Решение № 187 от 16.12.2025 г. на Окръжен съд - Ямбол по дело № 321/2025 г.

Производството пред ЯОС е образувано по въззивна жалба на С. К. С. от гр.•••••• чрез пълномощник адв.П. Д., САК и по въззивна жалба на Министерство на правосъдието чрез М. С. – главен юрисконсулт против различни части от решение рег. № 37/20.06.2025 г., постановено по гр.д.№ 326/2024 г. по описа на РС Тополовград, с което съдът: ОСЪЖДА Министерство на правосъдието гр. София, ул.“Славянска“ № 1 да заплати на Е. Д. А. с ЕГН •••••••••• от гр.••••••, ул.•••••№•, вх.•, ап.• сумата 2575 лв. /две хиляди петстотин седемдесет и пет лева/ - представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнително дело № 56/2023 г. на ДСИ при ЕРС, осъществено от ДСИ С. К. С., изразяващо се в извършване на незаконосъобразен въвод във владение, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 17.09.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и направените по делото разноски в общ размер на 703, 00 лв./седемстотин и три лева/. ОСЪЖДА С. К. С. с ЕГН •••••••••• с адрес за призоваване по месторабота: гр.••••••, ул.••••••№• да заплати на Министерство на правосъдието гр. София, ул.“Славянска“ № 1 на основание чл.54 от ЗЗД във вр. с чл.441, ал.1 от ГПК сумата 2575 лв./две хиляди петстотин седемдесет и пет лева/ - представляваща регресно вземане за платеното от него на Е. Д. А. обезщетение за причинени имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изпълнително дело № 56/2023 г. на ДСИ при ЕРС, осъществено от ДСИ С. К. С., изразяващо се в извършване на незаконосъобразен въвод във владение, ведно със законната лихва от предявяване на иска – 17.09.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, след като Министерство на правосъдието гр. София изпълни постановеното срещу него осъдително решение по предявения от Е. Д. А. иск. С въззивната жалба на С. К. С., трето лице помагач в първоинстанционното производство се обжалва решението изцяло като са изложени съображения за неоснователност и неправилност на същото, както по отношение на уважения главен иск, така и по отношение на уважения обратен иск срещу въззивника. Иска се отмяна на първоинстанционното съдебно решение като неправилно и необосновано и да отхвърляне предявения срещу С. обратен иск, като бъдат присъдени и направените по делото разноски, вкл. за адвокатски хонорар пред двете съдебни инстанции. Счита се, че съдът е допуснал нарушения при оценката на събраните по делото писмени доказателства и ССчЕ, които обосновават погрешно формиране на решаващите мотиви на съда, водят до неправилно приложение на материалния закон и необоснованост на съдебното решение и неоснователност, както на главния, така и на обратния иск. Главният иск срещу МП се счита, че не е доказан по основание, тъй като от събраните по делото доказателства /приобщените ИД както на ДСИ, така и на ЧСИ/ е видно, че при прехвърлянето на делото от ДСИ към ЧСИ наличната сума по ИД при ДСИ в размер на 2810.60 лв. е прехвърлена от ДСИ на ЧСИ. Ако е налице отговорност на съдебен изпълнител по реда на чл. 441 ГПК, то тази отговорност не е на ДСИ, който е превел събраната от него сума на ЧСИ, а е налице незаконосъобразно действие на ЧСИ, който в производството пред него е следвало да възложи и събере всички разноски от длъжника в пълния обем от 3617.40 лв. и да ги преведе изцяло на взискателя. ДСИ не носи отговорност за действията по разпределение на сумите за разноските, извършено от ЧСИ по делото, образувано пред последния. По отношение на уважения обратен иск възраженията на въззивника С.