Решение № 2818 от 23.7.2024 г. на Районен съд - Варна по дело № 14583/2023 г.

Поръчител - физическо лице, което да представи на Заемодателя бележка от работодателя си, издадена не по - рано от 3 дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни"; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател ИЛИ Банкова гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя, посочено в чл. 3, ал. 1, т. 7, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.

Съгласно чл. 5, ал. 2 от Договора Страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал. 1, Заемателят дължи неустойка в размер на 163.62 лева. Страните се уговарят, неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски, посочени в чл. 3, ал. 1, т.4, като в този случай дължимата вноска е в размер на 54.78 лева, а общото задължение по Договора става в размер на 986.04 лева.

Видно от представената по делото платежна бележка, ищцата е заплатила сума в размер от 634 лева по процесния Договор.

ПРАВНИ АРГУМЕНТИ:

Потребителско качество на Ищеца.

Ищцата има качеството потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК, доколкото същата при сключването на договора за потребителски кредит е действал извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Следователно, приложимият нормативен акт е Законът за потребителския кредит (ЗПК).

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 Договорът за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 11, т. 10 от ЗПК Договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

Съгласно пар.1, т.1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.

Договор за паричен заем Standard 14 № •••••••• е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради следните причини:

Таксата за експресно разглеждане на документи не е посочена като включена в ГПР, поради което има неправилно посочване на ГПР.

Изискваната от ищецът такса за експресно разглеждане на документи представлява пряк разход по кредита и следва да бъде включена при формирането на годишния процент на разходите (чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 19, ал. 1 ЗПК ), което очевидно не е извършено тъй като никъде в Договора не е посочено таксата да е част от ГПР, а оттук следва, че по този начин императивно заложения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит се надвишава. Тоест, налице е пълно разминаване между посочения в договора ГПР, дължима сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период. Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.

Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Въпреки че в договора изрично е посочено, че изборът и закупуването на този пакет допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му е наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението. Иначе няма логика кредитополучателят да поеме допълнителна тежест и да заплати възнаграждение по пакета от допълнителни услуги, и то за услуги, представляващи една евентуална възможност /не е сигурно, че кредитополучателят ще се възползва от тях/, а не реално предоставени такива.

В заключение, таксата за експресно разглеждане на документите се явява скрито възнаграждение за кредитодателя, поради което е следвало да се включи в ГПР. В случая това не е направено, поради което е налице неправилно посочен ГПР, което съдебната практика приравнява на липсващ ГПР/ виж в този смисъл разсъжденията на Решение № 29 от 16.02.2023 г. на ОС - Враца по в. гр. д. № 518/2022 г.; Решение № 2954 от 10.08.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 20462/2021 г.; Решение № 14680 от 16.12.2022 г. на СРС по гр. д. № 29937/2022 г.; Директива 2005/29; Директива 93/13/ Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява "заблуждаваща търговска практика" по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както е и в настоящия случай.

Предвид на горното, нищожен се явява целия договор за кредит на основание чл.22 ЗПК във вр. с чл.11 т.10 от ЗПК / в този смисъл е константната съдебна, в частност и срещу „В.К." ООД (чийто правоприемник е „В.К." АД), когато в договора са включени такси за експресно разглеждане на документите - Решение № 1445 от 07.06.2019 г. на РС-Бургас по гр.д. № 6370/2018 г., Решение № 260251/15.12.2020 година на РС - Пещера по гр.д. № 700/2020 г., Решение № 92 от 29.03.2023 г. на ОС - Добрич по в. гр. д. № 758/2022 г.; Решение № 1519 от 1.12.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2516/2022 г.; Решение № 1473 от 24.11.2022 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2433/2022 г.; Решение № 521 от 12.01.2023 г. на СРС по гр. д. № 11037/2022 г.; Решение № 3399 от 6.03.2023 г. на СРС по гр. д. № 51426/2022 г.; Решение № 119 от 8.06.2022 г. на ОС - Ловеч по в. гр. д. № 159/2022 г.; Решение № 371 от 22.03.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 42/2023 г./.

Възнаграждението (неустойката за непредставянето на такъв) за гарант/поръчител не е включено като разход в ГПР и потребителят няма възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното е задължително условие за получаване на кредита.

Клаузата на чл. 5 ал.1 от договора възлага в тежест на ищеца в тридневен срок от усвояване на сумата по договора да предостави на ответника обезпечение по кредита, изразяваща се в поръчителство. Изпълнението на това задължение в тридневен срок е на практика невъзможно с оглед на изискуемите от общите условия на ответното дружество изисквания към поръчителя (да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов договор; да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лв.; през последните 5 (пет) години да няма кредитна история в Централен кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни). По отношение на втората опция - да се предостави банкова гаранция в тридневен срок от сключването на договора: изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в сравнително нисък размер (500 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция, която да обезпечава неопределено по своя размер задължение, което да включва главница, лихви, неустойки и пр., и то в тридневен срок.

Кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, изначално разсрочва вземането за "неустойка " в погасителният план. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите. В съответствие с чл. 19 ал.1 от ЗПК и пар.1, т.1 от ДР на ЗПК е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 5 ал.2 от Договора "неустойка", то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравноправно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че в чл. 3 т. 7 от Договора е посочена общата сума за заплащане от потребителя, но в тази величина не е включена дължимата по чл. 5, ал. 2 от договора "неустойка". Тоест, налице е и пълно разминаване между посочения в договорите ГПР, дължимата сума за заплащане и действително дължимата величина в края на заемния период.

В заключение счита, че с оглед на неизпълнимостта на задълженията на ищецът по чл.5 ал.1 от процесният договор, предвидената в чл.5 ал.2 от Договора неустойка се явява скрито възнаграждение за ответното дружество, което трябва да бъде включено в ГПР, доколкото се явява общ разход по кредит. Това не е направено.

С оглед приетите по-горе постановки счита, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, поради което същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, доколкото не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. / виж в този смисъл разсъжеднията в Решение № 2261 от 20.06.2022 г. на РС - Пловдив по гр. д. № 13323/2021 г.; Решение № 156 от 10.02.2023 г. на ОС - Варна по в. гр. д. № 2404/2022 г.; Решение № 199 от 16.02.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2776/2022 г.; Решение № 185 от 6.06.2022 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 229/2022 г./ Не е упоменато кои разходи са включени точно в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира.

