Решение № 944 от 23.8.2024 г. на Апелативен съд - София по дело № 757/2024 г.

Производството е въззивно и се развива по реда Част втора, Дал втори, Глава ХХ от ГПК – Въззивно обжалване. С решение № 261282 от 16.11.2023г. постановено по гр. д. № 10805 по опис на СГС за 2020 г., първоинстанционният съд е отхвърлил предявения от Н. А. Ц., с ЕГН ••••••••••, с адрес: •••, бул. „•••“ № • /партер/ срещу „Финансова Къща ЛОГОС - ТМ” АД, с ЕИК: 831382303, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша" № 94, ет. 2 и Л. Д. П., с ЕГН: ••••••••••, с адрес: гр. •••, ж.к. „•••“, ул. „•••” №••, вх. •, ет. •, ап. •• иск с правно основание чл. 440, ал. 1 ГПК, с искане да се приеме за установено, че инвестиционен натурален диамант с тегло 4, 24 ct /четири цяло и двадесет и четири карата/, цвят D, вътрешно безупречен, шлифован с форма на брилянт, с отлични характеристики относно разрези, полиране и симетрия, съгласно сертификат от „International Gemological Institute“, лазерен номер F6F51747 не принадлежи на Л. Д. П.. Със същото решение, съдът е приел за установено, по предявен от „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС - ТМ” АД, с ЕИК: 831382303, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Витоша” № 94, ет. 2 срещу Н. А. Ц. с ЕГН ••••••••••, с адрес: гр. •••, бул. „•••“ № • /партер/ насрещен иск / бележка на въззивния съд - с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК вр. чл. 149, ал.1 пр. 1 от ЗЗД, / че в полза на ищеца съществува заложно право по отношение на същата вещ, произтичащо от договор за заем от 08.10.2018 г. / бел. на въззивния съд - има се предвид, договор за реален залог от 08.10.2018 г. с нотариална заверка на писмен документ с нотариална заверка рег. № 5095/2018 г. извършена на 08.10.2018 г. от Нотариус № ••• на подписите на К. Ц. Р., като пълномощник на А. Р. Г., в качеството му на представляващ „Финансова Къща ЛОГОС - ТМ” АД, с ЕИК: 831382303 и В. Б. С., в качеството му на пълномощник на Л. Д. П. лично и като представляващ „Ел Пи Ди Интернешънъл груп“ ЕООД/. Със същото решение, ищцата по първоначалния иск е осъдена да заплати на ответника сумата от 14 352.65 лева, представляваща разноски за производството пред СГС. С Определение № 267250 от 18.12.2023г. постановено по реда на чл. 248 от ГПК, съдът е изменил обжалваното решение в частта за разноските и е осъди ищцата да заплати разноски в производството в размер на 32 910.65 лева. Недоволна от решението и от определението, ищцата Н. А. Ц. ги обжалва с 1. Въззивна жалба с вх. Рег. № 293938 от 21.12.2023г. и 2.Частна жалба с вх. Рег. № 262086 от 25.01.2024 г. Във въззивна жалба с вх. Рег. № 293938 от 21.12.2023г. въззивната жалбоподателка Н. А. Ц. излага, че обжалваното решение е постановено при допуснати процесуални нарушения, осъществени чрез бездействие по отношение на задължението на разглеждащият съд, да квалифицира възраженията на страните и да даде указания, за кои от фактите, подлежащи на доказване те не са ангажирани доказателства. Обосновано е искане, въззивният съд да допусне събиране на гласно доказателство, чрез разпит на един свидетел, с показанията на който ищцата по първоначалния иск, да докаже, че писмен документ представляващ договор за покупко-продажба на същата вещ и представен като оригинал пред нотариус, която на 08.10.2018 г. е снел заверен препис оригинал, е съставен и подписан на 03.10.2023г. Обосновано е оплакване за неправилност на решението, поради допуснато нарушение на материя закон и необоснованост поради неправилна преценка на доказателствата по отделно и в съвкупност спрямо тяхната материална доказателствена сила. Отправено е искане за отмяна на решението и постановяване на друго, с което предявеният от въззивната жалбоподателка иск с правно основание чл. 440, ал.1 от ГПК да бъде уважен, а насрещният иск с правно основание чл. 1241 ал.1 вр. чл. 149, ал.1 пр. 1 ЗЗД да бъде отхвърлен. В частната въззивна жалба се иска от въззивния съд да постанови съдебен акт, с който да намали присъденото адв. възнаграждение в тежест на ищцата от 32910.65 лева на 14 352.65 лева, т.