а са на първо място за допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд на разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК при извършване на правната квалификация на обратния иск - дадената правна квалификация на обратния иск, предявен от МП, е неправилна. Съдът неправилно приема, че е налице иск по чл.54 ЗЗД - регресна отговорност при деликт, като не отчита, че правоотношението между МП и ДСИ е трудово, поради което разпоредбата на чл.54 ЗЗД не се прилага, а отношенията във връзка с отговорността на служителя ДСИ към работодателя МП се уреждат от трудовоправния институт на имуществената отговорност на служителя по КТ, регламентирана в специалните разпоредби на чл. 203-206 КТ. Когато е налице вреда, причинена по небрежност при или по повод изпълнение на трудови задължения по трудово правоотношение, налице е ограничена имуществена отговорност на служителя по реда на чл. 203, ал. 1 КТ, която се реализира по реда на чл. 210 ГПК с издаване на Заповед за ангажиране на ограничена имуществена отговорност. Цитирана е практика на ВКС, при която в този случай при неангажиране на ограничена имуществена отговорност с издаване на заповед по чл. 210 ГПК, а се претендира заплащане на вредата чрез исков процес с реализирането на пълна имуществена отговорност, то искът по чл. 203, ал. 2 ГПК във вр. с чл. 211 ГПК е неоснователен и следва да се отхвърли. По въззивната жалба на С. К. С. са постъпили в срок отговори от ищцата Е. Д. А. и от ответника и ищец по обратния иск Министерство на правосъдието. В отговора на А. е заявено, че решението на районния съд е постановено при напълно изяснена фактическа обстановка, въз основа на която първата инстанция е стигнала да крайният си извод за основателността на предявеният иск. Общият размер на разноските по двете изпълнителни производства е 6828 лева. Тъй като в сметката на ЧСИ е била налична сумата заплатена от длъжника в размер на 2810.60 лева и въводът не е обжалван, съответно действията на ЧСИ Х. са влезли в сила, а разноските в изпълнението са за сметка на длъжника, тази сума е ползвана за частично погасяване на разноските, а разликата в размер на 806.80 лева е внесена от взискателката. Със сумите от 2810.60 лева, заплатени авансово от длъжника и 806.80лева, внесени от взискателката или общо 3617.40лева, са заплатени разноски по изп.д.№ 1481/2023год. на ЧСИ И. Х.. За да реализира правата си по решението ищцата, взискател в изпълнителните производства, е заплатила в тези производства за такси и разходи по въвода, както и адвокатско възнаграждение, общо сума в размер на 3856.12 лева, но е възстановена единствено сума в размер на 1145.84 лева. Разликата между заплатената от нея и реално възстановена сума, която тя не би могла да претендира от длъжника поради отмяна действията на ДСИ, следва да се погаси от последния, тъй като именно обявените от съда незаконни негови действия са станали причина А. да няма процесуална възможност да си възстанови тази сума. В отговора на Министерство на правосъдието по въззивната жалба на С. също е изразено становище за правилност и обоснованост на обжалваното решение. Неоснователно е възражението във въззивната жалба, че са налице съществени процесуални нарушения при изготвянето на доклада по делото, тъй като това възражение е преклудирано след като при дадената от съда възможност на страните да изразят становище по доклада и да възразят, С. не е сторил това. Отделно от това правна квалификация, както по отношение на главния, така и по отношение на обратния иск, е правилна. Ищцата е ангажирала отговорността на Министерство на правосъдието на основание чл. 49 от ЗЗД, в качеството му на възложител на работата на ДСИ, по реда по който отговарят държавните съдебни изпълнители съгласно чл. 441 от ГПК. Отговорността на Министерството на правосъдието за вреди, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, е гаранционно-обезпечителна съгласно изричната разпоредба на чл. 441 от ГПК, а съгласно чл. 54 от ЗЗД, лицето, което отговаря за вреди причинени виновно от другиго, има право на иск против него за това, което е платил. Държавните съдебни изпълнители носят пълна имуществена отговорност за цялата сума на обезщетението, което възложителят на работата е платил. Ограничена отговорност по Кодекса на труда работникът ще носи само в хипотезата, при която увреденият е бил в договорни отношения с възложителя на работата, а работникът също в трудовоправни отношения с възложителя на работата и в изпълнение на този договор е причинена вредата. Предвид липсата на договор между МП като възложител и ищеца, който твърди, че е претърпял вреди от незаконосъобразни действия на ДСИ, то Министерството на правосъдието има право на иск срещу причинителя на вредата за цялата сума на обезщетението. С въззивната жалба на Министерство на правосъдието, ответник в първоинстанционното проиводство се обжалва първоинстанционното решение в частта му, с която съдът осъжда Министерство на правосъдието да заплати на Е. Д. А. на основание чл. 441, ал. 1, предл. 