Решение № 5591 от 9.9.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 6656/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Същото е образувано по въззивна жалба на Д. П. Г. – Ф. и Р. Р. Ф., ответник в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител – адв. С. П. срещу решение № 20093323/07.06.2023 г. на СРС, 119 състав, постановено по гр.д. 30 112/14 г., с което е обявено решение 144920/18.06.2019 г. по гр.д. 30 112/2014 г., в частта му, в която апартамент СХХХV, находящ се в гр. София, в ж.к. „••••••••, с площ от 87, 86 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, при съседи: от изток – апартамент сем. И. от запад – разделителна стена с бл. 10, от север – ул. „Апостол Карамитев“, от юг – зелена площ, заедно с избено помещение 7 със застроена площ от 4, 59 кв.м., при съседи: от изток – коридор, от запад – разделителна стена с бл. 10, от север – мазе на семейство К., от юг – мазе на сем. Д., заедно с 0, 926% ид.ч. от общите части на сградата, е възложен в дял на Д. П. Г. – Ф. за обезсилено по право на основание чл. 349 ал.6 изр.1 от ГПК като апартамента е изнесен на публична продан, а след извършване на публичната продан получената продажна цена да бъде разпределена между съделителите при квоти: 20925/27528 за Д. П. Г. – Ф., 2201/27528 за Р. Р. Ф. и по 2201/82584 за всеки от съделителите С. Д. Ф., М. и Й. Е.и Ф.и. В жалбата са заявени твърдения, че молбата, с която е поискано обезсилването по право на съдебното решение е недопустима, тъй като срокът по чл. 349 ал.5 от ГПК не е изтекъл. В тази връзка се твърди, че в решението, чието обезсилване е поискано не бил определен срок за плащане на уравнителните суми и не било налице препращане към сочената по-горе разпоредба. Твърди се, че вследствие на подадени многобройни жалби и молби от останалите съделители делото било непрекъснато на доклад в състава на съда, което реално възпрепятствало и ограничило възможността за защита интересите на жалбоподателите. Заявени са възражения, че останалите съделители не били посочили банкови сметки, нито били отправили искане за заплащане на определените им суми, поради което срокът по чл. 349 ал.5 от ГПК изобщо не бил започвал да тече. В жалбата се твърди, че сочените възражения се отнасят и до останалата част от решението, касаещо изнасянето на публична продан на втори етаж от югоизточната част на двуетажна жилищна сграда – близнак, застроен на 76 кв.м., което по обоснованите вече причини било възпрепятствано да бъде проведено. Иска се отмяна на решението като бъде постановено ново, с което обезсиленото решение да бъде оставено в сила, както и да бъде определен срок за изплащане на дяловете на останалите съделители, алтернативно, ако не бъде уважено това искане жилището да бъде възложено на Р. Р. Ф. на основание чл. 349 ал.2, 4 и 6 от ГПК. Претендират се разноски. В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор от съделителите М. Е. Ф., С. Д. Ф. и Й. Е. Ф., чрез адв. М. А., в който са наведени съображения относно правилността на обжалваното решение и искане за неговото потвърждаване. Претендират се сторените в производството съдебни разноски. В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК е депозиран писмен отговор и от съделителя Б. Р. Ф., чрез адв. М. М., в който са наведени съображения относно правилността на обжалваното решение и искане за неговото потвърждаване. Претендират се сторените в производството съдебни разноски. При извършената служебна проверка на основание чл.269 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че обжалваният съдебен акт е постановен от законен състав на родово компетентния съд, в изискуемата от закона форма. Искът е предявен от и срещу процесуално легитимирани страни, поради което решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо. Предметът на въззивното производство, което се разглежда по реда на ограничения въззив е очертан само от посоченото в жалбата и приложимите към спорния предмет императивни материалноправни норми. С обжалваното съдебно решение е обявено решение 144920/18.06.2019 г. по гр.