Решение № 1560 от 28.3.2023 г. на Софийски градски съд по дело № 9217/2022 г.

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК. С Решение № 7206/27.06.2022 г. по гр. д. № 67453/2021 г. по описа на СРС, 167 състав е отхвърлен предявения от Х. В. Г. срещу „Топлофикация София“ ЕАД иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за прогласяване на нищожност на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 02.10.2015 г., издадена по ч.гр.д. № 56936/2015 г. по описа на СРС, 68 състав, както и ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Против решението е подадена въззивна жалба вх. № 153491/22.07.2022 г., подадена от Х. В. Г., в която са изложени съображения за неправилност на първоинстанционното решение. Въззивникът поддържа, че с решението си съдът не е обсъдил всички самостоятелни основания за нищожност на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, а по някой от основанията било развито принципно становище, но то било непълно и не било развито в степен ясно да отговори на съвсем конкретните искания в исковата молба. В съдебното решение се навявало, че няма издадено отделно разпореждане от проведено закрито разпоредително заседание, в което да бъде извършена проверка на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Не била извършена и задължителна проверка за неравноправни клаузи в писмените договори за продажба на топлинна енергия и за дялово разпределение, предмет на делото. Непонятно било защо съдът, след като е констатирал, че няма издадени писмени протоколи и самостоятелно разпореждане от разпоредително заседание, не се бил позовал на текста относно писмената форма на съдебния акт и не е направил очевидния извод за нищожност на заповедта. Не било ясно и становището относно неплатената държавна такса. Освен това, при разпределяне на делата в СРС се нарушавал принципа на случайно разпределение. Налице била и очевидна неправилност на заповедта, тъй като имало разминаване между претенциите по заявлението и издадената заповед. Не се коментирали в решението и описаните в исковата молба неравноправни клаузи, въпреки че Решение по дело С-618/2010 г. на СЕС е задължително за българския съд и той е следвало служебно да извърши такава проверка. Неправилно районният съд бил приел, че основанията за нищожност на съдебното решение са изчерпателно изброени. Не било обсъдено и решение на СЕС по дело С-119/05 г., от което се извежда като основание за нищожност на съдебен акт липса на компетентност. Поддържа, че съдът не е съобразил приложимото европейско право, като не е зачел предимството му пред националното законодателство. На следващо място, посочва, че заповедта за изпълнение е издадена в нарушение на т. 2б от Тълкувателно решение 4 по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК, тъй като вземането не е индивидуализирано. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба вх. № 176886/25.08.2022 г., подаден от „Топлофикация София“ ЕАД, с който оспорва въззивната жалба и моли тя да бъде оставена без уважение. Претендира направените във въззивното производство разноски. СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д. № 67453/2021 г. по описа на СРС, 167 състав е образувано по искова молба, подадена от Х. В. Г. против „Топлофикация София“ ЕАД, с която е предявен иск с правно основание чл. 270, ал. 2 от ГПК за установяване на нищожност на съдебен акт. В исковата молба се твърди, че заповед за изпълнение, издадена по гр.д. № 56936/2015 г. по описа на СРС е нищожна, тъй като няма разпореждане за издаване на заповед за изпълнение. Такова разпореждане не било инкорпорирано в издадената заповед, а и не фигурирало отделно такова разпореждане. Освен това, не била внесена и дължимата от заявителя държавна такса, която е следвало да бъде определена в общ размер на 100 лева. Заповедта за изпълнение била издадена и в противоречие със закона и добрите нрави, като заповедният съд не бил извършил служебно проверка за наличието на неравноправни клаузи. На следващо място заявлението било недопустимо, тъй като било насочено срещу правен субект, който не е страна по търговска сделка със заявителя. Допуснати били и допълнителни нарушения, тъй като със заповедта не били връчени останалите материали, приложени към заявлението. Моли да бъде признато за установено, че издадената заповед за изпълнение е нищожна. В срока по чл. 131 от ГПК е представен отговор на исковата молба от „Топлофикация София“ ЕАД, в който са съображения за неоснователност на исковата молба и са изложени правни доводи. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен. В мотивите на обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че не са налице основания оспорената заповед за изпълнение да бъде призната за нищожна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните. При извършена проверка съдът намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Решението е и правилно като на основание чл. 272 от ГПК въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд. Във връзка с доводите, изложени във въззивната жалба съдът намира следното. Съгласно разпоредбата на чл. 270, ал. 2 от ГПК нищожност на решението (съдебен акт) може да се предяви по исков ред безсрочно или чрез възражение. Процесуалният закон не съдържа норми, които да определят кога един съдебен акт е нищожен, но такива критерии са въведени от съдебната практика. Нищожните съдебни решения най-общо са лишени от законова опора и нямат характеристиките на валиден съдебен акт или са постановени извън правораздавателната власт на съда. (в този смисъл Тълкувателно постановление № 1/29.09.2016г. на ВКС и ВАС; т. 8 от ППВС № 1/1985г.; Решение № 27/24.04.2019г. по гр.д. № 1321/2018г. на ВКС, IV ГО). Приема се, че нищожност на съдебно решение е налице в хипотезата на особено съществени пороци (напр. когато решението не е постановено в предвидената от закона форма или е постановено от незаконен състав (в случаите, когато актът е постановен от лице, което няма качеството съдия или в състав без необходимия брой членове), както и когато съдебният акт е напълно неясен в степен правораздавателната воля на решаващия орган да не може да се изясни по пътя на тълкуването. Пороците, които водят до нищожност на решението следователно са свързани с начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда. Следва да се посочи, че нарушението на императивна материалноправна и процесуалноправна норма не води до неговата нищожност, а до недопустимост или неправилност на съдебния акт, но не и до нищожност. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правно действие и да обвърже страните по него, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно – чл. 270, ал. 2 от ГПК. Допустим е и иск за прогласяване нищожност на определенията и разпорежданията на съда, а съгласно постановената по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК практика на ВКС (определение№ 64/23.01.2015 г. по ч. гр. д. № 141/2015 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 668/15.08.2017 г. по гр. д. № 771/2017 г., III ГО на ВКС и др.), – и за прогласяване нищожност на заповед за изпълнение. Предмет на предявения иск е Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по гр.д. № 56936/2015 г. по описа на СРС, 68 състав, с която на Х. В. Г. е разпоредено да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 218, 65 лева, представляваща ½ част от цената на доставена топлинна енергия през периода от м. януари 2013 г. до м. април 2014 г., за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ул. ••••, аб. № 265996, ведно със законната лихва за периода от 23.09.2015 г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 40, 86 лева за периода от 28.02.2013-08.09.2015 г., както и разноски в заповедното производство. С въззивната жалба са въведени доводи за неправилност на обжалваното решение, а именно, че не са обсъдени всички основания, изложени в исковата молба, както и се поддържа, че заповедта за изпълнение е нищожна, тъй като липсва изрично писмено разпореждане за уважаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, не е приложено правото на ЕС и не се съдържа индивидуализация на вземането. На първо място, неоснователни са доводите, че процесната заповед за изпълнение е нищожна, тъй като не е проведено съдебно заседание, за което да е съставен протокол и да е постановено разпореждане за издаването й. Процесуалният закон не съдържа подобно изискване. Съгласно чл. 411, ал. 2 ГПК районният съд разглежда заявлението за издаване на заповед за изпълнение в разпоредително заседание и издава заповедта, освен в случаите, когато е налице основание заявлението да бъде отхвърлено. По аргумент от разпоредбата на чл. 413, ал. 2 от ГПК съдът се произнася с разпореждане, когато отхвърля изцяло или отчасти заявлението по чл. 410 от ГПК. В случаите, когато се уважава заявлението, разпореждането за издаване на заповед за изпълнение е инкорпорирано в нея и това е актът, с който съдът се произнася по направеното искане. ГПК не съдържа изискване заповедта за изпълнение да бъде мотивирана, доколкото нейното съдържание отразява твърденията на заявителя, чиято основателност не подлежи на преценка в този етап на производството и съдържанието й е уредено изчерпателно в разпоредбата на чл. 412 ГПК и се издава по образеца, установен съгласно Наредба № 6 от 20.02.2008 г. за утвърждаване на образци на заповед за изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със заповедното производство (действала към момента на издаване на заповедта). Следователно ГПК не въвежда задължение за съда да издава отделно мотивирано разпореждане, в което да обсъжда основанията за издаване на заповед за изпълнение. (в този смисъл са и определение № 300/27.