2 от ГПК, вр. чл. 49 от ЗЗД сумата от 2575 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп.д. № 56/2023 г. на ДСИ С. К. С. при СИС на Районен съд Елхово, изразяващо се в извършване на незаконосъобразен въвод във владение, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното плащане. Според въззивника неправилни са изводите на съда, че ДСИ С. е извършил незаконосъобразен въвод във владение. Не е налице противоправно действие на ДСИ по изп. д. № 56/2023 г., от което за ищцата са настъпили имуществени вреди. Неправилно съдът е приел, че постановеното от ОС Ямбол решение е задължително по отношение на всички, когато съгласно задължителното тълкуване дадено в т. 3 от Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 7/2014 г., ОСГТК съдебните решения, постановени в производство по жалби срещу действия на съдебен изпълнител, пораждат правна последица, която не покрива съдържанието на силата на пресъдено нещо. В първоинстанционното производство е установено чрез приетата СЧЕ, че сумата от 2810, 60 лева) е преведена от ДСИ С. по сметка на ЧСИ Х. (след прехвърляне на изпълнителното дело) и следователно не се е наложило повторно да бъде заплатена, респективно за ищцата не са настъпили твърдените имуществени вреди. Дори да се приеме, че описаните в исковата молба вреди са реално причинени, то същите не могат да бъдат поставени в зависимост от поведението на ДСИ – не е установена причинно-следствена връзка между деянието и вредите. По тези съображения се желае отмяна на решението в обжалваната част. По въззивната жалба на Министерство на правосъдието са постъпили отговори от ищцата А. и третото лице помагач С.. В отговора на А. са изложени съображения за неоснователност на жалбата и за правилност на обжалваната част на решението, тъй като са установени всички предпоставки за уважаване на иска й. Събраните от районен съд доказателства напълно потвърждават извода направен от Ямболски окръжен съд при отмяната на въвода във владение извършен на 16.05.2023 год., продължен на 19.05.2023 год. за незаконосъобразност на действията на ДСИ. След като тези действия са извършени в нарушение на закона, то несъмнено е налице хипотезата на чл.49 от ЗЗД, във вр. с чл.441 ал.1 пр.2 от ГПК, тъй като съдебния изпълнител е длъжен да спазва и изпълнява закона. Съгласно разпоредбата на чл.45 ал.2 от ЗЗД във всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното. Установени са всички елементи на деликтната отговорност относно извършване на деянието от ДСИ, което безспорно е противоправно, настъпилите за ищцата вреди и причинната връзка между деянието и вредите. С отговора на въззивната жалба третото лице помагач желае уважаване на въззивната жалба на МП срещу обжалваното първоинстанционно решение, тъй като същото е неправилно, постановено при допуснати от съда съществени нарушения на процесуалните разпоредби на ГПК, при неправилно приложение на материалния закон и необосновано. Изложените доводи са идентични с тези по въззивната жалба на С. за недоказаност на главният иск срещу МП по основание и размер. Ако е налице отговорност на съдебен изпълнител по реда на чл. 441 ГПК, то тази отговорност не е на ДСИ, който е превел събраната от него сума на ЧСИ, а е налице незаконосъобразно действие на ЧСИ, който в производството пред него е следвало да възложи и събере всички разноски от длъжника в пълния обем от 3617.40 лв. и да ги преведе изцяло на взискателя. ДСИ не носи отговорност за действията по разпределение на сумите за разноските, извършено от ЧСИ по делото, образувано пред последния. За съдебно заседание, страните са редовно призовани и чрез своите пълномощници поддържат доводите по въззивните жалби, съответно отговорите на въззивните жалби. След преценка на събраните