д. 30 112/2014 г., в частта му, в която апартамент СХХХV, находящ се в гр. София, в ж.к. „••••••••, с площ от 87, 86 кв.м., състоящ се от две стаи, дневна, кухня и сервизни помещения, при съседи: от изток – апартамент сем. И. от запад – разделителна стена с бл. 10, от север – ул. „Апостол Карамитев“, от юг – зелена площ, заедно с избено помещение 7 със застроена площ от 4, 59 кв.м., при съседи: от изток – коридор, от запад – разделителна стена с бл. 10, от север – мазе на семейство К., от юг – мазе на сем. Д., заедно с 0, 926% ид.ч. от общите части на сградата, е възложен в дял на Д. П. Г. – Ф. за обезсилено по право на основание чл. 349 ал.6 изр.1 от ГПК като апартамента е изнесен на публична продан, а след извършване на публичната продан получената продажна цена да бъде разпределена между съделителите при квоти: 20925/27528 за Д. П. Г. – Ф., 2201/27528 за Р. Р. Ф. и по 2201/82584 за всеки от съделителите С. Д. Ф., М. и Й. Е.и Ф.и. С решение 144920/18.06.2019 г., постановено по гр.д. 30 112/2014 г. на СРС, 119 състав е изнесен на публична продан втория етаж в югоизточната част на двуетажна жилищна сграда близнак, със застроена площ от 76, 00 кв.м., заедно с ½ идеални части от мазе и таван и ¼ идеални части от общите части на сградата, без дворното място в което е построена сградата, съставляващо УПИ ХVII-359, в кв. CCLXXIIа по плана на гр. София, в местността „Левски – бул. „Ботевградско шосе – рамка“. С решението, апартамент СХХХV, находящ се в гр. София, в ж.к. „••••••••, с площ от 87, 86 кв.м. е поставен в дял на съделителката Д. П. Г. – Ф. като същата е осъдена да плати на останалите съделители уравнение за дяловете им от имота, както следва: на съделителите Б. Р. Ф. и Р. Р. Ф. суми от по 11 657, 43 лв., а на съделителите М. Е. Ф., С. Д. Ф. и Й. Е. Ф. суми от по 3 885, 81 лв. Съобразно нормата на чл. 349 ал.5 от ГПК, когато уравнението е парично, то заедно със законната лихва трябва да се изплати в 6-месечен срок от влизането в сила на решението за възлагане. В тази връзка следва да се вземе предвид, че изтичането на срока и плащането на паричното уравнение в рамките на същия имат характер на отлагателно условие по отношение пораждане на вещно-транслативния ефект на това възлагателно решение, съобразно задължителните указания, дадени с т. 10 от ТР 1/2004 на ОСГК на ВКС. Ако паричното задължение за уравнение не се погаси в срок, длъжникът изпада в забава, чиито неблагоприятни последици не могат да бъдат заличени по волята на страните по облигационната връзка. Дори плащането на дължимите суми след изтичане на срока по ал.5 на чл. 349 ГПК не може да заличи последиците на неизпълнението, поради което при липса на плащане или друго надлежно изпълнение в 6-месечния срок от влизане на възлагателното решение в сила, то се обезсилва по силата на закона, а последиците на съдебния акт се заличават с обратна сила. Предвид заявените възражения във въззивната жалба и видно от диспозитива на прогласеното за обезсилено възлагателно решение са посочени паричните суми за уравнение на дяловете на останалите съделители, но липсва посочен срок за тяхното изплащане респ. липсва и указание относно момента, от който същият започва да тече. Не са указани и неблагоприятните последици при неговото неспазване. В рамките на съдебното решение липсва и препращане към относимите законови разпоредби на чл. 349 ал.5 и ал.6 от ГПК. Когато съдът е пропуснал да отрази в диспозитива на решението си условието по чл. 349 ал.5 от ГПК, всяка от страните, с оглед на нейния интерес, може да поиска поправка на допуснатата в решението ОФГ, като съдът постанови изричен диспозитив по отношение условието по чл. 349 ал. 5 от ГПК. Видно от данните по делото никой от съделителите не е сезирал своевременно съдът с подобно искане. Въззивникът е отправил искане в този смисъл едва с оглед депозираното становище в съдебно заседание от 12.12.2022 /стр. 260 и сл. в делото на СРС/, което е заявено 3 години и половина след постановяване на възлагателното съдебно решение и около две години и пет месеца след влизането му в сила т.