В съдебната практика се приема (Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - Варна по в.гр. д. № 2218/2022 г.) „ че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само разходите (възнаградителна лихва и такси и т н) да са упоменати в договора, а е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР. В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване /Решение от 20 септември 2018 г. по дело C-448/17 на СЕС/.

Тази неточност в посочването на размера на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора., както вече отбелязано по-горе.

В процесния договор е нарушено и това изискване на закона, доколкото никъде не е посочено кои разходи формират ГПР. Същото представлява нарушение на чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК.

В допълнение на гореизложеното, счита на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК и чл. 19, ал.5 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД, за недействителна клаузата на чл. 1, ал. 3 от Договор за паричен заем Standard 14 № •••••••• поради следните аргументи.

Съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит.

Съгласно чл.10а, ал.2 от ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Включените в пакета услуги действия на практика обслужват усвояването и управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че се касае за допълнителни услуги по см. на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Предвидените такива в чл. 10а, ал. 1 от ЗПК нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва, докато посочените в споразумението допълнителни услуги, по своята същност касаят изпълнението на задълженията на потребителя по договора и на кредитодателя относно приоритетното разглеждане и изплащане на потребителския кредит, което по своята същност са действия по усвояването и управлението на кредита, за които разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК забранява събиране на такси и комисионни от кредитора. С оглед на това се налага извод, че целта на посочената договорна клауза е да послужи като допълнително възнаграждение на кредитора за предоставянето на сумата /т. нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорена в противоречие с добрите нрави и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това възнаграждение също е следвало да се включи в годишния процент на разходите, тъй като за потребителя това са разходи по см. на чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Изключването му от ГПР и уреждането му в договора като допълнителен пакет услуги представлява заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, доколкото начисляването и събирането му не представлява плащане на услуга, а прикрит разход по кредита, с който се стига до надхвърляне на ограниченията на закона за максималния размер на ГПР, т.е. клаузата е недействителна и на основание чл. 19, ал. 4 във вр. с ал. 5 от ЗПК/ виж в този смисъл Решение № 371 от 22.03.2023 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 42/2023 г./.

В допълнение на гореизложеното, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД счита за недействителна клаузата на чл. 5, ал. 2 от Договор за паричен заем Standard 14 № •••••••• поради следните аргументи.

Изискването за предоставяне на обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция в размер на цялата дължима сума по договора - главница и лихви /чл. 5, ал. 1 от Договора/, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които - предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят - тридневен срок от усвояване на сумата по Договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък и за потребителя се създава значително затруднение да се снабди с банкова гаранция или да осигури поръчител, който да отговаря на всички изисквания на Заемодателя, тъй като за учредяването на банкова гаранция се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т. е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и имайки предвид изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, при непредоставяне на обезпечение /гаранция/ следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Клаузата за дължимостта й в чл. 5, ал. 2 от Договора е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. Така, както е уговорена, неустойката в случая е предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.

Видно е, че такава уговорка противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните й функции, които законодателят определя. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т. е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК и Решение № 2882 от 31.07.2022 г. на РС - Пловдив по гр.д. № 9322/2021 г./.

В допълнение към гореизложеното, допълнителен аргумент за нищожността на клаузата, с която е уговорена тази неустойка, може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от Директивата в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски кредити. В този смисъл и решение от 27.03.2014 г. по дело C- 565/12 на СЕС по повод преюдициално запитване. Предвид това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, е в пряко противоречие с целта на Директивата. На практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го напри, дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника, първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16 от Закона за потребителския кредит. Всички национални юрисдикции имат задължение да се придържа към Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата. Оттук следва, че чл. 5, ал. 2 от Договора е недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предложение първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пар. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 от ЗПК. /в този смисъл Решение № 168 от 6.03.2023 г. на РС - Стара Загора по гр. д. № 2477/2022 г./.

В допълнение на гореизложеното на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, предложение първо и второ ЗЗД във вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД счита за недействителна клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 5 от Договор за паричен заем Standard 14 № •••••••• поради следните аргументи.

Така уговорен, размерът на възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави. Действително към датата на уговаряне размера на лихвата няма императивни разпоредби, които да определят максималния размер на възнаградителната лихва, но това не означава, че свободата на договаряне не е ограничена и то при положение, че се касае за потребителски договор, при който потребителят е по-слабата икономически страна, поради което се ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК. В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Налице е трайно установена практика на ВКС и други съдилища (Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, ГК; Решение №378/18.05.2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, ГК; Решение №1270/09.01.2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, ГК; Определение 901/10.07.2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, ГК и Решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г.), според която съглашение за плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния размер на законната лихва. След справка в електронната страница на БНБ се установява, че към датата на сключване на договора - 12.12.2022 г., основният лихвен процент е 1. 30 %, от което следва, че размерът на законната лихва е 11. 30 %, т. е. уговореният в договора за потребителски кредит годишен лихвен процент надвишава три пъти законната лихва. В настоящия случай договорената между страните лихва в размер на 40.32 % годишно надхвърля повече от 3 пъти законната, което е в нарушение на добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва. Поради тази причина клаузата на чл. 3, ал. 1, т. 5 от Договора, която урежда възнаградителната лихва по договора, накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед което се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД.

С настоящата искова молба са наведени твърдения за недействителност както на целия Договор за потребителски кредит, така и на клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, и на клаузата, уреждаща възнаградителна лихва, а също и на клаузата, уреждаща таксата за експресно разглеждане, възприемането на които ще доведе до резултат, еквивалентен на това да се прогласи недействителността на целия Договор. Следователно, моли почитаемият съд в мотивите си да се произнесе по отношение на действителността на клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, и клаузата в договора, уреждаща възнаградителната лихва, а също и клаузата, уреждаща таксата за експресно разглеждане.

Съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Чистата стойност на кредита възлиза на 500 лв. (главницата). Ищцата е заплатила към момента на предявяване на иска сума в размер на 634 лева. Това означава, че при условие, че приемете, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен, ищцата е надплатила 134 лева. До същия резултат ще се стигне ако съда приеме, че клаузата, уреждаща неустойката при непредоставяне на обезпечение, и клаузата за лихва са нищожни. Съгласно чл. 55, ал.1, предложение първо ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне.