по делото доказателства, въззивният съд приема за установено следното: Въззивната жалба е допустима, подадена в предвидения в чл.259 ал.1 от ГПК преклузивен срок и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК. Въззивникът е легитимиран и има правен интерес от обжалването. Преценени по същество съдът намира въззивната жалба на Министерство на правосъдието за неоснователна, а въззивната жалба на С. К. С. за основателна. В съответствие с правомощията си при проверка на валидността и допустимостта на атакуваното решение, въззивният съд прецени, че последното е валидно и допустимо. При преценка по същество – атакуваното решение прецени за частично неправилно – по отношение на уважения срещу С. обратен иск. Съображенията на въззивния съд са следните: Производството пред РС Тополовград е образувано по иск Е. Д. А. от гр.••••••, с който се претендира да бъде осъдено Министерство на правосъдието на РБ да заплати на ищцата сумата от 2575 лева, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба и направените по делото разноски. Претенцията на ищцата произтича от обстоятелството, че същата в качеството на взискател по и.д.№ 56/2023 г. по описа на ДСИ при ЕРС е заплатила общо от 2575 лева, включваща държавни такси, възнаграждение за вещото лице и разноски по реалното изпълнение на трасиране. Изпълнителното действие – въвод, извършено от ДСИ е отменено като незаконосъобразно по възз.гр.д.№ 440/2023 г. по описа на ЯОС, но поради отмяна на тези действия и съгласно чл.79 ал.2 от ГПК, разноските, направени от А. като кредитор във връзка с образуване на изпълнителното дело и извършването на въвод не са й били възстановени, въпреки че са били дължими от длъжника. По този начин на ищцата в качеството й на взискател в изпълнителното производство са причинени вреди от ДСИ, който е в трудови правоотношения с МП, т.е. последния е лицето, което е натоварило ДСИ с извършване на опредЕ. работа и съответно да отговаря за причинените от него вреди. Впоследствие А. е поискала изпълнителното производство да продължи пред друг съдебен изпълнител и същото е изпратено на ЧСИ И. Х. и образувано в и.д. № 1481/2023 г. ЧСИ е извършила въвода на недвижими имоти, а разноските свързани с това са частично погасени от длъжника, а остатъкът отново е погасен от ищцата – взискател. Ответникът Министерство на правосъдието с депозирания отговор на исковата молба е взел становище за неоснователност на иска, тъй като ДСИ е предал на ЧСИ внесените при него суми и това са разноски в размер 2810, 60 лв., то претендираните в настоящото производство суми не са дължими от ДСИ. ДСИ не е осъществил противоправно действие, с което да е увредил взискателя, респ. за това да отговаря неговият работодател МП. Не е налице и причинна връзка между твърдените противоправни действия и вредите. По искане на ответника, по делото пред районния съд е конституиран като трето лице помагач ДСИ С. К. С., както и по отношение на него е предявен обратен иск в случай, че МП бъде осъдено да заплати на ищцата сумата за причинени имуществени вреди, причинени от незаконосъобразно действие на ДСИ, то същият да бъде осъден да заплати на МП сумата по присъденото обезщетение. Ищецът по обратния иск се е мотивирал с това, че ДСИ е извършил умишлени действия /отменените принудителни действия по извършване на въвод/ поради това, че знаейки, че длъжникът по изпълнението не е редовно уведомен за въвода, той е бил извършен, както и че ДСИ е съзнавал последиците от така извършените действия. Тъй като съгласно чл.54 от ЗЗД лицето, което отговаря за вреди причинени виновно от другиго, има право на иска против него за това, което е платил, е предявен обратният иск и се желае уважаването му. Третото лице помагач и ответик по обратния иск С. К. С. е оспорил, както предявеният главен иск от Е. А. против МП, така и предявеният обратен иск от МП против него. С. твърди, че не са настъпили вреди за А., причинени от него, тъй като с препращане на изпълнителното дело на ЧСИ Х. по молба на взискателя и съответно превеждане от ДСИ на сумата 2810, 60 лв., той не следва да отговаря пред взискателя, а претендираните от него разноски би следвало да му се изплатят от ЧСИ. Относно обратния иск, СТилов възразява по неговата основателност, тъй като не е извършил умишлено действията по отменения въвод, знаейки, че уведомяването на длъжника е било незаконосъобразно. При изпълняване на правомощията си ДСИ С. е действал в изпълнение на трудовите си задължения и неумишлено, т.