РЕШЕНИЕ

№ 334

гр. Добрич, 03.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ДОБРИЧ, XXI СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Мирослава Н. при участието на секретаря Теодора С. Димова като разгледа докладваното от Мирослава Н. Гражданско дело № 20223230101313 по описа за 2022 година Подадена е искова молба с вх. №7504 от 05.05.2022г. от П. Г. К., ЕГН ••••••••••, г••• чрез пълномощника адв. И. С. от ДАК, съдебен адрес: ••• срещу Ж. Д. А., ЕГН ••••••••••, гр.••• и Г. И. Г., ЕГН ••••••••••, гр.•••, като исковете са с пр. осн. чл.26, ал.2, предл. 5 от ЗЗД, а именно: да се прогласи за нищожен, поради абсолютна симулативност, договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт ••, том 5, рег. №••, дело №5••г. на нотариус вписан с ••• и с район на действие – ДРС, вписан в СВ-Добрич под •••г. на следния недвижим имот: ЖИЛИЩЕ, АПАРТАМЕНТ ••• състоящ се от три стаи, кухня и сервизни помещения с площ 94.23 кв.м., представляващ имот с идентификатор •••, попадащ в сграда с идентификато𠹕•• в поземлен имот •••, при съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж – имот с №•••.36, под обекта – имот с № •••.30, ведно с припадащото се избено помещение №13 с площ 4.56 кв.м. и 0.837 % идеални части от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху мястото.

В условията на евентуалност, ищецът предява иск с пр. осн. чл.124, ал.1 от ГПК във вр. чл.79, ал.1 от ЗС, като моли, съдът да признае за установено по отношение на ответниците, че ищцата е собственик на процесния гореописан недвижим имот на основние непрекъснато давностно владение в продължение на 10 години, считано от 11.07.2007г.

В ИМ се излага, че П. Г. е придобила на 18.02.2004г. процесния имот, съгласно договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт №•••/2004г. на СВ-Добрич.

През 2007г., синът на ищцата – Ж. А. и казал, че ще започва бизнес и има нужда от парични средства, с които обаче не разполагал и се опасявал, че банките няма да му отпуснат кредит, тъй-като имал вече заеми към фирмите за бързи кредити. Ответникът Ж. Д. заявил на майка си П. Г., че е най-сигурно да тегли ипотечен кредит за закупуване на жилище. Поради това, той поискал от ищцата да му прехвърли апартамента си, а получената сума от продажбата, двамата имали уговорка, майка му да му я предаде.

Така, на 11.07.2007г., П. К. продала на сина си Ж. Г. /към него момент в брак с ответницата Г. Г./ жилището си, находящо се в ••• Сумата от кредита била преведена от банката по сметката на продавачката П. Г.. Тя, за 2-3 месеца я дала, на части на сина си. До момента, ищцата не си е искала обратно получената продажна цена от жилището, която е предала на ответника.

К. твърди, че сделката е била абсолютно симулативна, с цел – Ж. Г. да получи искания кредит, като нито той, нито ищцата са имали намерение собствеността реално да се прехвърли на ответника.

От 2004г. до сега в процесния имот само ищцата живее, като тя е заплащала винаги данъците, битовите разходи за потребена ел. енергия, вода, кабелна телевизия и др. Владението на П. Г. върху имота е било ясно, непрекъснато, несмущавано и продължило повече от 10 години. Така, ищцата твърди, че е придобила имота по давност.

В исковата молба, ищцата твърди, че ответниците са разведени и моли, съдът да направи служебно справка в НБД, досежно семейния им статус.

На ответниците са изпратени съобщения по чл.131 от ГПК и в законоустановения едномесечен срок от получаването им, са депозирани отговори на исковата молба, в които се оспорват по основание исковете и се моли да бъдат отхвърлени.

Ответниците твърдят, че процесния имот е закупен по време на брака им, за което е теглен банков кредит, че жилището е придобито в режим на СИО, че към настоящия момент Г. Г. и Ж. Г. са разведени. Ответната страна не оспорва, че в имота живее ищцата, че тя заплаща всички битови разходи и данъци, че движимите вещи в имота са нейни и на брата на ответника.

В отговорите се твърди, че кредитът е изплащан от ответниците, а след развода им, той се обслужва само от Ж. Д., вкл. и към момента.

Процесното жилище е предмет на съдебна делба между бившите съпрузи, за което има образувано гр. д. №943/2021г., по което има влязло в сила решение по допускане на делбата. Съдебното производство е във втора фаза, по извършването на делбата.

Ответниците оспорват, че покупко-продажбата от 11.07.2007г., е била симулативна, напротив, заявяват, че жилището е закупено, цената му е била реално платена с банков кредит и продажната цена е постъпила по сметката на ищцата. Ответниците оспорват, че П. Г. е придобила имота на основание давностно владение, като сочат, че не са налице всички елементи от фактическия състав по смисъла на чл.79 от ЗС. В този аспект, твърдят, че П. К. никога не е манифестирала явно и открито, че владее имота за себе си, на което ответниците да се противопоставят. Те заявяват, че ищцата е само държател на имота им. Със знанието им, в апартамента е заживял и брата на Ж. Г., който е пострадал тежко при ПТП и майка му е трябвало да се грижи за него. Те, двамата не са плащали наем на ответниците, за това, че живеят в имота им.

Ответниците молят, съдът да отхвърли исковете като неоснователни и недоказани. Претендират съдебни разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и съобразно чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявеният главен иск от ищцата е с пр. осн. чл.26, ал.2, предл. 5 от ЗЗД.

