Решение № 52 от 10.7.2025 г. на Софийски градски съд по дело № 25/2022 г.

Производството е образувано по молба вх. № 48534/17.04.2025г на Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет и по молба вх. №48355/17.04.2025г на Софийска градска прокуратура, с които се иска на основание § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ да се открие производство по ликвидация и да се постанови заличаването на „Българската православна старостилна църква“. В молбите се твърди, че вероизповеданието „Българска православна старостилна църква" (БПСЦ), вписано в регистъра на вероизповеданията по чл.18 от ЗВ, не е изпълнило задължението си по § 4, ал.1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ във връзка с чл.15, ал.3 и чл.10, ал. 1 от ЗВ в двумесечен срок от влизането на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) да промени наименованието и устава си в частта относно използвания израз „православна“ като заяви промяната за вписване в регистъра по чл.18 ЗВ, което ex lege води до прекратяването му. В срока за отговор „Българска православна старостилна църква“ (БПСЦ) счита молбата на Дирекцията за недопустима, поради липса на правосубектност по смисъла на чл.27 ГПК да предяви искане за открИ.е на производство по ликвидация, доколкото не е юридическо лице, нито самостоятелен разпоредител с бюджетни кредити. Счита, че разпоредбата на §4, ал.4 ПЗРЗИД на ЗВ не й предоставя такава, тъй като противоречи на нормативен акт от по-висока степен, какъвто е ГПК, поради което следва да се тълкува корективно, че с такова правомощие разполага само Администрацията на Министерския съвет като юридическо лице разпоредител с бюджетни кредити, чийто представител е Министър- председателя на РБ, но молбата не е подадена от него или упълномощено от него лице. Счита, че прекратяването на регистрацията на вероизповедание не може да настъпи по силата на закона, а само като последица от влязло в сила съдебно решение, каквото не се твърди от молителите да е постановявано. Поддържа доводите си от молбата от 12.03.2025г за противоконституционост на нормата на § 4, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на Закона за вероизповеданията, ДВ бр. 10 от 04.02.2025Г, в частта касаеща „регистрираните вероизповедания“ и §4, ал.3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ за промяна на вписаното в регистъра към СГС наименование на вероизповеданието. Тези разпоредби, според него, имат същинско обратно действие, тъй като преуреждат правните последици на осъществени в миналото юридически факти в нарушение на принципите на правовата държава, правната сигурност и предвидимостта. Отнасят се до едно конкретно фирмено дело и въздействат върху точно определена религиозна общност, с което Народното събрание недопустимо се намесва в религиозни разногласия като ги урежда по начин, който счита за справедлив и целесъобразен, облагодетелствайки една църква във вреда на друга в нарушение на чл. 13, ал. 2 от Конституцията и в противоречие с установените в чл.4, ал. 1, чл. 8 и чл. 117, ал. 2 от Конституцията принципи на правовата държава и разделението на властите. Ограниченията върху упражняването на правото на религия и правото на сдружаване са изчерпателно посочени в Конституцията, като чл.5, ал.1 забранява на Народното събрание да прибавя други към тях, на което новата разпоредба на чл. 15, ал. 3 от ЗВ пряко противоречи. Противоречи и на чл. 37, ал. 2 и чл. 44, ал. 2 от Конституцията за свобода на религията и свобода на сдружаване като въвежда нови, несъществуващи в Конституцията предпоставки за регистрация - забранена дума в наименованието и предпазване от заблуждение. По тази причина процесните искания следва да се оставят без уважение. Евентуално на основание чл. 150, ал. 2 от Конституцията на РБ се иска да бъде сезиран Конституционния съд, който да установи несъответствието на §4, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗВ (в частта относно „регистрираните вероизповедания“), §4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ (изцяло), както и чл. 15, ал. 3 от ЗВ в частта да „въвежда в заблуждение, и не може да съдържа думата „православна“, както и производни или сходни думи, изразяващ и съшия смисъл в противоречие с чл.10, ал. 1“ с