е. при форма на вина небрежност и работодателят МП би следвало да ангажира неговата отговорност по реда на чл.210 от КТ. С решение № 349/7.11.2023 г., постановено по възз.гр.д.№ 440/2023 г. ЯОС е отменил по жалба на длъжника по изпълнението „Оренда – 777“ ЕООД, ЕИК 201365235 със седалище и адрес на управление гр.Пловдив, ул.“Хан Тервел“ №7, ет.1, ап.3, представлявано от управителя К. Г. П.а въвод във владение на недвижими имоти, извършен на 16.05.2023 г., продължен на 19.05.2023 г. по изп.д. № 56/2023 г. по описа на ДСИ при ЕРС. Страни по това изпълнително дело са взискател Е. Д. А. от гр.•••••• и длъжник „Оренда – 777“ ЕООД, а делото е образувано пред ДСИ при ЕРС въз основа на изпълнителен лист № 13/02.03.2023 г., издаден по възз.гр.д. № 534/2022 г. по описа на ЯОС. С изпълнителния лист длъжникът дружеството „Оренда -777“ ЕООД гр.Пловдив е осъден да предаде на Е. А. владението върху осем поземлени имота в землището на с.••••••, Община••••••, подробно индивидуализирани. ЯОС е приел извършения въвод за незаконосъобразен, тъй като длъжникът по изпълнението не е упълномощил процесуален представител – адвокат, който да го представлява по изпълнителното дело, не е представил пълномощно за представителната власт на адв.Т. по изпълнителното дело, при което уведомяването на длъжника за образуването на изпълнителното дело с поканата за доброволно изпълнение и уведомяването му за насрочения въвод с призовката за принудително изпълнение, двете получени от адв.Т., която е пълномощник без представителна власт, са извършени в нарушение на чл.39 от ГПК и установяват, че длъжникът не е уведомен редовно за изпълнението. Не е спорно, че след отмяната на извършения по изп.д. № 56/2023 г. по описа на ДСИ при ЕРС въвод, делото е било преместено за продължаване на изпълнителните действия от ДСИ при ЕРС при ЧСИ И. Х., която е образувала изп.д.№ 1481/2023 г. Съгласно протокол за извършен въвод във владение на 2.04.2024 г., на взискателя А. са били предадени имотите, съгласно изпълнителният лист в нейна полза, издаден по възз.гр.д.№ 534/2022 г. на ЯОС. Пред ТРС е била назначена и изслушана съдебно-икономическа експертиза, по която вещото лице е дало заключение след запознаване с доказателствата за извършени от взискателя и длъжника плащания по изп.д. № 56/2023 г. и по изп.д.№ 1481/2023 г. Вещото лице е дало заключение, че от ДСИ С. като разноски по изпълнително дело № 56/2023 г. по описа на СИС при РС-Елхово са приети и внесени суми, в приход по банковите сметки на Районен съд – Елхово, както следва: от Е. Д. А. - 2602.60 лева и от „Оренда 777“ ЕООД - 2810.60 лева. Районен съд – Елхово е превел на 13.12.2023 г. сума в размер на 2810.60 лева по банкова сметка на ЧСИ – И. Х. с основание на за плащане „Оренда 777“ ЕООД с ЕИК201365235 по ИД 1481/2023 на ЧСИ И. Х.. Със същата сума в размер на 2810.60 лева е платена фактура № 719 с основание „Трасиране на имоти за въвод във владеене по изп.дело 1481/2023 по КККР на с.••••••, Община••••••“ на „Геотрон“ – ООД с ЕИК 200629924, който е извършил услугата за въвода. Общият размер на платеното от взискателя – ищец и длъжника по двете изпълнителни дела с № 56/2023 г. и с № 1481/2023 г. за периода на 2024 и 2025 година, както и приети и внесени суми са, както следва: от Е. Д. А. - 3588.56 лева /уточнено в с.з. на 28.05.2025 г., че е сума в размер 3988, 56 лв./ и от „Оренда 777“ ЕООД - 4406.61 лева. ЧСИ И. Х. е възстановила за периода на 2024 и 2025 година на взискателя Е. Д. А. (на адв.Г. Д.) обща сума в размер от 1385.96 с основание „ИД 1481/2023 ЕИК201365235 „Оренда 777“ ЕООД чрез К. Г.“. Т.