В срока за отговор по реда на чл.131 от ГПК, ответникът „В.К." АД, ЕИК 207343548, със седалище и адрес на управление: град С., п.к. 1324, район Л.", бул. „Д.Н." № 28, ет. 2, офис 73Г, представлявано от Изпълнителния директор С.П.П., правоприемник на „В.К." ООД, ЕИК 201995287, със седалище и адрес на управление: град С., п.к. 1324, район Л.", бул. „Д.Н." № 28, ет. 2, офис 73Г, представлявано от Управителя С.П.П., представлявано от адв. А. Н. - МАК, мобилен тел.: 0888511812, адрес за връчване: civH@vivacredit.bg, депозира отговор на исковата молба.

Прави възражение за редовността на исковата молба, на основание чл. 127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК, тъй като е налице несъответствие между петитума и фактите, изложени в обстоятелствената част на исковата молба. Също така, моли съда да има предвид, че с исковата молба ищецът заявява в произволен ред няколко основания, поради които счита както процесния договор за кредит за нищожен, така и отделни негови клаузи - за неустойка, такса експресно разглеждане и възнаградителна лихва, без обаче да посочи дали същите са заявени в условията на евентуалност, както и поредността, в която да бъдат разгледани. Соченият порок рефлектира върху възможността на ответника да реализира в пълен обем защитата на своите права, съобразно процесуалната роля, която заема в това производство. Ето защо, моли съда да оставите исковата молба без движение.

Макар да не се отразява върху редовността на исковата молба, въпреки наличието на осъдителен петитум и в отклонение на правилото на чл.127, ал.4 от ГПК, ищецът не е представил банкова сметка.

Възраженията за недопустимост настоящият съдебен състав намира за неоснователни. Подробни аргументи за неоснователността им ще изложи в акта си по същество. Възражението, че ищецът не сочи банкова сметка е голословно, същото не съответства на обективната действителност, видно от която ищецът е посочил банкова сметка.

ПО ОСНОВАТЕЛНОСТТА НА ИСКА По отношение на иска и твърденията на ищцата, че договорът за паричен заем е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради неспазване на част от изискванията на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК.

В Чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК законодателят е предвидил изискването за посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, което изискване в случая е спазено.

Безспорно от съдържанието на процесния договор е, че са посочени фиксирания годишен лихвен процент, ГПР и общия размер на всички плащания по договора /главница и възнаградителна лихва с включена такса експресно разглеждане на документи/. Несъмнено от договора е и, че единственият компонент, който определя ГПР е възнаградителната лихва, като са посочени и допусканията, при които този ГПР се изчислява. Тоест, ГПР се формира от възнаградителната лихва, уговорена като фиксиран лихвен процент в договора. Що се касае до твърденията на ищцата, че таксата за експресно разглеждане следва да се включи при калкулацията на ГПР и че поради невключването й посоченият в Договора ГПР не бил действителен, следва да подчертае, че при изчисляване на ГПР чл.19, ал.3 от ЗПК изрично изключва плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит. Тази разпоредба идва да покаже, че освен да защити потребителя, законодателят е пожелал да насърчи добросъвестното спазване на неговите задължения и стриктното им изпълнение. Засилената защита на потребителя като по-слаба страна се простира дотам, докъдето от негова страна също е налице добросъвестност и своевременно и точно изпълнение. Когато такова липсва, както е в настоящия случай, то той не следва да се ползва от допълнителна закрила. Счита, че уговорената такса за експресно разглеждане не влиза в противоречие с целта на въведеното ограничение на ГПР, а дори напротив, цели минимизирането на риска от неизпълнение и осигурява добросъвестно поведение от страна на длъжника, като го стимулира да спазва стриктно договора, без да поставя в риск.

В настоящия случай, размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин - чрез посочване на реда и начина на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му. Тоест, налице е пълна прозрачност по отношение на въпросния коефициент и таксата за експресно разглеждане не представлява скрито възнаграждение.

В този смисъл е и практиката на СЕС - член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102, съгласно която договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (в този смисъл е определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovost', С-76/10, EU: C: 2010: 685, т. 69 и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен, не се установява да се дължи предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.

Ето защо, несподелена остава и позицията на ищцата, че „записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП", доколкото няма наведени каквито и да било доводи в тази връзка, а само схематично маркиране на бланкетни формулировки за неравноправност.

Видно от чл.1, ал.2 от Договора за паричен заем, услугата по експресно разглеждане на документи е за допълнителна услуга, клиентът доброволно е избрал дали да се възползва от нея, следователно на основание чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл.19, ал.2 от ЗПК стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора.

Неприемливо е и становището на ищцата, че таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие на чл. 19, ал.4 ЗПК. Експресното разглеждане на документи не е действие по усвояване или управление на кредита, тъй като го предхожда времево. Действително експресното разглеждане на документи представлява една услуга, предхождаща одобряването на отпускане на кредит и усвояването му, която услуга няма задължителен характер. Лицето, което кандидатства за кредит, по своя преценка избира дали да ползва тази услуга. Обстоятелството, че ищцата е била запозната с тези условия, избрала е доброволно да ползва услугата по експресно разглеждане на документи срещу такса в конкретно посочен размер, се потвърждава от чл.1, ал 3 от Договора.

Предвид доброволния характер на услугата по експресно разглеждане, ищцата не може да се позовава на неравноправност именно защото оспорваната клауза фигурира в Договора по изрична нейна заявка, а не е едностранно наложена от Дружеството, без тя да има възможност да избегне ползването на услугата, съответно начисляването на таксата за нея. Предоставянето на финансови услуги от Дружеството не е обусловено от експресно разглеждане на заявките, като тази услуга е предоставена единствено и само в интерес на заемополучателите.

Следва да се акцентира, че въпреки осъществяването на услугата по експресно разглеждане на документите, договор за паричен заем може да не бъде подписан и съответно заемното правоотношение по предоставяне на потребителски кредит да не възникне по желание на която и да е от страните. Липсата на законова регламентация на цената на тази услуга не е случайна, тъй като единствено финансовата институция може да остойности цената на всички ресурси, необходими за предоставяне на тази услуга. Следва да се вземе предвид, че експресното разглеждане в толкова кратък срок от подаване на заявката изисква бърза реакция от страна на заемодателя, ангажиране на по- голям административен и човешки ресурс, което логично оскъпява услугата. Също така, не без значение е и фактът, че Дружеството не изисква от ищеца еднократно заплащане на таксата за експресно разглеждане. Плащането на таксата е разсрочено с погасителните вноски по кредита, което е в интерес на ищцата.

