Решение № 367 от 15.7.2025 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 593/2025 г.

Производството е по реда на чл. 437 вр. 435 ал. 2 т. 7 ГПК. Образувано е по жалба на ЗД „Бул инс“ АД гр. София – длъжник по изп. дело № 231/2025г. по описа на ЧСИ Д. Колева срещу постановление от 12.05.2025г., с което съдебният изпълнител е отказал да уважи възражението му с вх. № 7261/28.04.2025г. за намаляване на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на взискателя. В жалбата се излагат оплаквания за незаконосъобразност на обжалвания акт на съдебния изпълнител, тъй като не е доказано заплащането на адвокатския хонорар, нито фактическата и правна сложност на делото, обосновава присъждането му в претендирания размер. Във връзка с последното се посочва, че длъжникът е лицензирано застрахователно дружество, с публични сметки и под контрол на КФН, поради което не може да се отклони от предприетото принудително изпълнение. Освен това се сочи, че извън подаването на молбата за образуване на изп. дело, пълномощникът на взискателя не е предприел никакви други действия по него, поради което му се следва възнаграждение само по чл. 10 т. 1 от Наредба № 1/09.07.2004г. в размер на 200 лв. Навеждат се оплаквания, че за предприети изпълнителни действия в срока за доброволно изпълнение. По тези съображения се иска от съда да намали до посочената сума дължимото на взискателя адвокатско възнаграждение, евентуално да се присъди такова в минимален размер, съгласно посочената наредба. Претендират се разноски за настоящото производство. В срока по чл. 436 ал. 3 ГПК взискателят в изпълнителното производство е подал писмени възражения срещу жалбата, с които оспорва същата. Смята, че в изпълнителния процес нормата на чл. 78 ал. 5 ГПК е неприложима, доколкото правила за разпределяне отговорността за разноски са уредени в отделна разпоредба. Отделно от това изтъква, че извършената от пълномощника му работа не се свежда само до подаване на молбата за образуване на изпълнителното дело, че разходите за адвокат са направени по повод на принудителното изпълнение, както и че погасяването на задължението не е извършено доброволно, а въз основа на наложения запор върху сметките на длъжника. Акцентира се, че към момента на образуване на изп. дело взискателят няма как да знае и да предвиди какви действия ще се наложи на поиска от съдебния изпълнител за удовлетворяване на вземането си, поради което в адвокатския хонорар е включено и предприемането на подобни действия. С тези доводи се иска от съда да остави без уважение подадената от длъжника жалба за намаляване на адвокатското възнаграждение на взискателя. В писмените си мотиви по чл. 436 ал. 3 изр. 2 ГПК съдебният изпълнител навежда доводи за неоснователност на жалбата. Посочва, че заплатеният хонорар от 900 лв. е уговорен във връзка с цялостната защита на взискателя по делото, а не само за образуването му. Изтъква се, че в началния етап на принудителното изпълнение е трудно предвидимо отнапред какви процесуални действия ще предприеме пълномощника на взискателя. Освен това се възразява срещу оплакването на жалбоподателя, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност. С тези доводи моли за отхвърляне на жалбата и за потвърждаване на обжалваното разпореждане. Великотърновският окръжен съд, след като взе предвид изложеното в жалбата, становищата на страните и доказателствата по делото, приема за установено следното: По молба на взискател, към която е приложен изп. лист № 30 от 03.04.2025г. издаден въз основа на решение по гр.д. № 752/2023г. на ВТОС, срещу жалбоподателя – застраховател е образувано изпълнително производство № 231/2024г. по описа на ЧСИ Д. Колева. По реда на чл. 456 ал. 1 ГПК с молба от 17.04.2025г. към него е присъединено вземането на друг взискател, който е кредитор срещу същия застраховател по изп. лист № 132/20.03.2025г. по гр.