Конституцията на РБ. Възразява срещу приемането на „Решения на светия разширен и надюрисдикционен и всеправославен събор в София (1998)“ като източник на канонично право, каквото светският съд не прилага. Моли да се изиска становище по исканията за прекратяване, от дирекция „Процесуално представителство на РБ пред ЕСПЧ“ към Министерство на правосъдието, в качеството й на експертен орган по изпълнение на решенията на ЕСПЧ. Съдът, като се запозна с доводи на страните, намира за установено следното: По допустимостта на молбата на Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет. Съгласно чл. 27, ал.2 ГПК всички държавни учреждения могат да бъдат страна в съдебно производство, но само тези, чиито ръководители са разпоредители с бюджетни кредити, извършват процесуални действия самостоятелно, т.е. са процесуално дееспособни, в противен случай участват чрез висшестоящия орган. Дирекцията няма статут на юридическо лице нито съгласно Закона за администрацията, нито съгласно Устройствения правилник на Министерския съвет и неговата администрация и не е разпоредител с бюджетни кредити. Такъв статут цитираните нормативни актове признават на Администрацията към Министерски съвет (чл.40, ал.3 ЗА), към която Дирекцията се явява специализирано звено (така чл.69 от Устройствения правилник на администрацията на МС). Въпреки това възражението на ответното вероизповедание е неоснователно, тъй като процесуалната дееспособност на дирекцията следва пряко от Закона за вероизповеданията. Последната е уредена не само с §4, ал.4 ПЗРЗИД на ЗВ, а и в разпоредбата на чл.20а ЗВ, където също е предвидено право за Дирекцията да предявява искове за прекратяване на регистрация на вероизповедание при определени нарушения на закона. При това положение следва да се приеме, че разпоредбата на чл. 27, ал. 2 ГПК се явява обща спрямо разпоредбите на §4, ал.4 ПЗРЗИД на ЗВ и чл.20а ЗВ, които са специални по отношение на представителството на Държавата при спорове във връзка с дейността на вероизповеданията, в които спорове тя се представлява от Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет, макар същата по устройствен правилник да не е самостоятелен разпоредител с бюджетни кредити. Следователно искането, подадено от Дирекцията, следва да се приеме, че изхожда от процесуално дееспособно лице и може бъде разгледано. По съществото на молбите. Разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) вменява задължение за всички вероизповедания (регистрирани в регистъра по чл.18 ЗВ и такива, за които процедурата по регистрация все още не е приключила) да съобразят наименованието и уставите си с измененията, приети в чл.10, ал. 1 и чл. 15, ал. 2 и 3 със същия ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) като заявят за вписване в регистъра по чл. 18 ЗВ промяна в наименованието, което следва да не съдържа думата "православна" и/или нейни производни или сходни думи, изразяващи същия смисъл съгласно чл. 10, ал.1 ЗВ. Неизпълнението на задължението съгласно §4, ал.3 от ПЗР на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) води до прекратяване на вероизповеданието по силата на закона без провеждане на исково производство по чл. 20а, ал. 3 от ЗВ, като дава право на Дирекция „Вероизповедания“ към МС и/или Прокуратурата на РБ директно да поискат открИ.е на производство по ликвидация. Следователно промените въвеждат допълнителни изисквания към вероизповеданията за регистрация, включително към вече регистрираните, като неизпълнението е санкционирано с отказ за регистрация, респ. прекратяване на дейността, без преминаване през уредената в закона процедура и без това да е предвидено изрично като правна последица съгласно чл. 7 ЗВ, където са уредени другите несъвместими със свободата на религиозно обединяване дейности, при наличието на които може да се иска прекратяване на регистрирано вероизповедание. Първият преюдициален въпрос, на който настоящият състав дължи отговор, е дали измененията нарушават Европейската Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи (ЕКЗПЧОС или Конвенцията). Това е така, защото като наднационално право Конвенцията има приоритет пред вътрешното законодателство и всички норми, които му противоречат. Защитата на правата и принципите, гарантирани от