е. в размера в който е бил присъден с обжалваното решение. Постили са писмени отговори от ответника по главния иск и ищец по насрещния иск, а именно „ФИНОНОВА КЪЩА ЛОГОС - ТМ“ АД, в които оспорва жалбите като неоснователни. Противопоставя се на искането за допускане на гласно доказателство, като счита, че е недопустимо с гласни доказателства да се доказва датата, на която е сключен писмен договор. В отговора на частната жалба се поддържа становището, че обжалваното определение правилно определя размера на минималните адвокатски възнаграждения и доколкото се спори само по техния размер жалбата следва да остане без уважение. Ответникът по първоначалния иск, а именно Л. Т. П. не е изразил становище по постъпилите въззивна и частна жалба. С Определение № 831 от 01.04.2024г. въззивният съд е приел жалбите за редовни и процесуално допустими. Предвид правомощията на въззивната инстанция очертани в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо, а по въпросите поставени с въззивната жалба излага следното: Исковото производство е образувано по предявен иск с правно основание чл. 440, ал.1 от ГПК. Ищцата Н. А. Ц. е поискала от съда, да постанови решение, с което да приеме за установено, по отношение на взискателя „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД, че инвестиционен натурален диамант с тегло 4, 24 сt/четири цяло и двадесет и четири карата/, цвят D, вътрешно безупречен, шлифован с форма на брилянт, с отлични характеристики относно разрези, полиране и симетрия, съгласно сертификат от „International Gemological Institute“, лазерен номер F6F51747 не принадлежи на солидарен длъжник по договор за паричен заем, а именно Л. Д. П.. Искът е обезпечен чрез спиране изпълнението на изпълнително дело № 20197810400347 по опис на ЧСИ № ••• - Г. Д.. Страни по изпълнително дело изпълнително дело № 20197810400347№ 34 по опис на ЧСИ Г. Д. са взискателя „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД и длъжнии " ЕЛ ПИ ДИ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ГРЕП" ЕООД и Л. Д. П.. Правният си интерес ищцата обосновава с твърдението, че е придобила собствеността върху веща. Като придобивно основание по смисъла на чл. 77 от ЗС посочва покупко-продажба и представя писмен договор сключен с продавача Л. Д. П., обективиран в документ от 03.10.2018 г. Представила е заверен от адвокат препис от този документ. Представила е и заверен от адвокат препис от документ, който е заверен за идентичност с оригинал от нотариус. Нотариална заверка на преписа е 08.10.2018 г. Представен е документ с наименование „Анекс № 1 към договор за покупко- продажба на диамант от 03.10.2018 г.“, в съдържаните на който същите страни, сключили договора за покупко-продажба, са се договорили за промени в сроковете на плащане на цената по договора. Анексът е с дата 02.10.2019 г. също е представен с исковата молба като заверен от адвокат препис. Ищцата твърди, 1.че е заплатила цената на веща и представя писмени доказателства – банкови извлечения; 2. че е поканила продавача да ѝ предаде владение върху обекта на договора; 3. че владението върху вещта не е предадено поради това, че не е бил в държане на продавача; 4.че продавачът го е предал като реално обезпечение по договор за паричен заем сключен между „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД като заемодател и „ЕЛ ПИ ДИ ИНТЕРНЕШЪНЪЛ ГРУП“ ЕООД като заемополучател за сумата от 217 292.71 лева, по който договор продавачът Л. Д. П. е солидарен длъжник. Счита, че изпълнението върху вещта засяга правото ѝ на собственост и с този факт обосновава правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост. Ответникът „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД взискател в изпълнителното производство по изпълнително дело № 20197810400347, в писмения отговор по реда на чл. 131 от ГПК оспорва иска като неоснователен. Счита, че към датата на учредяване на залога върху вещта, с който е обезпечено парично задължение, тя е била собствена на залогодателя Л. П.. За установяване на твърдения факт представя декларация с нотариална заверка от 08.10.2018 г. на подписа на представляващ Л. П. и такава от 05.10.2018 г в която лично Л. Д. П. подписва заявление, че заложените "скъпоценни камъни" са негова собственост. Твърди, че в изпълнение на договора за реален залог сключен на 08.10.2020 г., като обезпечение на договор за заем от 08.10.2018 г. заложената вещ е предадена на кредитора по договор за заем, който е във владение на вещта след 08.10.2020г, а на 10.07.2019г. скъпоценният камък е предоставен за оглед на ЧСИ Д., след което заложния кредитор е назначен