Прието е в съдебната практика по реда на чл. 290 от ГПК, че исковете за обявяване на привидността по чл.26, ал.2 от ЗЗД и за разкриване на симулацията по чл.17 ал.1 от ЗЗД имат различен предмет – единият - нищожността на явната сделка, а другият - обвързващата сила на прикритото съглашение. От материалноправна страна, разпоредбата на чл.17 от ЗЗД урежда съотношението между привидната и прикритата сделка.

Искът с пр осн. чл.26, ал.2, предл. 5 от ЗЗД е винаги приложим, когато се касае за абсолютна симулация, а при наличие на относителна симулация, заинтересуваният може да упражни правата си, използвайки и двете възможности, съобразно целения резултат. Ако цели само прогласяване нищожността на привидната сделка - ще предяви иск с правно основание чл.26 ал.2 от ЗЗД. Ако обаче цели разкриване на прикритото съглашение и прилагане правилата именно на това съглашение, то тогава интересите му налагат да предяви и иск с правно основание чл.17 от ЗЗД. Но това не е задължително, доколкото вторият самостоятелен иск може да бъде предявен в отделно производство при наличие на правен интерес от това.

Както се посочи вече, твърденията в исковата молба, както и съответстващият им петитум, с който се определят рамките на търсената от съда защита, касаят единствено разкриване на абсолютна симулация по чл. 26, ал. 2, пр. 5 ЗЗД, без да е направено искане за установяване със сила на пресъдено нещо на прикритата сделка /покупко-продажба/ по чл. 17 ал. 1 ЗЗД. От съда се иска само прогласяване нищожността на привидната сделка за продажба. В подкрепа на горното виждане на настоящия състав е и Решение №184/19.01.2016 по дело №6394/2014 на ВКС, ГК, III г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, с което е прието, че: „Съдът следва да отговори с диспозитив на искане за разкриване на относителна симулация на основание чл.26 ал.2 ЗЗД, като посочи вида недействителност и вида на прикритата сделка, когато има такава. …….В практиката на ВКС е изяснена разликата между иска за установяване на привидност по чл. 26 ал.2 ЗЗД, с предмет обявяването на относителна недействителност и иска, с който се претендират последици от прикритата сделка по чл. 17 ал.1 ЗЗД. Последователно е указанието тези искове да се разглеждат като самостоятелни, което не отрича връзката между привидно и прикрито съглашение при доказването на симулацията. Утвърдено в практиката на ВКС разбиране е, че привидната сделка е винаги нищожна, независимо, дали нищожността е абсолютна или относителна и съдът прогласява тази нищожност по иск или възражение, съгласно чл. 26 ал.2 ЗЗД, независимо дали има да разглежда и иск по чл. 17 ал.1 ЗЗД.“ Със същото решение е посочено, че за установяването на симулацията като основание за нищожност по смисъла на чл. 26 ал.2 от ЗЗД, в случай, че не е предявен иск по чл. 17 ал. 1 от ЗЗД, не е необходимо изчерпателно, пълно и главно доказване на всички елементи на прикритата сделка, а е достатъчно да се установи привидността, определяна като съгласие за симулация.

За да е налице симулация /независимо, дали абсолютна или относителна/ на една сделка, в случая – двустранна, е необходимо категорично и недвусмислено да се установи разминаване между действителните и афишираните отношения между страните, изразяващи се, най-общо, в разминаване между целения във вътрешните отношения и постигнатия, видим от всички останали, краен резултат, тоест – съзнателно се създава привидно правно състояние за пред трети лица, като външно се извършват изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но зад обективираното изявление липсва адекватно вътрешно волево решение – вътрешната, съгласувана между участниците в симулативната сделка, воля е да не се породят правните последици, съответстващи на външното изявление.

Тъй като е възможно правните субекти да не желаят изобщо да се породят каквито и да било правни последици, а да целят, по една или друга причина, само да създадат такова впечатление у останалите субекти, такава сделка е абсолютно симулативна и е нищожна от момента на сключването и изобщо не поражда правни последици.

За доказване на симулацията, следва да се обсъди - налице ли е фигурата на начало на писмено доказателство, което само по себе си отключва възможността за допускане и събиране на гласни доказателствени средства за установяване привидността на съгласието за продажба, изразено в процесния договор.

Тук следва да се посочи изрично следното: Недискутируемо и еднозначно е прието както в правната доктрина, така и в съдебната практика, че между страните по явната сделка може да бъде съставен обратен документ /по смисъла на чл.165, ал. 2 от ГПК/, който представлява признание, че сделката не изразява действителните правоотношения и че съществува друга, прикрита сделка. Свидетелски показания са допустими тогава, когато страната, която твърди симулацията, представи така нареченото „начало на писмено доказателство“.

Ако е налице „обратно писмо“ – това представлява пълен обратен документ, той съдържа всички елементи от съдържанието на договора, съставен е нарочно за разкриване привидността на сделката и тогава той служи за пълно изобличаване на симулацията, без да е необходимо доказването й с други доказателства. Възможно е документът да е едностранен и да разкрива само волеизявлението на една от страните. Тогава той може да послужи само като начало на писмено доказателство и точно тогава е допустимо доказването на действителните права и отношения между договарящите със свидетелски показания.

В това се състои разликата между обратния документ, който установява напълно прикритото съглашение и обратния документ, който прави само вероятно твърдението за симулация. В първия случай, свидетелските показания са недопустими, а във втория – документът е предпоставка за допустимостта на гласните доказателствени средства.

По принцип, изискването да се представи обратен документ като начало на писмено доказателство, за да са допустими и свидетелски п оказания за установяване на привидността, важи само за страните по сделката и за техните правоприемници. Когато искът се предявява от лица, чиито интереси сделката накърнява, включително и наследни‐ ци на праводателя по нея, изискване за представяне на писмен документ не се поставя, защото тези лица не се очаква да могат да разполагат с такъв. В случая обаче, ищцата е страна по сделката и не представи обратно писмо, поради това е недопустимо да доказва твърдяната симулация със свидетелски показания.