д. № 616/2024г. на РС – Габрово за сумата от 7000 лв. – застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху него, считано от 05.12.2023г. Молбата по чл. 456 ал. 1 ГПК е подадена от пълномощник на присъединения кредитор, като с нея е поискано налагането на запор върху известните по делото сметки на длъжника и присъждане на разноски за производството, вкл. адвокатско възнаграждение. Съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 17.04.2024г., взискателят е заплатил в брой на пълномощника си адвокат възнаграждение в размер на 900 лв. за завеждане и защита по изп. дело. На 22.04.2025г. до длъжника е изпратена ПДИ с посочване, че му е наложен запор върху банковите сметки в „Банка ДСК“ ЕАД. Запорното съобщението до тази кредитна институция е изпратено на същия ден и на 23.04.2025г. на ЧСИ е върнато съобщение по чл. 508 ГПК за приемане на запора от банката. С молба по чл. 456 ал. 1 ГПК пълномощникът на присъединения взискател е предявил по същото принудително изпълнение свое лично вземане за адвокатски хонорар в размер на 1000 лв. по гр.д. № 616/2024г. на РС – Габрово, както и искане за присъждане на адвокатски хонорар в размер на 450 лв., доколкото молбата по чл. 456 ал.1 ГПК е подадена от пълномощник. С преводно нареждане от 05.05.2025г. третото задължено лице – „Банка ДСК“ ЕАД е превела по сметка на ЧСИ, въз основа на наложения запор, всички дължими по изп. дело суми и същите са отнесени за плащане по трите изп. титула, за което е направена надлежна бележка върху тях. С молба от 25.04.2025г., уточнена с молба от 02.05.2025г., длъжникът е поискал от ЧСИ да редуцира дължимия на взискателя по изп. лист № 132/20.03.2025г. по гр.д. № 616/2024г. на РС – Габрово адвокатски хонорар до сумата от 200 лв., което бил отказано от ЧСИ с обжалваното постановление от 12.05.2025г. При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи: Настоящата жалба е процесуално допустима. Подадена е от длъжника по изпълнението, на когото закона изрично е признал правото да обжалва всеки акт на съдебния изпълнител, с който се произнася по разноски по изпълнението и е депозирана в двуседмичния срок от връчването на обжалваното постановление от 12.05.2025г. /чл. 436 ал. 1 ГПК, чл. 435 ал. 2 т. 7 ГПК и т. 2 от ТР № 3/2017г. по тълк. дело № 3/2015г. на ОСГТК на ВКС/. Разгледана по същество е жалбата е основателна. Въпросът за съдебните разноски в изпълнителното производство е реализация на общия принцип за отговорност за разноски т.е. за неоснователно причинени имуществени вреди. С оглед на отликите на принудителното изпълнение от общия исков процес, законодателят нарочно е уредил в разпоредбата на чл. 79 ГПК хипотезите, при осъществяването на които, разноските се понасят от длъжника респ. остават за сметка на взискателя. Тази специфична регламентация обаче не изключва приложението на чл. 78 ал. 5 ГПК в изпълнителния процес, доколкото е част от общите правила на процесуалния закон. В тази връзка длъжникът разполага с възможност да възрази пред съдебния изпълнител по реда на чл. 78 ал. 5 ГПК за намаляване поради прекомерност на разноските на взискателя, а постановеният по това искане акт подлежи на обжалване пред съда. Развити от взискателя съображения в противната насока са неоснователни. Съгласно чл. 78 ал. 5 ГПК по искане на насрещната страна в процеса съдът може да присъди по-нисък размер на разноските за платено адвокатско възнаграждение, но не и под минимума по Наредба № 1/09.07.2004г., ако последното е прекомерно съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото. Следователно съдът, а понастоящем съдебният изпълнител, при направено възражение от страна на длъжника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на взискателя следва да прецени фактическата и правна сложност на изп. дело, положените усилия от пълномощника, но и очакваните действия, които ще следва извърши в защита интереса на кредитора към момента на сключване на договора за правна защита и съдействие. В случая длъжник по изпълнението е търговско дружество – застраховател, чийто статут и дейност са подчинени на специална регламентация, уредена в КЗ. Дейността на застрахователя подлежи на държавно регулиране и надзор, който се извършва от КФН, като в закона са предвидени редица гаранции, чрез които да се обезпечава удовлетворяване на вземанията на правоимащите лица. Така в чл. 210 КЗ е