Конвенцията, съдът дава чрез тълкуването на правилата и нормите от вътрешното законодателство, които ги накърняват в съответствие с Конвенцията и решенията на ЕСПЧ. С решението от 20.04.2021г. на ЕСПЧ по дело „Българска православна старостилна църква и др. срещу България“ (жалба 56751/2013г.), постановено по повод отказа за регистрация на същата религиозна институция в регистъра по чл.18 ЗВ, е констатирано нарушение от страна на Република България на разпоредбите на чл.9 вр. чл.11 от Конвенцията, заради тълкуването на разпоредбите на чл.9 и чл. 15 ЗВ, че наименованието й е идентично, сходно с това на БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ. ЕСПЧ приема, че наименованията на църквата-жалбоподател и на БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА не са идентични, тъй като думата „старостилна“ ги различава в достатъчна степен, още повече при липса на доказателства за „…желание на църквата-жалбоподател да се идентифицира с Българската православна църква“, както и че ограничаване на правото на свобода на сдружаване и религия основано на такова тълкуване на закона не е „…необходимо в едно демократично общество“. Приема и че нарушението на чл. 9 във връзка с чл. 11 от Конвенцията произтича основно от начина, по който българските съдилища последователно тълкуват чл.9 и чл.15, ал. 2 от ЗВ (2002 г.), съответно § 3 от неговите Преходни и заключителни разпоредби, което разкрива системен проблем, даващ основания за сходни жалби и решения на ЕСПЧ (вж. Г., цитирано по-горе; М. и други, цитирано по-горе; Независима православна църква и З. срещу България, № 76620/14, 20 април 2021 г.; и Православна християнска църква и други срещу България, № 31387/17, висящо, ), който проблем е откроен и от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа още през 2004 г. (така параграф 42 на решението от 20.04.2021г). Затова ЕСПЧ дава на Държавата общи мерки, необходими за изпълнение на решението, които включват или изменение на тези законови разпоредби, или такова тяхно тълкуване от съдилищата, което не изключва регистрацията на вероизповедание основано само на: „…(a) същите вярвания или практики като вече съществуващо вероизповедание или (b) същото наименование като вече съществуващо вероизповедание, освен ако двете наименования не са буквално идентични или толкова сходни във всички свои елементи, а не само една дума като „българска“ или „православна“, така че последователите на съществуващото вероизповедание и широката общественост действително биха объркали двете вероизповедания. Въпреки дадените с решението на ЕСПЧ общи мерки със ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) разпоредбата на чл.10, ал. 1 е допълнена, като е прието, че „единствен“ изразител и представител на „източното православие“ може да бъде само БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, а в чл.15, ал. 3 е въведена забрана в наименованието на друго вероизповедание да се съдържа думата „православна“, както и производни или сходни думи, изразяващи същия смисъл в противоречие с чл. 10, ал. 1. Предприетите от Държавата мерки не само, че не преодоляват констатираното с решението на ЕСПЧ нарушение на чл.9 вр. чл.11 от ЕКЗПЧОС, а въвеждат допълнителни рестрикции към регистрацията на вероизповеданията, тотално ограничаващи възможността такива да осъществяват дейност, свързана с източното православие, дори и да не „проповядват практики, идентични или сходни“ с тези на БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ, без установено припокрИ.е/идентичност в наименованията и без това да се налага от съображения за възможно объркване на вярващите. Същевременно ЗВ не съдържа легална дефиниция за „източно православие“ (т.