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3842/2017 г.; определение № 3 от 12.01.2021 г. по гр. д. № 2245/2020 г. на ВКС, ІV ГО, определение № 380 от 09.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3774/2021 г и др.). Именно поради липсата на задължение за издаване на отделно разпореждане за издаване на заповед за изпълнение и за допускане на незабавно изпълнение законодателят е предвидил в нормата на чл. 411, ал. 3 от ГПК, че на длъжника се връчва препис от издадената заповед за изпълнение, а не друг съдебен акт, с който се разпорежда нейното издаване. Неоснователен е доводът на въззивника, че неправилно първоинстанционният съд не е обсъдил обстоятелството, че при издаване на заповедта за изпълнение не са съобразени решение по дело С-618 и С-511/14 г. на СЕС, които въвеждат задължение за националния съд да извърши предварителна проверка на потребителски договор относно наличието на неравноправни клаузи, а така също и че преди издаване на заповедта, безспорността на вземането е следвало да бъде проверена в открито съдебно заседание. Към момента на издаване на процесната заповед за изпълнение е действала редакцията на разпоредбата на чл. 411, ал.2, т. 2 от ГПК според която заявлението се отхвърля, когато искането е в противоречие със закона или с добрите нрави и не е съществувала разпоредбата на чл. 411, ал.2, т. 3 приета със ЗИД на ГПК, обн. в ДВ бр. 100/2019 г., с която е въведено задължение на съда да отхвърля заявлението, когато искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Независимо, че към релевантния за спора момент – датата на издаване на процесната заповед не е съществувала изрична норма, която да задължава съда да извършва предварителна проверка за наличието на неравноправна клауза, то с оглед разпоредбата на чл. 146 от Закона за защита на потребителите във връзка с чл. 143 от същия закон, такава проверка е извършвана при издаване на заповедта на основание чл. 411, ал.2, т.2 от ГПК – противоречие със закона. Правилността на преценката на съда за наличието на неравноправна клауза обаче, не води до нищожност на съдебния акт, с който е уважено искането на заявителя. Това е така, доколкото това е въпрос, свързан с прилагането на материалния закон и съответно води до неправилност на постановения акт. Защитата на длъжника в заповедното производство може да бъде реализирана само по предвидения в чл. 414 от ГПК ред – чрез възражение и съответно в рамките на образувано производство по иск по чл. 422 от ГПК за установяване на съществуване на вземането. Неоснователен е доводът на въззивника, свързан с необходимостта от провеждане на открито съдебно заседание преди издаване на заповедта. На първо място, цитираното решение по дело С-511/2014 г. касае друг вид производства – спорно производство, по което се постановява неприсъствено решение. Заповедното производство не е спорно и целта му е да бъде извършена проверка дали е налице спор между заявителя и длъжника относно вземането, за което е издадена заповед. На длъжника е предоставена възможност да подаде възражение срещу заповедта за изпълнение и производството да се развие в спорно, като в рамките на исковия процес страните могат да развият всичките си фактически и правни доводи. Неоснователни са и доводите на въззивника, че заповедта за изпълнение е нищожна, тъй като вземането не било индивидуализирано съобразно указанията, дадени с Тълкувателно решение по дело № 4/2013 г. Видно от приложената към исковата молба заповед е, че процесното вземане е определено както по основание, така и по размер. Не са ангажирани доказателства от ищеца, че е налице такова разминаване между направеното искане и издадената заповед, които да обосновават нищожност на постановения акт. В случай, че съдът е постановил акт, който не е съответен на направеното искане, то той би бил недопустим, а не нищожен и съответно този порок не може да бъде релевиран в рамките на исково производство по чл. 270, ал. 2 от ГПК. Правилно първоинстанционният съд е приел, че не следва да бъдат обсъждани доводите на ищеца – въззивник, свързани със съществуване на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение, доколкото те е следвало да бъдат релевирани след подаване на възражение в преклузивния срок по чл. 415 от ГПК. Предвид на изложеното и с оглед съвпадане на изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло. По разноските С отговора на въззивната жалба е направено искане за присъждане на разноски на въззиваемата, но доказателства за такива не са представени, поради което и не следва да бъдат възлагани такива на въззивника. С оглед разпоредбата на чл. 78, ал. 8 от ГПК на въззиваемия следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение пред въззивния съд в размер на 100 лева. Предвид на изложеното, съдът