Спрямо втория ответник – Г. Г., с оглед специфичния характер на отношенията между нея и първия ответник към момента на сключване на атакувания договор – 11.07.2007г., то тогава двамата са били съпрузи, но съпругата Г. И. нито е участвала в сделката, нито е подписала какъвто и да е обратен документ. В тази хипотеза неучастващият във възмездния договор за придобиване на недвижим имот съпруг, по начало следва правното положение на съпруга- страна по сделката. Дори и съпругът /страна по сделката/, да беше подписал документ, разкриващ симулативността й, този документ нямаше да има обвързваща доказателствена сила спрямо съпругата. Така, в настоящия процес е налице задължително другарство за двамата ответници, обратният документ се отнася до факти, които са общи за тях, а констатациите, относно общите факти трябва да бъдат еднакви спрямо всички задължителни другари. Затова, по отношение на втория ответник, който не е подписал обратен документ, обвързващата сила на последния не е задължителна. Макар твърдяната прикрита сделка да е насочена срещу него /би намалила имуществото му/, доколкото той отрича нейното наличие /оспорва симулативността на явната/, то той няма качеството на трето лице по см. на чл. 165, ал. 2 пр. последно от ГПК, защото явната сделка не е увреждаща интереса му, поради което, ако и да имаше непълно обратно писмо, неносещо неговия подпис, освен, че не го обвързва със съдържанието си, му осигурява възможност да ползва също всички доказателства при оспорването на симулацията.

Накратко, процесуалните права и възможности на страните произтичат от следните материални правоотношения: Първият ответник Ж. А. - приобретател на имота и втората ответница Г. И., неучаствала в сделката, при сключването на оспорения договор за покупко- продажба са били съпрузи и имотът е бил придобит в режим на съпружеска имуществена общност към 11.07.2007г. Към момента на предявяването на иска – /05.05.2022г./ за разкриване на симулацията от ищцата /също страна по сделката/, ответниците вече са бивши съпрузи и имуществената общност е преминала в обикновена съсобственост. /Без значение за този спор е провеждането на производство по делба между бившите съпрузи/. Когато се оспорва придобиването на правото на собственост върху общия имот, ответниците имат процесуалното положение на необходими задължителни другари и общите факти трябва да бъдат установени еднакво спрямо всички другари. Ако фактическите твърдения на другарите, относно общите факти си противоречат, съдът ги преценява във връзка с всички обстоятелства по делото, съгласно изискванията на ГПК. Ако беше признал симулативността само единия съпруг, то би направило вероятно твърдението на противната страна, поради което би имало значение на начало на писмено доказателство спрямо другия съпруг. С признанието се правят изявления за осъществяване на неизгодни за страната факти или за ненастъпили изгодни за нея факти, затова то се преценява като доказателствено средство, с оглед на всички обстоятелства по делото. Признанието /писмен обратен документ или устно изявление в процеса/ е непълно доказателство - начало на писмено доказателство, което прави само вероятно твърдението за симулативност. Затова тогава, при тази хипотеза, за да се постигне пълно доказване се допускат свидетелски показания.

Но, доколкото в настоящото производство, ищцата /страна по атакуваната сделка/ не представи обратно писмо, а и предвид това, че и двамата ответници оспорват иска и твърдят, че не е налице симулация, то е недопустимо да се допускат свидетелски показания и с тях да се доказва същата. Допуснатите свидетели в процеса са във връзка с евентуалния иск, с който ищцата цели да докаже, че е придобила по давност процесния имот, респ. свидетелите на ответника Ж. А. целят да установят, че твърдяното владение на майка му върху жилището не е било несмущавано и явно, т.е. показанията на разпитаните свидетели, следва да се обсъждат само по отношение на разкриване на обективната истина във връзка с евентуалния иск по чл.79 от ЗС.

По иска за нищожност по чл. 26, ал. 2, предложение 5 от ЗЗД – привидност: С исковата молба ищцата твърди, че сделката е привидна, доколкото страните не са желаели настъпването на правните й последици или са целели различен правен резултат от посоченото в самия договор. Според ищцата-продавач, тя е получила от банката, /в полза на която е ипотекирано процесното жилище/ парите от продажната цена на имота в размер на 40000 лв., но ги е дала безвъзмездно /а не на заем/ на сина си-купувач, за да може той да започне определен вид бизнес/търговия, като не е искала да се прехвърля на Ж. собствеността на жилището си, затова и направеното от нея изявление при изповядване на сделката било симулативно.

Ищцата поддържа, че страните по сделката не са целяли прехвърляне на собствеността. Симулация при сключване на договор е налице при опорочаване волеизявлението на страните по него. Когато волята им е само да създадат привидни правни последици на обвързаност, които не желаят, симулацията е абсолютна, а когато искат да бъдат обвързани по начин, различен от посочения в сключения договор, симулацията е относителна. И в двата случая договорът е нищожен, като привиден, съгласно чл. 26, ал. 2 ЗЗД, като във втория случай, съгласно чл. 17, ал. 1 ЗЗД прикритото съглашение ги обвързва, ако са изпълнени изискванията за неговата валидност. В този смисъл е и Решение №48 от 13.03.2012г. по гр. д. №959/2011г., ІІ-ро г.о. на ВКС.

Ищцата, която твърди симулация носи тежестта да докаже действителната воля на страните, а именно, че е била налице привидна обвързаност между страните по сделката. Както бе посочено по-горе, симулацията се доказва с обратен документ, подписан и от двете страни по сделката, /т.нар. контралетър/, който е напълно достатъчен за разкриване на симулацията /Решение № 22 от 04.11.2021 г. по гр.д. № 1743/2020 г., ВКС/. Такъв документ по делото не е представен, нито се твърди да е съставен. Напротив, по делото е приложен /като част от кредитното досие/ на л.95 ръкописно изписан и подписан договор за покупко- продажба на недвижим имот от 01.06.2007г. между П. Г. като продавач заявява: „продавам на Ж. Д. А., като купувач, апартамент, находящ се в г••• за сумата от 500000 лв. /петдесет хиляди лева/“.