за пазач на вещта и същата е в негово държане. Прави възражение за нищожност на договора за покупко-продажба, с който ищцата се легитимира като собственик, като счита, че е привиден – чл. 26, ал.2 изр. Първо ЗЗД. В съдържанието на писмения отговор липсва оспорване на датата на договора за покупко-продажба, представен от ищцата. Първоинстанционният със е включил в общия предмет на делото, предявения от „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД срещу Н. А. Ц., насрещен иск, обективиран в отделна искова молба за установяване в отношенията между страните, ищецът притежава заложно право над процесния диамант. Правното основание на този насрещен иск е 124 ал.1 от ГПК вр. чл. 149, ал.1 пр. 1 от ЗЗД. Ответницата по насрещния иск, а именно Н. А. Ц., оспорва иска като неоснователен с възражение за нищожност на договора за залог поради противоречие със закона, невъзможен предмет и липса на съгласие като се позовава на фактическото твърдение, че считано от 03.10.2018г. е собственик на веща. Възразява срещу действителността на договора, като оспорва правото на залогодателя да се разпорежда с нейната собственост. Счита че В. С. подписал на 08.10.2018 г. договора за залог като пълномощник на Л. П. не го е представлявал към датата на сключване на договора като оспорва наличието на представителна власт, а в условията на евентуалност и предвид декларация за оттегляне на правомощията, дадена от Л. П. от 06.10.2018г. Счита, че след като действията на лицето сочено за пълномощник в договора за залог, не са потвърдени договорът не е породил правни последици. Счита, че договорът за залог е недействителен поради липса на съгласие на действителния собственик на веща. Ответникът Л. Д. П. не изразява становище както по първоначално предявения иск, така и по насрещния иск. Страните не спорят относно идентичността на движимата вещ, която се държи от „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД, с тази, която е обект на договор за покупко-продажба сключена на 03.10.2018 г., и на веща послужила като реален залог по договор сключен на 08.10.2020 г. Спорът по първоначалния иск се заключава в това, дали ответникът Л. Д. П. е собственик на вещта, срещу която е насочено изпълнение. Искът по чл. 440, ал.1 от ГПК е отрицателен установителен за принадлежността на вещ, към която е насочено принудително изпълнение. Предмета на делото е установяване принадлежността на веща в патричониума на длъжника, а не установяване правото на собственост върху веща в патримониума на ищеца. Както всеки отрицателен установителен иск, ищецът доказва само правния си интерес, а ответникът е длъжен да проведе пълно и главно доказване, към твърдението, че е собственик на веща. Нормата на чл. 440, ал.1 от ГПК е специална спрямо отрицателните установителни искове с правно основание чл. 124 от ГПК и когато длъжникът бездейства да установи правната си връзка с веща срещу която е насочено изпълнението, на взискателя е предоставено правото да посочи основанието за принадлежността на веща към правата на длъжника. Затова, този иск се насочва към взискателя и към длъжника. Правото на собственост, легитимира ищцата като лице с правен интерес да оспорва принадлежността на веща към патримониума на длъжника. Нейното право на собственост може да е обект на установяване, само ако се оспорва. При основателност на оспорването, производството по делото се прекратява. За наличието на правен интерес съдът следи служебно и настоящия въззивен състав приема, че договора за покупко-продажба от 03.10.2018 г. обосновава интереса на ищцата от иск с правно основание чл. 440, ал.1 от ГПК. Ответникът взискател твърди, че длъжникът притежава правото на собственост, но не е въвел конкретно придобивано основание по смисъла на чл. 77 от ЗС. Позовавал се само на декларативно изявление на пълномощник на длъжника, съдържащо се в писмен документ – декларация с нотариална заверка на подписа на пълномощника от 08.10.2018 г.. В документа се декларира собственост, но не и придобивно основание. Друга декларацията с нотариална заверка от 05.10.2.2018 г., която е подписана лично от длъжника, също не сочи на конкретно придобивно основание, но пък сочи, че към 05.10.2018 г. вече има залог върху скъпоценни камъни. Дали измежду тях е процесния е въпрос, за която няма доказателство. Декларацията може да обоснове правен интерес