Решение № 499 от 16.4.2024 г. на Административен съд - Търговище по дело № 45/2024 г.

Обжалваното Решение №7/17.01.2024г. е постановено от компетентен орган – директор на ТД на НАП, овластен нормативно съгласно разпоредбата на чл. 197 ал.1 от ДОПК, при което не е налице основанието по чл. 146 т.1 АПК. Потвърденото с оспореното решение постановление за налагане на обезпечителни мерки /ПНОМ/ е издадено също от компетентен орган, какъвто по смисъла на чл. 200 ДОПК е публичният изпълнител.

ПНОМ е издадено в съответствие с изискванията на чл. 196 ал.1 от ДОПК – в предвидената писмена форма и съдържа регламентираните задължителни реквизити. Решението е издадено също в писмена форма и съгласно изискването на чл. 197 ал.1 ДОПК за мотивираност в същото са обсъдени наличните по преписката писмени доказателства, извършените след подаване на жалбата действия от публичния изпълнител, както и възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност.

В хода на производството не са допуснати съществени нарушения на производствените правила, като административният орган е спазил визирания в чл. 197 ал.1 ДОПК 14-дневен срок за произнасянето му.

По отношение на съобразяването на материалния закон съдът прецени следното:

В разпоредбата на чл. 197 ал.3 ДОПК са разписани предпоставките, при които съдът следва да отмени наложената обезпечителна мярка, а именно: 1/ ако длъжникът представи обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа, 2/ ако не съществува изпълнително основание или 3/ ако не са спазени изискванията за налагане на предварителни обезпечителни мерки по чл. 121, ал. 1 и чл. 195, ал. 5 от ДОПК. В случая от длъжника няма представено обезпечение в пари, безусловна и неотменяема банкова гаранция или държавни ценни книжа. Не следва да се обсъжда и спазването на изискванията на чл. 121, ал. 1 и чл. 195, ал. 5 от ДОПК, тъй като наложеното обезпечение с Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№[рег. номер]-022-0095536/28.12.2023г. не се отнася до хипотезата на предварително обезпечаване на вземанията, защото не се извършва в хода на ревизията или при издаването на ревизионния акт, както предвижда чл. 121 ал. 1 ДОПК, нито са налице предпоставките по чл. 195, ал. 5 от ДОПК във вр. с чл. 77 ал.1 и чл. 78 ал.1 ДОПК.

На обсъждане в настоящия казус подлежи въпроса съществува ли изпълнително основание, като наличието на последното следва да се прецени към момента на издаване на ПНОМ съгласно общото правило на чл. 142 ал.1 АПК във вр. с § 2 от ДР на ДОПК. Във връзка с изследването на този въпрос е и възражението за изтекла погасителна давност по отношение на вземането от 106.85 лв. Съгласно чл. 171 ал.1 ДОПК публичните вземания се погасяват с изтичането на [възраст] давностен срок, считано от 01 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение. Конкретното задължение е възникнало през 2018г., поради което и обикновеният давностен срок е започнал да тече от 01.01.2019г.и при нормални обстоятелства е следвало да изтече на 01.01.2024г. Съгласно §29 т.1 от ПЗР на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, освен в случаите по чл. 172, ал. 1 от ДОПК давността спира да тече и за времето на обявеното извънредно положение. Съгласно разпоредбата на § 52 от същия нормативен акт законът влиза в сила от 13 март 2020 г., с изключение на чл. 5, § 3, § 12, § 25 - 31, § 41, § 49 и § 51, които влизат в сила от деня на обнародването на закона в "Държавен вестник". Законът е обнародван в "Държавен вестник" на 24.03.2020г. Съобразно разпоредбата на §13 от ПЗР към Закона за здравето сроковете, спрели да текат по време на извънредното положение по Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците, продължават да текат след изтичането на 7 дни от обнародването на този закон в "Държавен вестник". От анализа на цитираните разпоредби се налага извод, че давностните срокове по чл. 171 от ДОПК се удължават с периода от влизане на закона в сила - 24.03.2020 г. до датата на отмяната на извънредното положение в страната - 13.05.2020 г. и 7 дни от обнародването на закона в "Държавен вестник" , т.е. с 58 дни. При това положение [възраст] давностен срок в настоящия случай е следвало да изтече на 01.03.2024г. Междувременно обаче с издаденото на 28.12.2023г. ПНОМ този давностен срок отново е спрян на основание чл. 172 ал.1 т.5 ДОПК – с налагане на обезпечителните мерки. Следователно към момента на издаване на ПНОМ е било налице изпълнително основание за непогасено по давност вземане.

Към момента на произнасяне на оспореното решение вземането в пълния му размер е било погасено на 08.01.2024г. в резултат на постигнатото чрез наложените обезпечителни мерки принудително събиране. Липсата на подлежащо на събиране вземане към 17.01.2024г. – датата на издаване на обжалваното решение, не прави същото незаконосъобразно поради липса на изпълнително основание. Както се посочи по – горе, определящо е обстоятелството изпълнителното основание да е съществувало към момента на издаване на ПНОМ. Последващото отпадане на това изпълнително основание предполага прилагане на други разписани в ДОПК процедури като тази по чл. 208 ДОПК – за отмяна на обезпечението, като постановеният административен акт подлежи на обжалване на отделно основание. Ето защо съдът приема, че към датата на издаване на процесното постановление е било налице годно изпълнително основание, поради което правилно решаващият орган е приел за неоснователни възраженията, свързани с липсата на изпълнително основание поради изтекла давност.

Предвид изложеното съдът намира, че оспореното Решение №7/17.01.2024г. на Директор ТД на НАП-Варна, с което е потвърдено Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх.№ [рег. номер]-022-0095536/28.12.2023г. на публичен изпълнител при ТД на НАП-Варна, е издадено в съответствие с процесуалните и материални изисквания на закона, поради което не са налице основанията за отмяна на оспорения административен акт по смисъла на чл. 146 от АПК, включително и не е налице и нито едно от визираните в чл. 197 ал.3 ДОПК основания за отмяна на потвърдената с оспореното решение обезпечителна мярка. Ето защо следва разгледаната жалба да бъде отхвърлена.

По претенцията за разноски – относно тази претенция следва първо съдът да поясни, че отнасящата се до отговорността за разноски разпоредба на чл. 161 от ДОПК има своето систематично място в Глава 19 на Дял Трети от ДОПК и касае производството по съдебно обжалване на ревизионния акт - в т.см. е и Определение №3544/20.03.2018г. по адм.д.№3319/2018г. на Първо отделение на ВАС. Настоящото производство е различно от визираното, поради което за същото не е приложима нормата на чл. 161 от ДОПК, а субсидиарно приложимата съобразно § 2 от ДР на ДОПК разпоредба на чл. 143 ал.2 АПК, съгласно която при отхвърляне на оспорването, ответникът има право на разноски, включително юрисконсултско възнаграждение, определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ. В случая е налице направена от ответната страна, представлявана от юрисконсулт, претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер. Предвид препращането в чл. 37 ЗПП към НЗПП в случая е относима нормата на чл. 24 изр.първо от Наредбата за заплащането на правната помощ, съгласно която по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 240 лв. Участието на юрисконсулта, представляващ ответната страна по делото, се е изразило в присъствие в единственото проведено по делото съдебно заседание и в изготвяне на писмен отговор. Предвид тези данни и с оглед претенцията за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер, както и с оглед цялостното отхвърляне на оспорването, следва жалбоподателят да бъде осъден да заплати на ТД на НАП – Варна сумата в размер на 100 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.