е. след изтичане на предвидения в нормата на чл. 349 ал.5 от ГПК срок. Задължението на съделителя, на който е възложен имота за заплащане на цената има материалноправен характер. Срокът, в който следва да се изпълни това задължение произтича и е определен от закона, поради което е задължително за страните, а не произтича от съдебното решение. Нормата на чл. 349 ал.6 от ГПК, на свой ред, е императивна и изключва всяка възможност за незачитане последиците на неизпълнението в 6-месечния срок, предвид произтичащото ex lege обезсилване на възлагателното решение и отпадане с обратна сила на основанието за възникване на самото парично задължение. Съдебното решение няма конститутивно действие по отношение на посоченото парично задължение, поради което, ако същото е установено по делото, но съдът е пропуснал да постанови условен диспозитив това не може да лиши останалите съделители да искат обезсилване на решението / в този смисъл са разрешенията, дадени с решение 2341/27.11.1968 г. по гр.д. 1685/1968 г. на Първо ГО на ВС, решение 569/ 09.04.1955 г. по гр.д. 1877/1955 г. на Четвърто ГО на ВС, решение 240/ 22.05.2019 г. по гр.д. 406/2018 г. на Четвърто ГО на ВКС, които са абсолютно приложими и в настоящата хипотеза, предвид идентичният характер на сроковете по чл. 349 ал.5 от ГПК и чл. 362 ал.2 ГПК, предмет на цитираните решения/. За съда липсва дори законово задължение да съобщава на страната кога конкретното възлагателно решение е влязло в сила, т. е. от кога тече 6-месечният срок за изплащане на паричното уравнение /решение № 59/10.05.2021 г. по гр.д. 3285/2020 г. на Първо ГО на ВКС/респ. на още по-силно основание липсва задължение да посочва определения в закона срок за неговото изпълнение. При тези съображения, настоящият съдебен състав не може да сподели заявените възражения във въззивната жалба относно пропуска на съда да посочи в диспозитива на съдебното решение срок за изпълнение на задължението за заплащане парично уравнение на дяловете на останалите съделители. Не могат да бъдат споделени възраженията във въззивната жалба, обосновани с подадените многобройни молби от останалите съделители след връчване на решението. Препис от съдебното решение на настоящите жалбоподатели е връчен една година след неговото постановяване /17.06.2020 г./ с оглед невъзможността да бъдат открити на адресите им, известни по делото. Данни за депозирани от същите молби, непосредствено след връчване на преписа от решението, по делото не са налични. Липсват данни за депозирани молби и от страна на другите съделители в този период. Жалбоподателите са сезирали съда с молба едва на 23.06.2021 г., една година след като им е бил връчен препис от решението респ. 5 месеца след изтичане на срока по чл. 349 ал.5 от ГПК. Съвсем отделен въпрос е, че задължението им е парично, касае останалите съделители и не се нуждае от съдействие, санкция, разрешение или друго активно действие от страна на съда. Не могат да бъдат споделени възраженията, касаещи непосочване на банкови сметки от страна на съделителите, на които е следвало да се изплати паричното уравнение. Паричното задължение като носимо обуславя определено поведение на длъжника, което го освобождава от задължението, а именно - внасянето на парите в банка по местоизпълнението, с оглед възможността за депозиране на пари в полза на лице, различно от вносителя и уведомяване на кредитора за това. Нормата на чл. 2, ал. 5 от Наредба N № 3/2009 г. за Условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, вр. с чл. 36 и сл. ЗПУПС, изрично предвижда възможност за откриване на еднократна сметка в полза на трето лице / в същия смисъл са решение 28/14.03.2009 г. по т.