предвидено, че всяко едно застрахователно дружество следва да поддържа минимален гаранционен капитал в посочените в тази разпоредба размери, а в чл. 211 КЗ са въведени допълнителни изисквания за платежоспособността на застрахователите. Изобщо в закона е въведена система от правила, които гарантират всички вземания на лицата срещу застрахователите, включително и в случаите на открито по отношение на тях производство по несъстоятелност. Уредените в закона правила, гарантиращи платежоспособността на застрахователите и поддържания от тях минимален гаранционен капитал, съществено намаляват фактическата и правна сложност на изп. дела срещу тях, особено когато подлежащото на удовлетворяване вземане не е в значителен размер, както е в случая. При материален интерес от 7000 лв. и законна лихва в размер близо на 1360 лв., взискателят не е следвало да очаква, че съществува необходимост от извършването на каквито и да е изпълнителни действия, за да се удовлетвори вземането му. Нито е било необходимо проучване на имуществото на застрахователят – длъжник, нито извършване на действия по налагане на запори и възбрани. Още повече, че в случая се касае за присъединяване на кредитор по вече висящ срещу застрахователя изп. процес, по който вече са извършени предварителни действия по проучване актуалното състояние на длъжника. Следователно изначално е било ясно, противно на становището на взискателя и на ЧСИ, че в случая не следва да се полагат каквито е било процесуални усилия за събиране на съдебното признатото вземане, извън подаването на молбата за присъединяване към вече образуваното на изпълнителното дело. По арг. от чл. 426 ал. 2 ГПК посочването в нея на конкретно изпълнително действие, което да се предприеме от ЧСИ – запор върху сметките на длъжника, е елемент от нейната редовност, а не е израз на осъществена от пълномощника процесуална защита в производството по принудително изпълнение. По същество процесуалният представител на взискателя е извършил едно процесуално действие – да се присъедини към висящо изпълнително производството, което е приключило в срока на доброволно изпълнение, поради удовлетворяването на кредитора с плащане на процесната сума въз основа на наложения запор върху банковите сметки на длъжника. Последното обстоятелство, с оглед финансовата ликвидност на длъжника – застраховател, нито завишава фактическата и правна сложност на делото, нито положените от пълномощника на кредитора процесуални усилия. Поначало е било ясно, предвид размера на подлежащото на изпълнение вземане, че извън наложения запор, не е било необходимо прилагането на други изпълнителни способи. По тези съображения настоящият състав на ВТОС намира, че в случая на взискателя следва да се дължат разноски за адвокатско възнаграждение само за присъединяване към вече образувано изп. дело, но не и такива за осъществена адвокатска защита и процесуално представителство във връзка с предприети изпълнителни действия в неговия ход за удовлетворяване на вземането му. С оглед естеството на действието по присъединяване по чл. 456 ал. 1 ГПК, адвокатското възнаграждение следва да се определи според чл. 10 т. 1 Наредба № 1/09.07.2004г. Съгласно тази разпоредба за образуване на изп. дело минималния размер на адвокатско възнаграждение е в размер на 200 лв. и този размер следва да се заплати от длъжника. Присъждането на хонорар с размер над минималния посочен, предвид положението усилия от пълномощника на взискателя, би бил очевидно прекомерен и необоснован. Изп. дело е от такова естество, че нито е било очаквано, нито реално се е налагало извършването на процесуални действия по защита и съдействие на кредитора за неговото удовлетворяване. Мотивиран от изложеното съдът намира молбата на длъжника с правно основание чл. 435 ал. 2 т. 7 ГПК за основателна, поради което обжалваното от него постановление на ЧСИ от 12.05.2025г. следва да бъде отменено и да се намали дължимия от него хонорар от 900 лв. на 200 лв. С оглед особения характер на настоящото производство жалбоподателят няма право на разноски, въпреки основателността на подадената жалба. Водим от горното, съдът