от иск за вреди, но не може да служи като доказателство върху което съд да обоснове принадлежността на вещно право върху конкретна движима вещ. Съдът не е сезиран с искове за собственост, за да обоснована решението върху мотиви, изведени от конкурентния в правата на собственост между ищцата и длъжника. Напротив, искът, с който съдът е сезиран отрича, че солидарни длъжник в изпълнителното дело притежава собственост върху вещ, върху която е насочено принудително изпълнение. Искът е основателен, защото ответната страна, макар и да оспорва иска не е доказала пълно и главно каквото и да е вещно право на длъжника, което да определя принадлежността на вещта към неговия патримониум нито към датата на образуване на изпълнителното производство, нито към датата на учредяване на залога. Решението на първоинстнационния съд е неправилно по иска с пр. основание чл. 440 ал.1 от ГПК и следва да бъде отменено, като вместо него бъде постановен акт по същество, с който искът са бъде уважен. Между ответниците по иска с пр. основание чл. 440, ал.1 от ГПК е налице СПН относно съществуването на вземане по договор за паричен заем. СПН произтича от влязло в законна сила съдебно решение №260035 от 08.01.2021г., постановено по т.д.№1506/2016г. на Софийски градски съд, търговско отделение, VI-17 състав, потвърдено с въззивно решение №659/ 04.11.2021 г. постановено по Въззивно търговско дело № 20211001000462 по описа за 2021 г. Ищцата по иска с правно основание чл. 440, ал.1 ГПК и ответница по насрещния положителен установителен иск с правно чл. 124 ал.1 от ГПК вр. чл. 149, ал.1 пр. 1 от ЗЗД, не е обвързана с обективите и субективни предели на СПН, произтичаща от горното решение, затова в тежест на ищеца по насрещния иск, а именно „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД е да докаже съществуването на заложно правоотношение между ответниците. За доказване на заложното правоотношение е представен писмен договор за реален залог от 08.10.2018 г. с нотариална заверка на писмен документ с нотариална заверка рег. № 5095/2018 г. извършена на 08.10.2018 г. от Нотариус № ••• на подписите на К. Ц. Р., като пълномощник на А. Р. Г., в качеството му на представляващ „Финансова Къща ЛОГОС - ТМ” АД, с ЕИК: 831382303 и В. Б. С., в качеството му на пълномощник на Л. Д. П. лично и като представляващ „Ел Пи Ди Интернешънъл груп“ ЕООД/. Защитата на Н. А. Ц., ответница по насрещния иск е обосновала няколко правоизключващи спорното право възражения. Спорът по насрещният иск е за съществуването на обезпечение за вземане по договора за паричен заем със залог върху процесната движима вещ. Договорът за паричен заем и този за обезпечение на това парично задължение, са два различни договори, независимо дали са обективирани в един и същ документ или носят последователни нотариални заверки. За обезпечение на съществуващо вземане, може да се учреди залог върху движима вещ като няма пречка да се учреди и за чуждо задължение, както сочат писмените доказателства представени от ищеца по насрещния иск. От тяхното съдържание се установява, Л. Д. П. е обезпечил дълг на „Ел Ди Пи Интернетънъл“ ЕООД с процесната вещ. Залогът следва обезпеченото вземане при прехвърлянето му и се погасява, ако то се погаси. Залогът не може да обезпечи вземане, ако към датата на сключване на договора вещта не е собственост на длъжника по договора за заем - „Ел Ди Пи Интернешънъл“ ЕООД или не е собствена на лицето, което е учредило обезпечението - Л. Д. П.. Както е посочено по-горе, не се установи придобивно основание относно принадлежността на вещта към партимониума на длъжника /по изпълнителното дело/ към датата на сключване на договора за обезпечение на паричното задължение. Л. Д. П. е лице, което е обезпечило чужд дълг на „Ел Ди Пи Интернешънъл Груп“ ЕООД с вещ, за която е подписал декларация чрез пълномощник, че е негова. По този иск възражението на ответницата / ищца по първоначалния иск/ е, че е придобила собствеността преди да е учреден залога /залогът е учреден чрез пълномощник/ е основателно. Действително договора за покупко-продажба, който легитимира ищцата като собственик е сключен на 03.10.2018 г. Датата на частния документ не е оспорена от ответника по първоначалния иск и ищец по насрещния иск. Ищцата е доказала съществуването на договора и към 08.10.2018 г. – датата на която е учреден залога. Спорът