е. разликата между внесеното от А. и платеното й от ЧСИ е в размер 2602, 60 лв. При тази установена фактическа обстановка, по която и страните не спорят, районният съд е постановил обжалваното решение, като е уважил главния иск с правно основание чл.441 от ГПК, предявен от Е. А. и е осъдил Министерство на правосъдието да й заплати сумата 2575 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение по изп.дело № 56/2023 г. на ДСИ при ЕРС, осъществено от ДСИ С. К. С., изразяващо се в извършване на незаконосъобразен въвод във владение. Уважен е също така и обратния иск на Министерство на правосъдието като С. К. С. на основание чл.54 от ЗЗД във вр. с чл.441, ал.1 от ГПК е осъден да заплати на Министерството сумата 2575 лв., представляваща регресно вземане за платеното на Е. А. обезщетение, след като Министерство на правосъдието изпълни постановеното срещу него осъдително решение по предявения от Е. А. иск. Въззивният съд намира за правилно и законосъобразно решението на първата инстанция в частта, в която е уважен главният предявен от Е. А. против Министерство на правосъдието иск с правно основание чл.441, ал.1, изр.2 от ГПК. Според тази разпоредба за вреди причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение причинени от ДСИ, отговорността е по чл.49 от ЗЗД. Съгласно тази разпоредба този, който е възложил на друго лице някаква работа отговаря за вредите причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Безспорно е, че ДСИ С. е в трудови правоотношения с Министерство на правосъдието, съгласно чл.278 от ЗСВ и в този смисъл Министерството е лицето, което е възложило на ДСИ да изпълнява работата, съгласно правомощията на съдебния изпълнител. Поради тази трудово-правна връзка Министерство на правосъдието носи отговорността по чл.441, ал.1 изр.2 от ГПК. От постановеното по възз.гр.дело № 440/2023 г. решение от ЯОС се установява, че е налице извършено от ДСИ С. по изп.дело № 56/2023 г. процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение – въвод във владение на недвижими имоти, извършен на 16.05.2023 г., продължен на 19.05.2023 г. и това незаконосъобразно изпълнително действие е отменено от ЯОС с постановеното решение. При наличието на влязло в сила решение, с което е отменено изпълнително действие на ДСИ за настоящия съдебен състав е безспорно установено обстоятелството на незаконосъобразност на отмененото изпълнително действие и не е необходимо в настоящото производство по чл.441 от ГПК тази незаконосъобразност да бъде установявана отново независимо, че Министерство на правосъдието, както твърди не е страна в това производство. Установи се също така, че в първото образувано изпълнително дело № 56/2023 г. по описа на ДСИ при ЕРС, настоящата ищца А. като взискател по това дело е внесла сумата 2602.60 лв., които представляват сумите внесени в това изпълнително производство за неговото образуване и извършване на въвода – ДТ, възнаграждения за вещо лице и разноски по реалното изпълнение на трасирането. Това са разноски които би следвало да бъдат възстановени на взискателя по реда на чл.79, ал.1 от ГПК, но тъй като така извършеният въвод по изп.дело № 56/2023 г. е бил отменен като незаконосъобразен от съда, а делото препратено за изпълнение на ЧСИ Х., ведно с вече наличните по това изпълнително дело 2810.60 лв., която сума е преведена от РС – Елхово на ЧСИ Х., взискателката не би могла да претендира възстановяването на разноските от длъжника по изп.д.№ 56/2023 г. Установен е и размерът на дължимото на взискателката А. във връзка с приключилото с въвеждането й във владение на недвижимите имоти, което е в размер 2602.60 лв. и представлява разликата между внесеното от А. и платените й от ЧСИ разноски при приключване на изпълнителното производство. По този начин за ищцата А. е налице нанесена имуществена вреда, изразяваща се в невъзстановените й в качеството на взискател суми по реда на чл.79 ал.1 от ГПК и невъзможността да ги получи по изп.д.