Симулацията може да бъде доказана и чрез косвени доказателства /при недопустимост в случая на свидетелски показания/, но такива не са събрани.

Покупко-продажбата от 11.07.2007г на недвижимия имот е обективирана в процесния нотариален акт, вписаната в него продажна цена в размер на 40000 лв. е преведена по сметката на продавача Г., същата не оспорва, че я е получила.

Ипотечният кредит от 06.07.2007г., сключен между кредитора ОББ АД и кредитополучателя Ж. А. /л.90-119/ е изтеглен, за да се закупи процесния недвижим имот. И към момента кредитът продължава да се обслужва от Ж. А. /крайната дата на падеж на последната вноска по него е 20.07.2037г., съгласно представения погасителен план, л.137- 142/, а преди развода му с Г. И., двамата съпрузи са го изплащали с пари от общата семейна каса. Обстоятелства, които са доказани и не се оспорват от ищцовата страна.

Въз основа на гореизложеното, съдът намира, че волята на страните по сделката е ясно изразена в договора за покупко-продажба при тълкуването му по чл. 20 от ЗЗД. Липсват доказателства, установяващи факти, въз основа на които да се направи извод, че страните по процесната сделка не са желаели настъпване на правните последици на сключения договор за покупко-продажба, нито пък, че са желаели различен правен резултат от посочения в договор за продажба. Ето защо, искът по чл. чл.26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД е неоснователен и следва да се отхвърли.

При заявен от ищеца обаче иск с пр. осн. чл.124, ал.1 от ГПК във вр. чл.79 от ЗС в условия на евентуалност, съдът дължи произнасяне по него.

От фактическа страна е установено следното: П. Г. е придобила на 18.02.2004г. процесния имот, съгласно договор за покупко-продажба, обективиран в нот. акт №•••/2004г. на СВ-Добрич, приложен на л.6 по делото.

На 11.07.2007г., П. К. е продала на сина си Ж. А. /по време на брака му с Г. И./ недвижимия имот, находящ се в гр.Добрич, ••••“, бл.•••, ••, за сумата от 400000 лв. Върху имота е наложена ипотека, тъй-като купувачът е сключил на 06.07.2007г. с банка ОББ АД договор за кредит, с цел – покупка на процесното жилище. Банката е превела по сметката на продавачката П. Г. продажната цена в размер на 40000 лв.

На 07.12.2020г. е влязло в сила Решение №2603 от с. дата по гр. д. №1455/2020г. по описа на ДРС, с което е прекратен бракът между Ж. А. и Г. И.. С влязло в сила Решение по гр. д. №943/2021г. по описа на ДРС е допусната делба на процесното жилище между бившите съпрузи при равни квоти от по ½ ид.ч. за всеки от тях. С влязло в сила на 05.04.2023г. решение по горецитираното дело е извършена съдебна делба на процесния апартамент, като той е изнесен на публична продан.

Изтегленият ипотечен кредит е с краен срок – 20.07.2023г., до развода на ответниците и изплащан с пари от семейната каса, а след прекратяване на брака им /от 2020г./ до сега продължава да се обслужва само от Ж. А.. Не се спори, че към момента имотът се обитава от ищцата П. К., по-малкият и син Г. и неговото семейство.

Не се спори по делото между страните, че от закупуването на апартамента през 2004 г. от ищцата, до настоящия момент само тя е заплащала всички дължими данъци и такси към Община гр.Добрич, както и задължения към ЕС, за консумирани ток, вода и за нормалната поддръжка на жилището.

Не се спори по делото, че ответниците не са имали ключ за процесния имот от 2007г. до днес.

Не се спори, че малко преди развода на Г. и Ж., същият е влошил отношенията с майка си и не поддържа контакт с нея и с брат си.

Спорен е въпросът, дали ищцата е придобила по давност в периода от 2007г. до датата на подаване на исковата молба апартамента.

За установяване на правнорелевантните обстоятелства по делото бяха разпитани свидетели, водени от страните.

Св. С. И. Г. /без родство със страните, съсед на ищцата/, заяви, че от 20-на години е съсед с П. и живеят на един и същ етаж и са в добри отношения. Свидетелят е виждал Ж. два пъти да идва в имота и почти не го познава, но знае двете му деца, които са идвали на гости на баба си.

В апартамента от 2003г. непрекъснато са живеели само П., синът и Г., а отпосле и жена му и двете му деца. Всички ремонти в жилището те са си ги правили.

Св. И. каза, че знае, че П. е работила в Гърция и като се е върнала /200г. или 2003г./ си купила апартамента и все там си живее и досега. Понякога ходела да види родителите си в с.Р.о, там те имали къща, наскоро узнал, че баща и починал, а майка и била много стара.

Св. Р. Г. М. /без родство със страните, съсед на ищцата/, заяви, че през 2010г. си купил на 8 етаж във входа на П. апартамент, но от 2014г до сега живее в него. Свидетелят каза, че ищцата винаги е живяла в имота, заедно със сина си Г. и семейството му. Г. не познава ответника Ж., не го е виждал никога в жилището, както и жена му, а често ходел там, защото с Г. били приятели, както и семействата им.

Св. Г. Д. А. /син на ищцата и брат на ответника/ заявява, че от 2000г. или 2003г. непрекъснато живее в процесния имот, заедно с майка си и с жена си /от 2008г./ и децата си. Винаги там са живели. Брат му Ж. имал друг апартамент в същия квартал в ••, за който майка му дала 80% от спестените си от Гърция пари, за да го купи Ж., малко след като се родили двете му дъщери-•••. В него той живял с жена си Г. и децата си до развода. Сега не го знаел къде живее.

