заповед от 24.08.2006г., платим на предявяване. Същият е за сумата от 30 000лв. и лихва в размер на 14, 5 % годишно и съдържа всички реквизити, предвидени в чл.535 от ТЗ. Уговорката за лихва е действителна доколкото записът на заповед е такъв на предявяване по аргумент от чл. 459 от ТЗ. Срокът, до който ценната книга е следвало да бъде предявена е 24.09.2016г. От приетите по делото единична и тройна съдебно - почеркови експертизи се установява, че ръкописният тест „И. А. И.“ в оригинала на запис на заповед от 24.08.2006г. от името на „И.И.“ ЕООД е изписан от И. А. И., а подписът в долния десен ъгъл на документа също е положен от нея. Ръкописно изписаните дати 24.08.2006г. и 24.09.2016г. не са изпълнени от лицето И. А. И.. Следователно записът на заповед е валиден и предвид това, че редовен от външна страна, удостоверява подлежащо на изпълнение вземане срещу издателя и авалиста. По делото е представена нотариална покана рег.№5744, т.2, №116 от 27.04.2015г., връчена на издателя и на авалиста на 17.05.2015г., с която записът на заповед е предявен за плащане. Във връзка с оспорване на връчването по делото е приложена разписката, изготвена от нотариуса на 17.05.2015г. Видно от същата лицето е търсено и не е намерено в продължение на един месец на адрес, различен от постоянния такъв на лицето. Настоящият състав намира, че връчването, извършено от нотариуса не е надлежно. По делото няма данни кой е бил уговореният адрес за предявяване на записа на заповед, а съгласно общите правила за предявяване на ценните книги, то трябва да бъде извършено по местожителството на платеца. След връчване на преписите от исковата молба заедно с приложенията обаче поканата вече е връчена, поради което към настоящия момент записът на заповед е предявен. Следва да се отбележи, че с оглед датата на подаване на исковата молба това е станало в срока, предвиден в самия запис на заповед. По делото е допусната и изслушана съдебно - икономическа експертиза. Заключението на експерта обаче има значение за установяване на каузалното правоотношение. В случая то не следва да се обсъжда, тъй като предмет на разглеждане е задължението на авалиста, а не на основния длъжник по записа на заповед Съгласно трайно установената и безпротиворечива съдебна практика, уреденото в чл. 483- чл. 485 ТЗ менителнично поръчителство /авал/ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, поради което и авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му противопостави самият хонорат /издател на записа на заповед/ - както абсолютни възражения за недействителност на ефекта, с изключение на възражението относно формата, така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората, като противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само, ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората- в този смисъл са решение № 17/2011 г. на ВКС, ІІ т. о. по т. д. № 213/2010 г., решение № 40/2012 г. на ВКС, І т. о. по т. д. № 148/2011 г., решение № 26/2014 г. на ВКС, ІІ т. о. по т. д. № 1027/2013 г. В настоящия казус И. А. И. като физическо лице не е била страна по договора за банков кредит, Продукт „Бизнес револвираща линия“ № BL 2730, което се установява от самия договор, приет като доказателство по делото поради което на същата не може да се признае правото да релевира възражения във връзка с договора за кредит. Вземането срещу нея се основава само на ценната книга като абстрактна сделка и на задължаването да заплати посочените в нея суми. По делото няма доказателства, а не са наведени и твърдения тези суми да са заплатени. Следователно същите са дължими. Това са посочената главница в размер на 30 000лв. и уговорената лихва от 14, 5 % годишно. Тъй като последната е договорна такава /а не лихва за забава/ и представлява задължение, което произтича от самия запис на заповед, то е допустимо за същата да се издаде заповед за изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист. Лихвата се дължи за целия период от издаване на записа на заповед до неговото предявяване. Претенцията е за по- малък период, за който е налице основание за нейното присъждане. По делото не са ангажирани доказателства за размера на лихвата за исковия период- от 27.05.2012г. до 27.05.2015г. поради което съдът я определя по реда на чл.162 от ГПК на 13 231, 25лв. С оглед на всичко изложено предявените против И. А. И. обективно съединени искове за признаване за установено, че същата дължи на „Юробанк България“ АД с предходно наименование „Юробанк И ЕФ ДЖИ България“ АД и „Българска пощенска банка“ АД присъдените със заповед за незабавно изпълнение от 24.06.2017г. вземания по ч.гр.д.№30808 от 24.06.2015г. на СРС, 70 състав въз основа на запис на заповед както следва: 30 000 /тридесет хиляди/ лв. вземане по запис на заповед с дата на издаване 24.08.2006г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение -01.06.2015г. до изплащане на вземането и лихва в размер на 13 231, 25лв. /тринадесет хиляди двеста тридесет и един лева и двадесет и пет стотинки/, дължима за периода 27.05.2012г. до 27.05.2015г. се явяват основтелни. По отношение на подадената от И. А. И. частна жалба против определение № 260759 от 19.10.2020г. съдът намира следното: С това определение е оставено без уважение искането за изменение на решението в частта за разноските като същите бъдат „отменени“. В жалбата се поддържа, че след като съдът е приел, че тя има право да бъде освободена от такси и разноски, то не следва да бъде натоварена и с разноските на насрещната страна. Подчертава, че не притежава нищо и не може да заплати тези разноски. Жалбата е неоснователна. Отговорността за разноските в гражданския процес се носи от страната, за която изходът от спора е неблагоприятен. Същата е проявление на деликтната отговорност и принципа, че всеки следва да поправи вредите, които е причинил. В случая частната жалбоподателка е осъдена да заплати исковете суми, т.е изходът от спора не е в нейна полза. От друга страна не сме изправени пред хипотезата, в която ответникът да не е дал повод за завеждане на делото, в който случай се предвижда изключение от правилото на чл.78, ал.1 от ГПК. Във връзка с доводите в частната жалба следва да се посочи, че освобождаването от внасяне на държавна такса и разноски касае друго правоотношение – процесуалното такова между страната и съда. Ето защо съдът може при наличие на визираните в закона предпоставки да освободи дадено лице от заплащане на държавните такси и разноски в гражданския процес, но не и от отговорността му да репарира насрещната страна в процеса за сторените от нея такива. Материалното състояние на лицето е динамично и има значение при реализиране на принудителното изпълнение на присъдените суми, но не и при преценката за тяхната дължимост. С оглед на изложеното, обжалваното определение се явява правилно и законосъобразно и като такова следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложеното, Софийският апелативен съд