е. обредите, обичаите, практиките, които го определят и диференцират от други вярвания, за да може желаещите регистрация субекти да се съобразят с тях, а не може да се очаква, че светския съд познава догмите на каноничното право), нито такива „за производни или сходни думи, изразяващи същия смисъл“ на израза „православна“ (които да бъдат избягвани от адресатите на забраната и за които на съда е вменено служебно да следи). Измененията ограничават преценката на съда дали използваното наименование от едно вероизповедание е идентично с това на Българската православна църква – Българска патриаршия до степен, че е придаден вид на необорима презумпция за такава идентичност, при използване на кой и да е от изразите в чл. 10, ал. 1 ЗВ, дори и той да не е в състояние да обърка „широката общественост и/или последователите на съществуващото вероизповедание“, което допълнително ограничава свободата на вероизповеданията и сдружаването на лицата, които го изповядват. Нещо повече, промените на закона преуреждат с обратна сила отношенията с вече регистрирани правни субекти, с което се нарушават принципите на законност, стабилност, предвидимост на правната уредба, прокламирани в трайната практиката на Европейския съд по правата на човека (така например Решение от 24.06.2014 г. по дело Azienda Agricola Silverfunghi S.A.S. и други срещу Италия, в което е обърнато внимание на „опасността от закона с обратно действие“; Решение по делото Carbonara and Ventura срещу Италия 2000-VІ, според което законът трябва да е достъпен, прецизен и предвидим; Решение по делото Broniowski срещу Полша 2004-V, акцентиращо на „присъщата на върховенството на закона необходимост да се поддържа основателно доверие на гражданите в Държавата и в създадения от нея правен ред ”; решения Hasan and Chaush и Metropolitan Church of Bessarabia and Others v. Moldova, № 45701/99, където се приема, че не следва да се допуска неоправдано вмешателство на Държавата в религиозните отношения и функционирането на религиозните организации. Следователно както разпоредбата на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.), така и тази на чл. 15, ал. 3 от ЗВ (изм. ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025) пряко нарушават разпоредбите на чл. 9 и чл.11 от КЗПЧОС в отклонение от посочените практики на ЕСПЧ. В светлината на изложеното настоящият състав приема, че буквалното тълкуване на разпоредбата § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.), както и това на чл. 15, ал. 3 от ЗВ (изм, ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) води до пряко нарушение на чл. 9 и чл. 11 на КЗПЧОС и до неспазване на дадените насоки в решението от 20.04.2021г на ЕСПЧ, което освен всичко друго дава възможност Държавата да бъде повторно осъдена за неговото неизпълнение. Това налага цитираните разпоредби на закона да бъда тълкувани корективно, като съдът приема, че въведените с тях изисквания към наименованието на вероизповеданията имат значение за регистрацията, но само когато то е буквално идентично или толкова сходно във всички свои елементи с това на друго вероизповедание, че последователите на съществуващото вероизповедание и широката общественост действително биха могли да ги объркат. Установяването на идентичността или сходството не може да се презумира само от използван в наименованието израз „православна“ или „производни или сходни думи, изразяващ и съшия смисъл в противоречие с чл.10, ал. 1 ЗВ“, ако то не е обективен факт. След като идентичността или сходството в наименованията не може да се презумира, то и уреденото прекратяване на дейността на по-късно регистрираното вероизповедание съгласно §4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) е приложимо само за вероизповедания, за които такава идентичност е обективно налице. В процесния случай след като ответното вероизповедание обективно не използва наименование, което е идентично или толкова сходно във всички свои елементи с това на друго вероизповедание, че последователите на съществуващото вероизповедание БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА - БЪЛГАРСКА ПАТРИАРШИЯ и широката общественост действително биха могли да ги объркат, бездействието му да го промени и заяви за вписване това обстоятелство в регистъра по чл.18 ЗВ не нарушава разпоредбите на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) вр. чл.10, ал. 1 и чл. 15, ал. 3 от ЗВ, поради което дейността му не е прекратена по силата на закона съгласно §4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.). Следователно молбите на Дирекция „Вероизповедания“ към Министерски съвет и Софийска градска прокуратура, с които се иска на основание § 4, ал. 4 от ПЗР към ЗИД на ЗВ да се открие производство по ликвидация спрямо „Българската православна старостилна църква“ са неоснователни и следва да се оставят без уважение. Следва да се посочи, че разпоредбите на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.), §4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г), както и чл. 15, ал. 3 от ЗВ (изм. ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г) нарушават и гарантираните с Конституцията на РБ свобода на религията и правото на свободно сдружаване, както и принципите прокламирани и защитавани от нея за правовата държава, правната сигурност и предвидимост на нормативните актове. Въпросът кога е допустимо съдът да приложи пряко Конституционна разпоредба, т.к. даден закон, приет след Конституцията на Република България от 1991 г., й противоречи, е дискусионен. Макар разпоредбата на чл. 5, ал. 2 КРБ да посочва, че конституционните норми имат пряко и непосредствено действие, Решение № 10 от 6.X.1994 г. на КС на РБ по конст. д. № 4/94 г. намира това да важи само за законодателството заварено от действащата Конституция, докато за законите приети при нейното действие, се счита, че законодателят отчита нейните принципи, гарантираните от нея права и свободи на гражданите и разделението на властите. Въпреки това и теорията, и практиката на Конституционния съд признават такава възможност за редовия съд. В този случай защитата на конституционните права и законните интереси на гражданите и юридическите лица се осъществява по действащия процесуален ред, като решението на съда няма общозадължително действие, а поражда действие само за конкретния случай, като подлежи на предвидения в съответните процесуални закони инстанционен контрол. Упражняването от съда на инцидентен контрол за конституционосъобразност на приложимия закон е допустимо, доколкото това е необходимо за решаване на делото и възможно с оглед принципа на законност в процеса, като за целта съобразява Конституцията и практиката на Конституционния съд - решение № 202 от 19.01.2021 г. по гр. д. № 4474/2018 г., IV г.о.; решение № 71 от 6.04.2020 г. по гр. д. № 3804/2019 г., IV г.о.; решение № 72 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 2377/2019 г., IV г.о. Извод в различна насока не следва от разпоредбата на чл.15 ЗСВ, която урежда една чисто сигнална функция на съдилищата, без това да рефлектира върху разглеждането на конкретното дело, тъй като не е предвидено същото да се спира съгласно чл.151, ал. 2 КРБ. Затова се приема, че инстанциите по съществото на спора са свободни да тълкуват и прилагат Конституцията, с изключение на Върховните съдилища, които като създатели на практика, която унифицира приложението на закона, са длъжни да сезират, респ. изчакат акта на Конституционния съд. С Решение №5 от 11.06.1992г на Конституционен съд на РБ по к.д.№ 11/92 се приема, че правото на вероизповедание не може да бъде ограничавано по никакъв начин освен в случаите на чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията, а именно когато религиозните общности и институции се използват за политически цели или когато свободата на съвестта и вероизповеданието е насочена срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Посочените ограничителни основания са изчерпателно изброени и не могат да бъдат разширявани или допълвани чрез закон или чрез тълкуване. Чрез закон могат да бъдат определяни само конкретните механизми за тяхното осъществяване. По тълкувателен път е изведена ролята на Държавата по отношение на правото на вероизповедание и на общностите и институциите, чрез които то се осъществява, като е посочено, че тя е длъжна да осигури условия за свободно и безпрепятствено във всяко отношение упражняване на личното право на вероизповедание на всеки български гражданин. Прието е, че Държавата чрез своите органи и институции не може да се намесва и да администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции, като правата на Държавата за намеса в дейността на религиозните общности и институции се свеждат до вземане на необходимите мерки само и единствено в случаите, когато са налице хипотезите на чл.13, ал.4 и чл.37, ал.2 от Конституцията, и такава преценка се прави и при евентуална регистрация на църковните общности или институции. В светлината на цитираната практика на КС при преценката си за конституционосъобразност на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.), §4, ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ и чл. 15, ал. 3 от ЗВ съдът изследва: 1/дали измененията водят до разширяване и/или допълване на въведените с Конституцията ограничения на свободата на вероизповедание или само определят конкретните механизми за тяхното осъществяване; 2/ дали осигуряват условия за свободно и безпрепятствено във всяко отношение упражняване на личното право на вероизповедание на всеки български гражданин и 3/ дали чрез тях не се намесват във вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции. Както се посочи вече § 4, ал. 1 и ал. 3 от ПЗР към ЗИД на ЗВ, както и чл. 15, ал. 3 от ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.), въвеждат изискване към всички вероизповедания за съобразяване на наименованията и уставите им с думи и изрази, които нямат дадена в закона легална дефиниция. Бездействието се санкционира с прекратяване на дейността по силата на закона, в отклонение от действащите към момента на приемането на процедури съгласно чл.20а ЗВ (с решение на съда, след провеждане на съответното регистърно или исково производство), което не може да се приеме за детайлизиране на механизмите за ограничаване на тези права. От друга страна, измененията ограничават условията за свободно и безпрепятствено упражняване на личното право на вероизповедание на всеки български гражданин, тъй като въвеждат допълнителни изисквания, на които вероизповеданията следва да отговарят, за да могат да получат регистрация и официализират дейността си, което в крайна сметка ограничава/стеснява/ правото на всеки гражданин/мирянин свободно да избере вероизповедание, което в най-пълна степен отговаря на духовните и обредните му потребности. Доколкото определянето на наименованието, под което се осъществява дейност на всяко едно вероизповедание, е въпрос и на личен избор, въвеждане на допълнителни изисквания към него следва да се приеме за ограничаващо организационния живот на религиозните общности и институции, ако това ограничаване не се основава на обективни критерии. Следователно измененията в отклонение от чл. 13, ал. 4 и чл. 37, ал. 2 от Конституцията ограничават правото на свобода на вероизповеданията. Измененията накърняват и основните правни принципи защитавани от Конституцията като законност, предвидимост, пропорционалност и оправдани правни очаквания. Това е така, защото ограничават непропорционално на защитавания интерес основни права и свободи на гражданите, като се дава превес на едно вероизповедание пред друго без обективни данни за необходимост от такава защита и то по този ред. Уреждат принудително отнемане на права с обратна сила, без да се препраща към съществуващите в закона механизми за прекратяване на незаконосъобразна дейност от вероизповедание, което накърнява правната сигурност и предвидимостта на нормативната уредба като основни характеристики на правовата държава. За регистрираните вероизповедания следва да се приеме, че притежават и оправдани правни очаквания за запазване на придобития статут, тъй като липсват обективни данни, въз основа на които да се приеме, че те следва да очакват изменение в нормативната уредба в смисъла наложен с оспорените разпоредби на ЗИД на ЗВ, още по-малко такива, които нямат аналог досега в закона. В обобщение оспорените разпоредби на ЗИД на ЗВ (обн. в ДВ бр.10 от 2025 г., в сила от 04.02.2025 г.) като нарушаващи гарантираните с Конституцията свобода на религията и правото на свободно сдружаване, както и принципите прокламирани и защитавани от нея за правовата държава, правната сигурност и предвидимост на нормативните актове също не могат да бъдат приложени буквално, а следва да бъдат тълкувани корективно, което тълкуване не води до различни правни изводи от гореизложените. Само за пълнота на изложението настоящият състав намира да посочи, че изоставя позицията си в решение №65/01.11.2022г постановено по същото дело, с което отказва регистрацията на същото вероизповедание, както заради отменителното решение №214/16.12.2024г, постановено по т.д. №563/2023г на ВКС, I Т.О. и изложените в него мотиви, така и заради преосмисляне на практиката на ЕСПЧ в посочените по-горе решения, на които са основани и изводи в настоящия акт. При тези мотиви, съдът