Отношенията между братята били добри до 2010-2011г., после ответника се разсърдил, но свидетелят не знае, защо. От 2012г. Ж. не бил стъпвал в апартамента при майка си и брат си. Не давал и децата му да ходят там.

Г. А. сподели, че майка му прехвърлила апартамента на Ж., защото му трябвали пари да прави бизнес, но нямал откъде да вземе и затова срещу ипотечен кредит, банката му отпуснала 40000 лв. и така той „купил“ от П. жилището и, после тя му дала тези пари /не като заем и не наведнъж/ в рамките на близо година, за да си купи бус, инструменти за строителство, но бизнесът му така и не потръгнал. Свидетелят твърди, че апартаментът чисто фиктивно се водел на името на Ж., че той не се е считал за негов собственик. Г. А. лично е присъствал на уговорките между майка си и брат си по повод на процесната сделка, а тя целяла да обслужи интересите на ответника. Ж. не ипотекирал своя апартамент, защото той бил по-малък /двустаен/, а този на П. бил по-голям /тристаен/ и затова банката му отпуснала по-голям кредит срещу по-големия имот. Към момента на уговорките, преди сделката, свидетелят не е допускал, че Ж. ще ги излъже.

Ответникът е работил за кратко в Гърция, но имал ниска заплата, а майка му е работила за по-дълго време там и то на няколко работи и е успяла да спести пари.

Свидетелят се принудил да продаде своя земеделска земя 28 дка в с. Р.о /пак закупена с пари на П./, за да може Ж. с парите от сделката да си върне дългове към някакви лихвари. Свидетелят Това е било преди години, като Г. А. не си спомня кога точно е продал земите си, но твърди, че е било около 2009-2010г.

Ж. накарал брат си да регистрира фирма, защото бил инвалид и ползвал някакви данъчни облекчения. На името на фирмата имало /закупен от Ж./ бус на изплащане. Но след време, ответникът оставил фирмата на брат си с много задължения, които не били изплатени.

Свидетелят твърди, че Ж. никога не е искал наем от него или от П., за това, че живеят в апартамента, който се води на негово име.

Г. А. заяви, че през последните 20-на години само той и майка му са правили ремонти и подобрения в жилището. Брат му не е давал никакви пари за това.

Св. Д. каза, че Г. никога не е имала претенции за апартамента и винаги казвала, че е на П. и Г.. Свидетелят посочи, че е претърпял инцидент през 2005г. и от тогава е инвалид. В началото брат му е помагал, като го е водил на лекари, по болници, но не му е давал пари, не му е плащал лекарствата и операциите.

Св. Я. Н. Я.в /без родство със страните, съсед на ответника/, заявява, че през 2010г. отишъл да живее имота си в жк ••• и там се запознал с Ж., който живеел отпреди това със семейството си в съседния вход. Сприятелили се и сутрин заедно пиели кафе и тръгвали за работа.

Св. Я.в каза, че един ден ответникът му казал, че е теглил ипотечен кредит и си купил жилище в жк •••, което щяло да остане на едното му дете. В жилището щял да разреши на майка си и брат си, който бил инвалид, да живеят, без наем, само да си плащат ток, вода, данъци.

Много му било трудно на Ж. да изплаща кредит и веднъж дори искал назаем 300 лв. от свидетеля, после му ги върнал.

Свидетелят не познава ищцата и синът и Г., но знае, че били в лоши отношения с Ж.. Св. Д. Ж. А. /баща на ответника и бивш съпруг на ищцата/, заявява, че синът му Ж. е работил в Гърция и спестил пари и така си купил апартамента в •••. Относно другото жилище в ••, твърди, че синът му си е теглили кредит и го купил, като веднага след сделката разрешил на майка си и брат си да живеят там, без да им иска наем, само да си плащат тока, водата и да го поддържат /въпреки, че П. имала имот в село Р.о и можела да бъде там, но заради брат си Г., който бил трудноподвижен и за да има той наблизо медицинска помощ, затова ги оставил да живеят в апартамента му в града/. Ж. бил доволен, че има две жилища, които щели да останат за двете му деца, макар и да му било тежко да изплаща кредита, който сега продължавал да обслужва.

Свидетелят не бил ходил в апартамента в ••, защото не бил в добри отношения с бившата си жена П. и със сина си Г. и не искал дразги и караници.

А. знае, че Ж. отдавна не е в добри отношения с майка си, защото тя искала да му вземе апартамента.

Свидетелят се запознал с внучките си, когато те били в пети клас и оттогава имал по- тесни връзки с Ж. и семейството му и започнал да му ходи на гости в апартамента му в •• на жк ••• Св. Е. Ж. А.а /дъщеря на ответниците и внучка на ищцата/ заявява, че баба и П. винаги е живяла в жилището в •• на жк ••• като там тя е със сина си Г. и неговото семейство. Св. А. каза, че тя и родителите и никога не са живели в апартамента на баба си, а са живели в тяхното жилище в ••.

Свидетелката каза, че преди да се разведат родителите и е имала много силна връзка с баща си и той и е споделял всичко. От него тя знае, че преди години, Ж. помолил майка си да му препише апартамента си на ••, за да може да тегли ипотечен кредит и да започне частен бизнес. П. се съгласила и така банката и превела 40000 лв., които тя дала на сина си Ж. и той започнал да си купува коли, строителни инструменти и „всякакви други ненужни неща“, но така и не му потръгнал бизнеса. Ж. е споделял с дъщеря си Е., че майка му му помогнала тогава, за да получи тези пари и да започне някакъв бизнес, както и че майка му дала пари, за да си купи апартамента в ••, защото тогава не му стигнали спестените от Гърция пари.