По отношение твърденията на ищеца, че неустойката по чл.5 от процесния договор не е включена като разход в ГПР.

Съгласно разпоредбата на чл.5 от Договора, ищцата се е съгласила и задължила в срок до три дни от подписването му да предостави едно от двете обезпечения, подробно описани в него. За кредитора не съществува забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. В процесния случай дори е дадено право на избор на заемателя кой вид обезпечение да предостави в зависимост от възможностите му, поради което остават несподелени твърденията на ищцата, че за нея били поставени невъзможни за изпълнение условия, при все че същата е имала избор измежду няколко възможности. Поемайки поголям риск, кредиторът има правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има пълното право да не полага подписа си под тях. Неприемлива е позицията, че потребителят е поставен в по- неблагоприятно положение. Знаейки, че обезпечението трябва да се предостави в 3-дневен срок от сключването на Договора, той е можел да забави сключването му до момента, в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни правоотношения с ответника. Дружеството не е принудило ищцата да сключи договор за заем, съответно условията по него не са й наложени. Тя самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелала да сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия. На пазара на бързи кредити работят над 100 финансови институции, в никакъв случай дружеството не е наложило на ищцата да се възползва от неговите услуги. Кредиторът не е монополист, за да налага задължително на потребителите да се ползват от неговите услуги. Договорът се сключва при индивидуални условия, а не при общи такива. Следва да се отбележи, че всеки заемател по договор за потребителски кредит разполага с гарантираната от чл. 29 от ЗПК възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок, за която ищцата също е била информиран чрез СЕФ и от текста на самия Договор. В случай че упражни правото си, тя би дължала връщане единствено на получената в заем главница и не би дължала начислената му поради непредоставяне на обезпечение неустойка. В този смисъл, след като е разбрала, че е в невъзможност да изпълни задължението си по чл. 5, ал. 1 от Договора и при положение, че не е пожелала да понесе тежестта на неустойката по чл. 5, ал. 2 от договора, то тя е разполагала с 14 дни да се откаже от договора и по този начин да избегне неблагоприятните за себе си последици. Ищцата обаче не е сторила това, от което следва, че тя е решил да ползва кредита и да изплати начислената му неустойка.

Непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на закона е автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването на тяхната резонност, след като веднъж е изразено съгласие с тях, показва меко казано недобросъвестност и цели злоупотреба с право.

Неприемливо е и твърдението, че уговорената с чл.5, ал. 2 от Договора неустойка представлявала скрито възнаграждение, поради което следвало да се включи при калкулацията на ГПР. На първо място, както ясно е посочено в чл.5, ал. 1 от процесния договор, задължението за заплащане на неустойка е условно и възникването му зависи изцяло от действията на потребителя. В този смисъл, в случай че той не би искал да понесе тежестта да заплаща така уговорената неустойка, то той би могъл изобщо да не сключва договора или да изпълни поставените от чл.5 от него условия.

При сключване на Договора Дружеството няма как да включи в общия размер на плащанията едно условно задължение, което не е известно дали ще възникне, тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на задължението за обезпечаване на кредита от ищеца. Ако Дружеството беше сторило това, категорично би било налице действие във вреда на ищеца, изразяващо се в недобросъвестно допускане, че той няма да изпълни задължението си и калкулиране на некоректна стойност на разходите по кредита, основана на това допускане. Следователно, невключването на неустойката в ГПР, съответно в общия размер на плащанията по кредита, представлява законосъобразно действие на Дружеството в съответствие със ЗПК и в интерес на потребителя на финансовата услуга.

Предвид всичко гореизложено, релевираните аргументи за нищожност са неоснователни. Дори да се приеме обратното, то евентуално нищожен ще е размерът на неустойката, а не самата договорна клауза, която предвижда отговорност при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение.

По отношение твърдението на ищеца, че в процесния договор не е посочено кой разходи са включени в ГПР и кой разход какъв процент формира.

Разпоредбата на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР. Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР. Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от приложение № 1 към чл. 19, ал.2 от ЗПК. Тези допускания се делят на две групи. Първата група са базови допускания (чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3 букви "а" и "б" от приложение № 1 към ЗПК) и допълнителни допускания (чл. 19, т. 5 от Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК). Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит, докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниция е дадена в буква „ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за бъдещето, за да се изчисли ГПР като една единствена ставка с точност поне един знак след десетичната запетая (т. 2 б. „г" от Приложение № 1 към ЗПК), което е детайлно разяснено в решение на СЕС С-290/19 г. В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане пот. 3, буква „а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора. Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими. Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.

С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото непосочване само по себе си не е от естество да обоснове нарушение при изчисляване на клаузата, уреждаща ГПР. Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е изпълнено. Ето защо, не е налице твърдяната недействителност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Съгласно чл. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. От посочения размер на ГПР в договора е видно, че не е нарушена предвидената забраната. Няма нарушение и на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото размерът не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

По отношение твърденията на ищеца за недействителност на клаузата на чл.1, ал.З от процесния договор за паричен заем, на правно основание чл.10, ал.2 от ЗПК и чл.19, ал.5 от ЗПК във вр. с чл.26, ал.1, предл. първо от ЗЗД.

Неоснователните и необосновани са твърденията на ищцата, че таксата за експресно разглеждане на документи е в противоречие с разпоредбата на чл10а, ал.2 от ЗПК. Посочената такса е дължима при избиране на услугата за експресно разглеждане на заявката за кредит, а не при стандартния срок от 10 дни. На практика услугата по експресно разглеждане се извършва преди сключване на договора за кредит, следователно посочената такса не може да се разглежда като такава по управлението или усвояването на кредита. Както понятието „усвояване", така и „управление", упоменати в чл. 10а, ал. 2 от ЗПК ясно посочват, че става въпрос за действия след зараждане на заемното правоотношение, т.е. след сключване на договора за заем. Докато понятието „усвояване" е сравнително ясно, то „управлението" на кредита е тясно свързано предоставения портфейл средства и извършването на определени услуги по управлението на предоставените инвестиции. Тази такса покрива предоставянето на административни услуги като мониторинг на кредита /регистрация в определени бази данни и регистри/, изпълнение на определени операции от страна на кредитора за целите на оползотворяването или възстановяването на заема, предоставен на потребителя.