д. 497/2008 г. на Първо ТО на ВКС, решение 197/18.02.2014 г. по т.д. 666/2012 г. на Първо ТО на ВКС/ респ. изпълнение може да се реализира и посредством плащане чрез пощенски паричен превод, съобразно чл. 3 ал.1 т.3 от ЗПУ. Възражението за липса на вписана ипотека от страна на останалите съделители също е неоснователно. Разпоредбата по чл. 349 ал.3 от ГПК за вписване на законна ипотека предоставя правна възможност на останалите съделители да обезпечат изпълнение на паричното задължение от страна на съделителя, на който е възложен имота, но същата нито е задължително условие по отношение изтичането на срока по чл. 349 ал.5 от ГПК, нито съставлява извинителна причина по отношение факта на неизпълнението в същия срок. Видно от данните по делото, възлагателното решение е влязло в сила на 02.07.2020 г. Преклузивният законов срок по чл. 349 ал.5 от ГПК, съобразно правилата за броене на срокове изтича на 04.01.2021 г./с оглед на факта, че 02.01.2021 г. е неприсъствен ден, събота/. Няма данни, не се и твърди да е налице изпълнение в сочения срок, поради което СРС правилно е прогласил за обезсилено по право възлагателното решение. Възраженията във въззивната жалба, касаещи изнесения на публична продан втори етаж в югоизточната част на двуетажна жилищна сграда близнак, със застроена площ от 76, 00 кв.м. касаят влязлото в сила решение решение 144920/18.06.2019 г., поради което са неотносими и преклудирани в рамките на настоящото производство. Заявените във въззивната жалба искания за произнасяне по молби, депозирани на 22.06.2021 г. и от 26.08.2022 г., касаещи издаване на заверен препис от решение и изпълнителен лист са от компетентността на СРС и не са част от предмета на инстанционна проверка в настоящото производство. Възражението във въззивната жалба, че решението на СРС е непълно, необосновано и постановено в противоречие с процесуалните правила предвид непроизнасяне по възраженията, заявени в становището на жалбоподателите от 12.12.2023 г. също не може да бъде споделено. Становище от сочената дата липсва, депозирано по делото. Депозирано е становище в съдебно заседание от 12.12.2022 г. т.е. вероятно се касае за техническа грешка във въззивната жалба, което е идентично като съдържание на въззивната жалба, с която е инициирано настоящото производство и заявените възражения в същото са разгледани от СРС, който и правилно е приел, че нормата на чл. 81 ал.1 от ЗЗД е неприложима в настоящата хипотеза. Възлагателната претенция по чл. 349 ал.2 от ГПК, заявена от жалбоподателя Р. Ф. е разгледана от СРС в рамките на постановеното съдебно решение, предмет на настоящото производство и е счетена за неоснователна без да се сочат конкретни съображения. Същата е заявена в срока по чл. 349 ал.4 от ГПК в първото по делото съдебно заседание във фазата на извършване на делбата, видно от протокола от съдебно заседание, проведено на 04.02.2019 г. Поради което неправилна е обективираната от СРС преценка, че същата не е своевременно заявена. Разпоредбата на чл. 349 ал.2 от ГПК установява, че ако неподеляемият имот е жилище, всеки от съделителите, който при откриване на наследството е живял в него и не притежава друго жилище, може да поиска то да бъде поставено в неговия дял, като дяловете на останалите съделители се уравнят с друг имот или с пари. Законовите предпоставки са в съотношение на кумулативност. Възлагателната претенция касае жилище по смисъла на §1 т.30 от ДР на ЗУТ и служи за задоволяване на жилищни нужди. Вещото лице по допуснатата от СРС, СТЕ е обосновал извод, че имотът е неподеляем т.