След това отношенията между П. и сина се влошили преди около 6-7 години по спомени на свидетелката. Ж. не разрешавал на децата си да ходят при баба си на гости, понякога те се виждали тайно и малко преди развода, П. започнала да ходи в жилището на Ж., но той стоял в друга стая, ако се засекат и не общувал с майка си. След като се скарали, Ж. казвал, че е негов апартамента, в който живеят майка му и брат му. Ответникът, както и бившата му жена и децата му не са имали ключове за жилището, а и никога не са искали от ищцата, да им даде.

Е. А.а знаела от баща си, че баба и П. сама си е купила апартамента където живее. Свидетелката заяви, че не общува с баща си от около три години и че не одобрява, това, че искал да остави на пътя майка си и брат си. Отделно от това, по време на развода, децата и майка им Г. отишли да живеят при другите си баба и дядо по майчина линия за около 8 месеца и после, след като излязло решението за прекратяване на брака правото на ползване върху семейното жилище било предоставено на съпругата и тя с дъщерите си се върнали отново в апартамента, но той бил напълно опразнен от Ж.. Свидетелката твърди, че баба и П. е отгледала нея и сестра и че тя имала дома на баба си като нейн, защото в него била отгледана. Винаги е знаела, че това е домът на баба и. Същата е казвала пред внучката си, че навремето е помогнала на баща и и фиктивно му го е прехвърлила зара парите от ипотечния кредит, които е получила от банката и е ги е дала после на Ж.. Свидетелката никога не е чувала от П., че жилището е на баща и/или, че остане на баща и един ден.

Свидетелката знаела, че години наред баща и не е поддържал отношения със своя баща, защото той много е тормозил двете си деца – татко и и чичо и Г.. След доста години, баща и син започнали да контактуват, но Е. не чувства като близък човек дядо си Д.. Св. Д. Т. Д. /първи братовчед на ответницата/, заяви, че преди развода на Г. с Ж. е бил много близък с него, знае, че уговорката му с майка му е била, тя да му прехвърли апартамента си, като той тегли ипотечен кредит и после П. да му даде парите и да завърти нещо с тях, да прави бизнес, да си купи бус. Лично от Ж. свидетелят е чувал за това. Действително, ищцата му прехвърлила имота и му дала парите, които е получила от банката, но ответникът ги пропилял и си развалил отношенията с майка си.

По време на развода, Ж. искал наеми от жена си Г., от майка си и от брат си, искал да ги изгони от жилището.

Свидетелят не знае Ж. да е имал ключ от апартамента на П., а и никога не е чувал от ответника и/или от бившата му жена да твърдят, че са собственици на този имот или да демонстрират някакви собственическа права по отношение на него.

От три години свидетелят не общува с ответника. Съдът кредитира показанията на свидетелите на ищцата и на ответницата Г. И. като лични, преки, непосредствени, дългогодишни, относно отношенията във фамилията, непротиворечиви, логични и кореспондиращи с останалия събран доказателствен материал.

Досежно свидетелите на ответника Ж. А., то съдът намира, че техните показания се базират само и единствено на това, какво са узнали лично от него, което от една страна е едностранчиво и субективно, а от друга, св. Я.в е бил по-близък с ответника в рамките на един кратък период от около 8-9 години, а св. Д. А. много дълги години не е общувал със сина си Ж., /а с другият си син – Г. е загубил въобще контакт/ и твърде дълго не е присъствал в живота на ответника, не познава добре нито жена му, нито децата му, а отношенията му с ищцата са явно неприязнени, което го прави пристрастен. Поради горното, съдът не кредитира показанията им.

При така събраните доказателства и установена фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Предявеният от П. К. иск по чл.79 ЗС /заявен при условия на евентуалност/ е за установяване на собственост върху недвижим имот, придобита, въз основа на оригинерно правно основание – изтекла в полза на ищцата 10-годишна придобивна давност. Съдът счита, че искът е допустим, с оглед приетото в ТР 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Придобивната давност е способ за придобиване на право на собственост върху чужди права чрез фактическо упражняване съдържанието на тези права в продължение на определен от закона период от време.

Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал.1 от ЗС, правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години. Разпоредбата на чл.68, ал.1 от ЗС сочи, че владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи, лично или чрез другиго, като своя, а ал. 2 дава определение за понятието „държане“, като го определя като упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя. От разпоредбата на чл.68, ал.1 от ЗС става ясно, че два са признаците на владението, а именно: обективен –упражняване на фактическа власт върху вещта и субективен- да се държи вещта като своя. Под фактическа власт трябва да се разбира господство, обладаване на вещта, възможност владелецът да действа непосредствено върху вещта по изключителен начин. За да е налице обективният признак, необходимо е фактическата власт да е установена трайно, по начин, който позволява на владелеца да извършва желаните от него действия върху вещта.

Субективният признак на владението е да се държи вещта като своя (animus domini). Това означава, че владелецът държи вещта като, че той е носител на правото на собственост върху нея. Дали е налице субективният елемент на владението е въпрос, отговорът на който зависи от намерението на лицето. Намерението е психическо, душевно и субективно състояние и поради трудността в доказването на субективни преживявания, законодателят е предвидил презумпцията на чл.69 от ЗС, съгласно която норма, се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Посочената оборима презумпция е установена в полза на владелеца, като същата размества тежестта за доказване и нейното оборване е възложено на лицата, които твърдят, че владелецът не държи вещта като своя. Един от начините за оборване на презумпцията е като се установи, че лицето държи вещта за другиго. Това означава, че същата е придобита на някакво правно основание. Ако се установи това правно основание, счита се, че владелецът не може да има намерение да държи вещта като своя. Такова правно основание може да бъде договор, по силата на който се държи вещта. За да е налице владение, необходимо е да се установи кумулативното наличие на двата негови признака. Фактическата власт и начинът по който се упражнява тя са реализация на намерението, чрез тях съдим за наличието и характера на това намерение.