Таксата за експресно разглеждане е дължима за услуга, предхождаща възникването на заемното правоотношение, което въпреки посочената предоставена услуга, може да не възникне по решение на която и да е от страните - заемателя или заемодателя. Както бе посочено по-горе в изложението, потребителят е имал възможност свободно и доброволно да реши, дали да се възползва от услугата за експресно разглеждане на заявката, или да изчака 10 дни, а искането за ползване на посочената услуга създава за заемодателя допълнително задължение за бърза реакция и съответно за ангажирането на допълнителни ресурси. Таксата за експресно разглеждане представлява цената на предоставяната от кредитора услуга - а именно по експресно разглеждане на документите - и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният размер, по аргумент на чл. 9 от ЗЗД. Цената на услугата е резултат от осъществена от доверителя ми насрещна престация, поради което е неприемливо твърдението, че клаузата, която регламентира тази услуга тя представлява „скрита възнаградителна лихва", уговорена в противоречие с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Доколкото и съобразно чл.1, ал.2 от Договора, услугата по експресно разглеждане на документи е за допълнителна услуга, която клиентът доброволно е избрал дали да се възползва от нея, то поради стойността на същата не следва да се прибавя при изчисляване на ГПР по договора (чл.19 във връзка с Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК).

По отношение твърдението на ищеца за недействителност на клаузата, обективирана в чл.5, ал.2 от процесния договор, на основание чл.2б, ал.1, предл. първо и второ от ЗЗД във вр. с чл. 26, ал.4 от ЗЗД.

Що се касае до позицията, че уговорената неустойка накърняване на добрите нрави, преценката за основателността й следва да бъде направено чрез комплексно изследване не само на съдържанието на съответната договорна клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението, за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване. Дори и се приеме, че неустойката е прекомерна, то това не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави, а следва да се намали нейният размер.

Несподелена остава ищцовата теза, че процесната неустойка е загубила присъщата й обезщетителна функция, не кореспондира с вредите от неизпълнението, поради което води до скрито оскъпяване на кредита в негов ущърб. Законът не поставя изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат компенсирани с неустойката. Именно в това се изразява нейният смисъл - отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по договора (чл.92, ал.1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на задължение за предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск от неизпълнение на паричното задължение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението. Не следва да се подценява значението на обезпечението за заемодателя. Ищецът удобно пропуска, че е получил и усвоил заемната сума без предварително да е дала каквато и да е гаранция за връщането й. За разлика от много други финансови услуги, които се предлагат на пазара, тази, която ищецът е избрал, не изисква от него предварителното осигуряване на обезпечение, което му създава удобството бързо да получи и ползва парична сума в немалък размер, като рискът е изцяло за сметка на заемодателя. Функцията на неустойката е преди всичко да обезпечи изпълнението, т. е. да стимулира длъжника да бъде изряден в съблюдаването на своите договорни задължения. Дружеството действително е поело значителен риск, че при евентуално неизпълнение отстрана на заемателя, то няма да може да събере дължимото си вземане. С цел опазване на законния си интерес, „В.К." АД трябва да направи всичко необходимо, за да осигури връщане на сумите по отпуснатите от него кредити, като естествено това се постига чрез включването на съответните договорни клаузи, с които потребителите са предварително запознати съобразно законовите изисквания.

Неустойката е предвидена, за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни задължения. Всяка една от договорните клаузи е еднакво задължителна за него, поради което тя може да бъде скрепена със санкция, каквато страните намерят за добре. Дружеството не би сключило договора и не би предоставило заем при липса на уговорките за предоставяне на обезпечение и неустойка за изпълнение. Поемайки по- голям риск, кредиторът има правото да поставя изисквания за обезпечаването му по своя преценка и в случай че потребителят не ги намира за резонни, то той на свой ред има пълното право да не полага подписа си под тях. Доверителят ми счита за превратна, че потребителят е бил поставен в по- неблагоприятно положение. Знаейки, че обезпечението трябва да се предостави в 3-дневен срок от сключването на Договора, той е можел да забави сключването му до момента, в който е в състояние да го осигури или изобщо да не встъпва в договорни правоотношения с ответника. Дружеството не е принудило ищеца да сключи договор за заем, съответно условията по него не са му наложени. Той самостоятелно, по собствени подбуди и воля е пожелал да сключи договора за заем и да се издължи съгласно договорените условия. На пазара на бързи кредити работят над 100 финансови институции, в никакъв случай дружеството не е наложило на ищеца да се възползва от неговите услуги. Кредиторът не е монополист, за да налага задължително на потребителите да се ползват от неговите услуги. Договорът се сключва при индивидуални условия, а не при общи такива.

Непредоставянето на обезпечение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее събере сумата по предоставения от него кредит, още повече, че това е основният му предмет на търговска дейност, следователно и източник на приходи. Решението при какви условия то ще отпуска кредити в рамките на закона е автономна, независимо от съображенията, които трети лица могат да имат, като те биха могли да изразят несъгласието си като не ползват услугите му. Но оспорването на тяхната резонност, след като веднъж е изразено съгласие с тях, показва меко казано недобросъвестност и цели злоупотреба с право.

Ищецът също така неправилно счита, че поставянето на изискване за осигуряване на лично обезпечение (поръчителство) противоречи на целта на Директива 2008/48 и в частност на предвидените в нея задължения на кредитора преди сключване на договора за кредит да направи оценка на кредитоспособността на потребителя. Дружеството е изпълнило задължението си по директивата и чл. 16 от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на Договора, която оценка се прави при разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка Дружеството е приело, че може да отпусне заемна сума в този размер и да сключи Договора при описаните в него параметри. Изискването на обезпечение съгласно Договора се явява гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не предпоставка за отпускане на кредита. В тази връзка твърдението, че изискването на лично обезпечение, което ищецът бил в невъзможност да изпълни, водело до самопричиняване на неблагоприятни последици за Дружеството, представлява недобросъвестен опит на ищеца да се освободи от задължения по Договора.

По отношение твърденията на ищеца за недействителност на клаузата на чл.3, ал.1, т.5 от процесния договор за паричен заем, на правно основание чл.26, ал.1, предл. първо и второ от ЗЗД във вр. с чл. 26, ал.4 от ЗЗД.