е. не могат да бъдат обособени самостоятелни обекти на собственост при спазване изискванията на чл. 203 от ЗУТ. Следващото законово изискване е, съделителят с възлагателна претенция да не притежава друго жилище. Няма данни по делото респ. не са навеждани твърдения в посока съделителят Р. Ф. дали притежава друго жилище. Не е представена и декларация за семейно, имотно състояние, от която могат да се черпят данни. Следващото поставено условие е при откриване на наследството, сънаследникът да е живял в жилището на наследодателя. Използваният от законодателя израз „при откриване на наследството“ предполага съсобствеността да е възникнала в резултат единствено на наследяване, което изискване в настоящия случай е изпълнено. От обстоятелството, че имотът е бил в режим на СИО не възниква смесена съсобственост, освен в хипотезата на чл.14 ал.7 от СК – 1968 г., която е неотносима в настоящия случай като разясненията, дадени в т. 8 от ТР № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС са приложими в случаите на придобиване чрез правна сделка на част от наследствения имот от лице, извън кръга на наследниците / в този смисъл решение 239/06.08.2012 г. по гр.д. 81/2011 г. на Първо ГО на ВКС, решение 223/12.10.2012 г. по гр.д. № 235/2012 г. на Второ ГО на ВКС/, поради което възраженията, заявени в писмените отговори към въззивната жалба са неоснователни. На следващо място, предвид липсата на легална дефиниция на изискването „да е живял в него“, следва да се приеме, че живеенето в него предполага трайно фактическо състояние, което е продължително във времево отношение, установяване и пребиваване в делбения недвижим имот с цел използуването му по предназначение, поради което доказването на този правнорелевантен факт е свързано с установяване на различни обстоятелства и не може да почива на предположение въз основа на регистрация за постоянен адрес по чл. 26 ал.1 т.5 вр. с чл. 27 от ЗБДС, съобразно т. 7 на ТР 1/2004 на ОСГК на ВКС, каквито са единствените доказателства, ангажирани от този съделител с възлагателна претенция. При липса на други ангажирани от съделителя доказателства не са установени в съотношение на кумулативност на всички изискуеми от закона предпоставки за възлагане на имота на съделителя Р. Ф.. Дори хипотетично да се приеме, че са налице всички кумулативни изисквания на нормата на чл. 349 ал.2 от ГПК по отношение на този съделител, то разпоредбата на чл. 349 ал.6 изр. 3 ГПК установява допълнителна предпоставка за повторното възлагане на имота, изразяваща се в условието, ако той заплати веднага цената, по която е оценен имотът при делбата, намалена със стойността на дела му в него. Понятието „веднага“ означава да бъде заплатена до приключване на устните състезания пред съответната инстанция по съществото на спора. Според разума на закона с това второ по ред възлагане следва да приключи производството по делбата и именно затова, за да не съществува опасност дължимите суми за уравнение на дяловете отново да не бъдат заплатени, законът изисква това да бъде сторено преди постановяване на новото решение за възлагане / в този смисъл решение 166/04.07.2011 г. по гр.д. 1390/2010 г. на Второ ГО на ВКС/. До приключване на устните състезания пред СРС цената, по която е оценен имота при делбата, намалена със стойността на дела му в него не е заплатена. Поради което имотът правилно е изнесен на публична продан, съобразно чл. 349 ал.6 изр. 2 от ГПК. Цената не е заплатена и до приключване на устните състезания пред настоящата инстанция респ. дори не са обективирани намерения за нейното заплащане. При липсата на други възражения във въззивната жалба и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено. При този изход на спора, настоящият съдебен състав намира, че разноски на страните не се следват. Депозираният списък по чл. 80 от ГПК с приложено доказателство за заплатено адвокатско възнаграждение е депозиран на 13.05.2025 г. по електронен път в регистратурата на СГС /14, 14 ч./ от въззиваемите страни е след приключване на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания /13, 55 ч./, поради което не следва да се взема предвид като заявено след изтичане на преклузивния по ГПК срок. Предвид изложените съображения съдът