№ 56/2023 г. на ДСИ при ЕРС. Въззивният съд споделя изводите на районния съд за това, че са налице предпоставките на чл.441, ал.1, изр.2 от ГПК да се ангажира отговорността на Министерство на правосъдието за обезщетяване на взискателката Е. А. от настъпилите за нея вреди, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, извършено от ДСИ при ЕРС – С. С.. По тези съображения решението в частта на уважения главен иск следва да бъде потвърдено, тъй като въззивната жалба на Министерство на правосъдието е неоснователна. Що се отнася до решението на РС – Тополовград в частта, с която е уважен обратния иск на Министерство на правосъдието против ДСИ С., съдът намира същото за неправилно, поради което следва да бъде отменено. Както се посочи по-горе отношенията между Министерство на правосъдието и ДСИ са трудови по смисъла на чл.278 от ЗСВ и именно това е причината Министерство на правосъдието да отговаря като възложител на работата при условията на чл.49 от ЗЗД. Поради трудово-правния характер на отношенията между работодателя и работника при причинена вреда от работника, същите би следвало да бъдат разрешени като действие ще имат разпоредбите на чл.203-206 от КТ. В процесния случай районният съд неправилно е квалифицирал обратния иск с правно основание чл.54 от ЗЗД – лицето, което отговаря за вреди причинени виновно от другиго има иск против него за това, което е платил. За да бъде отговорен съгласно хипотезата на тази разпоредба, причинилият вредата следва да я е причинил умишлено или в резултат на престъпление, или вредата да е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения. Процесният случай касае вреда причинена на работодателя Министерство на правосъдието по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения на ДСИ, който в такъв случай отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение. В разпоредбата на чл.206, ал.3 от КТ изрично е уредено правото на регрес, което възниква в полза на работодателя обезщетил третите лица за причинените от служителя вреди. При това положение след като е постановил решението с което районният съд уважава обратния иск, разглеждайки го като предявен с правно основание чл.54 от ЗЗД е постановено неправилно решение, което следва да бъде отменено. Когато е налице ограничена имуществена отговорност работодателят издава заповед, с която определя основанието и размера на отговорността на работника или служителя; заповедта се издава в едномесечен срок от откриването на вредата или от плащане на сумата на третото лице, но не по-късно от една година от причиняването й; и ако в едномесечен срок служителят не оспори основанието или размера на отговорността, работодателят удържа дължимата сума по трудовото възнаграждение на работника или служителя в размерите посочени в КТ – решение № 150/11.07.2016 г. по гр.д. № 4321/2015 г. 4-то ГО на ВКС. При предвиден специален ред в КТ за реализиране на ограничената имуществена отговорност на работника или служителя, предявеният и разгледан иск на Министерство на правосъдието с правно основание чл.54 от ЗЗД е напълно неоснователен и недоказан, поради което след отмяна на първоинстанционното решение в тази част искът следва да бъде отхвърлен. При отхвърляне на обратния иск следва да бъде отменено решението и в частта на разноските, присъдени в тази част, като ищецът по обратния иск МП следва да заплати на ответника С. направените разноски пред районния съд, а при уважаване на въззивната жалба и пред въззивния съд. С. е представил договори за правна защита и пред двете инстанции, по които е отразено извършено от него плащане на адвокатско възнаграждение в размер по 1000 лв. за инстанция. Представителят на МП – юрисконсулт С. е направила възражения за прекомерност на адвокатското възнаграждение, както пред районния, така и пред настоящия съд, които са основателни. При защитаван интерес в размер 2575 лв., съгласно чл.7 ал.2 т.2 от НВАР, възнаграждението за един адвокат е в размер 557, 50 лв. Въззивният съд счита, че претендираните от ответника по обратния иск разноски във вид на платено адвокатско възнаграждение, следва да бъдат намалени на 600 лв. за всяка инстанция предвид и неголямата фактическа и правна сложност на делото. При този изход на въззивното производство въззивникът Министерство на правосъдието следва да бъде осъдено да заплати на въззиваемата А. направените от нея разноски в размер 600 лв. На основание изложеното, ЯОС