Позицията на ищеца остава несподелена, тъй като ЗПК не въвежда лимит на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит, а единственото ограничение на закона е предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съобразно текста на цитираната разпоредба, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Законодателят е предвидил като критерий максимален размер на годишния процент на разходите по кредита и това е пределът, до който може да се зачете като непротиворечащо на морала и добрите нрави общото оскъпяване на кредите. ГПР се формира от общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. С оглед на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и при съобразяване Постановление № 426 на МС от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по просрочени парични задължения и размера на ОЛП на БНБ, към датата на сключване на договора, се налага заключение, че договореният ГПР в конкретния случай не надвишава 50%, т. е. е в рамките на допустимата в закона граница. Освен това следва да се има предвид и факта, че договорите за кредит са възмездни - срещу задължението на кредитора/в случая небанкова институция/ да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума, съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената лихва по кредита. С оглед на прогласената свобода на договаряне в чл. 9 от ЗЗД, страните са свободни да определят съдържанието на облигационните отношения, в които влизат, като са ограничени единствено от повелителните норми на закона и добрите нрави. В случай, че уговореният в договора годишен процент на разходите, който включва и годишния лихвен процент по кредита, не надвишава пет пъти законната лихва, както изисква чл. 19, ал. 4 ЗПК.

В този ред на мисли и доколкото разходите по кредита са в законоустановените граници и не е налице отделно нормативно ограничение по отношение на възнаградителната лихва, то възраженията за нищожност се явяват напълно неоснователни.

Не е налице противоречие с добрите нрави, а договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до противоправно облагодетелстване на кредитора, доколкото, тъй като договорната лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че ползва неговите парични средства. Именно това прави лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е била и волята на ищеца, обективирана изрично в подписания от него Договор. Съгласно чл.20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които са го сключили.

Договорната лихва по своята същност представлява „цена" за ползване на парични средства за определен период от време. Тази „цена" се формира от няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемателя. Високите цени на определени стоки или услуги могат да бъдат определени от качество на изпълнение, качество на вложените материали, уникалност на стоката или услугата, административни разходи на търговеца. За определяне на цената се взимат много на брой параметри в тяхната съвкупност и се прави сложно изчисление, за да може да се формулира „пазарна цена", която да защити както потребителите на тази услуга, така и търговците, които я предоставят.

При определяне на допустимия размер на лихвения процент по договор за паричен заем трябва да се изхожда от спецификата на всеки кредитен продукт и не може да се слагат общи ограничения за всички заеми. За цената по един заем има значение дали заемът е потребителски или ипотечен, какъв е размерът на главницата, колко е дългосрочен заемът. Затова поставянето на общо максимално ограничение на договорната лихва до трикратния размер на законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната специфика, пазара и разходите за отпускането им, не е адекватно ограничение. По тези съображения считаме, че ЗПК не предвижда законово ограничение на лихвата по кредита, което ограничение би било негативно за самите потребители. Непазарните ограничения на лихвите водят до намаляване на кредитирането, поемане на по-малък риск от финансовите институции и лишаването на потребителите с по-ниски доходи от достъп до финансиране, което в крайна сметка е в техен ущърб.

Моли съда, като вземе предвид изложеното в отговора на исковата молба, както и събраните по делото писмени доказателства, да постанови решение, с което да отхвърли предявените срещу Дружеството искове и да присъдите на Дружеството направените разноски в производството в пълен размер.

В съдебно заседание ищецът, редовно призован, не се явява, не изпраща представител. Депозира молба делото да се разглежда в негово отсъствие.

В съдебно заседание ответникът редовно призован, не се явява, не изпраща представител. Депозира молба делото да се разглежда в негово отсъствие.

От събраните по делото доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:

От приетия по делото договор за паричен заем Stdkdart 14 №••••••••- 12.12.2022год. се установява, че на 12.12.2022год. между страните в настоящото производство е сключен договор с подписването на който в чл.2, страните се съгласяват да се рефинансира текущия заем на заемателя, като същият заявява, че желае да погаси изцяло задължението си по договора за паричен заем с КИД5866514 от 31.10.2022год., което към датата на подписване на този договор е в размер на 211.42лева.Страните правят изрично изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения, а именно от заемната сума по този договор, заемодателят прихваща задължението на заемателя, посочено в ал.1. След извършеното прихващане задължението на заемателя се погасява изцяло. Заемодателят изплаща на заемателя остатъка от заемната сума по този договор, съгласно договореното в чл.3, ал.2 по-долу.

Съгласно чл.3, ал.1 Заемодателят се задължава да предаде в собственост на заемателя сумата от 500лева, наричана по-долу заемна сума, а заемателят се задължава да върне същата на заемодактеля при следните условия: т.1 Размер на погасителната вноска в лева 45.69, в която са включени част от дължимите главница, лихва и такса за експресно разглеждане; т.2 Срок на заема: 36седмици; т.3 Брой вноски: 18; т.4 Датите на плащане на всяка от погасителните вноски, последователно са посочени, започващи от дата 26.12.2022год. и приключващи на дата 21.08.2023год.; т.5 Фиксиран годишен лихвен процент по заема-40.32%; т.6 Лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора до 14-тия ден -0.11%; т.7 Общ размер на всички плащания с включена такса за експресно разглеждане 822.42лева, като същият е сборът от общия размер на заемната сума и общите разходи по кредита при взети предвид посочените допускания; т.8.Годишен процент на разходите на заема: 49.39%.

При изчисление на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за неизпълнение на някое от задълженията по настоящия договор.

По силата на чл.1, ал.3 За извършената от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължи такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 245.52лева.

Съгласно чл.5, ал.1 Заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по този договор да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: 1. Поръчител-физическо лице или 2.банкова гаранция.

Съгласно чл.5, ал.2 Страните се съгласяват, че в слручай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, посочено в ал.1, заемателят дължи неустойка в размер на 163.62лева. Страните се уговарят неустойката да се разсрочи и да се заплаща на равни части към внсяка от погасителните вноски, посочени в чл.2, ал.1, т.4 като в този случай дължимата вноска е в размер на 54.78лева, а общото задължеие по договора става в размер на 986.04лева.

По делото е приета декларация по чл.42, ал.2, т.2 от ЗМИП подписана от ищцата, съгщласие за застраховка живот, изхождащо от ищцата, приложение №1 към договор за паричен заем Stdkdart 14 №••••••••-12.12.2022год., в което в табличен вид е представен погасителен план.