Трайно установено в теорията и практиката е разбирането, че владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнително, спокойно и явно. Тези признаци не са нормативно уредени, но се извеждат по логически път и от опитните правила.

Владението е постоянно, когато фактическата власт върху вещта и държането й като своя нямат случаен характер, а изразяват воля трайно да се държи вещта. Въпрос на фактическа преценка е, дали действията на владелеца имат спорадичен характер или те са израз на воля да се държи и запази вещта като своя.

Непрекъснатото владение е налице, когато същото не е било прекъсвано за повече от шест месеца, съгласно чл.81 от ЗС. Владението е спокойно, когато не е установено с насилие, а е явно, когато не е установено по скрит начин, т.е. тайно от предишния владелец. Когато се говори за явно владение, се има предвид то да не се упражнява тайно, по начин, който не разкрива ясно намерението на владелеца да държи вещта като своя. То е явно, когато фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересуван може да научи за нея.

Съгласно трайно установената съдебна практика, владението не може да бъде скрито, а то е винаги такова, когато се извършва по начин, че да не може веднага да стане достояние на досегашния владелец, т.е. да не е осъществено в негово присъствие или в присъствието на лица, чрез които съобразно нормалните отношения той би бил уведомен незабавно.

Владението пък е съмнително, ако не може със сигурност да се каже дали действително владелецът упражнява фактическа власт или дали наистина има намерение да свои вещта. За да има владение, то трябва да бъде сигурно, т.е. неговите два белега трябва да са без съмнение налице. Най-често се налага да се установи несъмнителност на владението, когато то е придобито от държател, който започва да държи вещта за себе си и да претендира изключително владение. Намерението да се държи вещта като своя трябва да се изрази по ясен начин, владелецът трябва да отрича чуждата власт върху вещта, той не трябва да допуска чужди действия, т.е. цялото му поведение не трябва да изразява каквото и да е съмнение в неговото намерение да упражнява фактическа власт за себе си.

Съгласно Решение №118/21.05.2013 г. по гр. д. №1535/2013 г. на II ГО, ГК на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК и представляващо задължителна за съдилищата практика е прието, че когато фактическата власт върху един недвижим имот се осъществява, въз основа на облигационно правоотношение, с поето задължение за връщане на вещта, то тази фактическа власт не следва да се квалифицира като владение, а като държане, тъй като липсва субективният елемент на владението, като фактически състав, т.е. държателят не владее вещта като своя. Когато държането на един недвижим имот е поето със задължението да се върне на насрещната страна по облигационното правоотношение, началото на давностния срок на придобивната давност ще започне да тече тогава, когато държателят започне да осъществява владение върху вещта. При поето задължение за връщане на имота и при липса на предпоставките за осъществяване на владение до настъпването на падежа на задължението, то след настъпването на падежа на това задължение, държателят ще следва да демонстрира държането на вещта като своя по отношение на лицето, на което ще противопостави давностното владение, като способ за придобиването на правото на собственост върху вещта - нейния собственик, насрещна страна и по облигационното задължение и комуто се дължи връщане на вещта, въз основа на това правоотношение. (В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на тричленни състави на ВКС, постановени по спорове за собственост с въведено възражение за придобивна давност, а именно: Решение №136/16.06.2014 г. по гр.д.№436/2014 г. на I ГО, ГК на ВКС; Решение № 270 от 20.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1162/2009 г., ГК, II г. о., според което, след като веднъж фактическата власт е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност. Само, ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин.

Когато фактическата власт е придобита на правно основание, то упражняващият се явява държател и в този случай презумпцията на чл. 69 от ЗС е опровергана, а съответно в тежест на този, който се позовава на придобивна давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение; Решение № 41 от 26.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4951/2015 г., I г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК, в което е прието, че ако е налице правно основание за упражняване на фактическа власт върху недвижим имот към момента на установяването й/допускане от собственика/, презумпцията на чл. 69 ЗС следва да се счита оборена.

За да се приеме, че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице, следва да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Ако собственикът на недвижим имот предостави ползването му на трето лице, упражняваната от последното фактическа власт представлява държане по смисъла на чл. 68, ал. 2 ЗС - налице е основание вещта да се държи не за себе си, а за другиго. За да се трансформира така установената фактическа власт във владение, упражняващото я лице следва да манифестира промяната в намерението, с което държи имота и да противопостави тази промяна на собственика, тъй като за да се придобие по давност правото на собственост фактическата власт с намерение за своене следва да бъде упражнявана явно; Решение №381/25.10.2010 г. по гр.д.№37/2010 г. на II ГО, ГК на ВКС, според което, за да се приеме, че е налице завладяване е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и сам за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т.е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика. При липсата на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно, владението е опорочено и не настъпват последиците по чл.79, ал.1 от ЗС. То трябва да е явно и несъмнително винаги - Решение № 291/9.08.2010 г., постановено по гр. д. № 859/2009 г. на II ГО на ВКС, в което е прието, че за да промени държането във владение, държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика; Решение № 270/20.05.2010 г., постановено по гр. д. № 1162/2009 г. на II ГО на ВКС, което е прието, че след като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза започва да тече придобивна давност, но за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо другиго изключително за себе си, следва да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин. Прието е, че в такава хипотеза в тежест на този, който се позовава на придобивната давност е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение; Решение № 145/14.06.2011 г., постановено по гр. д. № 627/2010 г. на I ГО на ВКС, в което е прието, че общият принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност /поради неведение/ да се брани; Решение № 12/19.02.2014 г., постановено по гр. д. № 1840/2013 г. на I ГО на ВКС, в което е прието, че в хипотеза, при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание /сключен договор за заем за послужване по чл. 243 ЗЗД/ и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл. 69 ЗС не намира приложение.