се заключава в това, дали ответницата по насрещния иск е придобила собствеността преди сключване на договора за залог. Продажбата на движима вещ е двустранен, консенсуален, неформален договор. Писмената форма не е условие за действителност на договора, но служи за неговото доказване пред трети лица. Прехвърлянето на собствеността на движимата вещ настъпва в момента на сключване на договора, без да е необходимо да бъде предавано владението. Ответницата по установителния насрещен иск е доказала, че е придобила собствеността преди сключване на договора за залог, поради което заложното правоотношение не може да ѝ бъде противопоставено нито от залогодателя, нито от залогоприемателя. Ответницата няма задължението да доказва достоверността на датата на сключване на договора 03.10.2018 г., ако тя не е оспорена, затова и вменената й с решението доказателствена тежест както и извода, че не е ангажирала доказателства са неправилни. Договорът за покупко-продажба на движимата вещ съществува към 03.10.2018 г. защото не е оспорена датата на частния диспозитивен документ. Същият документ е съществувал и към 08.10.22018 г. когато пък е представен на нотариуса и той е снел препис от оригинал. Между двете дати продавачът е декларирал, че е собственик на скъпоценни камъни /неиндивидуализирани/, което са предоставени в залог, но от това изявление не следва, че процесната вещ е предоставена в залог на 05.10.2018 г. Оспорена е действителността на сделката покупко-продажбата с възражение, че е привидна сделка, т.е., че абсолютно симулативна. Решението на първоинстанционният съд се обосновава на житейски неприемливата според решаващия съд ситуация, при която купувача сключва договор за вещ, която не е в държане на продавача към датата на сключване на договора. Решението на първоинстанционния съд е неправилно. То се обосновава от цитати от друг съдебен акт, които цитати, дори не са обозначени като такива, вкл. и и изречението: "настоящият състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд“ - л. 503, т. 2 от гр. д № 261282 от 16.11.2023г. Както беше посочено по-горе, ако съдът цитира решението посочено по-горе, то следва да се има предвид, че ответницата не е обвързана със СПН както с констатацията, че е била налице представителна власт при сключване на договора за реален залог от имено на Л. Д. П., така и с изявлението на пълномощника, че упълномощителя му е собственик на процесната вещ. Мотивите с които в обжалваното решение се приема, че ищцата по главния иск и длъжника по изпълнителното дело, са сключили привиден договор, който цели за увреди кредитора, който иска да се приеме за установено, че е носител на заложното право са необосновани. Носител на заложното право е този правен субект, който е приел в залог вещ собствена на залогодателя, към момента на учредяване на залога, като се предполага, че предаващия вещта е неин собственик, но няма пречка да се докаже друго. Ответницата разполага с действителен договор за покупко-продажба, с който доказва друго, а именно, че към 03.10.2018 г. заложената вещ не е собственост на Л. Д. П.. За да е действителен договора за залог, не е достатъчно условието вещта да бъде предадена на залогоприемателя. Необходимо е още залогодателя да има право да се разпорежда с вещта като своя, а ако тя е чужда да има съгласието на собственика. Ищецът по насрещния иск нито твърди, нито представя доказателства, че ответницата като собственик е дала съгласие. Собственик на вещта е Н. А. Ц. по силата на действителен договор за покупко-продажба, сключени преди датата на учредяване на залога. Като е придал вяра, една житейска ситуация, спрямо друга житейска ситуация, решаващият първоинстанционен съд е обосновал своето вътрешно убеждение, което обаче не може да е в пълно противоречие с доказателствената сила на събраните по делото доказателства, както и с погрешна преценка на тежестта на доказване, по всеки от съединените искове. Обжалваното решение в частта, в която съдът се е произнесъл по иск с пр. основание чл. 440, ал.1 от ГПК е в противоречие с отговора изведен в т.1 изр. 2 от ТР № 8/2012 на ОСГТК на ВКС – „ В производството по този иск ищецът доказва фактите, от които произтича правния му интерес, а ответникът – фактите, от които произтича правото му“, а в частта по предявения насрещен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК вр. чл. 149, ал.1 пр. 1 от ЗЗД, решението е в противоречие с материалната доказателствена сила на частен писмен документ, чиято дата не е била оспорена. С оглед изхода от спора, съдът следва да отмени решението изцяло и в частта за разноските, която е изменена с определение определение № 267250 от 18.12.2023г. е постановено по реда на чл. 248 от ГПК. По частната жалба, производството се развира по реда на чл. чл. 274, ал.1 т.2 от ГПК, а обжалваното определение № 267250 от 18.12.2023г. е постановено по реда на чл. 248 от ГПК и с него съдът е изменил обжалваното решение № 261282 от 16.11.2023г. в частта за разноските, като е присъдил в полза на „ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД и в тежест на Н. А. Ц. разноски в размер на 32 910 лева, като е увеличил размера на първоначално присъдената сума от 14 352.65 лева до 32 910 лева. В редовна и допустима частна жалба, частната жалбоподателка излага, че така постановеното определение е неправилно, защото в решението съдът е уважил възражение за прекомерност, а после с определението по чл. 248 от ГПК го е отхвърлил. Насрещната страна, в писмен отговор оспорва основателността на частната жалба, като сочи, че присъдените с обжалваното определение разноски съответстват на цената на предявените искове 300 000 и 215141.30 лева, и представените по делото доказателства за действително извършен разход, както следва: две адвокатски възнаграждения по договор за правна помощ от 29.01. 2021 г. и 01.02.2021 г., всяко от които от по 9 900 лева, една държавна такса в размер на 8 605.65 лева платена при предявяване на насрещен иск, 4 560 лева адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство по ч. гр.д. № 9460/2020 г. Настоящият въззивен съд, като съобрази съдържанието на обжалваното определение приема, че по същество изменението макар и мотивирано с нормата на чл. 7, ал.5, вр. ал.1 вр. т 5 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размени на адвокатските възнаграждения, на практика съдът е извършил проста аритметична операция, като е прибавил всички претенции на ответника по главния и ищец по насрещния иск и е получил техния общ размер. Допустимостта на производството по чл. 248 от ГПК е обвързано от наличието на списък на разноските по чл. 80 от ГПК /ТР №6/2012 г. ОСКТК на ВКС/. В списък за разноски, представен от ответника /л. 475 – том 2/, са посочени същите суми, които съдът е посочил в мотивите към решението, в частта за разноските. Следователно с определението по чл. 248 от ГПК, съдът е поправил явна фактическа грешка, каквато е допуснал при пресмятането в решението /в частта за разноските/. Горното определя неоснователността на жалбата, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. Предвид изхода от спора пред въззивния съд, разноски се дължат в полза на Н. А. Ц., която пред първоинстанционния съд е претендирала разноски в размер на 19 130 лева, от които държавна такса 11 600 лева и 7 530 лева адвокатско възнаграждение. Платената от ищцата държавна такса следва да се присъди в тежест и на двамата ответници, които са задължителни другари по предявен иск с правно основание чл. 440, ал.1 от ГПК. Адвокатското възнаграждение не е диференцирано по размер съответен на всеки от исковете от общия предмет, поради което съдът приема, че договорът за правна помощ внася яснота, че възнаграждението е уговорено само като възмездяващо труда на пр. представител по иска, в който страната има качеството на ищца, съответно следва да се присъди в тежест и на двамата ответници по предявения иск с пр. основание чл. 440, ал. 1 от ГПК. В полза на въззивната жалбаподателка следва да бъдат присъдени и разноските, което е сторила във въззивното производство. Видно от списъка за разноските, претенцията се ограничава до платената държавна такса в размер на 6 000 лева, от които в тежест на двамата ответници по предявения иск с пр. основание чл. 440, ал. 1 от ГПК следва да се присъди сумата от 6 000 лева. Ищцата е обжалвала решението и в частта, в която съдът се е произнесъл по положителен установителен иск за съществуване на заложно право. В тази част въззивната жалбоподателка е останала задължена за дължимата държавна такса, която е в размер на 4 302.86 лева, а с оглед изхода от спора следва да бъде присъдена в тежест на ФИНАНСОВА КЪЩА ЛОГОС-ТМ“АД Мотивиран от гореизложеното, съдът