Приобщена към доказателствата по делото е разписка №0500020204536323 /31.10.2023год. с наредител С. Н. Д. за плащане в полза на В.К., вноска в рпазмер от 634лева.

По делото е приета, представената от ответника справка погасителен план по договор за паричен заем №••••••••/12.12.2022год. на С. Н. Д.. Съгласно справката заемополучателят С. Н. Д. е заплатила сума по договор за паричен заем №••••••••/12.12.2022год., както следва: На 31.10.2023год. е заплатила сума в размер на 634.00лева, от която със сума от 190лева са погасени начислените разходи за събиране на просрочени вземания, със сума от 438.24лева са погасени вноски от №1 до №8 изцяло, частично погасена девета погасителна вноска със сума от 5.76лева. На 09.11.2023год. е направена отстъпка от 542.04лева, от която със сума от 49.02лева изцяло е погасена девета погасителна вноска, със сума от 493.02лева са погасени, както следва: такса експхресно разглеждане-122.76лева към вноски от №10 до №18, неустойка-81.81лева към вноски от №10 до №18, договорна лихва от 21.19лева към вноска от №10 до №18, главница 267.26лева към вноска от №10 до №18. Със заплащането на тези суми кредитът е погасен и приключен.

При така изяснената фактическа обстановка, съдът намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание е длъжен да го върне. В разпоредбата на чл.55 от ЗЗД са уредени три кондикции, които се разграничават в зависимост от това дали основанието е налице в момента на получаване на престацията или отпада впоследствие. Съгласно разпоредбата на чл.55, ал.1, предложение 1 от ЗЗД, който е получил нещо без основание е длъжен да го върне. Характерно за първата кондикция, уредена от разпоредбата на чл.55, ал.1 от ЗЗД, е че основанието, което е в състояние да оправдае имущественото разместване между даващия и получаващия, липсва изначално. Релевантен е моментът на получаването – към този момент между даващия и получаващия не е налице валидно задължение, част от съдържанието на валидно правоотношение, което да бъде погасено чрез даването. За този състав на нормата е определено в ППВС №1/1979 г. че: „ при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго“. Тук намират място широк кръг от случаи, при които едно лице получава нещо, без да има основание за това, като не се очаква то да възникне впоследствие, поради което липсва и основание за задържане на полученото.На първо място, основание липсва, когато получаването е въз основа на нищожен акт. Получаване без основание е налице и в случаите на частична нищожност, когато полученото е въз основа на отделна нищожна клауза, тъй като тя е основанието, с оглед на което е получена сумата и нищожността й означава липса на основание. Първоначална липса на основание ще е налице и при незавършен фактически състав. Тук се обхващат и случаите, когато е съществувало основание, но към момента на даването то е вече отпаднало: договорът е развален, унищожен; задължението е било изпълнено изцяло от един от солидарните длъжници, след което друг солидарен съдлъжник изпълнява на кредитора същото задължение; дългът е платен от поръчител, а след това кредиторът получава плащане и от длъжника; кредиторът е прехвърлил вземането си на друг кредитор и въпреки че е бил уведомен, длъжникът изпълнява на стария кредитор. В тези случаи липсва валидно съществуващо задължение, което даването цели да погаси. Когато длъжникът изпълнява повече от дължимото, съществува валидно задължение, което да бъде погасено, но сумата, която надхвърля размера на дълга, е получена от кредитора без основание и подлежи на кондициране.

В настоящия случай претенцията се обосновава с нищожни клаузи на договора за паричен заем № Standard 14 №••••••••• от 12.12.2022год., които го правят недействителен, на основание чл.22 във вр. с чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, поради следните причини:

Таксата за експресно разглеждане на документи не е посочена като включена в ГПР, поради което има неправлино посочване на ГПР.Въпреки, че уговарянето на такса за експресно разглеждане и закупуването на този пакет допълнителни услуги не е задължително условие за получаване на кредита, на практика уговарянето му е наложено и обусловено от господстващата позиция на кредитора спрямо икономически по-слабата страна в правоотношението.Таксата за експресно разглеждане на документите се явява скрито възнаграждение за кридитодателя, поради което е следвало да се включи в ГПР.

Неустойката за непредставяне на гарант/поръчител на е включена както разход в ГПР и потребителят няма възможност да откаже предоставянето на подобна гаранция, защото последното е задължително условие за получаване на кредита. Изпълнението на това задължение в уговорения срок е фактически невъзможно.

По отношение на втората опция-банкова гаранция: тази опция е изискване в договора, което възвежда потребителя в веосъществеми за него обстоятелства.

Така уговорената неустойка поставя потребителя в неравноправно положение спрумо кредитора и на практика няма информация колко точно е оскапяването му по кредита.

Така уговорените такса за експресно разглеждане и неустойка са недействителни, тъй като са в противоречие с чл.10а, ал.1 и ал.2 от ЗПК.

Поради тези причини и с оглед подробно наведените твърдения за нищожност на така уговорените клаузи, ищцата счита, че целият договор се явява недействителен. Предвид недействителността на договора е дължима само отпуснатата сума в размер от 500лева, като процесната сума от 134лева, представляваща недължима платена лихва по договор за паричен заем Standard 14 №••••••••• следва да и бъде възстановена.

За договорите за потребителски кредит на общо основание и съгласно чл.24 от ЗПК се прилагат правилата на чл.143 – 148 от ЗЗП. Макар и поместени в индивидуалния договор с ищцата, а не в общи условия към него, клаузите на контракта не са индивидуално уговорени по смисъла на чл.146, ал.2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да влияе.

По отношение на твърденията за нищожност на клаузата за неустойка.

Фактическите предпоставки за валидност на основанието по чл.92 от ЗЗД са: 1. валидно поето задължение от страна на ответника. 2. неизпълнение на това задължение или наличие на неточно или забавено изпълнение; 3. наличие на уговорка между страните, че за съответното неизпълнение или неточно или забавено изпълнение ще се дължи неустойка в определен размер; 4. отсъствие на някоя от причините, водещи до отпадане на договорната отговорност на ответника на длъжника - случайно събитие, непреодолима сила и др. Наред с това, общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното начало в гражданския процес (чл. 6 ГПК), като съдът следи служебно за противоречие с добрите нрави на неустоечната клауза – В тази насока са е трайната съдебна практика на ВКС: решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т. о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о. на ВКС; решение № 93 от 19.03.2012 г. по гр. д. № 1057/2011 г., II г. о., ВКС, решение № 110/11.04.2014 г., гр.дело № 1237 по описа за 2013 г., ВКС, ІV г.о., решение № 384 от 02.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ВКС, решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на I т.о., ВКС, решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на II т.о., ВКС.