С оглед гореизложеното и събраните доказателства, следва да се направи извод, че ищцата е, че същата считано от 2004г. /когато е придобила чрез покупко-продажба процесния имот/ до сега е упражнявала непрекъснато, явно, спокойно и несъмнено фактическата власт върху вещта, тя е установила владение върху него повече от 10 години, вкл. и след 2007г., когато е прехвърлила имота на сина си, тя е своила имота като свой, а придобивната давност, която е започнала да тече в нейна полза не е била прекъсвана през годините.

При така изложеното по-горе, съдът следва да приеме, че е придобила процесния имот по твърдяния оригинерен способ, поради това искът и следва да бъде уважен като основателен и доказан и доказан.

За пълнота на изложението, съдът намира, че трябва да коментира следното: По делото са представени доказателства, че с Решение №260316/07.12.2020г. по гр. д. №1455/2020г. по описа на ДРС, влязло в сила на 07.12.20202г., е прекратен брака между Ж. А. и Г. Г., сключен на ••••. в гр.Добрич. /л.30/. След развода е започнало дело за съдебна делба /гр. д. №943/2021г. по описа на ДРС/ между бившите съпрузи по отношение на придобития от тях на 11.07.2007г. по възмезден начин в режим на СИО процесен апартамент, находящ се в •••/извлечение от деловодната програма на ДРС по процесната дело, приложена на л.45-49/. Делбата е допусната между Ж. А. и Г. Г. при равни квоти от по ½ ид.ч. за всеки един от тях, видно от Решение №454/12.10.2021г. по гр. д. №943/2021г.-ДРС /л.73-76/.

В хода на настоящото производство, след служебна справка се установи, че на 05.04.2023г. е влязло в сила и решението по извършване на делбата по гр. д. №943/2021г., като делбеният имот, находящ се в •••е изнесен на публична продан. За пълнота на изложението, следва да се обсъди и въпроса с правните последици на субективните и обективни предели на СПН на съдебния акт по гр. д. №943/2021г., спрямо ищцата по настоящото дело.

Във връзка с гореизложеното, съдът намира, че в настоящото производство не са били налице основания за спиране на гр. дело №1313/2022г. до приключване на гр. д. №943/2021г., защото не се касае за преюдициалност на споровете по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 от ГПК.

Съгласно практиката на Върховния касационен съд, приема се, че със силата на присъдено нещо на решението по допускане на делбата се установява правото на делба и правото на собственост с всички индивидуализиращи я елементи – съсобственици (съделители), имоти. Доколкото, предмет на съдебната делба са винаги имуществени субективни права, СПН ще обхване имущественото благо, което съставлява предмет на спорното правоотношение. Що се отнася до субективните предели – те се предопределят по смисъла на чл.298, ал.1 и 2 ГПК от страните по делото, а по изключение се разпростират и върху трети, неучаствали в производството лица – наследниците и правоприемниците на страните. Решението, с което се допуска съдебна делба обаче не обвързва неучаствалите страни в производството. Извършената спрямо тях съдебна делба, съгласно чл. 75, ал. 2 ЗН, е недействителна. Поради това и лицата, които твърдят самостоятелни права върху имуществото, което е било предмет на делбата, имат възможност да заведат самостоятелен иск за делба или иск за установяване обема на вещните им права върху делбените имоти. Тези лица не са засегнати от силата на присъдено нещо на по-рано произнесеното решение. По същите съображения в своята практика, ВКС последователно приема, че доколкото не са обвързани от съдебното решение, неучаствалите в делбеното производство лица не могат да искат отмяна му, съгласно чл. 304 във вр. с чл. 216, ал. 2 ГПК, а следва да предявят самостоятелен иск за защита на своите субективни права (Определение № 232 по гр.д. № 5623/2013 г., I г.о.; Oпределение № 93 по гр.д. № 81/2012, II г.о..; Решение № 348 по гр.д. № 726/2011 г., II г.о. на ВКС).

В аспекта на гореизложеното, ищцата П. К., като трето лице, неучаствало в съдебната делба по гр. д. №943/2021г.-ДРС не е обвързана от субективните предели на СПН на съдебния акт по това дело. С предявените искове от нея по настоящото дело, тя се опитва да докаже собственически права върху процесния имот и не може да се приеме, че целта и по гр. д. №1313/2022г. е да се създаде по неправомерен начин основание за отмяна на съдебно решение, относно допусната делба между сина и ответницата на прекратената СИО – от една страна ищцата К. се ползва от регламентираното и гарантираното и от закона субективно право и това и поведение не може да се квалифицира като неправомерно и не представлява злоупотреба с право /знаейки, че в ДРС се разглеждат паралелно две дела – съдебна делба между ответниците по отношение на процесния имот, спрямо който тя в настоящото производство заявява право на собственост на основание придобивна давност/.

С оглед изхода от спора, ищцата има право на съдебни разноски и те следва да се възложат солидарно на двамата ответници, предвид разпоредбата на чл.78, ал.1 и по обр. арг. на чл.78, ал.2 от ГПК /втората ответница в хода по същество не оспорва евентуалния иск, но с поведението си е дала повод за завеждане на делото/. Така, видно от съдебните книжа, П. К. е направила разноски в общ размер на 2313.80 лв., от които: 813.80 лв. – заплатена държавна такса и 1500 лв. – адв. възнаграждение, за което са представени доказателства, че е уговорено и платено /приложена на л.147 фактура №663/08.112.2022г. и пълномощно от 04.05.2022г. – л.4 по делото/.

Водим от горното, съдът