В случая от съдържанието на чл. 5 от процесния договор е видно, че заемателят се е задължил в 3-дневен срок от усвояване на сумата по процесния договор да предостави обезпечение - поръчител физическо лице, което да удостовери с документ от работодателя си, издаден не по-рано от 3 дни от деня на представяне, че е лице, навършило 21 годишна възраст; работи на безсрочен трудов договор; има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000, 00 лв.; през последните 5 години да няма кредитна история в ЦКР или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни“; да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател ИЛИ валидна банкова гаранция, която да е издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото задължение на Заемателя по договора, която да е валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.

Настоящият съдебен състав намира, че така въведените изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. От друга страна непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. В глава четвърта от ЗПК е уредено задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите – членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин“.

В този смисъл клауза, като уговорената в чл.5 от договора за паричен заем, според която се дължи неустойка при неизпълнение на задължението по този член за осигуряване в тридневен срок от датата на усвояване на заемната сума, на обезпечение чрез поръчителство на физическо лице, което отговаря на определени условия, или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с преследваната от директивата цел, транспонирана в ЗПК. На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за извършване на предварителна оценка платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не стори това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава. Замисълът на изискването за проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено в чл.16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора, съответно тогава да се поиска обезпечение въз основа изводите от проверката и едва след предоставянето му да се сключи договора за кредит.

Макар и да е уговорена като санкционна доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин в погасителните вноски, неустойката по същество е добавка към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя. По посочения начин се заобикаля законът – чл.33, ал.1 от ЗПК, който текст предвижда, че при забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна.

Освен това неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване. Според т.3 от Тълкувателно решение №1/15.06.2010г. по т.д.№1/2009г. на ВКС, нищожна, поради накърняване на добрите нрави, е тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.

Поради гореизложеното съдът намира, че клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, респ. не е налице валидно неустоечно съглашение и в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие.

По отношение на твърденията за нищожност на клаузата за експресно разглеждане на документи съдът намира следното: Въпросната договорка по същество прехвърля върху кредитополучателя финансовата тежест за изпълнение на задълженията на финансовата институция по чл.16 от ЗПК за предварителна оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит. Наред с това съгласно чл.10а, ал.1 от ЗПК кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а според ал.2 на същата разпоредба не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. В случая предвидената такса за експресно разглеждане на документи, е свързана с процедурата по усвояване на кредита, респективно клаузата, която предвижда дължимостта, влиза в колизия с повелителната разпоредба на чл.10а, ал.2 от ЗПК. В този смисъл претенцията за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем, противоречи на закона и като такава е нищожна.

До нищожност на договора води и обстоятелството, че не е упоменато кои разходи са включени точно в ГПР и кой разход какъв процент от ГПР формира.Настоящият съдебен състав намира, че за да отговаря на изискванията за яснота и разбираемост, съгласно чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за кредит следва да включва освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по чл.19, ал.2 от ГПК, така същи и разходите и допусканията, представляващи изходни данни за изчисляване.Не е достатъчно само разходите да са упоменати в договора, а е нужно договора да съдържа яснота кои точно разходи формират ГПР.В практиката на СЕС трайно е проведено разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато величината не е посочена в точен процент, но така също и когато не са посочени основните даннти, които са послужили за неговото изчисляване./Решение от 20 септември 2018год. по дело С-448/17 на СЕС/.

Предвид гореизложеното следва да се приеме, че поради нарушаването на редица повелителни правни норми сключеният между страните договор от 12.12.2022год.е недействителен и като такъв не може да ги обвърже, нито да създаде задължения за ответницата. Съгласно разпоредбата на чл.23 от ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен потребителят връща чистата стойност на кредита, без да дължи лихви или други разходи по кредита.Независимо от това искът се явява неоснователен, тъй като ищцата не установи, че претендираната сума от 134лева, представлява недължимо платена лихва по недействителния договор. За установява размера на претенцията, ищцата се позовава на разписка №0500020204536323 /31.10.2023год. с наредител С. Н. Д. за плащане в полза на В.К., вноска в размер от 634лева.Видно от представения по делото погасителен план, размера на лихвата по договора не възлиза на стойност от 134лева. Освен това от приетата по делото справка погасителен план по договор за паричен заем №••••••••/12.12.2022год. на С. Н. Д. се установява, че процесната сума от 134лева не представлява недължимо платена лихва по кредита. Съгласно справката заемополучателят С. Н. Д. е заплатила сума по договор за паричен заем №••••••••/12.12.2022год., както следва: На 31.10.2023год. е заплатила сума в размер на 634.00лева, от която със сума от 190лева са погасени начислените разходи за събиране на просрочени вземания, със сума от 438.24лева са погасени вноски от №1 до №8 изцяло, частично погасена девета погасителна вноска със сума от 5.76лева. На 09.11.2023год. е направена отстъпка от 542.04лева, от която със сума от 49.02лева изцяло е погасена девета погасителна вноска, със сума от 493.02лева са погасени, както следва: такса експхресно разглеждане-122.76лева към вноски от №10 до №18, неустойка-81.81лева към вноски от №10 до №18, договорна лихва от 21.19лева към вноска от №10 до №18, главница 267.26лева към вноска от №10 до №18. Със заплащането на тези суми кредитът е погасен и приключен.

Вземайки предвид горното настоящият съдебен състав извежда извод, че ищцата не доказа процесната сума от 134лева да представлява недължимо платена лихва по договора от 12.12.2022год. С оглед на това и макар платена по недействителен договор, като недоказана да е платена на соченото основание – лихва, тази сума съдът не присъжда за възстановяване.Ето защо съдът постановява решение с което отхвърля иска.

Предвид изхода от делото пред настоящата инстанция, разноски се дължат на ответната страна. Такива са претендирани с отговора, но липсват доказателства да са реализира в определен размер. С оглед на това съдът не присъжда на ответника разноски.

Водим от горното, съдът